Р Е Ш Е Н И Е
Номер IV-254 Година 2020, 01 октомври гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на двадесет и четвърти август година две хиляди и двадесета,
в откритото заседание,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл.с.ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа докладваното от съдия Даниела
Михова
въззивно гражданско дело № 1813 описа за 2020
година
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на „Нефертити 8“ ЕООД гр.Варна, ЕИК
*********, против решение № 99 от 02.04.2020 г. по гр.д.619/2019 г. по описа на
Районен съд Несебър, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният частичен иск на въззивника за осъждане на С.И.К. ***,
да заплати на въззивника сумата от 1400 лв, представляваща част от неустойка,
уговорена в размер на 12 000 лв по сключен между страните договор за наем
от 10.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 20.06.2019 г. до
окончателното изплащане. Твърди се, че решението на НРС в обжалваната част е
неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано, както и
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. По-конкретно се
твърди, че при липсата на депозиран от ответника в законовия срок отговор на
исковата молба, ответникът е изгубил правото си да направи възраженията си
против иска. Твърди се, че при липсата на противопоставено от ответника
възражение за кредиторова забава, неправилно съдът е разгледал това възражение,
което представлява процесуално нарушение. Сочи се, че недопустимо съдът
предоставя насрещни права на наемателя-ответник, каквито той не е заявил
своевременно в процеса. На следващо място се твърди, че съдът е допуснал
процесуално нарушение и при приемане на обясненията на ответника, дадени по
реда на чл.176 ГПК, тъй като: такова даване на обяснения от ответника не е било
поискано от ищеца, а е било инициирано от съда; съдът недопустимо е ценил
изгодни за ответника факти, въведени от него под формата на обяснения по чл.176 ГПК; за ответника е настъпила преклузия да въвежда възражения и обстоятелства,
тъй като не се касае за нови факти и обстоятелства. Твърди се, че
първоинстанционния съд въобще не е обсъдил в мотивите си съдържанието на
предизвестието за разваляне на договора за наем в частта на поканата за
доброволно изпълнение. Сочи се, че съгласно чл.1 от договора, ответникът е
този, който е следвало да престира пръв като предаде наетото помещение на
наемателя, каквото предаване не е било извършено от ответника. Твърди се, че
всички твърдения, наведени от ответника след изтичане на срока за отговор на
исковата молба, са непротивопоставими на ищеца и излизат извън предмета на
делото. Въвеждат се твърдения, че след изтичането на срока за доброволно
изпълнение, даден с поканата от ищеца до ответника, договорът е бил развален,
изпълнението по него вече не е желано от ищеца, поради което е основателна
исковата претенция за уговорената между страните неустойка, която да обезщети
ищеза за претърпените от него вреди. Претендира се отмяна на решението на НРС в
обжалваната част и уважаване на предявения иск. Не са ангажирани нови доказателства.
Претендират се разноски.
Въззиваемият
С.И.К. не
е представил в законовия срок писмен отговор на въззивната жалба. Не се явява в
съдебно заседание. Не е изразил становище по жалбата. Не е ангажирал
доказателства.
Въззивната
жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на
обжалване, в законовия срок, поради което е допустима.
С оглед
твърденията на страните и събраните по делото доказателства, съдът намира от
фактическа и правна страна, следното:
Производството е образувано по исковата молба на
въззивното дружество за осъждане на ответника-въззиваем да заплати на ищеца
сумата от 2000 лв, представляваща неоснователно получено (на отпаднало
основание) от ответника капаро по договор за наем, както и сумата от 1400 лв
(частичен иск от сумата от 12000 лв) представляваща договорно компенсаторно
обезщетение за неизпълнение по чл.11 от договор за наем от 10.09.2018 г., ведно
със законната лихва върху всяка от сумите, считано от датата на предявяване на
иска до окончателното им изплащане. Твърди се, че на 10.09.2018 г. между
страните е сключен договор за наем, по силата на който ответникът, в качеството
му на наемодател, се е задължил да предостави на ищеца-наемател за временно и
възмездно ползване за сезон 2019 г., за срок от една година, недвижим имот,
представляващ помещение от 20 кв.м., находящ се в ***. Твърди се, че в
изпълнение на чл.3 от наемния договор, ищецът е заплатил на ответника сумата от
2 000 лв от общо дължимия наем от 6 000 лв, но ответникът, въпреки
подписания от страните приемно-предавателен протокол, не е изпълнил
задължението си да предостави на наемателя ползването на наетия обект. Сочи се,
че и след подписването на договора, имотът се е ползвал от трето лице. Твърди се,
че поради неизпълнението на договора от страна на ответника, ищецът му е
изпратил предизвестие, с което му е определил едноседмичен срок за предаване на
имота, след изтичането на който, при неизпълнение на задължението му да предаде
помещението за ползване, ищецът ще счита договора за развален, при което следва
да му се върне полученото капаро от 2 000 лв, както и да му се заплати
обезщетение по чл.11 от договора за неизпълнението на договорното задължение в
размер на 12 000 лв. Излагат се твърдения, че поради неизпълнението от
страна на ответника на задължението му да предаде на ищеца наетото помещение в
предоставения му срок, договорът да наем е едностранно развален от
ищеца-наемател, поради виновно неизпълнение от страна на ответника-наемодател,
поради което ответникът дължи връщане на полученото на отпаднало основание по
разваления договор за наем капаро от 2 000 лв, както и сумата от
12 000 лв - договорно компенсаторно обезщетение по чл.11 от договора за
неизпълнение на договорното задължение, от която сума в настоящото производство
се претендират само 1 400 лв.
Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД и чл.79, ал.1, предл.последно от ЗЗД.
Ответникът не е подал отговор на исковата молба в
законовия срок. В първото по делото съдебно заседание ответникът отрича да е
преговарял със законния представител на ищцовото дружество, като твърди, че
уговорките за предоставяне на имота под наем са били с посредник – св.К.И.И.,
който е заявил пред ищеца желание да наеме помещението за себе си, но също така
- и че го „отстъпва на Т.В.“, тъй като той самият ще заминава за Германия.
Признава, че е подписал лично договора за наем и приемо-предавателния протокол
към него, както и, че е получил сумата от 1000 евро, но твърди, че тази сума му
е била предадена от К.И.. Обяснява, че това е станало в гр.Варна. Признава
също, че към момента на подписване на приемо-предавателния протокол,
помещението взе още е било заето от предния му наемател. Твърди, че остатъкът
от сумата – наем за сезона, е трябвало да му бъде заплатена в периода от
01.04.2019 г. до 10.04.2019 г., но управителят на ищцовото дружество не го е
потърсил нито в този период, нито след това. Признава, че в края на месец април
2019 г. е получил покана да върне получените пари.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати на
ищеца сумата от 2 000 лв, представляваща платена
на отпаднало основание част от наем, уговорена като капаро, по силата на
сключения между страните договор за наем от 10.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 20.06.2019
г. до окончателното изплащане на сумата. Частичният иск за сумата от 1 400
лв, представляваща част от неустойка, уговорена в размер на 12 000 лв по същия
договор за наем, ведно с иска за законна
лихва, считано от 20.06.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, е
отхвърлен като неоснователен. Ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни
разноски в размер на 330 лв
съобразно уважената част от исковете. По отношение на претенцията за
обезщетение съдът е приел, че и двете страни са неизправна страна по договора
(наемодателят – поради непредаване на наетото помещение, наемателят – поради
неплащане в уговорения срок на наемната цена). Съдът е приел още, че договорът
е развален от ищеца след отправеното до ответника предизвестие, поради което
наемодателят дължи връщане на полученото капаро. По отношение на иска за
обезщетение съдът е приел, че поради неизпълнение от страна на наемателя на
задължението му за заплащане на остатъка от наема в уговорения срок, защитната
клауза за обезвреда не се е активирала, поради което наемодателят не дължи
договореното обезщетение.
Решението
на първоинстанционния съд е обжалвано само в отхвърлителната си част, поради
което спорът е висящ пред настоящата инстанция само в тази част, а в останалата
си (осъдителната) част решението е влязло в сила.
При
извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд
дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо
място съдът намира, че първоинстанционният съд е установил в пълнота
фактическата обстановка, а изводите му по фактите са обосновани.
