Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе,
07.04.2014 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XIII – ти граждански състав, в открито заседание на седми март през две хиляди и четиринадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Д.И., като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 7757 по описа за 2013 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявените в обективно съединение искове са с
процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова чл.430,
ал.1 от ТЗ и чл.92, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Токуда Банк” АД твърди, че на 28.11.2008 г.
сключил с ответницата Е.Г.Г. *** договор за банков кредит овърдрафт, по силата
на който предоставил на последната, като кредитополучател, сумата от 10000 лева
по разплащателната и сметка в банката. С подписаният анекс № 2/ 18.11.2010 г.
срокът на договора бил продължен до 19.11.2012 г. Поддържа, че ответницата не
изпълнила задължението си да осигури наличност по разплащателната сметка, по
която било уговорено да става ползването и издължаването на кредита, поради
което дължимите по договора такси и комисионни били удържани, в съответствие с даденото
от последната съгласие за директен дебит, от сумата по предоставения овърдрафт.
По този начин тези задължения, в общ размер на 1355, 56 лева, били трансформирани
в главница на задължението по договора за банков кредит. Поради забавата в
плащането в тежест на ищцата била начислена и наказателна лихва /с характер на
неустойка/ в размер на 261, 14 лева, за периода от 21.08.2012 г. до 10.07.2013
г. Ищецът поддържа, че въз основа на извлечение от счетоводните си книги се
снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 4350/ 2013 г. по описа на РРС, срещу която ответницата възразила в
срок. Моли съда да постанови решение, с което да признае по отношение на
последната, че дължи сумите по заповедта за незабавно изпълнение, включително
разноските в заповедното производство. Претендира направените в исковото
производство разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответницата Е.Г.Г.,
чрез процесуалния си представител, е депозирала писмен отговор, в който оспорва
предявените искове. Навежда доводи, според които не е подавала писмено искане
за превеждане на разрешената по кредита сума по разплащателната и сметка като
последната сметка не била заверявана с тази сума. Поддържа, че изпълнението на
това задължение от страна на банката е условие за начисляването, респ. за
служебното удържане на таксите и комисионните по договора. Доколкото това
условие не било налице – разрешената по договора за банков кредит овърдрафт
сума не е била преведена по разплащателната и сметка, то за ищеца не е
възникнало и правото да начислява претендираните такси и комисионни. В
условията на евентуалност релевира възражение по чл.111, б.”в” от ЗЗД, според
което процесните суми съставляват периодични вземания, поради което същите са погасени
по давност за 2008 г., 2009 г. и част от 2010 г. Поддържа, че с погасяването по
давност на главното задължение се погасява и акцесорното задължение за
наказателната лихва върху него /чл.119 от ЗЗД/. Твърди, че таксата за
управление на кредита се дължи еднократно, поради което няма основание тя да се
начислява и през следващите сключването на договора години – 2009 г., 2010 г. и
2011 г. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира направените деловодни разноски.
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
Основният спорен въпрос по делото се свежда до
това дължи ли кредитополучателят такси и комисионни по сключения договор за
банков кредит, ако главницата по договора не е била усвоена от последния. Съдът
намира отговора на този въпрос отрицателен.
Основно задължение на банката по договора за
банков кредит е да отпусне на заемателя определена парична
сума срещу насрещното задължение на последния да я
върне при уговорените условия /чл.430, ал.1 от ТЗ/. Ако кредиторът не е
изпълнил това свое задължение, той не разполага с възможността да претендира от
кредитополучателя изпълнение на
насрещните му договорни задължения. Когато, както е в случая - т.3.1 от
сключения договор за банков кредит, изпълнението на задължението на банката
става по безкасов път – чрез превод по разплащателна сметка, то се смята
изпълнено в момента на заверяване на сметката на кредитополучателя, съгласно
чл.305 от ТЗ и чл.75, ал.3 от ЗЗД. В този смисъл е и задължителната практика на
ВКС, формирана с решения по чл.290 от ГПК – вж. решение №125/ 12.07.2013г., постановено по т.д. № 910/2012 година на ВКС, ТК, II отделение. В цитираното решение изрично се приема, че поетото от банката задължение по договор за банков кредит за
отпускане/ предоставяне на заемателя на парична сума и съответно усвояването на
сумата, следва да се счита изпълнено от момента на заверяване на
разплащателната сметка на заемателя. При
договора за кредит овърдрафт това задължение се изпълнява като кредиторът
предостави на кредитополучателя възможността да
ползва средства, превишаващи наличността по разплащателната му сметка, т.е. банковата сметка, по която кредитополучателят
следва да обслужва задълженията си по договора и разплащателната сметка, по
която сумата по кредита му се превежда, съвпадат.
