№ 168
гр. Стара Загора, 25.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20225500500219 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от К.Н.Т.
против решение № 260004/14.01.2022 г. по гр.д.№ 2839/2020 г. по описа на
Районен съд – Казанлък.
Въззивницата обжалва посоченото по-горе решение изцяло. Счита, че
постановеното решение, с което са отхвърлени нейните искове за признаване
на уволнението й за незаконно и неговата отмяна; за присъждане на сумата от
1477,72 лв. за трудово възнаграждение за м. септември 2020 г.; за присъждане
на сумата от 1723,43 лв. за обезщетение, представляващо разликата в
получаваната от нея заплата по чл.225, ал.2 КТ; за присъждане на сумата над
119,26 лв. до 1261,70 лв. за обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, е неправилно и необосновано с оглед на събраните по делото
доказателства, като при разглеждането на делото са допуснати и процесуални
нарушения. Счита, че съдът, отчитайки само определени доказателства, е
стигнал до погрешни правни и фактически изводи. Излага подробни
съображения в подкрепа на становището си и иска съдът да отмени
решението в обжалваните части, а вместо него да постанови друго, с което да
уважи предявените искове в тяхната цялост.
Въззиваемият „Л.д.“ ЕООД е оспорил жалбата. В отговора си е изложил
съображения в подкрепа на становището и иска съдът да потвърди
обжалваното решение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
1
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Пред районния съд са били предявени искове за отмяна на уволнение
като незаконно с по чл.344, ал.1,т.1 КТ; за заплащане на обезщетение за
времето, през което ищцата е получавала по-ниско възнаграждение в
сравнение с това, което е получавала поради уволнението по чл. 344, ал.1, т.3
във връзка с чл.225, ал.2 КТ; за заплащане на трудово възнаграждение по
чл.128, т.2 КТ и за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен
отпуск по чл.224 КТ.
Ищцата (сега въззивница) е твърдяла в исковата си молба, че е работила
в ответното дружество първоначално като продавач - консултант, а
впоследствие като управител - търговия на дребно в търговския обект в гр.
К., находящ се на бул. „Александър Батенберг“ за времето от 22.04.2016 г.
до 25.09.2020 г. Твърдяла е, че 31.07.2020 г. била направена ревизия в
магазина, осъществена от четирима ревизори и двама продавач - консултанти
- от Стара Загора и от Габрово, в присъствието на управителя, но в
отсъствието на продавач-консултантите, работещи в магазина. Магазинът не е
бил затворен по време на ревизията и две служителки обслужвали клиентите.
Ревизията приключила с липси в размер на 27 000 лв. След тази ревизия не
последвало нищо. На 23.09.2020 г. била направена нова ревизия, извършена
през нощта - от 19 часа на 23.09.2020 г. до 8,30 часа на 24.09.2020 г. От
ревизорите й станало известно, че е завършила с излишък в размер на около
11 000 лева. След извършване на ревизията в магазина пристигнали И.Б. -
началник ревизор, Т.Т. - търговски директор, И.Д. - човешки ресурси и М.К. -
зонален ръководител. Те заключили магазина и започнали индивидуални
срещи с всяка една от служителките, като ги викали поотделно в склада, след
което са ги пускали в салона, където ги е пазел зоналният ръководител.
Ищцата е твърдяла, че в индивидуалните разговори служителките били
принуждавани да подпишат пакет от документа, включващ предложение за
прекратяване на трудовия им договор по взаимно съгласие, споразумение за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение - подписана вече от управителя,
споразумение за разсрочено плащане на парични задължения и приложен към
него погасителен план.
