№ 5872
гр. София, 16.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Виктория Мингова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20221100506951 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20227102/16.10.2020г., постановено по гр.д. №55764/2019г.
по описа на СРС, 168 състав, са отхвърлени предявените от „Д.К.“ АДСИЦ
срещу В. А. А. искове по чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.240, ал.1 във вр. с чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД и по чл.422, ал.1 във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2507,61 лева,
представляваща част от главница по договор за потребителски кредит №398-
48/2008/09.06.2008г., сключен с „Алфа Банк – клон България“, чиято
дължимост е призната в споразумение от 10.03.2012г. и сумата от 764,43 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 09.09.2015г. до
09.09.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 10.09.2018г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№59281/2018г. на СРС, 168 състав, като неоснователни.
Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ищеца „Д.К.“ АДСИЦ,
чрез пълномощника юрисконсулт Д.К., като се излагат оплаквания, че същото
1
е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон, постановено е при
нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Излага доводи, че
между ответника и „АЛФА БАНК“ А.Е., действащо чрез клона си „Алфа
Банка – клон България“ е сключен договор за потребителски кредит –
ваканция №398-48/2008/09.06.2008г., за сумата от 5000 лева, като срокът за
окончателно плащане на задълженията по договора бил до 09.06.2016г. Към
датата на сключване на договора за цесия, по силата на който ищецът
придобил вземанията на банката срещу ответника по посочения договор за
кредит – 25.03.2010г., общата дължима сума по договора възлизала на 5793,33
лева. Длъжникът бил надлежно уведомен за цесията. На 10.03.2012г. било
сключено споразумение между пълномощник на ищцовото дружество и
ответника, с което същият признал задължението си в размер на 5793,33 лева
по договора за кредит, като страните се съгласили задължението да бъде
редуцирано с 40% в случай, че остатъкът в размер на 3476 лева бъде изплатен
на 18 разсрочени месечни вноски, с падеж на последната вноска на
15.09.2013г. Ответникът не заплатил дължимата сума по споразумението,
поради което редукцията станала невалидна и същият останал задължен за
пълния размер на задължението, признато със споразумението, а именно
сумата от 5793,33 лева. Неправилно първоинстанционният съд приел за
основателно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна
давност. Излага доводи, че за задълженията по договора за кредит се прилага
общата петгодишна давност, уредена в чл.110 от ЗЗД, срокът на която започва
да тече отделно за всяка от вноските от настъпване на падежа й. Поддържа,
че към датата на подписване на споразумението от 10.03.2012г. давността не е
изтекла, като с подписването му ответникът е признал дължимостта на сумата
от 5793,33 лева, имащо за последица прекъсване на давността. Последната
вноска по споразумението била дължима на 15.09.2013г., с оглед на което за
всяка отделна вноска започнала да тече нова петгодишна давност, считано от
настъпване на падежа . Въззивникът счита, че сключеното споразумение
представлява договор аз спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД, въз основа на
който страните са преуредили взаимоотношенията си, свързани с вземанията
по процесния договор за кредит. С така сключеното споразумение от
10.03.2012г. отношенията между страните били преобразувани и от момента
на сключването му, това бил договорът, който имал задължителна сила между
тях. Поради това счита, че най-рано от настъпване на договорения със
2
споразумението падеж на конкретната вноска за погасяване на признатото
вземане е започнала да тече давността, която е петгодишна и към датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 10.09.2018г., същата не била
изтекла. Не била изтекла и давността по отношение на претендираната
мораторна лихва, тъй като началната дата, от която такава се претендира,
била 09.09.2015г. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат
уважени.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна В. А. А.. В съдебно заседание същият
се явява лично и моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата
инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от
първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и
с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят
установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на
3
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по
делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Не е спорно между страните по делото и се установява от събраните по
делото доказателства, че по силата на договор за прехвърляне на вземания от
29.03.2010г. ищцовото дружество е придобило вземания на „АЛФА БАНКА“
АД, действащо чрез клона си „АЛФА БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“, срещу
ответника по договор за потребителски кредит – ваканция №398-48/2008г.,
както и, че длъжникът е надлежно уведомен за цесията. Не е спорно между
страните също така, че между тях е сключено споразумение от 10.03.2012г.,
съгласно което длъжникът В. А. А. признава задължението в размер на
5793,33 лева по договора за кредит, като страните се съгласяват за редукция
на 40% от задължението, чийто остатък става 3476 лева при условие на
разсрочено плащане на 18 месечни вноски, с краен срок за пълно погасяване
на задължението през м.09.2013г. Съгласно чл.6 от така сключеното
споразумение при неизпълнение на което и да е от условията по т.4.2 - 4.6 от
страна на длъжника, изборът за редукция по т.4.1 става невалиден и
кредиторът има право без покана и без предизвестие да обяви за изискуема
цялата неплатена сума, намалена с направените плащания и да претендира
съдебно същата, заедно с дължимите до окончателното изплащане лихви за
забава в размер на основния лихвен процент, определян от БНБ, увеличен с 10
пункта.
