Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Румяна Найденова
Гюлсевер
Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова като
разгледа докладваното от Румяна
Найденова въззивно гражданско дело № 2936 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Г.Н.Б., действаща чрез
назначения й особен представител адв. Б.С., срещу съответната неизгодна за нея
част от решение № 20003473 от 06.01.2021 г., постановено по гр. д. № 15103/2019
г. по описа на Софийски районен съд, 26 с-в, в която СРС е признал за установено
по реда на чл. 422 ГПК, че Г.Н.Б. дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД, сумата 2184,15 лв. – главница за доставена в периода
от м. 05.2014 г. до м. 04.2017 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 185143,
находящ се в гр. София, ж.к.“*****, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 12.01.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата 90,37 лв.–
лихва за забава върху главното вземане от периода 16.09.2015 г. – 08.01.2018 г.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в
обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
несъответствие със събраните доказателства и при допуснати съществени процесуални
нарушения. Моли се решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявените
искове да бъдат отхвърлени в обжалваните части.
В установения
от закона срок, въззиваемият „Топлофикация
София“ ЕАД, не е депозирал отговор на въззивната
жалба. С молба от 24.03.2022 и 12.04.2023г. оспорва въззивната жалба като неоснователна и
претендира присъждане на сторените разноски пред въззивната инстанция.
Третото лице - помагач не е взело становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима,
а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд
споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги
повтаря.
Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
По така предявения иск в тежест на „Топлофикация София” ЕАД е да докаже
основанието, размера и изискуемостта на претендираните вземания, т.е.
съществуването на договорни отношения между него и ответника през посочения
период, както и че през този период е доставил в имота на ответника твърдяното
количество ТЕ, която е била отчетена и доставена в съответствие с действащите
нормативни актове, а също и нейната стойност.
Видно от настанителна заповед № РД-0904-3/09.02.2012г. Г.Н.Б. е настанена в
топлоснабдения имот, който представлява общинско жилище, което се установя от
приложения в делото на СРС акт за общинска собственост. Представено е заявление
декларация от 27.03.2012г. от жалбоподателката с искане за откриване на партида
на нейно име. Същото не е било оспорено с отговора на исковата молба,
включително и в частта относно положения подпис, поради което направеното
възражение в тази връзка едва с въззивната жалба е преклудирано.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк.
д. № 2/2017 г., ОСГК – "Собствениците
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й“.
Пpиcъeдинявaнeтo нa жилищни cгpaди ĸъм тoплoпpeнocнaтa мpeжa,
ĸaĸтo нa зaвapeнитe oт ЗE, тaĸa и нa нoвoизгpaдeнитe cгpaди, ce
извъpшвa въз ocнoвa нa пиcмeн дoгoвop cъc coбcтвeницитe или титyляpитe нa
вeщнoтo пpaвo нa пoлзвaнe въpxy тoплocнaбдeнитe имoти в cгpaдитe, ĸoитo
пopaди тoвa ca пocoчeнитe oт зaĸoнoдaтeля в чл. 153, aл. 1 oт ЗE
ĸлиeнти нa тoплиннa eнepгия зa битoви нyжди, дължaщи цeнaтa нa дocтaвeнaтa
тoплиннa eнepгия пo cĸлючeния c тoплoпpeнocнoтo пpeдпpиятиe дoгoвop. B
тoвa cи ĸaчecтвo нa ĸлиeнти тe ca cтpaнa пo пpoдaжбeнoтo
пpaвooтнoшeниe c тoплoпpeнocнoтo пpeдпpиятиe и дължaт цeнaтa нa дocтaвeнaтa
тoплиннa eнepгия. B тълĸyвaтeлнoтo peшeниe ce пocoчвa, чe ĸлиeнти нa
тoплиннa eнepгия зa битoви нyжди мoгaт дa бъдaт и пpaвни cyбeĸти, paзлични
oт пocoчeнитe в чл. 153, aл. 1 oт ЗE, aĸo пoлзвaт тoплocнaбдeния имoт cъc
cъглacиeтo нa coбcтвeниĸa, pecпeĸтивнo нocитeля нa вeщнoтo пpaвo нa
пoлзвaнe, и cъщeвpeмeннo ca cĸлючили дoгoвop зa пpoдaжбa нa тoплиннa
eнepгия зa битoви нyжди зa тoзи имoт диpeĸтнo c тoплoпpeнocнoтo
пpeдпpиятиe. B тaзи xипoтeзa тpeтoтo лицe пpидoбивa ĸaчecтвoтo
„ĸлиeнт“ нa тoплиннa eнepгия зa битoви нyжди и ĸaтo cтpaнa пo
дoгoвopa зa дocтaвĸa нa тoплиннa eнepгия дължи цeнaтa й нa тoплoпpeнocнoтo
пpeдпpиятиe.
