Р Е Ш
Е Н И
Е
№ 12.05.2020 г. гр. Асеновград
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, втори граждански
състав в публично заседание на единадесети март
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Мария Терзиева
при секретаря Йорданка Тянева, като разгледа докладваното от съдия МАРИЯ
ТЕРЗИЕВА гр.дело № 468 по описа за 2019 г.
и като обсъди:
Предявени искове с правно снование чл.
422 ГПК, чл. 79, 86 ЗЗД.
Ищецът „Финансова къща Рум “ ООД
твърди, че на 09.09.2013 г. между него, в качеството на „заемодател“ и
ответника Б.В.С., в качеството на „заемополучател“ е сключен договор за заем № 137/2013 г., по
силата на който на същия е предоставена сумата от 7000 лева, а той се е
задължил да я върне в срок до 09.05.2014 г., на 8 месечни погасителни вноски.
Ответникът не е изпълнил задължението си да върне заетата сума /не е извършено
плащане на нито една месечна вноска/, макар и срокът на договора да е изтекъл.
В т.8 от договора е уговорена, че „заемополучателя“ заплаща лихва в размер на 5
% месечно, върху размера на главницата, което задължение също не е изпълнено от
ответника. За събиране на претендираните от ищеца суми е издадена заповед за
изпълнение № 1403/22.11.2018 г. по ч.гр.дело № 2691/2018 год., срещу нея не е
подадено възражение, а същата е връчена при условията на чл.47 ал.5 от ГПК. Ето
защо моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено,
че ответникът му дължи следните суми: 7000 лв. неизплатена главница по договора,
ведно със законната лихва в/у главницата от датата на подаване на заявлението в
съда до окончателното изплащане на задължението, сумата 12 600 лв. представляваща договорна лихва в размер
на 5 % месечно в/у главницата от 7000 лв., за периода от 18.11.2015 г. до 19.08.11.2018
г. Ангажира доказателства, претендира направените по делото разноски, както и
тези, извършени в заповедното производство.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК не е
постъпил отговор от ответника Б.В.С.. Постъпил е отговор от назначения особен
представител на ответника – адвокат Л.К., която оспорва иска. Възразява, че
описаната в договора сума е предадена на ответника. Оспорва подписа в представения
разходен ордер от 09.03.2013 г., прави възражения за изтекла погасителна
давност на вземанията на ищеца. Позовава се на нищожност на клаузата за лихва в
размер на 5 % месечно, върху размера на главницата, договорена в чл.8 от
Договора – на осн.чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави.
Твърди, че в договора са налице неравноправни клаузи, в същия е договорена
лихва в размер на 60 % годишно, което сравнено със законната лихва към момента
на сключване на договора е прекомерно високо възнаграждение, накърняващо
добрите нрави до степен на нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Моли
предявения иск да бъде отхвърлен, няма доказателствени искания.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства,
приема за установено от фактическа страна: На 09.09.2013 г. между „Финансова къща РУМ“
ЕООД, в качеството на „заемодател“ и Б.В.С.
- „заемополучател“, е сключен договор за
заем № 137, по силата на който заемателят е дал в заем на „заемополучателя“ сумата от 7 000 лв.,
които „заемополучателят“ се е задължил да върне еднократно до 09.05.2014 г., за
срок от 8 месеца, считано от датата на подписване на договора, като падежната
дата е до 25-то число на месеца. Страните са договорили лихва по предоставения
заем от 5 % месечно върху размера на главницата и ГПР 60 %, а при просрочие по плащането на главницата
страните са се съгласили уговорената лихва да се увеличи за съответния
просрочен месец на 15 % месечно /неустойка/.
Заемната сума е получена от „заемополучателя“ на 09.09.2013 г. (РКО на л.8).
Съгласно заключението на
допуснатата и приета по делото ССчЕ на вещото лице М.А., неоспорено от
страните, което съдът кредитира като пълно, компетентно и безпристрастно
изготвено задължението по Договор за заем № 137/09.09.2013 г. е в размер:
главница от 7 000 лв. която не е платена, договорна лихва за периода
18.11.2015 г. до 18.11.2018 г. в размер на 12 600 лв., която не е платена.
Вещото лице е констатирало, че за периода от 09.09.2013 г. до 09.05.2014 г. са
извършени плащания за лихва по първични
документи в общ размер на 655.71 лв. от
името на Б.В.С., на каса в банка по посочените разплащателни сметки на ищцовото
дружество в „Банка ДСК“ ЕАД и с основание в платежните документи - вноска на лихва по договор за заем 137.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка съдът прави следните изводи: Като
взе предвид наведените в исковата молба обстоятелства и петитум, съдът
квалифицира предявеният иск по чл.422 ГПК чл.79 от ЗЗД - установителен иск,
в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумата по заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 2691/2018 г. по описа на Асеновградския РС, произтичаща от договор за заем от
09.09.2013 г. От приложеното в
настоящото производство ч.гр.д. 2691/2018 г. се установява, че установителният
иск е допустим, като предявен от взискателя в срока по чл. 415 ГПК.
