Р Е Ш Е Н И Е
№….
гр.
София, 27.09.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IV „Б” въззивен
състав, в публично заседание на единадесети
март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 4884/2020 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл.
273 ГПК.
С решение от 10.12.2019 г. по гр. д. № 36309/2018 г. по описа
на СРС, 31 състав, са отхвърлени исковете, предявени от Н.Н.А., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен
затвор без замяна“ в затвора в гр. Пазарджик, срещу Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията” към Министерство на правосъдието, гр. София, бул. „****, с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от 33Дискр. за установяване и
преустановяване на нарушение на забраната за дискриминация чрез неравно
третиране по признак „лично положение“, изразяващо се в неполагане от
служителите на затвора в гр. Пазарджик на син мокър печат в горния ляв ъгъл на
молбите на ищеца за издаване на входящ и изходящ номер, съпътстващи
кореспонденцията на ищеца през периода от 14.04.2014 г. до 14.05.2018 г., като
неоснователни. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляващи разноски за
юрисконсултско възнаграждение в производството пред
СРС.
С определение от 25.02.2020 г. по гр. д. №
36309/2018 г. по описа на СРС, 31 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е
оставена без уважение молба от 03.01.2020 г. от Н.Н.А.,
обективирана в подадената въззивна
жалба, за изменение на решение
от 10.12.2019 г. по гр. д. № 36309/2018 г. по описа на СРС, 31 състав, в частта
за разноските.
Първоинстанционното
решение е обжалвано от ищеца Н.Н. Азис, чрез назначения
му служебен защитник – адвокат Х.П., с оплаквания за неправилност на същото
поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа, че по делото са
представени редица доказателства относно факта, че ищецът е изпращал писма до
Софийска адвокатска колегия, до адвокати, до ЕСПЧ, както и до семейството си,
като с изрична молба е направил искане същите да бъдат изпратени за сметка на
затвора в гр. Пазарджик, но въпросните писма не са били изпращани. В представените
писма от затвора в гр. София и затвора в гр. Стара Загора има положен в горен
десен ъгъл син мастилен печат, а върху тези, които са представени от затвора в
гр. Пазарджик такъв печат липсва. Сочи се, че липсата на положен син мокър
регистрационен печат би довела до загуба на доказателствената
стойност на изпращаните документи и сериозно уврежда свободата и
неприкосновеността на кореспонденцията. Поддържа се, че това поведение на
ръководството на затвора е дискриминационно. Неоснователно и неаргументирано е и
твърдението на СРС, че макар през процесния период
подходът на служителите на затвора в гр. Пазарджик да е бил различен от този,
възприет в останалите затвори, това не е довело до по - неблагоприятно
третиране на ищеца спрямо останалите лица, поставени в сравними условия, и че
не се установява твърдяното от ищеца обстоятелство, че различното третиране се
дължи на признак „лично положение“ съгласно чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.
Напротив, проведената писмена кореспонденция от ищеца е загубила своята доказателствена стойност вследствие на така извършената от
администрацията на затвора в гр. Пазарджик дейност – неполагане на син мокър
печат и изобщо регистрирането на изходяща и входяща писмена кореспонденция. По
изложените съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявените искове - изцяло уважени.
Въззиваемият -
ответник - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е депозирал отговор в законоустановения двуседмичен срок, чрез юрисконсулт Е.Д.,
с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Излагат
се доводи, че СРС правилно и законосъобразно е приел, че спрямо ищеца не е
осъществено неравноправно третиране, респективно няма нарушение, което да
съставлява пряка или непряка дискриминация от страна на администрацията на
затвора в гр. Пазарджик. Сочи се, че предоставеният на лишения от свобода
входящ/изходящ номер и дата няма самостоятелна доказателствена
сила, той удостоверява единствено наличието на вписване в книгата и поради тази
причина начинът, по който е оформен, не рефлектира върху възможността за
доказване изпращането на кореспонденцията. При наличието на запис върху
молбата, съдържащ съответния номер и дата, не може да бъде възприето, че
липсата на мокър печат на затвора препятства ищеца да следи кореспонденцията си
или по някакъв начин нарушава правото му на кореспонденция. Моли се за
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.
От Н.Н.А., чрез адвокат
Х.П., е депозирана и частна жалба срещу определение
от 25.02.2020 г. по гр. д. № 36309/2018 г. по описа на СРС, 31 състав, с доводи
за неправилност поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила.
