О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
Гр.Ловеч, 23.12.2020 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети
декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като
разгледа докладваното от съдия ВЪЛЧЕВА в.ч.гр. дело № 690 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с
чл. 274 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила
частна жалба от „Агенция за събиране на вземанията” ЕООД, ЕИК: ......, със
седалище и адрес на управление: гр. София,. „Панайот Волов”№ 29, ет.3 чрез пълномощника юрисконсулт И.Т.,
срещу Разпореждане № 881/015.10.2020 г., постановено по ч.гр.дело № 391/2020 г.
по описа на Районен съд – Луковит, с която е отхвърлено заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника В.В.Т., ЕГН **********,***,
основаващо се на договор за предоставяне на поръчителство, вземането по което е
прехвърлено, като противоречащо на закона.
Излага съображения, че вследствие неправилно тълкуване
на разпоредбата на чл.411 от ГПК, първоинстанционният съд е стигнал до извод,
че са налице пречките по чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК за издаване на заповед
за изпълнение на всички суми, предмет на задължението. Счита, че доколкото
клаузите за главница, договорна лихва и законна лихва за забава категорично не
произтичат от клаузи с неравноправен характер, то не следва да е налице пречка
за издаване на заповед за изпълнение за същите. Алтернативно излага съображения
за неправилност на заключението на ЛРС, че претендираните вземания се основават
на клаузи с неравноправен характер.
Изтъква, че в случая страните свободно са уговорили
съдържанието на договора за кредит, вкл. и размер на възнаградителната лихва,
която е цена на услугата по предоставения паричен заем. По отношение на законната
лихва посочва, че тя е санкция за неизпълнение на едно задължение и нейният размер
е определен от държавата.
На
следващо място оспорва и извода на районния съд, че договорът за поръчителство
е сключен в противоречие с добрите нрави, тъй като съгласно чл.9 от ЗЗД между
правните субекти действа принципа на свободно договаряне. Твърди, че тази
свободна инициатива е ограничена единствено от императивното изискване на
чл.19, ал.4от ЗПК, което в случая е спазено.
По отношение на претендираната със заявлението сума за
разходи за извънсъдебно събиране на задължението навежда доводи, че съдът
неправилно е счел, че не се дължат по
аргумент на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК. Позовава се на чл.10а, ал.1 от ЗПК, съгласно който кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързана с договора за потребителски кредит. Твърди, че
посочените допълнителни услуги са вследствие от виновното неизпълнение от
страна на заемателя на договорното му задължение да върне получената сума в
уговорения срок. Цитира и разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1от ЗПК, в която
законодателят е предвидил възможността за начисляване на такива разходи, като
изрично ги е изключил при изчисляване на ГПР.
На последно място изтъква, че претендиранто
обезщетение за забава се дължи на основание чл.86 от ЗЗД.
Моли съда да отмени разпореждането на
първоинстанционния съд и да бъде издадена заповед за изпълнение за
претендираните в заявлението по чл.410 от ГПК суми.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК
от заявител срещу разпореждане, с което е отхвърлено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, поради което е процесуално допустима,
но разгледана по същество – частично основателна.
От приложените по делото доказателства се
установява, че производството по ч.гр.д. № 391/2020 год. по описа на РС Луковит
е образувано по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от "Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение
срещу длъжника В.В.Т. за следните суми: 500.00 лв. – главница до погасяване на
кредита, заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението –
24.08.2020 г. до изплащане на вземането; 48.34 лв. - договорна лихва за периода от 26.08.2019 г.
до 10.02.2020 г., 231.66 лв. – възнаграждение по гаранционна сделка
/поръчителство/; 18.15 лв. - мораторна лихва за периода от 27.08.2019 г. до 21.08.2020 г.,
45.00 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране,както и разноски в размер
на 25.00 лв. държавна такса и 200.00 лв. за процесуално представителство на
основание чл.78,ал.8 от ГПК.