Разгледан по същество. Няма спор, че между страните е бил сключен договор
за заем от 09.09.2013 г. с предмет на договора – предоставяне
сумата от 7000 лв., както и че заемополучателят се е задължил да върне заемната
сума до 09.05.2014 г., ведно с договорената лихва от 5 % месечно, а и това се
установява от представените и приети по делото (неоспорени от ответника) писмени
доказателства. Не е спорно и обстоятелството, че кредиторът е изпълнил
задължението си да предостави на кредитополучателя заемната сума. /Ответника чрез назначения ОП оспори
получаване на сумата, както и подписа в представения РКО – но при оказана
доказателствена тежест, доказателства в подкрепа на оспорването обаче не бяха ангажирани от същия/. Ето защо съдът намира,
че е налице валидно сключени договор за заем, по силата на който е предоставена
сумата от 7 000 лв., срокът за връщане на която е до 09.05.2014 г. Ето
защо исковата сума се дължи в размерите, изчислени в неоспореното заключение на
ССчЕ.
Следва
да се разгледа направеното възражение за погасяване по давност на вземането. В
конкретния случай по отношение на главницата намира приложение общата
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Изискуемостта на вземането за главница е
настъпила на 09.05.2014 г. и от тази дата започва да тече погасителната давност
относно него. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането – 20.11.2018 г. (по арг. на
чл. 422 ал.1 ГПК). Тъй като към датата на подаване на заявлението в съда - 20.11.2018 г. давността не е изтекла,
вземането за главница съществува.
Вземането за лихва се погасява с изтичането на тригодишна
давност (чл.111 от ЗЗД). В настоящия случай се претендира договорна лихва за
периода 18.11.2015 г. – 18.11.2018 г. и няма твърдения договорът за заем да е
прекратен. Към датата на предявяване на
иска – 20.11.2018 г – предвидената тригодишна давност не е изтекла, ето защо вземането за договорна лихва съществува.
По
възражението за нищожност на клаузата за договорна лихва. Ответникът е възразил,
че е налице нищожност на клаузата за
възнаградителна/договорна лихва, поради противоречие с добрите нрави. Уговорения
по договора ГПР е 60 %, а фиксираният месечен лихвен процент е 5 %. За този
период основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта /съгласно ПМС № 72 от
08.04.1994 г./ прави размер на законната лихва към дата на сключване на договора
10 %, а трикратният размер на законната лихва към е 30 %. По процесния договор
ответникът е получил заем 7000 лева, като се е задължил да върне главницата,
ведно с 5 % месечна лихва, или 60 % годишна лихва. Страните са се съгласили
това да стане на 8 месечни погасителни вноски. По принцип няма пречка страните
да уговорят договорна лихва в размер по-голям от законната лихва. За
съобразяването дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството – в този
смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д.
№ 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва) - решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о.. Ето защо съдът
намира, че така уговореният ГЛП в размер на малко повече от 3,5 пъти
противоречи на добрите нрави. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи
на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на страните по
договора. Дори да се приеме, че с оглед
приетото изменение на л.19 от ЗПК, ал.4 – която гласи, че годишния процент на
разходите не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или валута, определени с ПМС на РБ, прави
неактуално ТР цитирано по-горе, така определения договорен размер на
възнаградителната лихва следва да се приеме за нищожен на осн.чл.19 ал.5 от ЗПК. Това е така тъй като в случая уговорения годишен процент на разходите в договора,
чл.8 от същия указва ГПР в размер на 60 %, които се състои единствено от
възнаградителната лихва. Ето защо възражението за прогласяване на нищожността
на възнаградителната лихва е основателно
и претенцията за
заплащане на сумата от 12 600 лв., представляваща договорна лихва в размер на 5
% месечно върху главницата от 7000 лв. за периода от 18.11.2015 г. до
18.11.2018 г. ще следва да се отхвърли като неоснователна.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на
направените по делото разноски съразмерно с уважената част от иска или от общо
841.55 лева – за исковото 683.70 лв. и
заповедното производство – 157.85 лв. (за заплатена държавна такса и
юристконсултско възнаграждение). Следва да бъде осъден ответника да му
заплати общо сумата 841.55 лева разноски в производството, по
съразмерност, от които: 157.85 лв. разноски в заповедното и 683.70 лв. разноски
в исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът също има право
на разноски, съразмерно с отхвърлената част от иск, но съдът не дължи
произнасяне по този въпрос – той като същия не е представил доказателства за
направени такива в производствата.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО вземането на „ФИНАНСОВА
КЪЩА РУМ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Самара“ № 18, ет.3, ап.7, представлявано
от Ж.Д.Д.- управител, по отношение на Б.В.С.,
ЕГН **********, с адрес ***, по заповед
за изпълнение издадена по ч. гр. д. 2691/2018 г. на Асеновградския РС, в размер
на 7000
лева (седем хиляди) главница по
договор за заем № 137/2013 г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението в съда – 20.11.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата
от 12 600 лева (дванадесет хиляди и шестотин) представляваща договорна
лихва за периода 18.11.2015 г. - 18.11.2018
г.
ОСЪЖДА Б.В.С., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „ФИНАНСОВА КЪЩА РУМ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. „Самара“ № 18, ет.3, ап.7, представлявано от Ж.Д.Д.- управител, разноски по заповедното
производство в размер на 157.85 лева
(сто петдесет и седем лева и осемдесет и пет стотинки), както и разноски по настоящото производство в размер на 683.70 лева
(шестотин осемдесет и три лева и седемдесет стотинки).
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – Пловдив в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: