№ 326
гр. София, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Светлин Михайлов
Снежана Бакалова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20241001000335 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
Производството е образувано по повод постъпила въззивна жалба от „Банка
„ДСК“ АД, с която обжалва решение № 26 402 от 21.11.2023 г., постановено по т. д. № 247/23
г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 7 състав, с което съдът е осъдил
„Банка „ДСК“ АД да заплати на „Тюб маркутинг“ ЕООД (в ликвидация), както следва: на
основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата от 55 000 евро - стойност за възстановяване по
неразрешената платежна операция от 11.09.2020 г.; на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата
от 5 074.32 евро - стойност за възстановяване по неразрешената платежна операция от
11.09.2020 г.; на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата от 37.69 евро - удържани банкови
такси за извършените неразрешени платежни операции от 11.09.2020 г.; ведно със заедно със
законната лихва върху трите главници от предявяването на исковата молба (09.02.2020 г.) до
окончателното им заплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 243.40 лв. -
мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 55 000 евро (107 570.65 лв.) за периода
от 14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 390.53 лв. -
мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 37.69 евро (74.24 лв.) за периода от
14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2.93 лв. - мораторна
лихва за забава в плащането на сумата от 37.69 евро (74.24 лв) за периода от 14.09.202 г. до
31.01.2021 г.; а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4 949.30 лв., представляваща
направените от ищеца разноски по делото и е осъдил „Банка „ДСК“ АД да заплати на
Софийски градски съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 800 лв. - разноски по делото.
1
В жалбата се твърди, че атакуваното решение е недопустимо, а ако съдът
намири същото за допустимо, то е неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон и необосновано. По отношение на недопустимостта инвокира доводи,
че съдът е изискал и събрал доказателства обвинителен акт с изх. № 10 678/20 г., по описа на
Районна Прокуратура град Бургас, от които се установява, че са налице данни за извършено
престъпление с правна квалификация чл. 212 ал. 4, вр. с ал.1 и ал.2 НК, представляващо
документна измама в големи размери, по които е образувано НОХД № 3 839/22 г. по описа
на PC Бургас, като към датата на подаването на жалбата НОХД 3839/2022 г. все още не е
решено. Твърди, че съдът е следвало да уважи направеното искане за спиране на
производството по гражданското дело, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.
По отношение на въведеното твърдение за допуснати процесуални нарушения
твърди, че такова е налице, тъй като съдът не е обсъдил всички събрани по делото
доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка - чл. 12, вр. чл. 235, ал. 2 ГПК. В тази
връзка посочва, че съдът не е анализирал цитирания обвинителен акт, поради което е
формирал решаващ извод за липсата на обстоятелства, изключващи отговорността на
доставчика на платежната услуга, без да съобрази фактическите данни за наличието на
измамливи действия от страна на горепосочените лица, сред които е и фактическият
наредител на платежната операция в размер на 55 000 евро и фактическият получател на
платежната операция в размер на 9 900 лева. Твърди, че съдът не е обсъдил възраженията, че
е налице документна измама - обстоятелство, което освобождава доставчика на платежната
услуга от отговорност по реда на чл. 80, ал. 3 предл. 1 ЗПУПС.
По отношение на наведените твърдения за допуснати нарушения на
материалния закон твърди, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 80, ал. З,
изр. 1 ЗПУПС. Твърди, че съобразно цитираната разпоредба платецът понаня всички загуби,
ако същите са резултат от измамливи действия. Твърди, че съдът неправилно е възприел
нормата по отношение на това от кого следва да бъде извършени измамливите действия при
наличие на измама, за да са налице обстоятелства изключващи отговорността на доставчика
на платежната услуга е изцяло неправилен. В тази връзка твърди, че ищецът е ползвател на
платежни услуги, но не и потребител по смисъла на § 1, т. 40 от ДР на ЗПУПС. Съгласно
съображение 35 от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейският парламент и на Съвета от 25
ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешният пазар в националните
законодателства на държавите членки следва да се предвидят разпоредби за разпределението
на загубите при неразрешени платежни транзакции. Твърди, че с оглед приложението на
тези разпоредби следва да се приеме, че измамливите действия, освобождаващи от
отговорност доставчика на дадена платежна услуга, в хипотезата, в която платеца не е
физическо лице - потребител следва да бъдат не само от страна на лицето, което е наредило
процесната платежна операция, но и от страна на получателят на същата, като в настоящия
случай получателят на процесната платежна операция и упълномощено лице е действал чрез
измама, като е възбудил и поддържал измамливи твърдения, че е пълномощник на ищеца и
че същият има права да извърши процесната платежна операция. От друга страна
2
получателят на процесната платежна операция също е ползвател на платежната услуга. С
оглед на изложеното прави извод, че са налице основанията за освобождаване от
отговорност по смисъла на чл. 80, ал. 3 на „Банка ДСК" АД, в качеството й на доставчик на
оспорените платежни операции, тъй като процесиите преводи са извършени при условията
на документна измама от страна на получателят на плащането и упълномощеното лице.