Сочи се, че не става ясно какъв е размерът на материалния интерес по спора, не
е представен списък по чл. 80 ГПК на разноските, няма и искане за присъждане на
такива. Поради изложеното се моли за отмяна на обжалваното определение,
съответно за изменение на първоинстанционното решение
в частта, с която в тежест на ищеца са възложени разноски.
От насрещната страна - Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ е депозиран писмен отговор, чрез юрисконсулт Милена
Василева, с доводи за неоснователност на частната жалба и искане същата да бъде
оставена без уважение.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, уточнена
с молба от 20.07.2018 г., от Н.Н.А. срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София, с която са предявени обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.
71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр.
– за установяване на нарушението на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр.,
изразяващо се в пряка и непряка дискриминация чрез неравно третиране на ищеца по
признак „лично положение“ – чрез отказа на затворническата администрация на
затвора в гр. Пазарджик да поставя в горния ъгъл на молбите на ищеца за
изходящи и входящи номера по други изпращани от него молби, регистрационен
мокър син печат на затвора – гр. Пазарджик, в периода от 14.04.2014 г. до
14.05.2018 г., което поставяло ищеца в неравностойно положение в сравнение с
другите затворници, изтърпяващи наказание „доживотен
затвор без замяна“ в други затвори в
страната - Затвора – София, Затвора
– Стара Загора и Затвора – Белене и с правно основание чл.
71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.
– за осъждане на ответника да преустанови нарушението. Ищецът излага твърдения,
че от 14.04.2014 г. е в затвора в гр. Пазарджик и изтърпява наказание
„доживотен затвор без замяна“, като му се налага с
молби да иска входящи и изходящи номера от деловодството на затвора във връзка
с други свои молби, жалби, искови молби и други, адресирани до началника на
затвора, главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. С
оглед тези молби за полагане на входящи и изходящи номера е искал да му сложат
в горния ляв ъгъл мокър син регистрационен печат на затвора, както го правели в
другите затвори в страната – в гр. София, гр. Стара Загора, гр. Белене, но от
администрацията в затвора в гр. Пазарджик му поставяли само номер със син
химикал, без печат на затвора. В съдебно заседание на 18.02.2019 г. ищецът
уточнява, че във всички, посочени в молбата от 20.07.2018 г. случаи, е поискал
от служител на администрацията на Затвора да бъде положен син печат върху
изпратената от него кореспонденция /молби до Началника на Затвора, жалби,
кореспонденция до външни институции/, като във всички случаи не е бил положен
такъв печат, което затруднило възможността на ищеца впоследствие да докаже, че
е изпратил такива писма или жалби. Добавя, че в затворите в гр. Стара Загора,
гр. София, гр. Ловеч му е полаган син печат върху всички изпратени от него
молби и жалби. В съдебно заседание на 15.05.2019 г. ищецът уточнява, че на
04.06.2018 г. нарушението от страна на ответника било преустановено.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът оспорва предявените искове с възражение, че ищецът не е представил доказателства за дискриминационно отношение спрямо него, както и доказателства, които да установяват незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи на държавата или длъжностни лица, които да са дискриминирали ищеца. Не се установява извършването или неизвършването на нарушения на ЗЗДискр. или други закони, уреждащи равенство в третирането. Сочи се, че не е достатъчно да се установи различно третиране на определени лица в конкретен случая, а и да се докаже, че това третиране е извършено съзнателно по някой от признаците в чл. 4 ЗЗДискр., както и причинно – следствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него. Излагат се и доводи за недопустимост на производството, тъй като по искова молба със същите претенции между същите страни и за същия период има образувано адм. дело № 213/2016 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, както и гр. д. № 7664/2018 г. по описа на СРС, 40 състав. Моли се за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
По делото е прието окончателно решение № 6523/17.05.2018 г. по адм. д. № 12764/2016 г. по описа на Върховния административен съд, Трето отделение, с което частично е отменено решение № 468/20.09.2016 г. по адм. д. № 213/2016 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, като е отхвърлен предявеният от Н.Н.А. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск за сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периода от 11.02.2016 г. до 30.03.2016 г., вследствие на незаконосъобразни бездействия и действия на служители от администрацията на Затвора – Пазарджик – забавено изпращане на два броя писма до ЕСПЧ и Главния прокурор на Република България, като е оставено в сила решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 200 лв. до пълния предявен размер от 1000 лв.
