№ 557
гр. София, 13.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Мина Мумджиева
Членове:Костадинка Костадинова
Анна Кофинова
при участието на секретаря Татяна Огн. Шуманова
в присъствието на прокурора М. Б. Д.
като разгледа докладваното от Мина Мумджиева Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20231100602633 по описа за 2023 година
Производството е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано е по повод постъпила в съда въззивна жалба от
подсъдимия В. П. чрез адв. Д. Д. срещу осъдителна присъда от 07.12.2022г. на
СРС, НО, 6 състав по НОХД 10900/81г. по описа на състава, с която
подсъдимият П. е осъден за престъпление по чл.198, ал.1 вр. с чл.55, ал.1, т.1
НК на лишаване от свобода за срок от шест месеца, изпълнението на което е
отложено с изпитателен срок от три години. С присъдата подсъдимият е
осъден да заплати разноските по делото в размер на 211, 50 лева. Съдът е
постановил ВД – оптичен носител /диск/ да остане по описа на делото.
В жалбата се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна и
явно несправедлива, постановена в нарушение на чл.304 НПК. В жалбата е
посочено, че защитата ще упражни правото си да допълни жалбата си в
съдебно заседание.
Срещу присъдата е постъпил и протест, както и допълнение към него,
като се предлага въззивният съд да увеличи размера на наложеното
наказание. Предлага се увеличението да не надвишава минимума, който
позволява приложението на чл.66, ал.1 НК. В допълнението към протеста се
посочва, че незаконосъобразно е приложена разпоредбата на чл.55 НК.
Твърди се, че не може да се цени като смекчаващо отговорността
обстоятелство фактът на възстановяване на съставомерната имотна вреда. В
подкрепа на това становище се изтъква наличието на доказателства, че това е
1
сторено от друго лице, различно от подсъдимия, че не са върнати всички
вещи в тяхната цялост, както и факта, че подсъдимият се е укривал. В
заключение се твърди, че нито едно от смекчаващите отговорността
обстоятелство не е изключително по смисъла на чл.55 НК.
Посоченото в обвинителния акт пострадало лице не е упражнило
правото си да поиска да се конституира като граждански ищец и/или частен
обвинител. (л.28, л.42, СП, СРС).
Въззивният съд намира, че СРС е изпълнил законосъобразно
процедурата по чл. 321 НПК. На всички страни e било връчено съобщение за
изготвяне на мотиви, както и препис от жалбата и протеста с допълнението
към него. Единствено на защитника на подсъдимия не е било връчено
съобщение за изготвянето на мотивите към присъдата, но доколкото същият е
получил допълнение към протеста, в което изрично е посочено, че се изразява
несъгласие с мотивите към присъдата, въззивният съд приема за установено,
че защитникът с факта на полученото допълнение към протеста е бил
уведомен и за изготвянето на мотивите.
Съдът в свое определение от 16.05.2023г. и след като е обсъдил
основанията на чл. 327 НПК, е счел, че не следва да се провежда съдебно
следствие за разпит на подсъдимия, както и разпит на свидетели и вещи
лица. Съдът е счел, че следва да се проведе съдебно следствие за събирането
на писмени доказателства – актуална справка за съдимост на подсъдимия.
В производството пред въззивния съд е проведено съдебно следствие, в
хода на което са събрани писмени доказателства относно правния статус на
подсъдимото лице.
Прокурорът поддържа протеста по изложените в него съображения.
Предлага на съда да увеличи размера на наказанието, като се съгласява с
приложението на чл. 66 НК.
Защитникът на подсъдимия поддържа въззивната жалба и изразява
становище, че не е осъществен субективният състав на престъплението, за
което подсъдимият е осъден от първоинстанционния съд. Навежда доводи, че
се касае за междусъседски битов скандал, който неправилно е бил
интерпретиран от органите на досъдебното производство като съставомерно
деяние, което осъществява състава на чл.198, ал.1 НК. Излагат се подробни
аргументи за това, че инкриминираните вещи са върнати доброволно на св.