Твърди, че е налице неправилно приложение на чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че
операция е изпълнена на основание редовно от външна страна нареждане на лице,
представило в Банката оригинално и непораждащо съмнение относно неговата автентичност
нотариално заверено пълномощно, произхождащо от управителя на „Тюб маркутинг" ЕООД,
поради което следва да се приеме, че за доставчика на услугите е налице съгласие на
титуляря на сметката за изпълнение на операциите. Твърди, че при наличие на данни за
извършено престъпление, чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД предоставя право на иск на истинският
кредитор срещу лицето, което е получило изпълнението, което освобождава
добросъвестният длъжник от задължението, ако е платил добросъвестно, макар и на мним
кредитор.
В жалбата е въведено и оплакване за неправилно приложение на § 1, т. 40 от
ДР на ЗПУПС. В тази връзка се оспорват изводите на първоинстанционния съд, че
независимо, че се касае за търговски спор между търговци, банката представлява no-силната
икономически страна в правоотношението. Твърди, че този извод е в пряко нарушение на §
1, т. 40 от ДР на ЗПУПС, съгласно който „Потребител" е „физическо лице - ползвател на
платежна услуга, което при договори за предоставяне на платежни услуги извършва
дейност, различна от неговата търговска или професионална дейност“.
С оглед гореизложеното, моли съда да обезсили атакуваното решение, като
процесуално недопустимо, а ако съдът приеме, че решението е процесуално допустимо да го
отмени като неправилно и необосновано и вместо него постанови ново, с което да се
отхвърлят изцяло исковите претенции, като претендира и разноски за двете инстанции.
Ответникът по жалбата „Тюб маркутинг“ ЕООД (в ликвидация) редовно
уведомен не взима становище по същата.
Третите лица-помагачи на страната на ищеца - М. А. Б., нотариус Д. С. Р. и
помощник- нотариус Д. Р. Т. не вземат становище.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 26
402 от 21.11.2023 г., постановено по т. д. № 247/23 г. по описа на Софийски градски съд,
Търговско отделение, 7 състав, съдът е осъдил „Банка „ДСК“ АД да заплати на „Тюб
маркутинг“ ЕООД (в ликвидация), както следва: на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата от
55 000 евро - стойност за възстановяване по неразрешената платежна операция от 11.09.2020
г.; на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата от 5 074.32 евро - стойност за възстановяване по
неразрешената платежна операция от 11.09.2020 г.; на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата
3
от 37.69 евро - удържани банкови такси за извършените неразрешени платежни операции от
11.09.2020 г.; ведно със заедно със законната лихва върху трите главници от предявяването на
исковата молба (09.02.2020 г.) до окончателното им заплащане; на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД сумата от 4 243.40 лв. -мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 55 000 евро
(107 570.65 лв.) за периода от 14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 390.53 лв. - мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 37.69 евро (74.24
лв.) за периода от 14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2.93
лв. - мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 37.69 евро (74.24 лв) за периода от
14.09.202 г. до 31.01.2021 г.; а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4 949.30 лв.,
представляваща направените от ищеца разноски по делото и е осъдил „Банка „ДСК“ АД да
заплати на Софийски градски съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 800 лв. - разноски по
делото.
Не се спори, а първоинстанционния съд е приел за безспорно, че между
страните съществува валиден договор за платежна услуга. Не се спори, а се установява и от
приложения по делото договор, че на 03.05.2018 г. в гр. Варна между ищеца и ответника е
сключен договор за разплащателна сметка за неопределен срок, като страните не са уговори
срок на договора (чл. 7).
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 11.09.2020 г
в офис на ответната банка в гр. Бургас, И. К. Й. представя нотариално заверено пълномощно
в своя полза и нарежда извършването на парични операции от сметката ищеца.
