№ 559
гр. София, 17.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоана Генжова Въззивно гражданско дело №
20211100508020 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20032505/04.02.2021г., постановено по гр.д. №14594/2020г. по
описа на СРС, 51 състав, е признато за установено, че Н. ЦВ. ХР. дължи на „Т.С.“
ЕАД на основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл.200,
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ сумата от 2021,69 лева стойност на доставена
топлинна енергия през периода от м.09.2016г. до м.04.2018г. в топлоснабден имот
– апартамент №14, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб.№325144, ведно със
законната лихва от 05.11.2019г. до окончателното погасяване на задължението,
както и на основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от
366,19 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2017г. до 25.10.2019г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№63768/2019г. по описа на СРС, 51 състав, като е отхвърлен искът по чл.422, ал.1
от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл.200, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от
ЗЕ за разликата над 2021,69 лева до претендираните 2099,66 лева и за периода от
м.05.2016г. до м.08.2016г., искът по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от
ЗЗД за разликата над 366,19 лева до претендираните 366,88 лева, както и исковете
по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и по чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
1
с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумите 34,53 лева – възнаграждение за дялово
разпределение на топлинната енергия за периода от м.10.2016г. до м.04.2018г. и
6,68 лева – обезщетение за забава върху сумата 34,53 лева за периода от
01.12.2016г. до 25.10.2019г. С решението е осъден Н. ЦВ. ХР. да заплати на „Т.С.“
ЕАД сумата от 479,75 лева – съдебни разноски в исковото производство, както и
сумата 95,37 лева – съдебни разноски, направени в производството по ч.гр.д.
№63768/2019г. по описа на СРС, 51 състав. Осъдена е „Т.С.“ ЕАД да заплати на
Н. ЦВ. ХР. сумата от 19,12 лева съдебни разноски. Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Постъпила е въззивна жалба от ответника Н. ЦВ. ХР., чрез пълномощника
адв. М.С., срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявените
искове са уважени. Въззивникът излага оплаквания, че решението в обжалваната
му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се
извода на съда, направен въз основа на приетия като писмено доказателство
договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл.117 от ЗТСУ
(отм.) от 20.10.1992г., по силата на който въззивникът е придобил правото на
собственост върху топлоснабдения имот, че същият е бил ползвател на имота и е
трябвало да заплаща фактурираната топлинна енергия, тъй като е възникнало
облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия.
Поддържа, че не е установено да е осъществявал фактическа власт върху имота,
поради което да е следвало да изпълнява задължението за заплащане на
фактурираната топлинна енергия. Излага доводи, че не е постигал съгласие с
топлопреносното предприятие и не е поемал задължение за заплащане на цената
на доставената в имота топлинна енергия, нито е налице решение на мнозинството
на етажната собственост. Не било установено, че ищецът е доставил
фактурираната топлинна енергия, тъй като по делото било установено, че за
периода 2016г. – 2017г. радиаторите в апартамента (3 бр.) били без индивидуални
разпределители на разходите за отопление, поради което съдът необосновано
приел, че ищецът има право да начисли служебна топлинна енергия по
максимален специфичен разход на сградата и то при условие, че не е доказано
ползването на апартамента през процесния период. Поддържа се, че в рамките на
продажбеното отношение между топлопреносното предприятие и крайния
потребител е приложимо договорното начало, основано на постигнато съгласие за
ползване на топлинна енергия в конкретен топлоснабден имот, още повече в
хипотезата на начисляване на служебна топлинна енергия по максимален
2
специфичен разход на сградата. Противно на правната логика и сигурност била
нормативна намеса в договорно утвърдена връзка. Такава била оправдана
доколкото съставлява средство за реализация на интерес извън рамките на
частния, обуславящ непосредственото участие в облигационното отношение. При
положение, че предметът на отношението между страните по договора за
продажба на топлинна енергия бил ограничен до заплащане на цена на реално
ползвана топлинна енергия с оглед извличането на облаги от конкретен имот,
логично било именно лицето, разполагащо и с предписана от правния ред
възможност да регулира съществения разход – потребление на енергия за
отопление на имота и битово горещо водоснабдяване, да бъде ангажирано и със
задължението за заплащане на цената й. Навеждат се доводи, че в случая не било
установено от ищеца, че именно ответникът е ползвател на топлоснабдения имот,
както и, че за процесния период е ползвал същия в качеството на ползвател.
Неправилно решаващият съд приел, че било доказано ползването на имота от него
през процесния период, поради което се явявал страна по договор за доставка на
топлинна енергия със страна топлопреносното дружество – ищец, в полза на което
е възникнало вземане за цената на доставената топлинна енергия, и при условие,
че предметът на отношението между страните по договора за продажба на
топлинна енергия бил ограничен до заплащане на цена на реално ползвана
топлинна енергия с оглед извличането на облаги от конкретен имот, логично било
именно лицето, разполагащо и с предписана от правния ред възможност да
регулира съществения разход – потребление на енергия за отопление на имота и
битово горещо водоснабдяване, да бъде ангажирано със задължението за
заплащане на цената й. В жалбата се излагат и доводи, че първоинстанционният
съд не е спазил изискването за обоснованост на съдебното решение. Изводите на
решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора не съответствали
на събраните по делото доказателства. Липсвали мотиви, в които съдът обективно
и всестранно да обсъди възраженията и твърденията на страните, както и
доказателствата по делото, което рефлектирало върху правилността на
фактическите констатации и правни изводи на съда и водело до порочност на
постановения съдебен акт. Поради изложеното моли решението да бъде отменено
в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не са постъпили писмени отговори на
жалбата от насрещната страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице – помагач.