Прието е решение от 13.12.2018 г. по гр. д. № 440/2018 г. по описа на Районен съд – Пазарджик (което дело е образувано след прекратяване на гр. д. № 7664/2018 г. по описа на СРС, 40 състав и изпращането му по подсъдност на Районен съд - Пазарджик), с което са отхвърлени предявените от Н.Н.А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София, искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. за признаване за установено, че ответникът е извършил нарушение на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр., изразяващо се в неравно третиране по лично положение на осъдения Н.Н.А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в затвора в гр. Пазарджик, изразяващо се в неосигуряване на ползването на котлон и малка фурна в помещението, в което е настанен, считано от 14.04.2014 г. и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по – нататъшни нарушения.
По делото са приети преписи от молба от 19.06.2014 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „изх. № 390/19.06.2014 г.“, без печат, молба от 16.06.2015 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „изх. № ВМ 475/16.06.2015 г.“, без печат, молба от 19.05.2016 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „вх. № ВМ 735/20.05.2016 г.“, без печат, молба от 14.11.2016 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „вх. № ВМ 1869/14.11.2016 г.“, без печат, заявление от 30.07.2017 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „изх. № 339/31.07.2017 г.“, без печат, заявление от 14.08.2017 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „вх. № ВМ 1221/16.08.2017 г.“, без печат, заявление от 22.05.2017 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „изх. № 205“, без печат, молба от 21.05.2018 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „изх. № 176/21.05.2018 г.“, без печат, молба от 21.05.2018 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „изх. № 175/21.05.2018 г.“, без печат, молба от 19.06.2014 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „изх. № 390/19.06.2014 г.“, без печат, молба от 21.05.2018 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „изх. № 179/22.05.2018 г.“, без печат, молба от 22.05.2018 г. от ищеца до Инспектор „Режим на дейност“ на затвора в гр. Пазарджик, на която е поставен „вх. № ВМ 788/23.05.2018 г.“, без печат, молба от 31.03.2016 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. София, на която е поставен „рег. № 1126/04.04.2016 г.“ и печат на затвора, молба от 27.03.2018 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. София, на която е поставен „рег. № 2221/27.03.2018 г.“ и печат на затвора, заявление от 18.09.2017 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. София, на която е поставен „рег. № 4293/18.09.2017 г.“ и печат на затвора, молба от 19.02.2018 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. София, на която е поставен „рег. № 734/19.02.2018 г.“ и печат на затвора, молба от 07.11.2012 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Стара Загора, на която е поставен „изх. № 1627/06.11.2012 г.“ и печат на затвора, молба от 16.11.2012 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Стара Загора, на която е поставен „изх. № 1668/16.11.2012 г.“ и печат на затвора и молба от 17.03.2014 г. от ищеца до деловодството на затвора в гр. Стара Загора, на която е поставен „изх. № 293/18.03.2014 г.“ и печат на затвора.
По делото са приети писмо от Началника на затвора – гр. Пазарджик, според което всички молби и жалби на лишените от свобода се завеждат в специални дневници, от които получават пореден номер, в горния ляв ъгъл се поставя мокър син печат, в който се записва полученият пореден номер и датата; писмо от затвора в гр. Стара Загора, според което при приемането на документи /жалби и молби/ от лишените от свобода при издаването на изходящ и входящ номер от деловодството се полага мокър син регистрационен печат; писмо от затвора в гр. Ловеч, според което такъв печат се поставя и при изпращане на документацията от затвора; писмо от Началника на затвора в гр. Белене, според което в деловодството на затвора се регистрират всички входящи, изходящи и вътрешни документи – молби, жалби и сигнали от граждани, както и лица, лишени от свобода, като върху входящите и изходящи документи се поставя регистрационен печат, регистрационен индекс и дата на регистрация; писмо от Началника на затвора в гр. София, според което при приемане на документи от лица, лишени от свобода, се полага регистрационен печат в горния десен ъгъл и се завеждат в отделен регистър.
Прието е писмо от затвора в гр. София, според което молбите на лишените от свобода се завеждат в нарочен дневник по чл. 77 ППЗИНЗС, като на нарочните молби за изходящ номер се полага мокър регистрационен печат с идентичен номер и дата на молбата, която се изпраща. На основание чл. 78 ППЗИНЗС отговорите на молбите и жалбите, адресирани лично до лишените от свобода или до тях чрез администрацията, им се предават придружени с разписка за връчване, а съдържащите се в писма до затвора, след регистриране във входящия регистър на затвора им се съобщават срещу подпис.
