РЕШЕНИЕ
№ 766
гр. Благоевград, 01.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20251210101147 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Р. К. С., ЕГН **********, адрес: гр.
Б...... чрез адвокат П. Ж. Ж. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, офис
4, представлявано от Р...... Г..... А....
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да:
- се прогласи за нищожна оспорената клауза, обективирана в ред № 5, раздел
„Основни условия“ в Договор за кредит № L358193, сключен на 20.07.2024 г. между Р. К. С.,
с ЕГН ********** - като заемател, и „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК ********* - като
заемодател;
-се осъди „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на Р. К. С., с
ЕГН **********, сумата в размер на 152,51 лв. (сто петдесет и два лева и петдесет и една
стотинки), представляваща платена без основание сума, ведно със законната лихва от
завеждането на настоящата искова молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се сторените разноски.
Твърди се, че на 20.07.2024 г. ищцата Р. С. е сключила с ответното дружество
„ЮтеКредит България“ ЕООД Договор за кредит № L358193 на базата на Рамково
споразумение за потребителски кредити № *********, сключено между посочените страни
отново на 20.07.2024 г.
Сочи се, че по силата на Договора ответното дружество предоставя на ищцата заем в
размер на сумата от 1 250 лв. (хиляда двеста и петдесет лева), която сума ищцата се
задължава да върне на 6 месечни вноски до 19.01.2025 г., при посочен в Договора годишен
процент на разходите („ГПР“) в размер на 49,21% и годишен лихвен процент („ГПЛ“) в
размер на 0%.
Поддържа се, че в т. 8.4 от рамковото споразумение е уговорена такса за преглед на
искането за кредит, за осигуряване на средства по кредита, сключване на договор за кредит
или изменение на договор. В полето „основни условия“ на Договора е посочено, че
1
дължимата от ищцата такса за разглеждане е в размер на 152,51 лв. (сто петдесет и два лева
и петдесет и една стотинки), като таксата е включена и в Приложение № 1 към Договора,
представляващо погасителен план и е разсрочена на 6 месечни вноски, дължими заедно с
изплащането на главницата по заема. Сочи се, че допълнително е посочено в Договора, че
„...За да се избегнат всички съмнения, Таксата за разглеждане се дължи изцяло, както в
случай на предсрочно погасяване на Кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване
на договора по каквато и да е причина. В случаите, когато Клиентът избере плащането на
Договорно възнаграждение, последният не е длъжен да заплати Таксата за разглеждане и
лихвите."
Твърди се, че ищцата е усвоила заемната сума в размер на 1 250 лв. (хиляда двеста и
петдесет лева), като към настоящия момент е извършила три плащания по Договора в полза
на ответното дружество в общ размер на 1 645,88 лв. (хиляда шестстотин четиридесет и пет
лева и осемдесет и осем стотинки), както следва: 1) за сумата от 233,76 лв. (двеста тридесет
и три лева и седемдесет и шест стотинки) на 20.08.2024 г.; 548,90 лв. (петстотин четиридесет
и осем лева и деветдесет стотинки) на 11.11.2024 г. и 858,60 лв. (осемстотин петдесет и осем
лева и шестдесет стотинки) на 28.02.2025 г.
С оглед изложеното се твърди, че ищцата е в облигационно отношение с ответното
дружество - между тях е сключен договор за паричен заем, встъпила е в това
правоотношение с цел удовлетворяване на лични потребности, като не е действала в
професионално или търговско качество и съответно се ползва от качеството потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК. От друга страна ответното дружество предоставя
потребителски кредит като търговска дейност. Последното е вписано в Регистъра на
финансовите институции по чл. 3а от ЗКИ под рег. № .......
Поддържа се, че следва да се прилагат нормите и специалните изисквания на Закона
за потребителския кредит, Закона за защита на потребителите и Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. В чл. 11, ал. 1 от ЗПК е установено задължително
минимално съдържание на потребителските договори за кредит.
Счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В случая Таксата
не се начислява от ответното дружество за предоставена допълнителна услуга, тъй като
разглеждането на документите преди предоставянето на заетата сума, е типично действие по
усвояване и предоставяне на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на Договора
разход. Счита, че клаузата, която предвижда ищцата да заплати в полза на ответното
дружество Таксата, противоречи на закона и е нищожна.
Твърди се, че след като разпоредбата, уреждаща заплащането на Таксата е нищожна,
то платено от ищцата на това основание - 152,51 лв. (сто петдесет и два лева и петдесет и
една стотинки) на това основание следва да бъде възстановено от ответното дружество на
ищцата.
С Разпореждане № 1914/30.05.2025 г. съдията-докладчик, след като е извършил
проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с
нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил
препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят на ответниците с
указание, че в едномесечен срок може да подадат писмен отговор, отговарящ на
изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК.
Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и
връчен на 04.06.2025 година.
В указания от съда едномесечен срок на 03.07.2025 г. ответното дружество е
депозирало молба с признание на иск. Сочи се в същата, че се признава иска по основание и
размер, като се иска да се постанови решение при признание на иска.
Иска се при присъждане на разноски да се съобрази Решение на Съда на Европейския
2
съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС
(задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК), в което е прието, че
националната наредба противоречи на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС. Изразява становище, че
с оглед решението на СЕС съдът не е длъжен да се съобрази с минималните размери на
възнаграждение по Наредба № 1 за минималните размери за адвокатските възнаграждения.
Минималните размери на адвокатските възнаграждения са само ориентир при определяне на
възнаграждения, но не обвързват съда. Сочи, че съдът е този, който преценя вида на спора,
интереса, вид и количество на извършената работа, фактическата и правна сложност на
делото. Поддържа се, че в настоящия случай делото има ниска правна и фактическа
сложност, налице е признание на иск от ответника, адвокатът на ищеца е подал само
бланкетна искова молба, която видимо е подготвена за дела с други кредитори за други
ищци, няма явяване и подготовка за съдебно заседание, запознаване със съдебна експертиза
и др. Ето защо, дори съдът да присъди възнаграждение на адвоката на ищеца, се твърди, че
същото следва да е значително под минималния праг на Наредбата за минимални адвокатски
възнаграждения и да е не повече от 150 лева.
С определение № 1341/11.07.2025г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по
делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е
проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ
за доброволно разрешаване на спора.
В съдебно заседание, проведено на 17.09.2025 година ищцата, редовно призована, не
се явява, не се явява и процесуален представител. На 17.09.2024 година е депозирана молба
от процесуалния представител на ищцата, с която се иска да се даде ход на делото, сочи се,
че предвид изявлението на ответното дружество, че признава предявения иск се иска от съда
да постанови съдебно решение при признание на иска. Иска се и присъждане на сторените в
производството разноски, за което в молбата е отразен и списък с разноски, като се присъди
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА в размер на 800, 00 лв.
Ответното дружество „Юте Кредит България“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща
законен и процесуален представител. На 16.09.2025 година е депозирана молба от ответното
дружество, в която сочи, че поддържа признанието на иска, обективирано в отговора. Прави
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, като
същото да се определи не повече от 250, 00 лв. Претендират се сторените по делото разноски
с представен списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание по делото, с оглед на направеното от ответната страна признание
на иска и заявеното искане от страна на ищеца, чрез пълномощника му по чл.237 от ГПК, за
постановяване на решение при признание на иска, съдът е прекратил съдебното дирене за
произнасяне със съдебно решение съобразно направеното признание.
Съгласно чл.237 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът
прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в
мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска.
Съдът намира, че са налице условията за постановяване на съдебно решение по реда
на чл. 237, ал. 1 от ГПК - при признание на иска, а именно:
Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след
проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на
правото на иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено
признание на иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един
допустим иск може да бъде основателен или неоснователен. В този смисъл е Решение № 20
от 07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о. на ВКС.
В случая са предявени допустими искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1, вр.