От заключението на назначената ССчЕ се установява, че на 11.09.2020 г. от
разплащателна сметка на ищеца са наредени и изпълнени паричен превод на сумата от 55
000 евро (107 570.65 лв.), като превода е нареден по банкова сметка на М. А. Б. с посочено
основание „И. К. Й. п/но 1580/11 консултантски договор № 268/31082020 за М. А. Б.", за
който превод от сметката на ищеца е събрана такса в размер на 1.28 евро (2.30 лв.) и
плащане в брой на сумата от 5 074.32 евро (9 900 лв.) на И. К. Й. с основание „И. К. Й.,
п/но 1580/110920", за което от сметката на ищеца е събрана такса в размер на 37.69 евро
(74.24 лв). Тези изводи на ССчЕ се потвърждават и от представените по делото документи.
От заключението на СПЕ се установява, че подписът и името на управителя на
ищцовото дружество Е. Д. С. в изследваното пълномощно са изпълнени от нея.
От представените и приети като доказателства по делото копие от нотариално
заверено пълномощно и справка - удостоверение и двете заверени нотариус Р. К. с район на
действие PC - гр. Варна, per. № *** в регистъра на Нотариалната камара се установява, че
управителят на ищцовото дружество упълномощава на 03.05.2018 г. Б. П., Т. Т. и С. Т., а на
07.08.2020 г. Х. Ц. да представляват дружеството пред ответната банка, включително като
подписват подават и получат платежни нареждания.
От представеното писмо от нотариус Д. Р. се установява, че процесното
пълномощно е заверено от помощник-нотариус Д. Т. на 11.09.2020 г. между 12 ч. и 13 ч. и е
качено в системата „Нотариус футурум 2012". Видно от писмото след уведомяване от
полицията, че явилото се като упълномощител лице не е управителят на ищеца,
пълномощното не е качено в Системата Единство 2. От представеното извлечение от „Общ
регистър" на нотариуса се установява, че пълномощното е вписано под номер 1 580, като в
регистъра са описани данни на пълномощното.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 11.09.2020 г.
след възникване на съмнение за автентичността на пълномощното, въз основа на което са
извършени процесиите банкови операции, служители се свързват с управителя на ищцовото
дружество за потвърждение на пълномощното (писмо с изх. № 10.10.2020 г. и електронна
кореспонденция от същата дата).
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че след узнаване
4
за извършените операции на 11.09.2020 г. управителят на ищеца подава писмена жалба до
банката.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е
предявил обективно съединени, при условията на кумулативното обективно съединяване
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС и чл. 86 от ЗЗД.
С атакуваното решение № 26 402 от 21.11.2023 г., постановено по т. д. №
247/23 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 7 състав, съдът е осъдил
„Банка „ДСК“ АД да заплати на „Тюб маркутинг“ ЕООД (в ликвидация), както следва: на
основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата от 55 000 евро - стойност за възстановяване по
неразрешената платежна операция от 11.09.2020 г.; на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата
от 5 074.32 евро - стойност за възстановяване по неразрешената платежна операция от
11.09.2020 г.; на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата от 37.69 евро - удържани банкови
такси за извършените неразрешени платежни операции от 11.09.2020 г.; ведно със заедно със
законната лихва върху трите главници от предявяването на исковата молба (09.02.2020 г.) до
окончателното им заплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 243.40 лв. -
мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 55 000 евро (107 570.65 лв.) за периода
от 14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 390.53 лв. -
мораторна лихва за забава в плащането на сумата от 37.69 евро (74.24 лв.) за периода от
14.09.2020 г. до 31.01.2021 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2.93 лв. - мораторна
лихва за забава в плащането на сумата от 37.69 евро (74.24 лв) за периода от 14.09.202 г. до
31.01.2021 г.; а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4 949.30 лв., представляваща
направените от ищеца разноски по делото и е осъдил „Банка „ДСК“ АД да заплати на
Софийски градски съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 800 лв. - разноски по делото.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:
По отношение на допустимостта на подадената жалба съдът намира, че
същата е процесуално допустима, като подадена от лице с представителна власт и в
установените от закона срокове. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Релевираните от въззивника основания са за недопустимост на атакуваното
решение и за неговата незаконосъобразност. По отношение на твърдяната недопустимост на
атакуваното решение са релевирани доводи, че съдът се произнесъл без да уважи
направеното искане за спиране, предвид преюдициалния характер на воденото наказателно
производство. По отношение на законосъобразността са наведени твърдения за свързани с
твърдението, че съдът е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в неуважаването
на направеното искане за спиране на настоящето производство на основание чл. 229, ал. 1, т.
4 от ГПК, с оглед висящото наказателно производство и твърдения за неправилното
приложение на материалния закон по отношение на разпоредбите на чл. 80, ал. 3 от ЗПУПС
и чл. 75, ал. 2 от ЗЗД.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността
му единствено на въведените в жалбата основания и при съобразяване правилното
приложение на императивните материално правни норми. Трайна е практиката на Върховен
касационен съд, обективирана в решение № 202 от 31.10.2018 г., постановено по т. д. №
5
57/18 г., по описа на Т. К., І Т. О. на ВКС и др., съобразно която въззивният съд не следва да
се произнася по въпрос, за който не е сезиран във въззивната жалба и който не е спорен
между страните, без да са налице изключения за служебно действие на съда по приложение
на императивна материалноправна норма, без да са налице изключенията на т. 1 от ТР №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение защита на права на частноправни субекти или
публичен интерес, за които съдът следи служебно. В изпълнение правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо,
а наведените доводи за неговата незаконосъобразност и необоснованост за неоснователни.
Така цитираната практика се споделя от настоящият състав. С оглед на същата съдът следва
да се произнесе само по наведените във въззивната жалба основания за недопустимост и
незаконосъобразност.
По отношение на наведеното твърдения за недопустимост на решението съдът
намира, че същото е неоснователно по следните съображения:
Основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по
делото се разглежда в правната теория (в преобладаващата част) като абсолютна
процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск. По същността си спирането
на производството представлява временна недопустимост на развитието и завършването на
висящия процес, забрана през известен период от време да се извършват процесуални
действия от съда и страните по делото, насочени към решаване на спора по същество.
Съгласно задължителните указания по приложението на закона в мотивите
към т. 1 на ТР № 1/2017 от 09.07.2019 на ОСГТК на ВКС връзката между делата, която има
предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни
правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно
съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на
иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по
двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността
на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по
обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава
съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото
с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на
преюдициална връзка и наличие на акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното
делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното
правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали,
или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без
значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е
образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от
съда по обусловения иск, с оглед разпоредбите на чл. 297 - чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е
абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за
развитието на процеса по обусловеното дело.
В същото ТР ОСГТК приема, че при наличие на основание за спиране по чл. 229,
6
ал. 1, т. 4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това - пред
първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и
подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална
предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело - висящ преюдициален
спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. Настоящият състав се
съобразява с така формираната задължителна практика, поради което следва да извърши
преценка относно преюдициалността на образуваното наказателно производство.
Липсва спор между страните, а се установява и от доказателствата по делото,
че наказателното производство по НОХД № 3 839/22 г. по описа на PC Бургас е образувано
по внесен обвинителен акт изх. № 10 678/20 г., по описа на Районна Прокуратура град
Бургас. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с присъда № 160 от
27.09.24 г., постановена по НОХД № 20222120203839/22 г. по описа на Бургаски районен съд
съдът е признал за виновна М. П. Г. за извършено престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2,
вр. ал. 1 от НК за това, че същата съзнателно е представила пред помощник нотариус
преправен официален документ, лична карта, издадена на Е. Д. С., признал е И. К. Й. за
виновен за това, че пред банкови служители на „Банка „ДК“ АД чрез използване на
неистински частни документи пълномощно е получил без правно основание чуждо движимо
имущество в големи размери, с намерение да го присвои, престъпление по чл. 212, ал. 4, вр.
ал. 1 от НК. Извършвайки преценка на преюдициалността на наказателното производство
съдът в настоящия си състав намира, че такава не е налице.
Твърдението за преюдициалност се обосновава от ответника с релевираното
възражение по чл. 80, ал. 3 от ЗПУПС. Съгласно чл. 78, ал. 1 ЗПУПС, в приложимата
редакция на ДВ, бр. 13 от 14.02.2020 г., когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не
е разрешавал изпълнението на платежна операция или че е налице неточно изпълнена
платежна операция, доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест при
установяване автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране,
осчетоводяването, както и за това, че операцията не е засегната от техническа повреда или
друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги. Съгласно, ал. 4,
когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна операция,
регистрираното от доставчика на платежни услуги използване на платежен инструмент не е
достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца или че
платецът е действал чрез измама, или че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил
някое от задълженията си по чл. 75. Доставчикът на платежни услуги, включително
доставчикът на услуги по иницииране на плащане, когато е приложимо, представя
доказателства, че е налице измама или груба небрежност от страна на ползвателя на
платежни услуги. Това следва и по аргумент a contrario от нормата на чл. 80, ал. 3 от
ЗПУПС, която възлага в тежест на платеца всички загуби, независимо от размера им,
свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или поради
неизпълнението на едно или повече от задълженията му по чл. 75 от ЗПУПС умишлено или
поради груба небрежност. Тълкувайки нормата на ал. 3 от чл. 80 ЗПУПС настоящият състав
7
намира, че за да е налице преюдициалност на воденото наказателно производство същото
следва да има за предмет обвинение за измама към ползувателя на плетежните услуги.