Ищцата е твърдяла, че въпреки липсата на съгласие да подпише
изготвените и предоставените й документи, тя ги подписала, защото докато
това не се е случило, не са й дали възможност да напусне магазина. Докато
всички служители не са подписали посочените документи, магазинът не е бил
отключен и не са ги пуснали да си отидат. Били им забранени телефонни
разговори, както и разговори помежду им. Затова ищцата счита, че не са
налице изискуемите от закона предпоставки за валидно прекратяване на
договора й по посочения от работодателя начин. Счита, че съгласието й е
само привидно и че всъщност е налице липса на такова, което е основание за
2
нищожност на подписаното от нея предложение за прекратяване на трудовото
правоотношение, което влече нищожност и на последвалата заповед за
прекратяване на правоотношението. Счита, че в конкретния случай е налице
липса на съгласие, тъй като е налице едно привидно дадено съгласие,
изразено единствено чрез подписване на предварително изготвени от
работодателя документи, от което следвало, че всъщност инициативата за
прекратяване на договора е на ответника, но използвайки метода на принуда,
постига един благоприятен за него правен резултат, при който няма да е
задължен да спазва предизвестие или да заплаща обезщетения на работника.
Тя не е искала това прекратяване на трудовия договор. Подписването на
предоставените от работодателя документи извършила единствено и само
поради осъществената спрямо нея психическа принуда. Била на работа през
целия ден на 23.09.2020 г., цяла нощ е присъствала на ревизията, без да има
възможност да си почине или да се прибере, след което това право й е било
отказано и на 24.09.2020 г. докато не подпише изготвените документи. В това
физическо, емоционално и психическо състояние, в което се е намирала, тя се
подала на осъществената спрямо нея принуда. Евентуално твърди, че
подписаното предложение за прекратяване на трудовото правоотношение,
респективно на последвалата го заповед са унищожаеми на основание чл. 27
във връзка с чл. 30 ЗЗД поради заплашване. Счита, че е налице такова, тъй
като не само е заплашвана с дисциплинарна отговорност и реализиране по
съдебен ред на имуществена отговорност, но и с това, че няма да й бъде
разрешено да напусне магазина, докато не се съгласи да подпише изготвените
от работодателя документи.
Ищцата е искала от първоинстанционния съд да постанови решение, с
което да признае уволнението, извършено със заповед № 262 от 24.09.2020 г.
за незаконно и да постанови неговата отмяна. Да осъди ответника да й
заплати неизплатената част от трудовото й възнаграждение за м. юли 2020 г. в
размер на 390,17 лв., както и трудовото възнаграждение за м. септември в
размер на 1477,72 лв., както и обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 1128,73 лв. - 359,14 лв. за 7 дни неизползван платен
годишен отпуск за 2019 г. и 769,59 лв. за 15 дни за 2020 г.). Искала е и на
основание чл.225, ал.2 КТ ответникът да й заплати обезщетение в размер на
разликата в получавана от нея заплата при настоящия й работодател и тази,
получавана при ответника преди незаконното уволнение, а именно 3323,16
лв. Претендирала е и лихви.
Ответникът е оспорил исковете изцяло като неоснователни и недоказани
по основание и размер. Признал е, че с ищцата е бил трудово-правно
отношение по силата на трудов договор № 884 от 22.04.2016 г. и че
първоначално ищцата е заемала длъжността „продавач-консултант“, а от
04.11.2019 г. – „управител търговия на дребно“ в същия магазин, находящ се
в гр. К., бул. „Александър Батенберг“. На 30.07.2020 г. със заповед № 48 от
30.07.2020 г. била извършена ревизия за период от 27.09.2019 г. до 31.07.2020
г. В резултат на това била установена липса в размер на 20 966,13 лв. Твърдял
3
е, че във връзка с проведената инвентаризация и големия размер липси в
търговския обект служителките изразили устно пред регионалния и зоналния
мениджър недоволство. Между всички служители се водели разговори за
нежеланието им да поемат отговорността за плащане на установените липси и
напускане по тяхно желание. Твърдял е, че с оглед на изясняване на
фактическото положение лично със служителите на 24.09.2020 г. са
разговаряли Т.Т., И.Д., И.Б. и М.К.. Признава, че на 24.09.2020 г. те водили
индивидуални разговори с всяка един от тях, вкл. и с ищцата. Идеята им била
да се разберат нагласите им и дали те действително поддържат желанието си
за прекратяване по взаимно съгласие на трудовите договори. Оспорва
твърдението, че на служителите не били разрешавани разговорите помежду
им, както и провеждането на телефонни разговори. Възразява срещу
твърденията в исковата молба, че ищцата и останалите служителки били
заключени в търговския обект и били принуждавани да подпишат документи
относно прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие. Признава,
че ищцата е подписала посочените в исковата молба документи, но подписът
бил нотариално заверен от помощник-нотариус на място в магазина. Счита,
че не е налице липса на съгласие, нито заплашване. Договорът бил прекратен
по взаимно съгласие.
