Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 25.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „В“ въззивен състав, в публично
съдебно заседание на десети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА М. – ТОНЕВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 7220 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 30008 от 04.02.2019 г., постановено по гр.д. № 14902/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 150 състав, е признато за установено на основание чл. 124 ГПК, че М.М.С. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 15 673,21 лв. - главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.05.2010 год. до м.01.2018 год. и сумата от 5395,18 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за същия период. С
решението ответникът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца М.М.С. сумата от 4297,74 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
Срещу
така постановеното решение е подадена в законоустановения
срок въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, в която
са развити оплаквания за неправилност на обжалвания първоинстанционен
съдебен акт, поради необоснованост на формираните от СРС изводи и допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон. Жалбоподателят поддържа, че още
с отговора на исковата молба помолил съда на основание чл. 192 ГПК вр. чл. 186 ГПК да задължи Агенция по вписванията да
представи по делото официално заверен препис на разпределителен протокол на
жилищна сграда ЖСК с настоящ административен адрес: гр. София, ж.к. „Гео
Милев“, ул. „***************. Твърди, че в условията на евентуалност помолил
съда да издаде съдебно удостоверение, въз основа на което ответникът да се
снабди от Агенцията по вписванията с гореописания препис. Сочи още, че на 10.10.2018 г. била депозирана молба с вх. № 5160196 от
процесуален представител на ответното дружество с приложен проект на съдебно
удостоверение, като съдът уважил искането за издаване на такова, но последното
действие не било съобщено на ответника. Практически било невъзможно
представянето на документ при липсата на уведомяване на ищеца за издаването на
необходимия му съдебен акт, което от своя страна довеждало до невъзможност за
представяне на доказателство, което било от изключително значение за изхода на
делото. Ето защо моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М.С.,
чрез адв. Х., е подала отговор на въззивната
жалба, с който поддържа, че първоинстанционното
решение е правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира
за установено следното:
Предявени
са за разглеждане отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
За
да постанови решението си, първоинстанционният съд е
приел, че ответната страна е следвало да докаже, че
спорното право е възникнало и съществувало по отношение на ищцата, като
собственик на процесния имот, както и качеството й на клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на параграф 1, т.42 от ДР на ЗЕ
през процесния период. При така разпределената доказателствена тежест, съдът е приел, че ответната страна
не е ангажирала доказателства относно наличието на облигационно правоотношение
между страните по делото. Съдът е посочил още, че на ответника е било издадено
съдебно удостоверение, по силата на което е следвало да се снабди с доказателства
относно собствеността на имота, но такива доказателства не били представени до
приключване на съдебното дирене. С оглед на изложеното, съдът е приел, че
предявеният отрицателен установителен иск е
основателен, поради което го е уважил изцяло.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, т. е. по действащия ГПК, по който се развива
настоящото съдебно производство, въззивният съд
действа като апелация /т. нар. „ограничен въззив”/. Следователно,
предметът на решаващата дейност на въззивната
инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в
исковата молба, респ. в отговора на исковата молба, а с релевираните
във въззивната жалба основания за неправилност на
обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по
отношение на обстоятелството дали първоинстанционният
съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените
правила или не е приложил правилно материалния закон. В този смисъл настоящата
съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните
във въззивната жалба оплаквания.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
Единственият
спорен във въззивното производство въпрос е свързан с
обстоятелството дали първоинстанционният съд е
допуснал процесуално нарушение, като не е уведомил изрично ответника за
издаденото съдебно удостоверение. В тази връзка се установява следното:
Ответникът
е подал в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, в който отправил
искане до съда, на основание чл. 192 ГПК вр. чл. 186 ГПК, да задължи Агенция по вписванията да представи по делото официално заверен
препис на разпределителен протокол на жилищна сграда ЖСК с настоящ
административен адрес: гр. София, ж.к. „Гео Милев“, ул. „**************5. В
случай на неуважаване на това искане е помолил съда да му издаде съдебно
удостоверение, което да послужи пред Агенцията по вписванията, по силата на
което да се снабди с горепосочения официално заверен препис.