С подаването на заявлението декларация за откриване на партида е възникнало
облигационно правоотоношение между ответника и топлофикационното дружество,
поради което неоснователни са възраженията на въззивника за липса на такава.
Ето защо,
съдът приема, че за процесния период между въззиваемия и жалбоподателя
съществува облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия.
Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично
оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни
споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в
общите условия, като след изтичане на едномесечния срок от публикуването на
общите условия те влизат в сила и без изричното им приемане от купувача. С
публикуване от топлопреносното предприятие на одобрените от ДКЕВР Общи условия
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите –
арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ, договорът за продажба се счита за сключен с
конклудентни действия и общите условия обвързват ответника. Тоест, се
установява, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия, при правата и задълженията,
уредени в ОУ и ЗЕ /чл. 153, вр. чл. 149 ЗЕ/. По силата на посочената уредба
потребителят-купувач е длъжен да заплати цената на доставената топлинна енергия
в 30 – дневен срок от датата на публикуване на интеренет страницата на продавача, съгласно
приложимите ОУ.
Ответникът е страна в правоотношението и дължи заплащане
цената на потребената ТЕ ежемесечно, като щом е предвиден срок, той кани, а не
фактът на получаване на съответни фактури.
Предвид
изложеното, съдът приема, че между страните в
настоящото производство съществува действително правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия съгласно ЗЕ, като този договор за продажба се
счита за сключен при публично оповестените общи условия с конклудентни действия
– по арг. от чл. 150 от ЗЕ.
Съгласно
чл. 142, ал. 2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите, като съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление
на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите
в отделните имоти.
Потребителите
на топлинна енергия в сграда - етажна собственост, могат да купуват топлинна
енергия от доставчик, избран с решение на общото събра-ние на етажната
собственост. За избора се съставя протокол съгласно Правилни-ка за
упражняването, реда и надзора в етажната собственост (чл. 149а от ЗЕ). Това в
случая е сторено, видно от приложения по делото протокол на ЕС. Ето защо, третото лице помагач е поело задълженията на
топлинен счетоводител за про-цесната сграда по силата на сключен договор.
Отделно, следва да се посочи и че когато договорът с лицето по чл.139 б ЗЕ е
прекратен, съгласно чл. 61 от Наредба № 16-334/2007г., разпределението на
топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна собственост се
извършва само от топлопреносното предприятие или от доставчика, т.е., от въззиваемия, съобразно методиката по приложението към
наредбата. Следователно, липсата на договор с лице по чл. 139 6 ЗЕ няма отношение
към съществуването на задължението за заплащане на топлинна енергия, поради което и тези изложени във въззивната жалба доводи са неоснователни.
От заключението на вещото лице – топлотехник по приетата съдебна
екс-пертиза пред СРС, което съдът кредитира като обективно, изчерпателно и мотивирано,
се установява, че ФДР е разпределяло ежегодно ТЕ, след отчет на уредите за
дялово разпределение. От техническа гледна точка, наличието на метеорологична
проверка, със заключение „съответства“ е дало основание на вещото лице да
заключи, че за този период ОТ е било годно средство за техническо измерване,
без значение, че метеорологичната проверка е извършена няколко месеца след
изтичане на нормативно установените срокове. Ето защо, по делото е установено
реалното количество доставена ТЕ.
Видно от отчетите, представени от третото лице помагач, същите са били
подписани за „получател“ от лице, което е предоставило достъп, поради което неоснователни
са възраженията на жалбоподателя в тази връзка.
В исковата молба ищецът ясно е посочил, че претенцията му е за периода м.
05.2014г. до м. 04.2017г. и общи фактури от 31.07.2016г. и 31.07.2017г. Ето
защо неоснователни са съображенията, изложени във въззивната жалба, че след
като изрично не е посочена фактурата от 31.07.2015г., като основание за иска,
то не се дължи и заплащане на топлинна енергия по изравнителна сметка за
периода 01.05.2014г. до 30.04.2015г.