С оглед поддържаните от страните становища в хода на производството
спорно между тях е дали е погасено правото на принудително изпълнение на
вземането по давност.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече
от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения
давността тече от деня на падежа. В случая по отношение на вземането,
представляващо такова по договор за банков кредит, се прилага общата
петгодишна давност. Според разпоредбата на чл.116, б. „а“ от ЗЗД давността
се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. В случая със сключеното
между страните споразумение от 10.03.2012г. ответникът е признал
вземането, като към датата на сключване на споразумението давността не е
изтекла, и със сключването му същата е прекъсната.
4
Въззивната инстанция приема, че сключеното между страните
споразумение няма характера на спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД, тъй
като не са уговорени взаимни отстъпки, а по своята правна характеристика
представлява договор за опрощаване на дълга в размер на 40% от общата
сума по смисъла на чл.108 от ЗЗД, действието на който е поставено в
зависимост от сбъдването на отлагателно условие по смисъла на чл. 25, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.25 от ЗЗД условието е винаги бъдещо
и несигурно събитие, т.е. някакво обстоятелство/юридически факт - събитие
или действие, което трябва да се прояви след сключване на сделката и да не
се знае дали ще настъпи. Общото изискване за валидност на условието в
гражданското право е то да бъде възможно и да не противоречи на
императивни правни норми или на добрите нрави. В противен случай
уговорката за условие ще бъде нищожна. С оглед правните последици,
условията се делят на отлагателни и прекратителни, като страните, съгласно
установения в чл.9 от ЗЗД принцип за свобода на договарянето, могат да
поставят сключения от тях договор под условие, предвиждайки
потенциалните изменения в облигационната връзка, досежно целия комплекс
от права и задължения или отделни негови елементи.
В случая не е спорно между страните по делото, че така уговореното
условие не се е сбъднало, доколкото ответникът не е изплатил нито една
вноска по сключеното споразумение, поради което съгласно уговорките
между страните цялото вземане на ищеца е станало изискуемо и за същия се е
породило правото да търси изпълнение на целия дълг. Поради това
въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд,
че давността за вземането е започнала да тече, считано от 11.04.2012г. –
датата, следваща падежа на първата вноска по споразумението, за която няма
спор, че не е платена от ответника, с което е възникнало правото на кредитора
да търси изпълнение на цялото вземане. В тази връзка неоснователни са
изложените от въззивника доводи, че началният момент на погасителната
давност е падежът на последната вноска по споразумението, като следва да се
има предвид и обстоятелството, че в случая не се претендира от ищеца
разсроченото задължение в редуцирания размер, съгласно т.4 от
споразумението, а се претендира разликата между тази сума и пълния признат
със споразумението размер на задълженията на ответника по договора за
кредит. Поради това няма как изискуемостта на посочената разлика да бъде
5
обвързана с настъпване на крайния падеж по споразумението, доколкото
съгласно уговорките между страните при неизпълнение на което и да е от
условията по споразумението от страна на длъжника, кредиторът има право
да търси изпълнение на цялото задължение.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20227102/16.10.2020г., постановено по
гр.д. №55764/2019г. по описа на СРС, 168 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6