РЕШЕНИЕ
№ 25
гр. Монтана, 23.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на петнадесети
януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20231600500406 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на Е. Г.
и А. Г. против решение на Районен съд – Монтана № 260005 от 17 януари 2023 г. по гр.
д. № 2739/2019 г.
Жалбоподателите Е. Г. и А. Г. обжалват решението в частта, с която са осъдени
да платят на И. Г. 1181,25 лв обезщетение за неползване на съсобствения им имот в с.
*, обл. *, за периода 1 януари 2016 г. – 22 март 2021 г. Твърдят, че съдът не е изложил
мотиви. Поддържат, че са придобили имота по силата на правна сделка и са го владели
като собствен. Изтъкват, че не са пречили на съделителя Г. да ползва имота, а и той не
е отправял покана към тях да му предоставят възможност да ползва част от имота.
Молят решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него МОС да
постанови ново, с което да отхвърли иска.
Ответникът по въззивната жалба И. Г. не взема становище.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирани да обжалват лица в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното решене е постановено в производство по извършване на съдебна
1
делба на недвижим имот, представляващ УПИ *в с. *с посторените в него жилищна и
стопанска сгради. Преди първото заседание след допускане на делбата, с молба от 22
март 2021 г. съделителят И. Г. е заявил искане другите двама съделители да му платят
обезщетение от 3000 лв за неползване на съсобствения имот в периода 1 юни 2016 г. –
22 март 2021 г., като е уточнил, че обезщетението включва 2100 лв за ползването на
жилищната част и 900 лв – за терена. С допълнителна молба от 27 септември 2021 г. Г.
е заявил, че същата следва да се счита като покана за плащане.
Първоинстанционният съд е приел, че дължимото обезщетение възлиза на
1181,25 лв, като е използвал данните от заключение на вещо лице по техническа
експертиза относно пазарния наем на имот от същия вид и със същото предназначение
и е изчислил сътоветна на дела на Г. част.
Въззивният съд намира решението за неправилно, поради което го отменя.
С решението за допускане на делба от 4 март 2020 г. са определени квотите на
съделителите в делбените имоти: ¾ ид.ч. за И. Г. и общо ¼ ид. ч. за Е. и А. Г.и.
Претенцията на съделителя Г. за обезщетение се основава на правото му като
съсобственик да се ползва от общата вещ според предназначението й, тъй като е бил
лишен от такава възможност. Правното основание на иска му е чл. 31, ал. 2 от ЗС и е
допустимо съединяването му за разглеждане в делбеното производство.
От показанията на разпитаните от МРС свидетели Б.П. и К.К. се установява, че
процесният имот е бил ползван от съделителите Е. и А. Г.и за отглеждане на животни.
Те поддържали имота, разчиствали терена и ремонтирали сградите. Показанията на
свидетелите се основават на личните им възприятия, тъй като са били наемани да
работят в имота. От изложеното от тях се налага извод, че в имота са се били настанили
Г.и и само те са го ползвали. По този факт страните и не спорят.
Всеки съсобственик съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС разполага с правомощието да
употребява съсобствената вещ за задоволяване на интереси и нужди, съвместими с
нейното нормално предназначение, без да разрушава, променя или уврежда
субстанцията й и да накърнява свойствата й. Тъй като всеки съсобственик притежава
свое самостоятелно право върху общата вещ, идентично по същността си с това на
другите съсобственици, той може да си служи с цялата обща вещ, без за това да дължи
на другите съсобственици възнаграждение или обезщетение съответно на квотите им.
Фактическото служене без получаване на доходи от служещия си с общата вещ
съсобственик е ограничено от конкуренцията на еднородните права за ползване, които
имат другите съсобственици.
Забраната да не се пречи на другите съсобственици е израз на общото правило за
добросъвестно упражняване на притежаваното право. Ползващият съсобственик
започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта,
което е доведено да знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на
2
дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ
съвемстно с него.
За да се присъди обезщетение на лишения от ползване съсобственик обаче,
трябва да е била отправена писмена покана. Тя представлява едностранно
волеизявление, отправено от лишения от ползване съсобственик, до съсобственика,
ползващ общата вещ, с което се иска заплащане на обезщетение за ползата, от която
първият е лишен. Поканата може да е нарочна или да се съдържа в друг писмен акт,
като законът не въвежда ограничения какъв да бъде този писмен акт. С получаването й
от ползващия съсобственик за последния се поражда задължението да плаща
обезщетение за ползите, от които е лишен неползващият.
Ползата, която един недвижим имот може да донесе на собственика би могла да
бъде стойността на добита продукция от земеделска земя, респ. наем от недвижим
имот. Обикновено размерът на обезщетението се съизмерва с пазарния наем, който има
характеистиката на граждански плодове от вещта.
В случая липсва отправена писмена покана, поради което искът е неоснователен.
Поради пропуска на съделителя Г. да покани съсобствениците да го обезщетят за
ползите, от които е лишен, вземането му не е изискуемо, ползващите съсобственици не
са били поставени в положение да дължат.
Отправянето на искането по чл. 31, ал. 2 от ЗС чрез молба, депозирана в съда,
може да замести поканата, но вземане възниква занапред. Срокът по чл. 346 от ГПК за
предявяване на искания по сметки е преклузивен, поради което в делбеното
производство могат да бъдат предявени само вече възникнали вземания.
Въззивният съд намира иска на И. Г. за присъждане на обезщетение на
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за неоснователен, поради което го отхвърля.
При този изход на процеса на основание чл. 78 от ГПК съдът осъжда
въззиваемия И. Г. да плати на въззивниците разноските, направени във въззивното
производствовразмер на 650 лв.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение на Районен съд – Монтана № 260005 от 17 януари 2023 г. по
гр. д. № 2739/2019 г. в ЧАСТТА, с която Е. Г. и А.Г. са осъдени да платят на И.Г.
обезщетение от 1181,25 лв за неползване на съсобствен недвижим имот за периода 1
януари 2016 г. – 22 март 2021 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иск на И. Г., ЕГН **********, против Е. Г.,
ЕГН **********, и А. Г., ЕГН **********, за заплащане на обезщетение на основание
чл. 31, ал. 2 от ЗС в размер на 118,25 лв за периода 1 януари 2016 г. – 22 март 2021 г. за
3
неползване на имот с УПИ *по кадастралната картана с. *, обл. *, с площ 968 кв.м
заедно с построените в него жилищна и селскостопанска сгради.
ОСЪЖДА И. Г. да плати на Е. Г. и А. Г. 650 лвразноски завъззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4