Данни за такова повдигнато обвинение не се съдържат в доказателствата по делото. Ето
защо настоящият състав намира, че не е налице преюдициалност, като неуважаването на
отправеното искане за спиране на настоящето производство по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от
ГПК не представлява основание за недопустимост на постановеното първоинстанционно
производство.
По отношение на наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение съдът в настоящия си състав намира същите за неоснователни по следните
съображения:
Отговорността на доставчиците на платежни услуги по чл. 79, ал. 1 ЗПУПС
има обективен характер. Разпоредба е въведена в националното законодателство чрез
транспониране на текста на чл. 73 от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и
на Съвета от 25 ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешния пазар. В
преамбюла на цитираната Директива е посочено, че чрез въведените с нея правила да се
стимулира доверието във вътрешния пазар на платежни услуги. За да има доверие в пазар на
платежни услуги трябва да има доверие в доставчиците на тези услуги. Необходимостта от
доверие към доставчиците на платежни услуги, като икономически по-силна страната,
обосновава и решението именно те, а не ползвателите на услугите да носят риска от
измамливи действия на трети лица.
За да бъде уважен така предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от
ЗПУПС е необходимо да се установят следните кумулативни предпоставки на фактическия
състав пораждащ отговорността – наличието на сключен валиден договор за платежна
услуга с доставчик на платежна услуга, осъществена неразрешена платежна операция, т. е.
такава за която липсва съгласие на платеца и уведомяване без неоснователно забавяне на
доставчика на платежни услуги от ползвателя след узнаването за такава операция, но не по-
късно от 13 месеца от задължаването на сметката.
Видно от обстоятелствената част на въззивната жалба въззивникът не оспорва
изводите на съда относно наличието на така цитираните предпоставки. Спорно пред
настоящата инстанция са изводите на съда относно приложението на разпоредбата на чл. 80,
ал. 3 от ЗПУПС и § 1, т. 40 от ДР на ЗПУПС. Наведени са твърдения, че е налице
изключението на чл. 80, ал. 3 от ЗПУПС освобождаващо от отговорност доставчика на
платежни услуги, тъй като измамливите действия, освобождаващи от отговорност
доставчика на дадена платежна услуга, в хипотезата, в която платеца не е физическо лице -
потребител следва да бъдат не само от страна на лицето, което е наредило процесната
платежна операция, но и от страна на получателят на същата, като в настоящия случай
получателят на процесната платежна операция и упълномощено лице е действал чрез
измама, като е възбудил и поддържал измамливи твърдения, че е пълномощник на ищеца и
че същият има права да извърши процесната платежна операция. В текста на цитираната
разпоредба изрично е записано, че платецът понася всички загуби, свързани с неразрешени
платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или с неизпълнението на едно или
повече от задълженията си по чл. 75 умишлено или поради груба небрежност. В
разпоредбата на §1, т. 34 законодателят е дал легалното определение за използвания в закона
термин „платец“. Съгласно същото "платец" е физическо или юридическо лице, което е
титуляр на платежна сметка и разпорежда изпълнението на платежно нареждане по тази
8
сметка, а когато липсва платежна сметка - физическо или юридическо лице, което дава
платежно нареждане. Казаното предпоставя неоснователност на наведеното твърдение, че
освобождаването от отговорност се предпоставя и от други измамливи действия и/или
неизпълнението на задълженията по чл. 75, ал. 2 от ЗЗД от други лица, извън тези посочени
от закона като платци.
По отношение на другите две хипотези, посочени в разпоредбата на чл. 80, ал.
3 от ЗПУПС – неизпълнение на задълженията си по чл. 75 умишлено или поради груба
небрежност съдът намира, че в тежест на ищеца е да посочи факти, от които да се установи
наличието им. Видно от въведените твърдения ответникът е навел такива, че управителят на
ицщовото дружество е проявила груба небрежност, като е допуснала трети лица да се
сдобия с личните й данни и данни за номера на банкова сметка на дружеството.
Разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД предвижда възможността длъжникът да се освободи от
задълженията, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на
недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението.
Определението за груба небрежност се съдържа в редица решения на ВКС
(решение № 510/30.11.2011 г., постановено по гр. д. № 1 923/09 г., по описа на ВКС, четвърто
г.о, решение № 291/12 г., постановено по гр. д № 951/11 г., по описа на ВКС, четвърто г.о.,
решение № 348/11 г., постановено по гр. д. № 387/10 г., по описа на ВКС, четвърто г.о,
решение № 291/12 г., постановено по гр. д. № 951/11 г., по описа на ВКС, четвърто г.о.,
решение № 62/15 г., постановено по гр. д. № 2798/2014 г., по описа на ВКС, четвърта г.о. и
др. В тази цитирана практика трайно и безпротиворечиво се приема, че небрежността в
гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел -
поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на
дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма
(според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата
небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата,
която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни
условия. Посочва се, че заключението за допусната груба небрежност се прави при
сравнение на конкретното съпричинително поведение на работника с абстрактния модел -
грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност. Приема
се, че грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че
лицето е могло да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек,
поставен в същата обстановка не би могъл да го допусне. Такова поведение е правно
укоримо защото неблагоприятните последици биха били избегнати, ако беше положена
дължимата грижа. Дали поведението е рисково и до каква степен то е довело до настъпване
на вредата се установява във всеки конкретен случай. Настоящият състав споделя тази
практика, поради което приема, че за да е установена такава груба небрежност от страна
управителя на ищцовото дружество, то в процеса следва да са въведени твърдения и да са
ангажирани доказателства за конкретно съпричинително поведение. По делото не са
ангажирани доказателства за такова поведение и у представляващия ищцовото дружество.
Обстоятелството, че трети лица са извършили престъпления, изразяващи се в съзнателно
представяне пред помощник нотариус на преправен официален документ, лична карта,
издадена на Е. Д. С. и чрез използване на неистински частни документи пълномощно е
получил без правно основание чуждо движимо имущество в големи размери, с намерение да
го присвои не сочат на твърдения, че такива са извършени от управителя. Не на последно
място следва да се отбележи, че дори и да се приемат за годни твърденията не са въведени в
преклузивните срокове.
От друга страна видно от доказателства по делото ответникът е навел
твърдения, че между конституираните като трети лица в процеса И. К. Й., М. А. Б. и М. П. Г.
съществува измамлив сговор. Това твърдение е релевирано с оглед освобождаването от
отговорност на ответника. Настоящият състав намира, че дори да се установи в наказателен
9
процес съществуването на такъв предварителен сговор у посочените лица за извършване на
измамливи действия, то същото е ирелевантно за ангажирането на отговорността на
ответника, тъй като законодателят, както е посочено по-горе е ограничил извършването на
такива действия до платеца, т.е. до физическо или юридическо лице, което е титулят на
платежна сметка и разпорежда изпълнението на платежно нареждане по тази сметка. С
оглед на изложеното и предвид липсата на твърдения и събрани доказателства за такива
дейюствия от ищеца, вкл. и от неговия представител (управителя) съдът намира, че
въведеното твърдение за неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 80, ал. 3 от ЗПУПС и
§1, т. 34 от с.з., водещо до незаконосъобразност на атакуваното решение е неоснователно.
Като неоснователно следва да се възприеме и направеното оспорване на
твърдян извод на първоинстанционния съд, че независимо, че се касае за търговски спор
между търговци, банката представлява no-силната икономически страна в
правоотношението. Внимателния прочит на атакуваното решение не дава основание да се
направи такъв извод и не разкрива направен такъв от първоинстанционния съд.
По изложените съображения настоящият състав намира, че атакуваното
решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора настоящият състав намира, че разноски се следват на
ищеца, но предвид липсата на изявление за присъждането им, както и на доказателства за
извършване на такива не следва да се присъждат.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 26 402 от 21.11.2023 г., постановено по т. д. № 247/23 г. по
описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 7 състав, като законосъобразно и
правилно.
Решението е постановено при участието на трети лица помагачи на страната
на ищеца Д. С. Р., Д. Р. Т. и М. А. Б..
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението за изготвянето му до страните, пред Върховния касационен съд, при условията
на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10