Ответникът е възразил и срещу исковете за заплащане на трудово
възнаграждение за м. юли, тъй като то било изцяло заплатено, а за м.
септември било прихванато съгласно споразумението за разсрочване на
дължимите на дружеството парични суми. Неоснователен бил и искът за
заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Поради
акцесорния характер на иска по чл.225, ал.2 КТ е искал и той да бъде
отхвърлен изцяло.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна,
че по силата на трудов договор № 884/22.04.2016 г., сключен между ищцата и
ответника, и подписаните допълнителни споразумения към него от 01.04.2019
год., 04.11.2019 г., 30.04.2020 год., ищцата е приела да работи като продавач-
консултант в магазините на дружеството с работно време от 08.00 до 22.00
часа на смени по график, утвърден от работодателя, при носенето на бригадна
отговорност и е изпълнявала тази длъжност от 26.04.2016 г. до 05.11.2019 год.
За извършваната работа работодателят й дължи посоченото в договора ОМВ,
допълнително възнаграждение за продължителна работа в размер на 0,6%
върху ОМВ и допълнително възнаграждение за добри резултати в размер на
127 лв. месечно, ако служителят не е бил наказван дисциплинарно, и 51,00
лв., ако е бил наказван дисциплинарно. Считано от 06.11.2019 год. ищцата е
била преназначена на длъжност „Управител на търговия на дребно“, с
договор за бригадна отговорност, с основно месечно възнаграждение
уговорено както следва: „За извършваната работа работодателят заплаща на
служителя основно месечно възнаграждение в размер на 1 034 лева, платимо
до 10-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължи“. В останалата
част клаузите на чл.9 от раздел V от трудовия договор са непроменени, т.е.
4
дължат се ежемесечно две допълнителни възнаграждения - за продължителна
работа и за добри резултати. Приел е за установено от представената
длъжностна характеристика, че на ищцата е било известно, че носи
отговорност за установени липси на стоки и материали в магазина. Като
управител на обекта ищцата е била материално-отговорно лице, на което е
вменено да ръководи и организира цялостната дейност на магазина.
Служителите в магазина подписали бригаден договор.
Със Заповед № 262/24.09.2020 год., връчена на ищцата на същата дата,
считано от 25.09.2020 г. трудовото правоотношение на ищцата с ответника за
длъжността „Управител на търговия на дребно“ било прекратено на
основание чл.325, ал.1, т.1 КТ във връзка с писмено предложение за
прекратяване на трудово договор по взаимно съгласие, подадено от нея на
24.09.2020 г. На същата дата страните подписали споразумение за
прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие. На същата дата ищцата
и ответника сключили нотариално заверено споразумение за разсрочено
плащане на парични задължения - 5117,26 лв. на основание договора за
бригадна отговорност от 10.06.2020 г. Ответникът е декларирал, че дължи на
ищцата 1998,67 лв., представляващи размер на трудово възнаграждение за м.
09.2020 год. и обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2020 год.
след направените отчисления за данъци и осигурителни вноски. Страните се
съгласили да бъде извършено прихващане на насрещните им задължения, в
резултат на което вземането на ищцата се погасява напълно, а вземането на
ответника – до размера от 3118,59 лв., която сума щяла да бъде погасена на
месечни вноски по приложен погасителен план.