Н., тъй като подсъдимият не е искал да ги свои за себе си, че е починал баща
му в периода, след като е бил разпитан като свидетел в производството пред
СРС, че подсъдимият и пострадалият към момента на деянието са били
повлияни от употребата на алкохол. В заключение се предлага на съда да
постанови оправдателна присъда.
Подсъдимият, редовно призован (призовката му е връчена лично –л.38,
СП, СГС), не се явява, не сочи уважителна причина за това и не излага
становище по жалбата и протеста. С оглед така обективираното процесуално
поведение на подсъдимия и доколкото е била изпълнена процедурата по
чл.247в, ал.1 НПК, както и с оглед факта, че не са били налице основания за
провеждане на съдебно следствие, съдът е разгледал делото в отсъствието на
2
подсъдимия при наличието на основанията за това – чл. 269, ал. 3, т.3 НПК.
Съдът, след като обсъди становищата на страните и след като сам
провери изцяло първоинстанционния съдебен акт, намира за установено
следното.
Протестът е неоснователен.
Въззивната жалба е частично основателна.
Атакуваният съдебен акт е осъдителна присъда на СРС, НО, 6 състав по
НОХД 10900/2021г., с който подсъдимият В. В. П. – български гражданин,
роден на ******* в гр. София и с адрес в гр. София, неженен, реабилитиран е
осъден на шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е
отложено с изпитателен срок от три години. СРС е приел за установено, че
подсъдимият П. и свидетелят Н. се познавали помежду си, тъй като били
съседи - живеели в гр.София, ж.к.“*******. Свидетелката Т.Д.Б. била
приятелка на подсъдимия и двамата живеели във фактическо съжителство
през инкриминирания период.
На инкриминираната дата свидетелят Н. отишъл в кварталния магазин,
чийто собственик бил свидетелят С.Б.Р.. В същото време подсъдимият П. бил
на площадката пред блока, в компанията на свидетелите С.Г.Т. и А.Е.Й.
Тримата употребили алкохол. Виждайки, че свидетелят Н. влиза в магазина,
подсъдимият го последвал. Между двамата избухнал скандал. Скандалът не
престанал и след като двамата напуснали магазина. СРС е приел за
установено, че в един момент, забелязвайки, че свидетелят носи мъжка
чантичка през рамо, подсъдимият П. решил да я отнеме. Първият съд е приел
в мотивите на атакуваната присъда, че подсъдимият блъснал св. Н. и го
повалил на земята, за да му отнеме инкриминираните вещи. Твърди се, че
именно тогава подсъдимият издърпал със сила чантичката. Не е спорен
фактът, че в същото време свидетелите Й. и Т. притичали и разтървали
подсъдимия и пострадалия. Не е спорен и фактът, че след като отнел
чантичката на пострадалия със съдържащите се в нея вещи, подсъдимият
избягал у дома си.
СРС приел за установено, че след деянието приятелката на подсъдимия
П. - свидетелката Б., която в същото време се намирала в жилището му, го
увещавала да върне чантичката на техния съсед. Подсъдимият размислил и
след няколко дни поискал двамата да се срещнат. На срещата подсъдимият
предал чантичката на св. Б., която от своя страна я върнала на пострадалия
Н.. След като проверил съдържанието на чантичката, свидетелят Н.
установил, че липсва личната му карта.
Не е спорен фактът, че всички изброени вещи, вкл. и мъжката чантичка
са с пазарна стойност от 262 лева към инкриминираната дата. Тази стойност
е била установена по-късно в хода на разследването въз основа на СОЕ,
назначена в досъдебното производство.