С оглед твърденията
на страните и представените по делото доказателства, съдът приема за доказано,
че между страните по делото на 10.09.2018 г. в гр.Варна е бил сключен договор,
по силата на който ответникът К. се е съгласил да предостави за временно (за
срок от 1 година) и възмездно ползване (заплащане на годишен наем в размер на
6 000 лв), собствения си недвижим имот – помещение от 20 кв.м. с мивка и
мръсен канал и достъп до тоалетна, находящо се в ***. Съдът приема за доказано
от представения по делото договор и от показанията на св.К.И., че по сключения
договор за наем ищецът чрез управителя си Тодор Георгиев, е заплатил на
ответника капаро в размер на 2000 лв при сключването на договора. Съдът приема
за доказано, че при сключването на договора за наем, страните са подписали и
приложения към него и представен по делото Приемо-предавателен протокол за
предаване на помещението. Съдът приема за доказано от събраните гласни
доказателства обаче също, че всъщност, помещението, предмет на договора за наем
не е било реално предадено от собственика-наемодател на ищеца-наемател. Нещо
повече, доказано е по делото, че в периода от подписване на договора –
10.09.2018 г. до 20.09.2019 г., помещението се е ползвало от предишния му
наемател – св.К.. По делото не е доказано, а не се и твърди от ищеца, остатъкът
от уговорения наем (4000 лв) да е заплатен от ищеца-наемател на
ответника-наемодател в договорения срок – от 01.04. до 10.04.2019 г. Установява
се от представеното Уведомление-Покана, връчено по признание на ответника „към
края на м.април“, че ищцовото дружество е отправило едноседмично предизвестие
по чл.87, ал.1 от ЗЗД до ответника, като е посочила, че след изтичане на това
предизвестие, при неизпълнение от страна на ответника на задължението му да
предостави имота, договорът ще се счита за развален по вина на наемодателя.
Посочено е, че с поканата следва да се счита за покана за доброволно връщане на
заплатеното капаро, както и за заплащане на обезщетение за договорно
неизпълнение по чл.11 от договора, в размер на 12 000 лв. Не е спорно
между страните, че и след получаване на Уведомлението-покана, наемодателят не е
предоставил на наемателя в посочения в поканата срок, помещението.
При така
установената фактическа обстановка и с оглед на въведените от въззивника
оплаквания, съдът намира следното:
Основните
оплаквания във въззивната жалба са свързани с последиците от липсата на подаден
от ответника в законовия срок писмен отговор на исковата молба. В тази връзка
се твърди, че неправилно
първоинстанционният съд е обсъдил възраженията на ответника, тъй като е изгубил
правото си да направи възраженията си против иска. Твърди се, че при липсата на
противопоставено от ответника възражение за кредиторова забава, неправилно
съдът е разгледал такова възражение, което представлява процесуално нарушение.
Сочи се, че недопустимо съдът предоставя насрещни права на наемателя-ответник,
каквито той не е заявил своевременно в процеса. Твърди се, че всички твърдения,
наведени от ответника след изтичане на срока за отговор на исковата молба, са
непротивопоставими на ищеца и излизат извън предмета на делото. На следващо
място се твърди, че съдът е допуснал процесуално нарушение и при приемане на
обясненията на ответника, дадени по реда на чл.176 ГПК, тъй като: такова даване
на обяснения от ответника не е било поискано от ищеца, а е било инициирано от
съда; съдът недопустимо е ценил изгодни за ответника факти, въведени от него
под формата на обяснения по чл.176 ГПК; за ответника е настъпила преклузия да
въвежда възражения и обстоятелства, тъй като не се касае за нови факти и
обстоятелства.
Съдът
намира за неоснователни тези оплаквания на въззивника.
Действително, съгласно чл.133 ГПК, когато в установения
срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи
възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата
си по чл.211, ал.1, чл.212 и чл.219, той губи възможността
да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства.
Това обаче не освобождава ищеца от задължението
сам да докаже предявената си искова претенция.
В случая ищецът, съобразно разпределената му
доказателствена тежест, е следвало да докаже, не само наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните, но и че самият той е изправна
страна по договора, в т.ч.– че самият той е изпълнил задълженията си по
договора, и в частност, че е заплатил уговорените наемни вноски (части от
наема) на уговорените падежи…; че договорът за наем е прекратен едностранно
поради виновно неизпълнение от страна на ответника-наемодател; че е налице
договорна уговорка за заплащане на обезщетение от страна на наемодателя при
неизпълнение на основното му задължение по договора. Eто защо правилно
първоинстанционният съд е обсъдил и анализирал доказателствата, свързани с
изправността на ищеца като страна по договора, съотв.наличието или липсата на
изпълнение от негова страна на неговите задължения по договора,
респ.евентуалното наличие на кредиторова забава.
На второ място, настоящият състав приема и, че становището
по иска, възраженията и обясненията на ответника са дадени на първо място –
срока по чл.146, ал.3 от ГПК – преди приемането на окончателния доклад по
делото и във връзка с указанията до страните, вкл.до ответника, дадени с
проекто-доклада по делото, поради което правилно са били обсъдени от съда.