С писмо от 01.04.2019 г. от затвора в гр. Пазарджик е посочено, че ищецът е подавал многобройни жалби и молби за периода 14.04.2014 г. – 14.05.2018 г. и е невъзможно всички да бъдат описани с входящи и изходящи номера, като са приложени и приети по делото: жалба от ищеца до началника на затвора от 08.08.2015 г., на която е поставен „вх. № ВМ -1193“ и печат на затвора в горния ляв ъгъл, жалба от ищеца до началника на затвора от 23.03.2018 г., на която е поставен „вх. № ВЖ-11/23.03.2018 г.“ и печат на затвора в горния ляв ъгъл, жалба от ищеца до началника на затвора от 22.03.2018 г., на която е поставен „вх. № ВЖ-12/23.03.2018 г.“ и печат на затвора в горния ляв ъгъл, заявление от 26.06.2017 г., молби от 06.03.2018 г., от 19.03.2018 г., от 12.04.2018 г., на които също е поставен рег. номер и печат на затвора в горния ляв ъгъл.
По делото са приети „Правила за документооборота, деловодната и архивна дейност в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните ѝ служби“, утвърдена от Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.
В хода на производството пред първоинстанционния съд е разпитана и свидетелката А.К.Б.– служител в ГДИН, която заявява, че е положила подписи на част от молбите на ищеца, приложени по делото, целият документооборот се извършва от служба „Режимно – административна дейност“, която действа съобразно утвърдени правила. В чл. 18, ал. 3 от същите е записано, че регистрационният печат и регистрационният номер се поставят: за входящи документи в горния десен ъгъл на първия лист на документа, за изходящи и вътрешни документи – в горния ляв ъгъл на първия лист на документа. Никъде не е указано, че регистрационният печат и номер следва да бъдат поставени и върху молбата за изходящ номер. Свидетелката посочва, че преглежда молбата, прилага я към съответното писмо или жалба, към което е и я оставя в служба „Режимно – административна дейност“, служителите на която оформят документа и го подават по направление. Свидетелката не полага идентификационни номера, регистрационни номера или печати върху кореспонденцията. Добавя, че на всяка входяща и изходяща кореспонденция, т. е. на плика на писмото, или молбата или жалбата, които ищецът изпраща до началника на затвора, се полага печат, както е указано в правилата. Такъв печат не се полага единствено на молбите на ищеца за номера на изпратените писма или жалби. Вътрешната и външната кореспонденция винаги са съпътствани с молба на ищеца за получаване на номера, под който първите са заведени, като на тази втора молба няма правоъгълен печат. От 2018 г. се полага син печат върху всички молби.
По делото е прието становище от началника на затвора в гр. Пазарджик, според което в деловодството на затвора гр. Пазарджик се води дневник за постъпили молби на лишени от свобода и дневник за постъпили жалби от лишени от свобода. В тези дневници се завеждат всички постъпили молби и жалби на лишени от свобода, като всяка се завежда с пореден номер от датата на постъпването ѝ. Няма изискване върху номера да се поставя кръгъл мокър печат с надпис на него „Затвор град Пазарджик“, тъй като този печат се поставя върху подписа на началника на затвора при изходящата кореспонденция до съответните институции, съдилища и органи, както и писмо от заместник главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, според което регистрационният печат и регистрационният номер се поставят – за входящи документи в горния ляв ъгъл, за изходящи и вътрешни в горния десен ъгъл. С печата на затвора - гр. Пазарджик се подпечатват само изходящи писма и документи, подписани от съответните длъжностни лица.
При така установената фактическа обстановка,
въззивният съд намира следното от правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо
- при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Предявените искове са допустими и
подлежат на разглеждане по същество, тъй като двете съдебни производства между
страните, на които се позовава ответникът в отговора по чл. 131 ГПК, са за
различни претенции и не е налице обективен идентитет
с настоящия правен спор.
Въззивният съд
намира, че обжалваното решение е и правилно, като с оглед оплакванията в
жалбата се налагат следните съображения:
Както в исковата молба, така и в хода на
цялото съдебно производство ищецът поддържа, че ответникът е осъществил пряка и
непряка дискриминация спрямо него по признак „лично положение“, с искане съдът
да признае този акт и да осъди ответника да го преустанови. Предявените искове
намират своето правно основание в разпоредите на чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр., а тяхната основателност ищецът обосновава с
обстоятелството, че през процесния период не му е
поставян син регистрационен печат на затвора в горния ляв ъгъл на молбите му, с
които е искал входящи и изходящи номера на други изпратени документи.