Към заявлението са приложени следните
документи: Договор за паричен заем № 3600685 от 09.08.2019 г., сключен между
"Изи Асет Мниджмънт" АД и В.В.Т. с погасителен план към него; Договор
за предоставяне на поръчителство № 3600685 от 09.08.2019 г., сключен между
"Файненшъл България”ЕООД и В.В.Т. и приложение към договор за предоставяне
на поръчителство.
С разпореждане № 881
от 15.10.2020 г., ЛРС е отхвърлил
заявлението по чл.410 от ГПК. В мотивите на обжалваното разпореждане първоинстанционният
съд е приел, че изхождайки от принципа на служебното начало, е достигнал до
извод, че уговореното в чл.4 от Договора за кредит е неравноправна клауза,
защото лишава потребителя от реален избор дали да приеме сключването на договор
с обезпечение. Изложени са доводи, че кредиторът е запазил правото си
договорът, макар и сключен, да не произведе действие. Приел е, че поставянето
на условие за поръчителство по своята същност е „задължително”, а не оставено
на избора на потребителя. Анализирайки цитираната клауза, районният съд е
направил извод, че страни са икономически слабия потребител и търговецът –
поръчител, координиращ търговската си практика с кредитора. Цитирана е и
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК относно ГПР, в който не е включен разхода за
поръчител. Като индиция в подкрепа на този извод е посочен и факта, че поръчителят
плаща на кредитора освен задълженията по кредита, но и уговореното за него
възнаграждение. Изхождайки от тези мотиви, ЛРС е приел, че договорът за
поръчителство е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, а заявлението
отхвърлил като противоречащо на закона.
Анализирайки представените доказателства по
ч.гр.д. № 391/2020 г. по описа на РС Луковит и наведените в частната жалба
оплаквания. въззивната инстанция приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.
411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да
извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави, както и дали се основава на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това. В
случая претенцията на заявителя включва вземане за главница, договорна лихва,
мораторна лихва, възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/, разходи
и такси за извънсъдебно събиране на задължението, както и законната лихва върху
главницата от датата на завеждане на заявлението до изплащане на вземането.
Доколкото договорът за паричен заем от 09.08.2019 г. е сключен при действието
на Закона за потребителския
кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.
Настоящата инстанция счита, че правилно
районен съд Луковит е отказал да издаде заповед за изпълнение за вземането за
възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/ в размер на 231.66 лв. По
своята същност това възнаграждение представлява допълнителен разход по кредита
и с начисляването на възнаграждението за поръчителство се превишава максималния
размер на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до
петкратния размер на законната лихва. Възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство представлява пряк разход, свързан с кредита,
доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е
ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. В случая в чл.8 от
Договора за паричен заем е установен ГПР в размер от 40.18 %, който обаче не
включва възнаграждението по договора за поръчителство, което е включено в
погасителния план. Независимо, че произтича от друга сделка (договор за
предоставяне на поръчителство), възнаграждението за поръчителство съставлява
разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест
се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични
задължение по договора за потребителски кредит – главници, лихви, и пр. Същото
съгласно приложения погасителен план е
платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по Договора за паричен заем, сключен с
„Изи Асет мениджмънт“АД. Възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията
по чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които
не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя.
Ето защо настоящата инстанция счита, че възнаграждението за поръчителство
съставлява част от ГПР. В случая в Договора за паричен заем ГПР е определен на
40.18 %, а уговореното възнаграждение по гаранционната сделка /поръчителство/ е
в размер на 231.66 лв. при главница от 500.00 лв., т.е. налице е превишаване на законовия максимум на
ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в
съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която има задължителен
характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 от същата, неравноправна е
дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора, специално императивното правило на чл.
33, ал.1 и 2
от ЗПК.