На следващо място, противно на твърденията във
въззивната жалба, обясненията на ответника по чл.176 ГПК са дадени по искане
именно на ищцовата страна, направено със Становище вх.№ 8626/21.10.2019 г.
Ето защо съдът намира, че са неоснователни
оплакванията на въззивника, че неправилно съдът е изследвал дали самият ищец е
изправна страна по договора и се е съобразил с обясненията на ответника, дадени
по чл.176 ГПК.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че
съгласно чл.1 от договора, ответникът е този, който е следвало да престира пръв
като предаде наетото помещение на наемателя, каквото предаване не е било
извършено от ответника. Съгласно Раздел 3 от договора за наем, задължението за
заплащане на цената по договора – наема, е обвързано със срок – от 01.04. до
10.04. на прилежащия сезон в брой, като получава 2000 лв капаро (чл.3).
Задължението за предаване на имота не е обвързано със срок. Посочено е, че
наемодателят е длъжен да предаде недвижимия имот с приемо-предавателен
протокол, който е неразделна част от имота (чл.4), но не е посочено в какъв
срок следва да стане това. Самият Приемо-предавателен протокол, подписан от
страните също не съдържа посочване на срок, в който да стане реално предаване
на имота. Следва да се отбележи, че Уведомлението-покана, с което наемателят е
поканил наемодателя да му предаде имота и го е предупредил, че в противен
случай договорът ще бъде развален, е изпратено от наемателя на 16.05.2019 г. –
повече от месец след изтичане на срока за заплащане на остатъка от наемната
цена по договора.
Неоснователно е, според настоящия състав, оплакването,
че първоинстанционния съд въобще не е обсъдил в мотивите си съдържанието на
предизвестието за разваляне на договора за наем в частта на поканата за
доброволно изпълнение. Съдът е изложил мотиви относно условията и последиците
от развалянето на договора.
Неоснователно е и последното твърдение, че след
изтичането на срока за доброволно изпълнение, даден с поканата от ищеца до
ответника, договорът е бил развален, изпълнението по него вече не е желано от
ищеца, поради което е основателна исковата претенция за уговорената между
страните неустойка, която да обезщети ищеца за претърпените от него вреди.
Настоящият състав намира, че следва да допълни
следното: От съдържанието на представеното Уведомление-покана е видно, че се
касае за предупреждение по чл.87, ал.1 от ЗЗД, което е и изрично заявено от
ищеца. Изрично е посочено от ищеца-наемател, че при неизпълнение от наемодателя
на задължението му да предаде имота в предоставения му едноседмичен срок,
договорът ще бъде развален.
Поради установеното неизпълнение от страна на
ответника, според съда, е настъпило разваляне на сключения договор от ищеца, в
какъвто смисъл са и твърденията на ищеца в исковата му молба. По принцип за
разваляне на договора изправност не е необходима, т.е.ако и двете страни по
договора са неизправни, всяка от тях може да развали договора.
Съгласно чл.79, ал.1 от ЗЗД, ако длъжникът не
изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно
с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
Ако кредиторът развали договора, съгласно
чл.88, ал.1, изр.второ от ЗЗД, той има право на обезщетение за вредите от
неизпълнението на договора.
В настоящия случай съдът намира, че предявеният иск не
е за обезщетение по чл.88, ал.1, изр.второ от ЗЗД, тъй като в исковата молба не
се твърди настъпването на вреди от развалянето на договора, а претенцията
изрично се основава на уговорено в договора (чл.11) обезщетение при
неизпълнение от страна на наемодателя задължение, т.е.касае се за обезщетение
по чл.79, ал.1 от ЗЗД. Предвид извършеното по инициатива на ищеца с
Уведомление-покана разваляне на договора, неоснователна е претенцията на ищеца
за присъждане на обезщетение, предвидено в чл.11 от разваления вече договор.
По
изложените съображения съдът намира исковата претенция за за
осъждане на ответника С.И.К., да
заплати на въззивника сумата от 1400 лв, представляваща част от обезщетение за
договорно неизпълнение, съгласно чл.11 от договора, в размер на два наема -
12 000 лв, ведно със законната лихва, считано от 20.06.2019 г. до
окончателното изплащане, за неоснователна.
Поради
съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, решението на НРС следва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
Поради
оставянето без уважение на въззивната жалба и липсата на заявена претенция от
въззиваемия за присъждане на разноски, съдът няма да се произнася по
разноските.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 99 от 02.04.2020 г. по гр.д.619/2019 г. по
описа на Районен съд Несебър, в обжалваната част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.