Първоинстанционният съд е приел за установено и това, че със заповед
№48/30.07.2020 г. ответникът е разпоредил да се извърши на 31.07.2020 год.
инвентаризация на касата и стоките в търговски обект с начало на ревизията
20 часа и край 8 часа. Били констатирани липси в размер на 27 000 лв., както и
че във връзка с този резултат са искани писмени обяснения на нея и на
останалите служители. Със заповед №26/10.08.2020 г. ответникът е
разпоредил да се направят вътрешни удръжки от трудовите възнаграждения
на служителите-членове на бригадата в посочения за всеки служител размер.
Първоинстанционният съд е приел за установено от показанията на
разпитаните по делото свидетели, че И.В.Д. и М.П.К. не са присъствали на
ревизията, извършена на 23.09.2020 г. Свид. П.А.Н. водела гражданско дело
срещу ответника с предмет на производството - оспорване прекратяването на
трудовото й правоотношение и затова е ценил показанията й като на
заинтересован от изхода на спора свидетел, не дава вяра на твърденията й, че
служители на ответника не са позволявали на служителите в обекта да
разговарят помежду си. Свидетелката А.С.О. не е участвала в извършването
на ревизията на 23.09.2020 г. Явила на работа на 24.09.2020 год. сутринта и
заварила ревизорите. Магазинът останал затворен за клиенти, стоката била
свалена по земята, ревизията все още не била приключила. Към 8,30 – 9,00
часа в обекта пристигнали регионалният и зоналният мениджър. Вратите на
5
входа/изхода на магазина към улицата се отваряли автоматично. За целта в
обект имало три чипа, които им били поискани.
От правна страна съдът е приел, че липсват доказателства, че над волята
на ищцата е било упражнено психическо насилие от служители на ответника
с цел да бъде принудена да подпише искане и споразумение за прекратяване
на трудовото й правоотношение по взаимно съгласие и споразумение за
разсрочено плащане на парични задължения. Показанията на св. Н., че им
казали, че трябва да подпишат документите и тогава са свободни, не са
възприети извън контекста на цялата ситуация, а именно като отговор на
въпрос кога ще приключи всичко това, респ. кога като време ще могат да се
приберат по домовете си. По време на провеждане на разговорите обектът не
е бил заключен, а бил затворен. Желанието на служителите да излязат навън,
за да пушат, е било удовлетворявано. Свидетелят М.К. се е намирал в
търговския салон, където служителките изчаквали реда си. Когато някои от
тях излезли да пушат, той излизал с тях. През това време останалите
служителки са били сами в търговската зала. Никой не е отнемал достъпа до
телефоните на служителите, включително и на ищцата. Приел е, че не се
подкрепят от събраните по делото доказателства твърденията на ищцата, че е
била заплашвана с дисциплинарна отговорност и реализиране по съдебен ред
на имуществена отговорност, че няма да й бъде разрешено да напусне
магазина, докато не се съгласи да подпише изготвените от работодателя
документи. Волята на ищцата да поиска прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие не е била опорочена от упражнено
спрямо нея психическо насилие. Намерил е, че за неоснователно
възражението на ищцата, че изявлението за прекратяване трудов договор е
едностранна сделка и че по отношение на волеизявлението за прекратяване
трудов договор са неприложими основанията за недействителност на
сделките.
Искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ е отхвърлен поради неоснователността на
иска за отмяна на уволнението като незаконно. Приет е за неоснователен и
искът за заплащане на трудово възнаграждение, а искът за заплащане на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е уважен за сумата от
119,75 лв.
Въззивната жалба е неоснователна.
По делото не е било спорно, че ищцата е работила по силата на трудов
договор в ответното дружество, като първоначално е заемала длъжността
„продавач-консултант“ в търговски обект, находящ се в гр. К., бул.
„Александър Батенберг“, а от 22.04.2016 г. - управител на същия търговски
обект. Не е спорно, че в този обект за били извършени две ревизии – на
31.07.2020 г., възложена със заповед № 48 от 30.07.2020 г., и на 23.09.2020 г.