На следващо място допълнителен аргумент за
отхвърляне на претенцията на заявителя за сумата от 231.66 лв., представляваща
възнаграждение по договора за поръчителство, съдът намира в нормата на чл.26,
ал.1 от ЗЗД – противоречие с добрите нрави. От изложеното в т.12 от заявлението
и приложения договор за паричен заем става ясно, че задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряването на поръчителство, не е
определено като предварително условие за сключване на договора. Това
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат предпоставки
за начисляване на претендираното възнаграждение, което води до оскъпяване на
кредита.
Въззивната инстанция намира за неоснователни
и изложените в частната жалба възражения относно отхвърлената претенция за
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, обоснована с
разпоредбата на чл.10а от ЗПК. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е дадена
възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и
комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с
договора. Разходите за извънсъдебно събиране на задължението като връчването на
писма, изпращане на покани за доброволно изпълнение, използването на
специализирани дружества за събиране на вземания и др. не представляват
допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя във връзка с
договора, а са действия, целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по
принудителен път. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането
на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на кредита.
Настоящата инстанция намира, че неправилно
районният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
частта му относно претенцията за присъждане на главницата в размер на 500.00
лв. Съдебният състав не споделя аргумента на заповедния съд, че договорът за
поръчителство е нищожен поради противоречие със закона. На първо място не може
да бъде споделено заключението на заповедният съд, че кредиторът по договора за паричен заем и
поръчителят действат координирано, след като в Договора за поръчителство е
предвидено, че възнагражденията за поръчителя ще се изплащат директно на кредитора. Кредиторът и поръчителят са
отделни юридически лица и договорът за поръчителство съгласно чл.2 влиза в сила
в случай на неизпълнение от страна на потребителя на задължението по чл.4, т.1
и чл.4, т.2 от Договора за заем в указания срок. След извършена служебно
справка в ТРРЮЛНЦ не се установи икономическа обвързаност на двете дружества, а
противоречието със закона на уговореното възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство и вземането за административни разходи за
извънсъдебно събиране на кредита, намира отражение в направения по-горе извод
от съдебния състав.
Съдебният състав не споделя извода на заповедния
съд, че уговореното в чл.4 от Договора за кредит е неравноправна клауза, защото
лишава потребителя от реален избор дали да приеме сключване на договора с
обезпечение, а поставянето на условие за поръчителство по своята същност е
„задължително“. От формулировката на клаузата на чл. 4, от договора за паричен заем следва, че
потребителят избира сам дали да предостави обезпечение по кредита под формата
на поръчителство на две физически лица, които следва да отговарят на определи
условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество - поръчител. Същата би била
неравноправна, ако за потребителя съществува само възможност да посочи поръчител, одобрен от заемодателя или избора на обезпечение
на дружество – поръчител, одобрено от заемодателя, поставя разглеждането и
одобряването на договора за заем при по-благоприятни условия /напр. разглеждане
в срок от 24 ч./, а при избор на друго обезпечение в по-дълъг срок от подаване
на заявлението. Тази клауза не сочи на липса на доброволност при
избора на обезпечение. Ето защо настоящият състав приема, че не следва да се
откаже издаването на заповед за изпълнение в заповедното производство за
частите от искането по заявлението за задължението за главница, законна лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане, договорна лихва в размер на 48.34 лв. от 26.08.2019 г. до 10.02.2020
г. и 18.15 лв. мораторна лихва от 27.08.2019 г. до 21.08.2020 г. поради
наличието на облигационни отношения по силата на валидно сключен договор и за
тях следва да се издаде заповед за изпълнение. Разпоредбата на чл.411, ал.2 от ГПК не може да се тълкува стеснително, т.е. при установена вероятно
неравноправна клауза в договора изобщо да не се издава заповед за изпълнение, а
това се отнася само за тези части от искането, за които съдът е констатирал
неравноправност. Не следва неравноправните клаузи да пренасят действието си и
върху главницата, за която не може да е налице хипотезата, че не подлежи на
връщане на база неравноправна клауза по договор. В подкрепа на този извод на въззивната
инстанция е и разпоредбата на чл.23 от ЗПК, която предвижда, че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, което изисква
провеждане на исково производство, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
От друга страна следва да се има предвид, че
практиката на СЕС поначало съобразява принципа за състезателност в процеса,
като например в Решения
C-472/11 и СЕС С-243/08
СЕС приема, че ако съдът служебно установи основания за нищожност, следва да
даде възможност на страните да вземат становище по нея, като след като бъде уведомен,
потребителят може да се откаже от защитата, в случай че националното право го
допуска. В рамките на заповедното производство, с оглед целената с него бързина
и опростеност на процеса, липсва процесуална възможност за провеждането на този
процес относно процеса. До издаване на заповедта за изпълнение производството
има едностранен характер. Едва с връчването на заповедта за изпълнение
производството се трансформира в двустранно, като в полза на
длъжника-потребител е предвидено улеснено средство за защита чрез подаване на
бланкетно възражение по образец, което е пречка за стабилизиране на заповедта.
Посочената правна уредба създава достатъчни гаранции за правото на защита на длъжника.
С оглед изложеното не би могло да се приеме, че националната уредба прави
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на потребителските
права на длъжника. Напротив, предвидена е облекчена процедура по оспорване на
вземанията с подаването възражение, което може и да не бъде мотивирано. Следва
да бъдат съобразени също така и настъпилите след Решение C-618/10
на СЕС законодателни промени в ГПК, създаващи допълнителни гаранции срещу
неприсъственото стабилизиране на заповедта за изпълнение в хипотезите, когато
същата е връчена с прилагане на фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК,
в които случаи е предвидено служебно пренасяне на спора в двустранно исково
производство, в което длъжникът лично или чрез служебно назначен от съда особен
представител да упражни процесуалните си права.
Предвид гореизложеното обжалваното
разпореждане следва да бъде отменено в частта, с която се отхвърля заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
сумата от 500.00 лв. – главница, 48.34
лв. договорна лихва от 26.08.2019 г. до 10.20.2020 г. и 18.15 лв. мораторна лихва от 27.08.2019 г.
до 21.08.2020 г. като неправилно и се постанови издаването на заповед за
изпълнение, като в останалата си част разпореждането следва да бъде потвърдено.
В този смисъл е трайната практика на
съдилищата, както и практиката на ЛРС.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 278 ГПК, ЛОС
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ Разпореждане № 881 от 15.10.2020 г.,
постановено по частно гражданско дело № 391/2020 г по описа на Районен съд
Луковит в частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: ......,
със седалище и адрес на управление: гр. София,. „Панайот Волов”№ 29, ет.3 чрез пълномощника юрисконсулт И.Т., срещу длъжника В.В.Т., ЕГН ********** за сумата
от 500.00 лв. главница по договор за паричен заем № 3600685/09.08.2019 г.,
сключен между "Иза Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ********* и В.В.Т.,
ведно със законната лихва от 24.08.2020 г. до изплащане на вземането, 48.34 лв.
договорна лихва от 26.08.2019 г. до 10.02.2020 г. и мораторна лихва в размер на 18.15 лв. от
27.08.2019 г. до 21.08.2020 г. като неправилно и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.
410 от ГПК в полза на "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД, ЕИК : ......, със седалище и адрес на управление: гр.
София,. „Панайот Волов”№ 29, ет.3, против длъжника В.В.Т., ЕГН ********** за
сума в размер на 500.00 лв. главница по договор за паричен заем №
3600685/09.08.2019 г., сключен между "Иза Асет Мениджмънт" АД, ЕИК:
********* и В.В.Т., ЕГН ********** , ведно със законната лихва от 24.08.2020 г.
до изплащане на вземането, 48.34 лв. договорна
лихва от 26.08.2019 г. до 10.02.2020 г. и мораторна лихва в размер на 18.15 лв. от
27.08.2019 г. до 21.08.2020 г.
ВРЪЩА делото на Районен съд
- Луковит за издаване на заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 881 от 15.10.2020
г., постановено по частно гражданско дело № 391/2020 г. по описа на Районен съд
Луковит в останалата му част.
Определението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.