Въззивният съд се съгласява частично с така установената от СРС
фактическа обстановка, тъй като счита, че в нея следва да се внесат следните
изменения и допълнения. Настоящият съдебен състав счита, че спречкването
между подсъдимия и пострадалия на инкриминираната дата възникнало по
3
повод предходни нерешени проблеми между техните семейства в жилищния
блок във връзка с претенции на св. Н. за причинени наводнения от
апартамента на подсъдимия (на етаж трети) към апартамента на св. Н.,
находящ се на етаж втори. На следващо място въззивният съд приема за
установено, че преди подсъдимият да издърпа чантичката на св. Н. със
съдържащите се в нея инкриминирани вещи, си разменил с пострадалия
реплики по повод нерешения спор относно претендираните наводнения от
апартамента на подсъдимия и изразено негативно отношение на пострадалия
към майката на подсъдимия (установено от съчетания анализ на показанията,
дадени от св. Т. Б. – л. 60, СП, СРС, показанията на св. С. Т.– л. 65, стр.2 СП,
СР и показанията на св. Н.). Тъй като при размяната на реплики конфликтът
ескалирал, св. П. Н. ударил с юмрук подсъдимия в областта на главата и му
счупил очилата (установено от прочетените на основание чл.281, ал.4 вр. с
ал.1, т.2 НПК показания, дадени от св. Т. в досъдебното производство – л.65,
стр.2 СП, СРС, л.21 ДП). Този факт не е възпроизведен в показанията на
пострадалия, но той няма интерес от установяването му, поради което от
значение са показанията на св. Т., доколкото този свидетел е емоционално
равно отдалечен от подсъдимия и пострадалия.
На следващо място въззивният съд намира от фактическа страна, че в
отговор на получения удар в областта на главата подсъдимият започнал да
бута св. Н. и след като последният паднал на земята, тогава подсъдимият
решил да му отнеме инкриминираните вещи, като издърпал от него със сила
мъжка чантичка за през рамо на стойност 8 лв. със съдържащите се в нея
вещи: 1бр. кожен портфейл на стойност 4 лв., парична сума в размер на 230
лева, 1 бр. ключ за лек автомобил на стойност 20,00 лева. С други думи,
основното изменение във фактическата обстановка по делото засяга факта, че
умисълът за отнемането на чужди движими вещи според настоящия съдебен
състав е възникнал у подсъдимия не преди да повали пострадалия на земята, а
след това, когато последният се е намирал в сравнително безпомощно съС.ие.
Едва от този момент нататък употребената сила представлява акт на
съставното престъпление грабеж.
При анализа на доказателствата правилно СРС е ценил показанията на
свидетелите А.Е.Й. С.Г.Т., С.Б.Р., Т.Д.Б. и П. В. Н., протокол за доброволно
предаване на 1 бр. оптичен носител, съдържащ видеозаписи от камери,
предназначени за видеонаблюдение, монтирани на ъгъла на блок 144 в ж.к.
„Л.“. Правилно първият съд е ценил като компетентно и добросъвестно
заключението на съдебно-оценителната експертиза, както и писмените
доказателства относно съдимостта на подсъдимото лице. В показанията на
св. Б. се съдържат и характеристични данни за личността на подсъдимия, а
именно, че подсъдимият редовно употребявал наркотици и поради това се
разделила с него.
Поначало не е спорен въпросът относно връзката на подсъдимия с
мястото и времето на процесния конфликт. Споделят се доводите на първия
съд, че този факт е несъмнено установен от показанията на свидетелите С.Г.Т.
и А.Е.Й. както и от показанията на пострадалото лице П. Н.. Показанията на
свидетелите са еднопосочни, че подсъдимият и пострадалият са били съседи
4
в един и същи жилищен блок и са се познавали още преди инкриминирания
период. Несъмнено е установен и фактът, че свидетелите С.Г.Т. и А.Е.Й.са
очевидци на конфликта между подсъдимия и пострадалия, вкл. и на
физическото стълкновение между тях, като са се опитали да ги разтърват. Не
се спори и относно факта, че е установена категорична връзка между
личността на подсъдимия и инкриминираните вещи. Той е установен въз
основа на показанията на пострадалия, от показанията на очевидците -
свидетелите С.Г.Т. и А.Е.Й. от прочетените показания на св. С.Р. (л.19, ДП,
л.58, стр.2, СП, СРС), който е собственик на магазина в бл. 145 в ж.к. „Л.“ и
по повод на изпълнение на трудовите си функции в търговския обект е
възприел факти от значение за делото. На следващо място връзката на
подсъдимия с инкриминираните вещи е установена убедително и въз основа
на дадените от св. Т. Б. показания (л.60, СП, СРС), в които се твърди, че
подсъдимият е „откраднал” чантичка с документи на “съседа от втория етаж“
и тя е наблюдавала случката от жилището на подсъдимия на третия етаж. Св.
Б. е разказала в производството пред първия съд, че към инкриминирания
период живеела с подсъдимия и поради личния си контакт с него още на
инкриминираната дата настоявала да бъдат върнати инкриминираните вещи,
но това се случило по-късно - след няколко дни, когато подсъдимият
размислил. Несъмнено е установен фактът, че няколко дена след
инкриминираното деяние св. Б. получила инкриминираните вещи от
подсъдимия, които от своя страна предала на пострадалия, а той от своя
страна след като проверил съдържанието на чантичката, посочил, че всичко е
налично без личната му карта.
Спорен е въпросът дали употребата на сила от страна на подсъдимия е
целяла отнемането на инкриминираните вещи или се касае изцяло за битов
конфликт. Подсъдимият е упражнил правото си да не дава обяснения ( л.58,
стр. 2, СП, СРС), поради което източник на доказателства за хронологията на
събитията, свързани с предисторията на конфликта, употребата на сила в
процеса на конфликта и отнемането на инкриминираните вещи, са преди
всичко свидетелските показания на самия пострадал и показанията на
очевидците С.Г.Т., А.Е.Й. св. Р. и св. Б..
За да приеме за установено, че чантичката с инкриминираните вещи е
била изтръгната от подсъдимия от рамото на пострадалия, СРС се е позовал
на показанията, дадени от свидетелите очевидци. Ценил е същите като
добросъвестни и достоверни. Съдът се съгласява с този извод на първия съд с
уточнението, че следва да бъдат взети под внимание и прочетените на
основание чл. 281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК показания, дадени от тях в
досъдебното производство. Свидетелят С. Т. ги е потвърдил с едно
единствено изключение – не е потвърдил възпроизведения в разпит от
досъдебното производство факт подсъдимият да е използвал нож, за да
заплашва пострадалото лице. Въззивният съд приема възражението на св. Т.
относно тази част от прочетените показания и след като ги съпостави с
разказа на самия пострадал, който не твърди срещу него да е използван нож,
намира, че в тази част прочетените показания, дадени от св. Т. в досъдебното
производство, не са достоверен източник на доказателства. Още повече, че
5
данни за използван от подсъдимия нож не се съдържат и в показанията на
останалите очевидци – св. Й., св. Р., както и в показанията на св. Б..
В останалата част прочетените показания на св. Т. не са оспорени от
него и следва да бъдат ценени при извличането на информация за
релевантните факти. Те са основание за извод, че преди физическия сблъсък
на подсъдимия с пострадалото лице между тях е имало словесни пререкания и
по отношение на този факт те кореспондират с прочетените показания на св.