Установената в чл. 2 цел на Закона за
защита от дискриминацията - да се осигури на всяко лице правото на равенство
пред закона и равенство в третирането, се осигурява чрез предвидената в чл. 4,
ал. 1 забрана за всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса,
народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход,
религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или
обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно
положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в
закон или в международен договор, по който Република България е страна. Пряка
дискриминация е всяко по - неблагоприятно третиране на лице
на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от посочения закон, отколкото се
третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това
понятие, съдържащо се в §1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр., е всеки акт, действие
или бездействие, които водят до по - малко благоприятно третиране на едно лице
спрямо друго въз основа на признаците по чл.
4, ал. 1 или могат да поставят лице или лица, носители на
признак по чл. 4, ал. 1, в особено неблагоприятно положение в сравнение с други
лица, а
според §1, т. 8 ДР на ЗЗДискр. изразът „на основата
на признаците по чл. 4, ал. 1” означава на
основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на
един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то
е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за
дискриминацията. Непряка дискриминация е поставянето
на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без
да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по - малко благоприятно
третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от
привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата,
критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и
средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. И в
двата случая, за да се обоснове извод за наличие на дискриминация по
някой от горепосочените признаци, трябва да се направи сравнение между начина,
по който лицето, което твърди, че е жертва на дискриминация е
третирано и начина на третиране на други лица, които са в същото или
сходно положение, т. е. по отношение на които са налице сравними сходни
обстоятелства. Както е изяснено в
съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е
наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване
на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми
на по - неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази
дейност са спазени съответните нормативни изисквания.
Съгласно чл. 6 ЗЗДискр.
забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата
на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и
свободи.
В
случая не е спорно, че ищецът
изтърпява наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора в гр. Пазарджик, в
който е от 14.04.2014 г.
Първоинстанционният
съд правилно е разпределил доказателствената тежест
между страните с оглед правната квалификация на исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. С
разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената
тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е
възприет принципът на разделяне на доказателствената
тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена
тежест е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на
които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация.
Само ако ищецът докаже такива факти, законът възлага доказателствената
тежест на ответника да установи обратното - че правото на равно третиране на
ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на
възложената му от закона доказателствена тежест е
достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове - решение № 85/13.09.2016
г. по гр. д. № 4328/2015 г. на ВКС, IV г. о. По исковете по чл. 71 ЗЗДискр. не е достатъчно да се установи само неблагоприятно
третиране на определено лице, а още и че това неблагоприятно третиране е
извършено по някой от признаците, очертани в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.,
като следва да е налице и пряка причинно - следствена връзка между
неблагоприятното третиране и причината за него, която причина при всички случаи
следва да се изразява в признак по чл. 4 от закона. Когато ищецът твърди
дискриминация по признак „лично положение“, той следва да установи конкретния
обективен, същностен за личността белег, който
следва да бъде прилаган еднакво.
Санкционираният от закона вредоносен резултат
се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по -
неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези.
Неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица трябва
да е обусловен/обвързан именно от защитен признак.
Заключението за наличие на дискриминационно отношение
може да се направи тогава, когато са налице доказателства да са осъществени
всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма,
както от обективна страна, така и по отношение на субектите. Това означава, че
предмет на доказване са следните обстоятелства: налице ли е разлика в
третирането и то неблагоприятна; случай за сравнение; кой е признакът, предмет
на защита; причинна връзка между неблагоприятното третиране и защитения
признак.
По
въпроса относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения, да бъдат субекти на сравнение при
твърдения за неравностойно третиране е налице установена практика на ВКС, обективирана например в решение
№ 244/14.08.2012 г. по гр. д № 777/2011 г., ІV г. о., решение №
101/02.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г., IV г. о. и др., съгласно която за да е
налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина, по
който ищецът е третиран и начина на третиране на други лица, които са в същото
или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства,
които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. - не е налице дискриминация. По -
неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое
затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените
в чл. 4, ал. 1 ЗДДискр. или друг закон признаци, поради което не
представлява дискриминация по признак лично или обществено положение.
Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които
разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни
битови и организационни условия. Ето защо, не може да се приеме, че изтърпяващите
наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни
обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. В подобни
„сравними сходни обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата,
изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от
значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация.