При първата ревизия са констатирани липси в размер на 20 966,13 лв.,
възстановяването на която сума било възложено на служителите в търговския
обект със заповед № 26 от 10.08.2020 г. Конкретно за ищцата била определена
сума за възстановяване в размер на 5117,26 лв. Втората ревизия била
6
извършена през нощта на 23 срещу 24 септември, каквато била практиката
според свидетелските показания. Ревизията приключила към 9 ч. сутринта.
Тогава в магазина пристигнали регионалният и зоналният мениджър, които
провели индивидуални разговори с всяка една от служителките. Давали им да
подпишат документи „за напускане по взаимно съгласие“ – така свид. А.О..
Тази свидетелка не е видяла ищцата К.Н.Т. да е била принуждавана да
подписва нещо. Според нейните показания, които съдът възприема напълно,
магазинът е бил заключен. Колежките й искали да се обадят на адвокати по
телефона, но не им разрешили. Когато тя попитала „Затворници ли сме тук?“,
отворили да излизат от магазина. Когато били събрани, им казвали да не
коментират по темата. След това дошъл помощник нотариус и пред него
допълнително положили подписи на документите за освобождаване и за
парите за разсрочено плащане и си тръгнали. В същия смисъл са и
показанията на свид. П.А.Н., която твърди, че магазинът е бил заключен.
Чиповете за входната врата били събрани. Започнали да ги викат една по една
и им давали готови изготвени документи за освобождаване. Казали им, че
трябва да подпишат документите и тогава са свободни. Искали да се съветват
с адвокати, но никой не можел да излезе от магазина, а телефоните им били в
чантите в склада при дрехите им. Свидетелката твърди, че никой не ги е
спирал да си вземат телефоните. След като подписали, ги пуснали да пушат
навън. Всички били объркани от това, което се случва (свид. М.П.К.).
Ситуацията била стресова от това, че ги обвинявали и ги карали да плащат
пари за нещо –свид. А.С.О..
Съгласно чл.325, ал.1 т.1 КТ трудовият договор се прекратява без която
и да е от страните да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните,
изразено писмено. По своята правна природа взаимното съгласие
представлява договор за прекратяване на съществуващ трудов договор. Този
договорен характер определя и същността му, а именно, като юридически
факт, от който се прекратява създадена между страните трудовоправна връзка
при покриването на волите на двете страни за прекратяване на трудовото
правоотношение. С други думи правопрекратителният ефект настъпва само и
единствено при съвпадане в пълен обем на волеизявленията на страните
относно прекратяването на трудовия договор. КТ не съдържа някаква
специална уредба за изисквания, на които трябва да отговаря предложението
за прекратяване на трудовия договор, респ. приемането му, поради което
следва да се прилагат правилата на ЗЗД предвид договорния характер на това
основание. Отклонение от режима в ЗЗД е изискването за форма като условие
за действителност на направеното волеизявление – чл.325, т.1, изр.1 КТ. По
разпореждане на закона взаимното съгласие трябва да бъде писмено. Освен
горното, за да породи правните последици, към които е насочено, взаимното
съгласие като договор за прекратяване на трудовоправната връзка трябва да е
действително. За това е необходимо волеизявленията за постигането му да
бъдат извършени свободно и при съблюдаване на повелителните правила на
закона и на добрите нрави. Взаимно съгласие за прекратяване на трудов
7
договор, което не отговаря на някои от тези изисквания, е опорочено,
недействително и осуетява настъпването на правното му действие.
В случая, според изложените в исковата молба фактически твърдения,
че ищцата е била принудена да подпише пакет документи, включващи и
предложение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие,
защото „докато това не се случи не са й дали възможност да напусне
магазина“, съставляват твърдения, относими към нормата на чл.26, ал.2,
предл. второ – липса на съгласие, защото се твърди, че външно волята е
обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно
волево решение. Липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е
налице именно, когато волеизявлението е направено при т. нар. "съзнавана
липса на съгласие" (например - изтръгнато е с насилие, направено е без
намерение за обвързване - на шега, като учебен пример и др. подобни).