А.Й. (л.14, ДП, л. 68, стр.2 СП). От своя страна св. Й. в разказа си пред първия
съд е посочил, че не е чул разговори между подсъдимия и пострадалия, но от
друга страна не оспорва и прочетените показания, в частта, в която е описана
размяна на реплики между тях. Самият пострадал твърди, че подсъдимият
преди отнемането на чантичката се е „заяждал“ с него. Този израз за
„заяждане” от страна на подсъдимия при описанието на генезиса на
конфликта е използван и в показанията на св. Б.. С оглед всичко изложено
въззивният съд приема за установено, че конфликтът между подсъдимия и
пострадалия действително в началото е имал битов характер, като поводът за
това са били неизяснени във времето спорни междусъседски отношения, а в
не малка степен подсъдимият е бил улеснен и от въздействието на
употребения от него алкохол. Следва да бъде съобразен и фактът, че началото
на физическия сблъсък според прочетените показания, дадени от св. Т. в
досъдебното производство, се свързва тъкмо с неправомерни действия на
самия пострадал, който първи ударил подсъдимия с юмрук в областта на
главата и му счупил очилата (л.21, ДП).
Настоящият съдебен състав счита обаче, че възникването на един
конфликт на плоскостта на неизяснени спорове при междусъседски
отношения и дори неправомерното поведение на пострадалото лице в
предисторията, която предхожда отнемането на инкриминираните вещи, не
изключва възможността при ескалиране на конфликта у подсъдимия
спонтанно да възникне и умисъл за употребата на сила, която да е насочена
тъкмо към отнемането на чужди движими вещи. Настоящият случай е точно
такъв. Основание за извод в тази насока са показанията на свидетелите
очевидци, съпоставени със съдържанието на дадените от св. Б. показания, вкл.
и прочетените показания, дадени от нея в досъдебното производство в частта
им относно поведението на подсъдимия след изпълнение на престъплението
(л.88, ДП, л.60, СП, СРС). Въз основа на този източник на доказателства е
установено, че още на инкриминираната дата св. Б. видяла у подсъдимия
чантичката на техния съсед и го посъветвала да я върне на пострадалия.
Подсъдимият обаче избягал от дома си и се вслушал в съвета на св. Б. едва
след няколко дни, когато лично помолил св. Б. да върне вещите на св. Н..
С оглед изложеното въззивният съд приема за установено, че са налице
доказателства за това подсъдимият да е съзнавал, че отнема чужди вещи.
Установен е и фактът, че при отнемането на инкриминираните вещи
подсъдимият е бил обективно улеснен от употребената от него сила спрямо
пострадалия, насочена към издърпването на чантата в момента, в който св. Н.
бил изваден от равновесно положение и обективно е бил затруднен да окаже
съпротива. Този факт също е бил сред кръга на съзнаваните от подсъдимия
6
факти и обстоятелства. Налице са доказателства, че подсъдимият е бил наясно
и с факта, че е търсен, за да върне инкриминираните вещи, като в тази насока
извод се обосновава от съвкупната оценка на дадените от св. Н. и св. Б.
показания. Въз основа на разказа на пострадалото лице се установява, че
непосредствено след деянието пострадалият заедно с бащата на подсъдимия
се качили на етажната площадка и почукали на входната врата към
апартамента на подсъдимия, но без резултат. Съдът отчита показанията на
свидетелите очевидци, че в този момент подсъдимият се е намирал тъкмо в
жилището си, където според собствените им показания го видели да се
прибира след изпълнение на престъплението, а показанията на св. Б. са
източник на доказателства за това, че подсъдимият е отказал след деянието
каквато и да е комуникация с когото и да било, т.е. не е отворил входната
врата.