С оглед събраните по делото доказателства и
така дадените разяснения, въззивният съд счита за
правилни изводите на СРС за неоснователност на исковете.
Правното положение на
лишените от свобода лица е уредено в разпоредбите на ЗИНЗС и ППЗИНЗС.
В т. 3 на чл. 86 ЗИНЗС е предвидено правото на лишените от свобода на
кореспонденция.
Съгласно чл. 77, ал. 1 ППЗИНЗС (в приложимата към процесния
период разпоредба) молбите и жалбите на лишените
от свобода се завеждат в специална
книга, в която се отбелязват датата
на получаването и изпращането, името на затворника, органът, до който
са адресирани, предметът и полученият отговор, а според ал. 2 срокът за изпращане на молбите
и жалбите е тридневен. Когато срокът изтича
в неприсъствен ден, молбите и жалбите се изпращат в първия
работен ден на администрацията.
Според чл. 15 от приетите по делото „Правила
за документооборота, деловодната и архивна дейност в Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ и териториалните ѝ служби“, на регистрация
подлежат всички входящи, вътрешни и изходящи документи, получени по пощата,
чрез куриер, на ръка, по факс и чрез официална електронна поща. Съгласно чл.
17, ал. 1 при всеки входящ документ, обработен по правилата, се образува
служебна преписка. При регистрация на документи, по които вече има образувана
служебна преписка, върху тях се записва регистрационният индекс, поредният
номер на първоначалния документ и датата на постъпване. Според чл. 18, ал. 1,
регистрирането на постъпващите входящи документи се извършва от служители в
деловодството, като регистрацията включва и поставяне на регистрационен печат с
номер и дата върху документа, които според ал. 3 се поставят: 1. За входящи
документи – в горния десен ъгъл на първия лист на документа, 2. За изходящи и
вътрешни документи – в горния ляв ъгъл на първия лист на документа.
На първо
място, въззивният съд не дължи произнасяне по
оплакванията в жалбата, че ищецът е изпращал писма до Софийска адвокатска
колегия, до адвокати, до ЕСПЧ и до семейството си, които писма не са били
реално изпратени до посочените адресати, доколкото посочените действия –
неизпращането на кореспонденцията на ищеца от страна на администрацията на затвора
е извън предмета на спора по настоящото дело, съответно не са били и обсъждани
от първоинстанционния съд.
Действително по делото се установи, че по част от
молбите на ищеца за получаване на входящ/изходящ номер, подавани до
деловодството на затвора в гр. Пазарджик липсва поставен син регистрационен
печат в горния ляв ъгъл (поставени са само изходящи и входящи номера с химикал
и подпис на съответния служител и резолюция). Изискване обаче за поставяне на
син регистрационен печат не само върху жалбите и молбите, но и на съпътстващите
ги молби (за получаване на входящи и изходящи номера) не е предвидено в ЗИНЗС,
ППЗИНЗС или в приетите по делото Правила за документооборота – от приетото
писмо от затвора в гр. Пазарджик не става ясно дали и на съпътстващите молби на
лишените от свобода следва да се поставя мокър син печат, а чл. 17, ал.
1 от Правилата сочи, че съпътстващите документи се прилагат към преписката, без
изискване за печат. В тази връзка са и
показанията на свидетелката Байкова, които въззивният
съд кредитира като логични, обосновани и непосредствени, според която на
всяка входяща и изходяща кореспонденция, т. е. на плика на писмото, или молбата
или жалбата, които ищецът е изпращал до началника на затвора, е полаган печат,
както е указано в правилата, като такъв печат не е бил положен единствено на
молбите на ищеца за номера на изпратените писма или жалби, за което няма
изискване през процесния период. Ето защо не се
установява да е налице недопустим и противоправен
резултат в дейността на ответника, в резултат на което да се приеме, че ищецът
е третиран неправноправно спрямо останалите в
същото положение. Обстоятелството, че в
другите затвори в страната на ищеца е поставян печат не води до извод за
дискриминационно отношение. Самото твърдение за по - неблагоприятно третиране
на лишения от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение
изтърпява наказанието си, не е сред изрично предвидените дискриминационни
признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., при установяване на които може да се приеме, че е
извършена дискриминация. Въззивният съд приема,
че с поставянето на син регистрационен печат върху самите жалби и молби на
ищеца, адресирани до конкретни институции и членове на семейството (което
обстоятелство не е спорно, а се установява и от представените от затвора в гр.