От представеното с исковата молба извлечение от
разплащателната сметка на ответницата, по която сметка е уговорено да става
усвояването и издължаването на отпуснатия кредит овърдрафт, както и от
заключението на вещото лице по назначената счетоводна експертиза, става ясно,
че разрешената по договора за кредит сума от 10000 лева реално не е била
превеждана по разплащателната сметка на кредитополучателя, в лицето на
ответницата, т.е. за последната не е създавана реална възможност да ползва
превишение на наличността по сметката с посочената сума. Неизпълнението на това
основно задължение на ищеца – да предостави за ползване разрешения кредит под
формата на овърдрафт в уговорения размер по разплащателната сметка на
кредитополучателя / т.4.1 от сключения договор за кредит от 28.11.2008 г./
лишава ищеца, като неизправна страна по договора, от възможността да претендира
изпълнение от ответницата на задълженията за заплащане на уговорените такси и
комисионни. Следва да се отбележи, че въз основа на даденото от последната съгласие
за директен дебит /на л.81 от делото, вж. и легалното определение по т.3 от § 1 на ДР на ЗПУПС/ тези такси
и комисионни неоснователно са били служебно удържани от страна на банката чрез
задължаване на разплащателната сметка на ответницата със суми по главницата на
кредита. Съгласно т.19.2 от представените общи условия на ищцовата банка /л.96
– 101 по делото/ директен дебит се извършва само при наличие на финансово
покритие по сметката на платеца. За да бъде осигурено такова покритие обаче е
необходимо волеизявлението на ответницата за превеждане на сумата по разрешения
кредит по разплащателната и сметка, т.е. за създаване на възможност за
превишение по нейната наличност, за наличието на каквото волеизявление по
делото липсват данни. Обстоятелството, че кредитът е отпуснат по една сметка
/т.нар. кредитираща сметка/, а се усвоява и издължава по разплащателната сметка
на ответницата се установява и от представената от ищеца информация за
банковите сметки, участващи в договора /л.74 – 76 от делото/. В тази връзка съдът
намира недопустимо банката по своя инициатива, без надлежно искане от
ответницата, да превежда частично суми, в размер на претендираните за
съответния месец такси и разноски, по разплащателната сметка на последната,
само за целите на удържането на тези суми по силата на даденото съгласие за директен
дебит /вж. представеното с исковата молба извлечение от разплащателната сметка/.
Съгласно легалната дефиниция на това понятие по т.3 от § 1 на ДР на ЗПУПС директния дебит е платежна услуга по
задължаване на платежна сметка на платеца, когато платежната операция се
извършва по инициатива на получателя въз основа на даденото съгласие от платеца
на получателя, на доставчика на платежни услуги на получателя или на доставчика
на платежни услуги на платеца. Съгласието за директния дебит има за предмет само
задължаването на платежната сметка на платеца, но не и прехвърлянето на
средства от една сметка на платеца в друга с цел последната да бъде задължена.
Конкретно съгласието на ответницата за извършване на директен дебит по
разплащателната и сметка не замества нейното липсващо съгласие за превеждане на
разрешената сума по кредита от кредитиращата сметка по разплащателната и
сметка. В този смисъл правото на ищеца служебно да задължава последната сметка
възниква едва след като последния изпълни задължението си и преведе сумата по разрешения
кредит по нея / арг. и от чл.16, ал.3, т.2 от Наредба № 3 от 16.07.2009 г. за
условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни
инструменти/, за което, както беше отбелязано, е необходимо
и волеизявлението на кредитополучателя /искане за усвояване на кредита/. Неспаването
на това изискване и извършеното от ищеца едностранно „трансформиране” на
задължението на ответницата от такова за заплащане на такси и комисионни по
договора, в такова за заплащане на главница по договора за банков кредит, също
се явява недопустимо, поради което то не променя характера на първоначалното
задължение, нито пък обуславя дължимостта на наказателна лихва по чл.3.5 върху
така получената „главница”. От заключението на вещото лице по назначената счетоводна
експертиза по т.1 от заключението се установява, че със сумата по
претендираната главница са служебно погасени задълженията на ответницата за
такса за управление на кредита по чл.5, т.2 от договора в размер на 400 лева,
такса за обслужване на разплащателната сметка в размер на 75, 50 лева, такса
ангажимент в размер на 549, 33 лева, лихва по чл.3, т.5 от договора в размер на
312, 43 лева, такса за откриване на разплащателната сметка в размер на 2 лева и
такса за учредяване на обезпечение в ЦРОЗ в размер на 16, 30 лева. Част от тези
такси евентуално са дължими, доколкото са свързани с откриването и поддържането
на разплащателната сметка /договор от 28.11.2008 г. и от 28.01.2010 г./, а не
пряко с договора за кредит овърдрафт. Те обаче се претендират като част от
главницата на задължението по последния договор, каквато част те не са, а
съдът, съгласно диспозитивното начало в процеса / чл.6, ал.2 от ГПК/, дължи
произнасяне в рамките на заявеното с исковата молба искане и съобразно
изложените в нея фактически обстоятелства. По изложените съображения
предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК в полза на ответницата следва да бъдат присъдени направените от нея
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Токуда Банк” АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес в гр.София, ул.”Граф
Игнатиев” № 3, представлявано от изпълнителните директори Кирил Димитров Пендев
и Любомир Стоянчов Манолов, против Е.Г.Г., с ЕГН **********,***, искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено по отношение
на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 1355, 56 лева, представляваща
главница по договор за банков кредит „Токуда медика овърдрафт” с № 020-185-004/
28.11.2008 г., сумата от 261, 14 лева – наказателна лихва върху главницата за
периода от 21.08.2012 г. до 10.07.2013 г., както и сумата от 152, 33 лева –
деловодни разноски, направени в заповедното производство, за които вземания по
ч.гр.д.№ 4350/ 2013 г. по описа на Русенския районен съд е издадена заповед № 2727/
18.07.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК.
ОСЪЖДА „Токуда
Банк” АД, с ЕИК *********, да заплати на Е.Г.Г., с ЕГН **********, сумата от 240
лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /П/