С
определение № 454157 от 03.08.2018 г., постановено по чл. 140 ГПК, първоинстанционният съд е насрочил делото в открито съдебно
заседание за 31.10.2018 г. и е уважил искането на „Т.С.“ ЕАД за издаване на
съдебно удостоверение, след представяне на проект, по силата на което да се
снабди от Агенцията по вписванията със заверен препис от исканите документи –
за представяне най – късно до първото насрочено по делото съдебно заседание. Цитираното
определение от 03.08.2018 г. е било надлежно съобщено на „Т.С.“ ЕАД на
20.08.2018 г.
С
молба от 24.08.2018 г. ответникът е представил платежен документ за внесена
държавна такса в размер на 5,00 лв. за издаване на съдебното удостоверение,
като с разпореждане от 30.08.2018 г., обективирано
върху тази молба първоинстанционният съд е
разпоредил: „Да, след проект!“.
На 10.10.2018 г. ответното
дружество е депозирало молба до СРС, с която във връзка с указанията на съда е
представило проект за съдебно удостоверение, като с разпореждане от 17.10.2018
г., обективирано върху тази молба на ответника, първоинстанционният съд е разпоредил: „Да“ и е издал
исканото съдебното удостоверение /л. 52 от делото на СРС/. След 10.10.2018 г. ответникът не е предприел никакви действия – не
се поинтересувал относно обстоятелството дали е издадено съдебното
удостоверение, нито се е явил в проведеното на 31.10.2018 г. съдебно заседание,
за което е бил надлежно призован.
Предвид
гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционният
съд не е допуснал нарушение на процесуалния закон. Във връзка с оплакванията
във въззивната жалба следва да се посочи, че
съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ГПК съдът не е длъжен да връчва на
страните препис от всички актове, а единствено от тези, които подлежат на
самостоятелно обжалване. В случая разпореждането на съда, с което е разрешил
издаването на съдебното удостоверение не е сред актовете, които подлежат на
самостоятелно обжалване, поради което не е имал задължението изрично да
уведомява ответника за този акт, както и за обстоятелството, че е било издадено
съдебно удостоверение. В този смисъл е и Определение № 193 от 11.04.2011 г.,
постановено по ч.гр.д. № 103/2011 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., в което е
прието, че съдът няма задължение да уведомява страната за издаването на
поисканото от нея съдебно удостоверение. Отделно от това, както се изясни,
ответникът е бил надлежно уведомен както за постановеното на 03.08.2018 г.
определение по чл. 140 ГПК, с което съдът е уважил искането му за издаване на
съдебно удостоверение, така и за насроченото на 31.10.2018 г. открито съдебно
заседание, но след 10.10.2018 г. същият не е
предприел никакви действия. Ето защо, оплакванията на жалбоподателя за
допуснати от първоинстанционния съд процесуални
нарушения са неоснователни и необосновани.
Неоснователно
е и релевираното във въззивната
жалба възражение, че при справка в деловодството на съда, когато делото не било
налично, а било на доклад, изпълнение на указанията на съда и/или извършване на
справка или преглед на документи било практически невъзможно. Следва изрично да
се подчертае, че видно от контролния лист, намиращ се на последната корица от
делото на СРС, на 23.10.2018 г., т.е. около седмица преди проведеното открито
съдебно заседание, процесуалният представител на ищеца е имал достъп до делото,
т. е. ответникът по никакъв начин не е бил възпрепятстван да прегледа делото и
да провери дали е било издадено съдебното удостоверение.
Ето
защо въззивната жалба се явява неоснователна, поради
което първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
При
този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има
единствено въззиваемата страна М.М.С..
С отговора на въззивната жалба и приложения към същия
договор за правна защита и съдействие, процесуалният представител на въззиваемата страна е претендирал присъждането на разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 2100 лв., чието
плащане е удостоверено в представения по делото договор за правна защита и
съдействие. С молба от 09.06.2020 г. въззивникът
„Т.С.“ ЕАД своевременно е релевирал възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно. Предвид възражението на
въззивника, както и съобразно фактическата и правна
сложност на делото настоящият съдебен състав намира, че на въззиваемата
страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС в размер на 1 162,05 лева, изчислено
съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 30008 от 04.02.2019 г., постановено по гр.д. № 14902/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 150 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******да заплати на М.М.С., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 1 162,05 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/