Настоящият съдебен състав счита, че именно изминалият период от
време на „размисъл“ от страна на подсъдимия във връзка с настояването на
св. Б. инкриминираните вещи да бъдат върнати, дава индикация за
първоначално възникнал умисъл у подсъдимия инкриминираните вещи да се
своят от него, както и за взето впоследствие решение от негова страна да
минимализира причинения съставомерен общественоопасен резултат. По
изложените съображения въззивният съд се съгласява с извода на СРС, че
показанията на пострадалия съдържат преди всичко негови собствени
предположения, че подсъдимият не е искал да „открадне“ чантичката му, а
само да нагнетява напрежение. В тази част те по същество изразяват
предположение от страна на св. Н. за действителните намерения на
подсъдимия, като при възпроизвеждане на фактите очевидно се очертават
вътрешни противоречия в мотивацията, с която от пострадалия се
възпроизвеждат релевантните факти. От една страна е водеща негативната
оценка на пострадалия относно агресивното поведение на подсъдимия, от
друга страна, дълбокото му убеждение, че подсъдимият, когато не е повлиян
от упойващи вещества или алкохол, е „добро момче“ (л. 59, стр.1 СП, СРС).
При така събрания доказателствен материал и въз основа на
установената по делото фактическа обстановка, изменена и допълнена от
въззивния съд, се споделя правния извод на първата съдебна инстанция, че
подсъдимият е осъществил състав на престъпление по чл.198, ал.1 НК, тъй
като на инкриминираната дата, време и място е отнел чужди движими вещи
/мъжка чантичка за през рамо, кожен портфейл, парична сума в размер на
230лв., 1бр. ключ за лек автомобил/ от владението на П. В. Н., с намерение
противозаконно да го присвои, като за целта употребил сила - издърпал със
сила носената през рамо чантичка.
Верен е изводът на първия съд, че престъплението е довършено, тъй
като подсъдимият е установил трайна фактическа власт върху
инкриминираните вещи и е съзнавал, че отнемането е улеснено от
употребената от него сила, която в конкретния случай от обективна и
субективна страна съпровожда втория акт от изпълнителното деяние на
престъплението. Подсъдимият е бил наясно, че с употребата на сила сломява
възможна съпротива на пострадалия, доколкото се е възползвал от момента, в
7
който пострадалият се е намирал повален на земята, за да издърпа чантичката
от рамото му. За да е съставомерно деянието, е достатъчен фактът употребата
на сила да преодолява бъдеща възможна съпротива от страна на пострадалото
лице, достатъчен е фактът същата да е била насочена към отнемането на
чужди вещи, а не пряко към телесната неприкосновеност на пострадалото
лице. Въззивният съд също счита, че са налице доказателства за пряк умисъл
от субективна страна, тъй като подсъдимият е съзнавал обещественоопасния
характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и
е искал настъпването им. Следва само да се внесе уточнението, че с оглед
доказателствата за хронологията на събитията и наличието на предхождащо
деянието пререкание от личен характер поради неуредени междусъседски
отношения, не се доказва действията на употреба на сила преди издърпването
на чантичката с инкриминирани вещи да са били насочени към постигането
на съставомерния общественоопасен резултат. Без съмнение пострадалият
също е нанесъл удар по лицето на подсъдимия и дори е счупил очилата му, а
последният отвърнал като го повалил на земята. Съдът намира, че умисълът
за отнемането на чужда движима вещ е възникнал едва в този момент, когато
пострадалият вече е бил извадено от равновесно положение и се е намирал на
земята. Употребената след това сила, за да бъде изтръгната чантичката на
пострадалия, е този елемент от хронологията на случая, който самостоятелно
реализира първия съставомерен акт от изпълнителното деяние на
престъплението грабеж, което, както правилно е отбелязал първият съд, е
типично съставно престъпление. От този момент нататък подсъдимият е
обективирал умисъл да установи трайна фактическа власт върху
инкриминираните вещи. Аргумент за този извод се извличат от факта, че
преди това подсъдимият не е насочил усилията си към отнемането на
инкриминираните вещи нито с конкретно отправени реплики в тази насока,
нито с конкретни действия. Относно субективния състав на престъплението е
от значение фактът, че подсъдимият е задържал вещите няколко дни, преди
да бъде убеден от страна на св. Б. да ги върне.