чл.10а, ал. 2 ЗПК, съединен с иск правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на
3
получено без основание.
Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се
отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на
разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за
постановяване на решение по чл. 237 ГПК.
Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно
разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното
дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е.
съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката
на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт,
без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи
по предмета на спора.
В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за
постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото ответното дружество
е заявил, че счита исковете за основателни и е сторил признание на същите.
Ищецът, чрез процесуалния му представител в депозирана на 17.09.2025 г. молба е
поискал постановяване на решение при признание на иска.
В случая не са налице отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл.
237, ал. 3 ГПК, а именно - признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави
или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не
е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за
приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за
гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.
Направеното от страна на ответното дружество признание на исковете представлява
по същество процесуално действие, с което ответната страна се отказва от защита срещу
исковете, тъй като ги счита за основателни, заявява, че правното твърдение на ищеца,
заявено с исковете отговаря на действителното правно положение, което води до съвпадане
на правните твърдения на двете страни пред съда.
С оглед признанието на исковата претенция от страна на ответника, съдът намира, че
във връзка с нормата на чл. 237, ал.1 ГПК, същият следва да бъде уважен на базата на това
признание, тъй като признатите права не противоречат на закона и добрите нрави.
С оглед горното, съдът намира, че са налице предпоставките на чл.237, ал.1 от ГПК,
като исковите претенции следва да бъдат уважени, така както са предявени, като бъде
прогласена нищожността на оспорената клауза, обективирана в ред № 5, раздел „Основни
условия“ в Договор за кредит № L358193, сключен на 20.07.2024 г. между Р. К. С., с ЕГН
********** - като заемател, и „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК ********* - като
заемодател, както и бъде осъден „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, да
заплати на Р. К. С., с ЕГН **********, сумата в размер на 152,51 лв. (сто петдесет и два лева
и петдесет и една стотинки), представляваща платена без основание сума, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба –
02.05.2025 година до окончателното изплащане на сумата.
Следва да се посочи, че постановеното решение се основава на признание на иска от
страна на ответника.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода от спора и направеното искане от ищеца, ответното дружество,
съобразно чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сторените по
делото разноски, като на ответника не се следват разноски.
Ответникът прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
4
възнаграждение, както и искане да им бъдат присъдени сторени по делото разноски, а
именно юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева.
Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно
право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на
делото – спорното материално право. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда
изключение от този принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си
ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая една от
установените от законодателя предпоставки за възлагане на разноските в тежест на ищеца,
така както са били сторени, не е налице. Това е така, доколкото ответникът не е ангажирал
доказателства, че не е дал повод за завеждане на делото, ето защо, право на разноски има
единствено ищецът, но не и ответникът.
От ищеца е направено искане за присъждане на сторените по делото разноски, както
и е направено искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния
представител на ищеца - адв. П. Ж. да се присъди възнаграждение за осъществената правна
услуга.
В случая макар производството по делото да приключва с решение при признание на
иска, съдът намира, че на ищеца се следват сторените по делото разноски, тъй като съдът
намира, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което е неприложима
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Видно от данните по делото ищцата е сторила разноски в размер на 100, 00 лв. за
заплатена държавна такса, поради което ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати сумата в размер на 100, 00лева, представляваща заплатена държавна такса.
По стореното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.
38 от ЗА съдът намира следното:
В производството по делото ищцата е представлявана от адвокат П. Ж. въз основа на
сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското
възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата, т. е.
на материално затруднено лице.
От страна на ответника е сторено възражение за прекомерност на претендираното от
ищеца адвокатско възнаграждение.
По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза
на адвокат Ж. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017 г. по съединени дела C- 427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното
Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
5
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С-438/2022, настоящият
състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на
адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни,
ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските
възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране.