В отговора на исковата молба липсва оспорване, че общите условия не са
влезли в сила, поради непредставяне на доказателства за публикуването им в съответните
ежедневници. За първи път такова оспорване се прави с въззивната жалба, поради
което и това възражение е преклудирано.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба възражения, че СРС е
следвало да приеме, че по – голяма част от задълженията са погасени по давност.
Приложима
в случая е кратката три годишна давност. Съгласно Решение № 168/22.12.2009 г.
на ВКС, ТК, ІІ отд. по гр.д.№ 408/2009 г. и др./, вземанията на търговски
дружества – доставчици, произтичащи от неизпълнено задължение по договор,
поради еднородния и падежиран характер на задължението са периодични плащания и
се погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност по чл.111,
б.”в” от ЗЗД.
Съгласно
чл. 33, ал. 2 от приложените по настоящето дело ОУ /в сила за процесния
период/, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата в 30 – дневен
срок от публикуване на интернет страницата на продавача.
Задължението за м. 11.2014г. е станало изискуемо на 30.01.2015г., съобразно
посочената по – горе разпоредба от ОУ. Ето защо, към датата на подаване на заявлението
на 12.01.2018г. вземането за този период не е погасено по давност. Следователно,
според настоящия състав, не са погасени по давност вземанията за периода м.
11.2014г. до м. 04.2017г.
В случая, с решението по делото – стр. 2 от същото, СРС е посочил, че непогасен
по давност е периодът – м. 11.2015г. до м. 04.2017г. По – нагоре в решението
обаче, на същата страница, предходен абзац, СРС е посочил, че погасени по
давност са претенциите преди м. 01.2015г. Ето защо, явно е, че СРС е допуснал
очевидна фактическа грешка, като е посочил вместо м. 11.2014г. „м.11.2015г“ в
последния абзац. Това личи и от последващите мотиви – стр. 3 от решението на
СРС, където съдът се е аргументирал с приетата по делото СТЕ. Видно от същата,
за целия процесен период вещото лице е посочило, че се дължи 2277.40 лв. Установява
се от СТЕ /л. 113 от делото на СРС/, че за периода м. 05.2014г. до м.
10.2014г., който е погасен по давност, потребената ТЕ възлиза на 93.25 лв. След
приспадане на този погасен по давност период, дължимата сума възлиза на 2184.15
лв., колкото е приел и СРС, че се дължи за непогасения по давност период. Ето
защо, СРС също е приел, че непогасеният по давност период е м. 11.2014г. до м.
04.2017г.
След връщане на делото на СРС, следва да бъде направена преценка за ОФГ
относно посочения в диспозитива на решението начален период на дължимата главница
за ТЕ /“м. 05.2014г.“ вместо м.11.2014г./, доколкото се касае за техническа
грешка, която подлежи на отстраняване по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален
ред /определение № 61/16.03.2020г. по к. т. д. № 2190/2018г. на ВКС, решение №
50167/13.10.2022г. по гр. д. № 3230/2020г. на ВКС/.
Задълженията
на ответника за заплащане на цена на доставената енергия са възникнали като
срочни, а съгласно чл. 84, ал.1 от ЗЗД, когато денят за изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, поради
което изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника, поради което основателни са и акцесорните претенции за лихва, като СРС правилно
е изчислил размера на непогасените по давност задължения.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По
разноските за въззивната инстанция:
На
въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се бъдат
присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер общо на 294.61 лв., от които: 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение и 194.61 лв. депозит за особен представител.
Воден
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
в обжалваната част решение № 20003473 от
06.01.2021
г., постановено по гр. д.
№ 15103/19 г.
по описа на Софийски районен съд, 26
състав.
ОСЪЖДА
Г.Н.Б., ЕГН **********, с
адрес ***, да заплати на „Топлофикация
София” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната
инстанция в размер на 294.61 лв.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Топлофикация
София“ ЕАД - „Техем сървисис” ЕООД.
В
останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.
ВРЪЩА делото на СРС за преценка за ОФГ относно посочения начален период на
дължимата главница за ТЕ, съобразно мотивите на решението.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.