Дори да се приеме доводът на защитата, че семейството на подсъдимия
и пострадалия били в спор във връзка с междусъседските си отношения, дори
и да се приеме, че между тях е имало изявени имуществени претенции за
обезщетение във връзка с причинени вреди, отново ще е налице съставомерно
деяние по чл.198, ал.1 НК. Съдебната практика е последователна и
непротиворечива в позицията си, че когато чрез насилие се отнема чужда
движима вещ под предлог, че по този начин се осъществява едно
предполагаемо право, извършеното ще съставлява грабеж, а не самоуправство
(т. напр. Решение № 228 от 15.06.2009 г. по Н. Д. № 129/2009 г., Н. К., ІІІ Н.
О. на ВКС).
Първоинстанционната присъда следва да се измени в нейната
санкционна част чрез смекчаване на наказателната отговорност. Правилно
първият съд е отбелязал, че съгласно разпоредбата на чл.198, ал.1 от НК
предвиденото наказание за това престъпление е “лишаване от свобода” от три
до десет години. Правилно СРС е отбелязал, че критерии при определяне
вида и размера на наказанието са: времето, мястото и механизма на
8
реализираните неправомерни действия, интензитетът на упражнената
принуда, настъпилият вредоносен резултат, обективиран в стойностните
параметри на инкриминираните вещи. Правилно като смекчаващи вината
обстоятелства са били ценени чистото съдебно минало на подсъдимия П.,
доколкото е реабилитиран, интензитетът на използваната съставомерна
принуда, която според СРС се изразява единствено в издърпването на
процесната чантичка от рамото на пострадалия. В действителност, макар и
при описанието по фактите първият съд да е посочил, че подсъдимият е
бутнал пострадалия, за да му отнеме инкриминираните вещи, тази позиция
правилно е коригирана, макар и в тази част от мотивите, която се отнася до
индивидиуализация на наказанието.
Един от основните спорни въпроси, повдигнати с внесения протест, е
дали правилно първата съдебна инстанция е ценила връщането на
инкриминираните вещи като смекчаващо отговорността обстоятелство и
въобще дали са налице многобройни смекчаващи отговорността
обстоятелства. Категорично несъгласие с този извод на първия съд е изразено
в протеста с аргумента, че това е сторено от друго лице, различно от
подсъдимия, както и с аргумента, че не са върнати всички вещи в тяхната
цялост. Въззивният съд не се споделя така изразеното становище в протеста
по следните съображения. Вярно е, че вещите са върнати на пострадалото
лице от св. Б., вярно е, че именно тя е настоявала пред подсъдимия да бъдат
върнати, но също така е вярно, че тя не е получила самостоятелно достъп до
тях или достъп без съгласието на подсъдимия. Тъкмо напротив, според
нейните собствени показания той й ги предоставил доброволно с молба тя да
се срещне с пострадалия и да му ги върне, т.е. елементът на доброволно
взетото от подсъдимия решение да върне вещите, е налице. Изпълнението му
е било само опосредено със съдействието на св. Б., но не се дължи
изключително и само на нейната активна гражданска позиция. Това е така,
тъй като предаването на вещите от страна на св. Б. на пострадалия е станало
възможно едва след като подсъдимият доброволно е съдействал за това.
Не се споделя доводът в протеста, че е налице отегчаващо
отговорността обстоятелство поради факта, че подсъдимият се е укривал.
Вярно е, че се е укривал в продължение на няколко дни, но този факт е от
значение при оценката на субективния състав на престъплението и
намерението да свои отнетите вещи, поради което не може допълнително да
се преценява и на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства.
Като отегчаващо отговорността обстоятелство съдът е приел за
установено, че престъплението е извършено на публично място. Съдът
намира, че не може еднозначно мястото на извършване на престъплението да
се интерпретира на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства,
тъй като именно извършването на престъплението на публично място е било
обективна предпоставка да бъдат възприети действията на подсъдимия от
случайни свидетели и да се окаже помощ на пострадалия от тяхна страна. В
този смисъл извършване на престъплението грабеж на публично място може
да се преценява и като факт, с който подсъдимият сам се е поставил в
положение да бъде пресечена възможността да избегне наказателна
9
отговорност за стореното от него.