Настоящият състав съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален
интерес, вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и
фактическа сложност на делото, обстоятелството, че исковете срещу ответника произтичат
от едно правоотношение, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой
еднотипни дела /включително от настоящия ищец в РС-Благоевград/, по които има
формирана трайна съдебна практика, намира, че обоснован и справедлив съобразно
критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 250, 00 лв. общо по двата иска. В
случая делото не се отличава с каквато и да било правна сложност, приключило е при
признание на иск в едно съдебно заседание, без участието на представители на страните,
възнаграждението е дори по-голямо от материалния интерес по иска. Ищецът претендира
отделно възнаграждение и по втория предявен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД. Според съда
неприложима за процесния случай е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г.,
съгласно която адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално
представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно
вида и броя на предявените искове. При приложение на посочената разпоредба и
присъждане на две възнаграждения за двата кумулативно предявени иска би се стигнало до
злоупотреба с право, неоснователно обогатяване и нарушаване на критериите, залегнали в
чл.36, ал.2 от ЗАдв. за обоснован и справедлив размер на възнаграждението. За да отговаря
на тези изисквания възнаграждението следва да съответства на обема и сложността на
извършената от адвоката работа, както и на фактическата и правна сложност на делото. В
случая се касае за предявени искове, които произтичат от един и същи юридически факт -
договор за предоставяне на кредит, като осъдителната претенция е следствие на
нищожността на клаузата от договора, предмет на първия иск. Разпоредбата на чл.2, ал.5 от
Наредба №1/2004г. би била приложима, ако претенциите произтичаха от различни договори,
какъвто настоящият случай не е. /В същата насока и Определение № 721/26.06.2024 г. по
в.ч.гр.д. № 640/2024 г. по описа на ОС-Б.........
С оглед изложеното, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „Юте
Кредит България" ЕООД, следва да бъде осъдено да заплати на Адвокатско дружество
Калибацев и Ж., Булстат *********,със седалище гр. Б......, и адрес на кантората гр.С......
партер, чрез адвокат П. Ж. Ж. сумата от 250, 00 лв. /двеста и петдесет лева/, представляваща
възнаграждение за адвокат.
Воден от гореизложените съображения и на основание чл.237, ал.1 от ГПК, при
условията на признание на иска, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1, предл.1, вр. чл.10а, ал. 2 ЗПК нищожността
на клауза, обективирана в ред № 5, раздел „Основни условия“ в Договор за кредит №
L358193, сключен на ..... между Р. К. С., с ЕГН ********** - като заемател, и „ЮтеКредит
България“ ЕООД, с ЕИК ********* - като заемодател.
6
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, офис 4, представлявано
от Р...... Г....А... ДА ЗАПЛАТИ на Р. К. С., ЕГН **********, адрес: гр. Б.... сумата в размер на
152,51 лв. (сто петдесет и два лева и петдесет и една стотинки), представляваща платена без
основание сума, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на исковата молба – 02.05.2025 година до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, офис 4, представлявано
от .....Р. Г.... А.. ДА ЗАПЛАТИ на Р. К. С., ЕГН **********, адрес: гр. Б.......сумата в размер
на 100, 00 лв. (сто лева), представляваща сторени по делото разноски за заплатена държавна
такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „ЮтеКредит
България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С........
представлявано от Р.... Г.... А....ДА ЗАПЛАТИ на Адвокатско дружество К.... и Ж., Булстат
*********,със седалище гр. Б... и адрес на кантората гр.С. партер, чрез адвокат П. Ж. Ж.
су.......мата в размер на 250, 00 лв. /двеста и петдесет лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение.
На основание чл. 127, ал. 4 ГПК посочва платежна сметка за получаване на плащания,
както следва: IBAN .......с титуляр „Адвокатско дружество К.... и Ж.“.
Решението, постановено при признание на иска може да се обжалва с въззивна жалба
в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Благоевградския окръжен съд чрез
Районен съд Б......
Препис от решението да се връчи на страните-на ищеца по реда на чл. 38, ал. 2 ГПК и
на ответника по реда на чл. 50, ал. 5 ГПК.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
7