Ищцата твърди, че не е желаела правните последици на прекратяването
на договора по взаимно съгласие, но е направила волеизявлението,
подписвайки предоставените й документи, защото е била принудена от
представителите на работодателя. Тук не става дума за привидно съгласие,
както неправилно то се квалифицира в исковата молба. Вярно е, че ищцата не
желае настъпването на правните последици на взаимното съгласие за
прекратяване на трудовия договор, но и не желае да създаде едно привидно
правно състояние за пред трети лица, че тази сделка е породила правните си
последици, което е и правно невъзможно в случая. Работодателят не е третото
лице, тъй като правните последици от едностранното волеизявление
настъпват и в неговата сфера – той е страна по трудовия договор.
Както бе посочено по-горе, за да е налице липса на съгласие, е
необходимо волеизявлението да бъде направено принудително, а това
означава да е направено под натиск, заплаха от засягане на лични и
имуществени права – в случая ищцата да бъде задържана в магазина. За да
обуслови порок на волята, принудата трябва да се изразява в непозволени,
противоречащи на закона и морала действия, които в случая не са установени.
Неоснователно в тази връзка се твърди във въззивната жалба, че
предоставените на ищцата документи са подписани от нея в резултат на
причинения стрес и психически тормоз от четиримата ръководни служители
и обстановката, която са създали в търговския обект. Действията на
представителите на работодателя са в рамките на законоустановените им
правомощия и не могат да се квалифицират като упражнена принуда. Не са
установени и извършени от тях непозволени, противоречащи на морала
действия. Не е установено от доказателствата по делото, че ищцата е била
заплашвана да бъде задържана в магазина докато не подпише предоставените
й документи. Твърдението й в исковата молба, а и във въззивната жалба, в
този смисъл е в резултат на превратно тълкуване на съобщеното на
служителите, че след подписване на документите те са свободни в какъвто
смисъл са показанията на свидетелите. Това обаче не означава, че до
подписването им всички, вкл. и ищцата са задържани.
8
От друга страна: в исковата молба е посочено, че ищцата е подписала
въпреки липсата на съгласие, защото докато това не се е случило, не са й дали
възможност да напусне магазина. Конкретно обаче не е посочено кой и по
какъв начин е забранил напускането на магазина. Обстоятелството, че
чиповете, с които входната врата се затваря, са били събрани, не означава, че
по този начин служителките, в т.ч. и ищцата, са били лишени от възможност
да напуснат магазина. Нито се твърди в исковата молба, нито се доказва, че
ищцата е искала да си тръгне, но представителите на работодателя са я
възпрепятствали, вкл. и че са отказали да й отключат вратата. Не се установи
и това, че служителите, а и ищцата, са били лишени от възможността да
ползват телефоните си. Точно обратното. Телефоните са били в чантите им,
т.е. на тяхно разположение. Отново конкретно за ищцата нито се твърди, нито
се представят доказателства, че тя е искала да се обади по телефона, но някой
от представителите на работодателя не й е разрешил или й е отнел телефона.
Всъщност ищцата не твърди, че е заявила на мениджърите, че не желае да
подпише документите и не желае трудовия й договор да бъде прекратен по
взаимно съгласие.
Не е налице и заплашване по чл.27 ЗЗД. По смисъла на чл.30 ЗЗД
заплашването води до унищожаване на договора, респ. едностранната сделка,
само ако е сключен в резултат на непозволени, противоречащи на закона и
морала действия на едната страна, които да са предизвикали у другата страх,
под въздействието на който тя да е подписала договора. Тези предпоставки
трябва да са налице кумулативно. Ако извършените действия от едната
страна по договора не са от такъв характер, дори и да са възникнали у другата
страхови представи, под влияние на които е подписала договора, не е налице
опорочаване на волята й.