Пазарджик молби) и завеждането им в съответните дневници, са обезпечени както свободата
и неприкосновеността на кореспонденция на ищеца, така и доказателствената
стойност на изпратените документи, като в тази връзка и на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към мотивите, изложени от СРС. Единствено в допълнение
следва да се посочи, че приетите молби до затвора в гр. Стара Загора не попадат
в процесния период. Приетите по делото молби от Халил
Адем Хасан до затвора в гр. Плевен от 02.04.2013 г. и до затвора в гр. Ловеч от
08.02.2019 г., на които е поставен син мастилен печат на съответния затвор,
също касаят период, извън процесния, поради което са неотносими и не обуславят извод за дискриминация на ищеца
по признак „лично положение“.
В случая
не е нарушена и разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЕКПЧ, според която намесата на
държавните органи в сферата на личния и семейния живот и тайната на
кореспонденцията е оправдана единствено при наличието на две кумулативни
предпоставки – да е предвидена в закон и да е необходима в демократичното
общество в интерес на националната или обществената сигурност, икономическото
благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за
защита на здравето и морала, за защита на правата и свободите на другите. Непоставянето
на печат на затвора, в който ищецът изтърпява наказанието си, на съпътстващите
молби, при факта, че на тях е положен регистрационен номер и подпис на
съответния служител, и че същите би следвало да са заведени в съответния
дневник (което обстоятелство не е предмет на изследване) по никакъв начин не
води до извод за дискриминация – пряка или непряка на ищеца или ограничаване на
свободата на кореспонденция, като следва да се посочи, че самото наказание
„доживотен затвор без замяна“ безусловно налага определени ограничения на личността.
Описаното в исковата молба нарушение, изразяващо се в отказа на администрацията на затвора в гр. Пазарджик да поставя на молбите на ищеца за входящ и изходящ номер на други негови молби син регистрационен печат в процесния период, какъвто се полага на молбите на лишените от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор без замяна“ в други затвори в страната, не представлява дискриминация по признак „лично положение“.
Както се посочи, наличието на „сравними сходни
обстоятелства“ следва да се преценява спрямо
конкретното лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той
се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. Няма данни, а и
твърдения, че ищецът е третиран по този начин по – неблагоприятно от останалите
затворници, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в затвора в гр.
Пазарджик, както и че неполагането на печат се свързва с конкретен признак
„лично положение“ на ищеца, каквито са твърденията в исковата молба.
Обстоятелството, че по подобни молби в
други в затвори в страната е полаган регистрационен печат на затвора и при
липса на законоустановени изисквания в тази връзка,
сочи на различен подход в дейността на администрацията на съответния затвор, поради
което не може да се говори за „сравними условия“. Различното третиране на ищеца
и на останалите затворници, изтърпяващи наказанието „доживотен затвор без
замяна“ в затвора в гр. Пазарджик (не се установява лицата, настанени в затвора в гр.
Пазарджик за изтърпяване
на наказание, да са поставени
при различни условия, по – благоприятни от тези, при които е поставен ищецът), в сравнение с тези затворници, изтърпяващи същото
наказание в други затвори на територията на Република България – гр. София, гр.
Стара Загора, гр. Ловеч, гр. Белене, и изразяващо се в предоставен на
последните печат на затвора при подадени молби за получаване на входящи и
изходящи номера във връзка с кореспонденцията на затворниците (според
цитираните писма всички молби и
жалби на лишените от свобода се завеждат в специални дневници, от които
получават пореден номер, като в горния ляв ъгъл се поставя мокър син печат, в
който се записва полученият пореден номер и датата), само по себе си не
представлява дискриминация по признак „лично положение“ - тази отлика в
администрирането на молбите не води до извод за
дискриминационно поведение, което да е в резултат от притежаван от ищеца
признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., а е резултат от организацията на деловодството в
конкретния затвор. В този смисъл
признакът по чл. 4 ЗЗДискр. не се състои и изразява в
начина на третиране на едно лице, а третирането е в резултат на притежавания
признак – така и определение № 1289/16.11.2012 г. по гр. д. № 851/2012 г. на
ВКС, III г. о. Поради изложеното, настоящата съдебна инстанция приема, че
ищецът не е доказал наличието на факти, от които може да се направи извод, че е
налице дискриминация - пряка или непряка по някой от критериите,
изложени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., тъй като не е налице по - неблагоприятно третиране
на същия, спрямо другите лишени от свобода в затвора, в който изтърпява
наказанието си „доживотен затвор“ и то по признак „лично положение“.