С молба от 23.02.2022г. въззиваемата страна, чрез пълномощника
3
юрисконсулт П.Н., е изразила становище, че жалбата е неоснователна, като е
направено искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД не е изразило становище по жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са
правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за
спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК,
които да променят установената от първостепенния съд фактическа обстановка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите
по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.
ЦВ. ХР. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във
вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №63768/2019г. на СРС,
51 състав.
Основният спорен въпрос в производството по делото е дали през
процесния период между страните по делото е съществувало валидно договорно
4
правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено
в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период
м.05.2016г. – м.04.2018г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче не е
разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В
това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на
имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие
5
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна
енергия за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден имот. В
случая от събраните по делото доказателства (договор за покупко – продажба на
жилище, сключен по реда на чл.117 от ЗТСУ рег. №91, том ІІ/1992г. от
20.10.1992г., писмо от СО, район Връбница до ищцовото дружество и заявление
вх.№Г-7805/04.04.2017г., подадено от ответника до „Т.С.“ ЕАД) се установява по
несъмнен и категоричен начин, че ответникът Н. ЦВ. ХР. е бил собственик на
процесния топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, ж.к. ****, както и, че е
бил титуляр на партидата за доставка на топлинна енергия за имота по аб.
№325144. Поради това въззивният съд приема, че същият е бил битов клиент за
доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб. №325144.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок
от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в
чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се
прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището,
съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на етажната собственост. Съобразно становището, възприето в
мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде
6
направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той
може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна
енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя
на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142,
ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е възложено на
третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответника е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
За установяване доставката на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, са представени по делото писмени доказателства и
са изслушани и приети в първоинстанционното производство заключения на
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
От заключението на вещото лице по съдебно - техническата експертиза,
което съдът кредитира, се установява, че дължимите суми за доставена в имота на
ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, т. е. спазени са изискванията на
действащите технически правила и норми. Установява се още, че от отчетеното
количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи в
абонатната станция. Установява се и обстоятелството, че през процесния период
третото лице - помагач е извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в
7
съответствие с действащата нормативна уредба, като са издавани индивидуални
изравнителни сметки за дялово разпределение за абонатен №325144. В
заключението се посочва, че според главните отчети изравнителните сметки на
ФДР за процесния период в процесния имот има 3 бр. радиатори. За периода
2016г. – 2017г. радиаторите са били без индивидуален разпределител на разходите
за отопление и за този период на абоната е начислена служебна ТЕ по максимален
специфичен разход на сградата за трите радиатора. Според чл. 62 от Наредба №
16-ЗЗ4 за топлоснабдяването задължение на потребителя е да инсталира
индивидуални разпределители на топлинната енергия върху всички отоплителни
тела и/или индивидуални топломери за имотите, съответстващи на действащите в
страната стандарти и нормативни актове, както и общ водомер за студена вода
пред подгревателя за битово горещо водоснабдяване и индивидуални водомери за
топла вода на всички отклонения от сградната инсталация за битово горещо
водоснабдяване към имотите на клиентите. В случай, че не изпълни това свое
задължение, при липса на средства за дялово разпределение за отопление в
отделен имот и/или в отделно помещение, топлинната енергия за отоплението се
изчислява, като инсталираната мощност на монтираните в тях отоплителни тела
се умножи с максималния специфичен разход на сградата, определен по реда на
наредбата по чл. 125, ал. 3 от ЗЕ (съгласно чл. 144, ал. 6 от ЗЕ), а при липса на
узаконен водомер изразходваното количество гореща вода от отделните
потребители се определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива
липсват или са повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма за
разход на гореща вода 140 л на обитател за едно денонощие на потребление (чл.
69, ал. 2 от Наредбата за топлоснабдяването). От заключението на вещото лице се
установи, че за част от процесния период в имота на ответника не е имало
монтирани уреди за дялово разпределение, поради което и за този период
начислената по максимален специфичен разход служебна енергия за отопление на
имот (за три броя радиатори без ИРРО) е правилно и се явява в съответствие с
действащата нормативна уредба на ЗЕ и Наредба № 16-ЗЗ4 за топлоснабдяването,
а изложените във въззивната жалба оплаквания в тази връзка са неоснователни.
Според вещото лице за периода от 2017г. до 2018г. на абоната са монтирани
индивидуални разпределители на разходите за отопление с дистанционно
отчитане. От заключението на вещото лице по съдебно – техническата експертиза
се установява и стойността на доставената топлинна енергия през исковия период,
която възлиза общо на 2103,15 лева. Ответникът, чиято е доказателствената
тежест в процеса да установи, че е платил на ищцовото дружество дължимите
8
суми за доставената топлинна енергия за процесния период, не е ангажирал по
делото доказателства за извършени плащания. С първоинстанционното решение е
разгледано направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност
и правилно е определен размерът на дължимите непогасени по давност вземания
за периода от м.09.2016г. до м.04.2018г., а именно 2021,69 лева. Поради
изложеното, решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен
предявеният иск за стойността на доставената топлинна енергия в посочения
размер, е правилно и следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно приложение
на материалния закон от СРС при присъждане на сумата за мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия, поради което и на основание чл. 269 ГПК
този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се
обсъжда.
Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала отговор
на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален представител в
проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът
намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й се
присъждат.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави, ІV-Е
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20032505/04.02.2021г., постановено по гр.д.
№14594/2020г. по описа на СРС, 51 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице
– помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10