Несъстоятелен е и доводът в протеста, че не били върнати всички вещи.
Показанията на пострадалото лице и св. Б. са източник на доказателства за
този факт и не са оборени от останалия доказателствен материал. Фактът, че
не е върната личната карта на пострадалия не е основание да се промени този
извод, тъй като личната карта нито е инкриминирана вещ по делото, нито би
могла да бъде инкриминирана поради факта, че не инкорпорира имуществена
стойност.
С оглед изложеното напълно се споделя извода на първия съд, че са
налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства, които обуславят
приложението на разпоредбата на чл.55 НК. Нещо повече, настоящият
съдебен състав счита, че не са налице отегчаващи отговорността
обстоятелства и дори са налице основания за смекчаване на наказателната му
отговорност чрез намаляване на наказанието от шест месеца лишаване от
свобода на три месеца лишаване от свобода. При определяне на наказание над
минимума по чл.39, ал.1 НК първоинстанционният съд е подценил значението
на ниската стойност на инкриминираните вещи, която възлиза на 262 лева,
фактът, че употребата на сила при изпълнение на престъплението не
надвишава необходимото за отнемането на вещите, както и факта, че и
пострадалият е имал агресивно поведение към подсъдимия, като първи е
започнал физическия сблъсък и с удар в областта на главата му счупил
очилата. Допълнително изложените от въззивния съд факти и обстоятелства
еднопосочно водят до извод, че справедливото наказание, което следва да се
наложи на подсъдимия за стореното от него е минимално възможното за
извършеното от него престъпление, а именно три месеца лишаване от
свобода.
Правилно СРС е приложил чл.66, ал.1 НК с оглед съдебното минало на
подсъдимия и доказателствата, че същият би могъл да се поправи и без
ефективно да изтърпява наказание лишаване от свобода. Отделно от това,
срещу приложението на чл.66, ал.1 НК не е постъпил протест, поради което
съдът не би могъл с евентуалната отмяна на присъдата в тази част да влошава
положението на подсъдимия.
Правилно с оглед признаването на подсъдимия П. за виновен за
извършеното престъпление СРС го е осъдил на основание чл.189, ал.3 НПК да
заплати разноски по делото в общ размер на 211.50 лв., от които 91,50 лв. - по
сметка на СДВР и 120.00 лв. сметка на Софийски районен съд. Във връзка с
крайните изводи на съда относно вината на подсъдимия приложението на
чл.189, ал.3 НПК е императивно и обвързано с начина, по който е
интерпретиран основният факт.
Не са налице основания първоинстанционната присъда да бъде
изменена и в частта относно веществените доказателства. СРС е постановил
1бр. оптичен носител /диск/ със записи от камера, находящ се на л.59 от
досъдебното производство, да остане на съхранение по делото. Касае се за
копие на видеозапис от охранителна камера, който е част от
доказателствената съвкупност, върху него не се упражняват имуществени
10
права от трети лица, поради което правилно и законосъобразно съдът е
постановил да остане приложен към материалите по делото.
С оглед изложеното по – горе съдът намира, че първоинстанционният
съдебен акт следва да се измени в наказателно – осъдителната част, свързана
с индивидуализация на наказателната отговорност. В останалата част следва
да се потвърди.
Така мотивирани и на основание чл.337, ал.1, т.1 вр. с л. 334, т.3,
чл.338, вр. с чл.334, т.6 НПК, Съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда от 07.12.2022г. по НОХД 10900/2021г. по описа на
СРС, НО, 6 състав в частта относно размера на наказанието, като
НАМАЛЯВА срока на наказанието „лишаване от свобода“ от шест месеца на
три месеца.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11