При тези данни, искът по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. е неоснователен, предвид на което правилно е
отхвърлен от първоинстанционния съд.
С отхвърлянето на този иск е налице и
основанието за отхвърляне и на иска по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр., който би бил основателен единствено в случай на
установено нарушение по ЗЗДискр. от ответника спрямо
ищеца, каквото не е налице.
Предвид на гореизложеното, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а подадената
срещу него въззивна жалба следва да бъде оставена без
уважение.
По
частната жалба:
Частната жалба е подадена в
срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, ако страната – юридическо лице е била защитавана в исковия процес от
юрисконсулт, в нейна полза се присъжда юрисконсултско
възнаграждение, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния
вид дело, определен в Наредба за заплащането на правната помощ. В настоящия
случай ответникът Главна дирекция – „Изпълнение на наказанията“ е бил
представляван в хода на първоинстанционното
производство от юрисконсулт и
своевременно – в становище от 24.09.2019 г., преди заседанието, в което
съдът е обявил, че ще се произнесе с решение, е направено искане за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение, поради което е
неоснователно оплакването в частната жалба, че разноски не са били поискани от
страна на ответника.
На следващо място, както правилно е приел
и СРС в обжалваното определение, представянето на списък по чл. 80 ГПК е
процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството
по изменение на решението в частта му за разноските, но не и предпоставка за
присъждане на разноски, тъй като същите се дължат на основание чл. 78 ГПК в
зависимост от изхода на спора. Правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за
разноските, а не по отношение на тяхното присъждане по чл. 78 ГПК или допълване
на решението.
Списъкът
с разноските не доказва нито извършването им, нито основателността на
претенцията за присъждане на посочените от страната суми. Юрисконсултското възнаграждение се определя от съда според
вида на исковете и по правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК, така че дори посочването
на размер на юрисконсултското възнаграждение от
страната в списък по чл. 80 ГПК не обвързва съдебната инстанция - в този смисъл
е и задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР
№ 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. по описа на
ОСГТК на ВКС, определение № 235/12.10.2017 г. по т. д. № 428/2017 г. на ВКС, II
т. о., определение № 392/01.08.2017 г. по ч. гр. д. № 352/2017 г. на ВКС,
IV г. о. и др.
Съдът определя размера на юрисконсултското възнаграждение както с оглед вида на
делото и исковете, но още и с реално свършената работа, а още и фактическата и
правна сложност на делото. Отделно, чл. 78, ал. 8 ГПК препраща към Закона за
правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ, на която в случая
се е позовал и районният съд. Действително последният е взел предвид
разпоредбата на чл. 25 НЗПП, която касае искове с определен материален интерес,
а в случая според въззивния съд е приложима
разпоредбата на чл. 23, т. 4 НЗПП – доколкото исковете са неоценяеми,
но това не води до неправилност на определението, тъй като размерът на
възнаграждението е в границите на чл. 23, т. 4 НЗПП при съобразяване и на
конкретно извършените от юрисконсулта дейности в първоинстанционното
производство. Поради това въззивният съд приема, че
СРС правилно е оставил без уважение молбата на ищеца, обективирана
във въззивната му жалба, за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Въз основа на изложените съображения частната
жалба на Н.Н.А. срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК е неоснователна и
следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящото производство се следват на въззиваемия,
който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с
чл. 273 ГПК, вр. с чл.
37 ЗПП
и чл. 23, т. 4 НЗПП с оглед фактическата и правна сложност на
делото пред въззивната инстанция и съобразявайки
извършената от юрисконсулта на въззиваемия дейност в
настоящата инстанция, съдът определя възнаграждение в размер на 100 лв.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 10.12.2019 г. по гр. д. № 36309/2018 г. по описа на СРС, 31 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 25.02.2020 г. по гр. д. № 36309/2018 г.
по описа на СРС, 31 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е
оставена без уважение молба от 03.01.2020 г. от Н.Н.А.,
обективирана в подадената въззивна
жалба, за изменение на решение от
10.12.2019 г. по гр. д. № 36309/2018 г. по описа на СРС, 31 състав, в частта за
разноските.
ОСЪЖДА Н.Н.А., ЕГН **********,
изтърпяващ наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора в гр. Пазарджик,
да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, сумата
от 100 лв. /сто лева/ - разноски за юрисконсултско
възнаграждение пред СГС, на основание чл. 78, ал. 8, вр.
с чл. 273 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.