В случая по делото не са установени такива непозволени и
противоречащи на закона и морала действия на работодателят, които са
предизвикали у ищцата страхови представи за предстоящо увреждане на
жизненозначими блага. Налагането на дисциплинарно наказание и
реализирането по съдебен ред на имуществена отговорност не може да се
счита като неправомерно действие по смисъла на чл.30 ЗЗД. Както налагането
на дисциплинарно наказание, така и реализирането на права по съдебен ред, е
уредена в закона възможност за прекратяване на трудовото правоотношение
и за реализиране на имуществена отговорност на работника или служителя.
Дори и когато такова наказание е наложено, без да са налице
законоустановените предпоставки, действието на работодателя не е
противоречащо на закона, защото работникът или служителя разполага с
исковия път за защита по чл.344 КТ. Обстоятелството, че е поискано от
ищцата да вземе решение в рамките на проведената среща не сочи за
нарушение на закона или морала. Тя е знаела за какво ще й се търси
дисциплинарна отговорност, била е запозната с резултатите от предходната
ревизия, давала е обяснения във връзка с установените липси. Може
обстановката да е била напрегната, но случващото се не е било изненадващо
9
събитие за нея, което поради внезапността и несвойствения си характер е
могло да предизвика състояние на шок, стрес и уплах. Именно при
законоустановена възможност на работодателя да наложи дисциплинарното
наказание още тогава, предоставеното на ищцата право на избор за
прекратяване на трудовото й правоотношение на безвиновно основание не
съставлява нарушение на моралните норми. Нейно право е било да се
възползва от предоставения й избор или да откаже да приеме, като обжалва
дисциплинарното наказание и възрази срещу претенцията за имуществени
вреди по предвидения в закона ред.
Предвид на тези съображения съдът намира, че искът за признаване на
уволнението на ищцата за незаконно и неговата отмяна е неоснователен и
правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд. Също така като
неоснователен следва да бъде отхвърлен и иска по чл.225, ал.3 КТ, тъй като
тъй като неоснователността му е предпоставена от неоснователността на иска
по чл.344, т.1 КТ. По отношение на исковете за присъждане на суми за
възнаграждение за м. септември 2020 г. и за обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск:
Както бе посочено по-горе, ищцата е подписала, заедно със заявлението
за прекратяване на трудовото правоотношение с ответника по взаимно
съгласие, и споразумение за разсрочено плащане на парични задължения от
24.09.2020 г., по силата на което се е съгласила дължимите от ответника сума
– 1998,67 лв. за трудово възнаграждение за м. септември 2020 г. и за
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, да бъдат прихванати от
нейното задължение в размер на 5117,26 лв., възникнало по договор за
бригадна отговорност № 37 от 10.06.2020 г. и установената липса в резултат
на извършена ревизия от 31.07.2020 г. в търговски обект на ответника. При
това положение задължението за плащане на трудовото възнаграждение и на
обезщетението по чл.224, ал.1 КТ е погасено поради прихващането и исковете
за присъждането им са неоснователни. В тази връзка и във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания е напълно без значение кога е
връчена заповедта за удръжки от трудовото възнаграждение – непосредствено
след издаването й или по-късно. Знаейки резултата от проведената ревизия на
31.07.2020 г. както ищцата, така и другите служителки в магазина са имали
възможност да се консултират и да разберат какви са последиците за тях.
Бездействието им в периода до 24.09.2020 г. не може да се отчете в тяхна
полза.
С оглед на тези съображения въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. С
оглед изхода на спора, на въззиваемия следва да бъде присъдена сумата от
1344 лв. за направените по делото разноски за възнаграждение за един
адвокат пред въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260004 от 14.01.2022 г., постановено по
гр.д. № 2839/2020 г. по описа на Казанлъшкия районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК К.Н.Т. от гр. К., ***, ЕГН
**********, ДА ЗАПЛАТИ на „Л.д.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление в гр. С., ***, представлявано от управителя Б.В., сумата в
размер на 1344 лв. за направените по делото разноски за възнаграждение за
един адвокат за настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните
основания по чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11