РЕШЕНИЕ
№ 1547
гр. Пловдив , 16.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на четиринадесети септември, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330103539 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявен от А. В. Р. против „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
приемане за установено по отношение на „Ти Би Ай Банк“ АД, че сключеният
между страните договор за потребителски кредит № ***********. е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК със вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т.
11 ЗПК. В условията на евентуалност е предявен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на клаузата
„Еднократна такса за оценка на риска“ в размер на сумата 296, 76 лв. от
договора за кредит.
Ищцата твърди, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № ***********от 31.05.2017 г., по силата на който в полза на ищцата
– кредитополучател, е предоставен целеви потребителски кредит за
закупуване на стоки. Сочи, че в чл. 8 от Договора не е посочен вида на
стоката, а е налично отбелязване „други“ и съответната цена. Поддържа, че в
клаузата на чл. 7.1. от Договора е установена еднократна такса за оценка на
риска в размер на сумата от 269, 76 лв., която е свързана с усвояване и
управление на кредита, която се финансира от страна на кредитора и се
1
възстановява от потребителя, ведно с погасителните вноски. Твърди, че в
полза на длъжника не е представена преддоговорна информация под формата
на стандартен европейски формуляр. Счита, че в чл. 10 от Договора не се
съдържат конкретните параметри на общата дължима сума, нито какъв е
размерът на възнаградителната лихва, а единствено размерът на годишния
процент на разходите. Твърди, че договорът е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са посочени условията
за прилагане на договорния лихвен процент, както и за изготвяне на
погасителния план, съдържащ информация за последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Поддържа,
че и при фиксиран лихвен процент следва да е налице яснота относно начина
на изчисляване на възнаградителната лихва – на база на целия размер на
кредита към датата на неговото сключване, на база на остатъчната част от
главницата при наличие на последователно плащане. Сочи, че погасителният
план би следвало да съдържа разбивка на погасителните вноски, от която да е
видно каква част съставлява главница и каква част – възнаградителна лихва.
Твърди, че в договора е посочено, че лихвата по кредита от 15, 46 пункта се
изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер
на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, който
начин на определяне на лихвата нарушава правата на потребителя, тъй като
последният не знае към момента на сключването му каква част от кредита се
погасява с всяка погасителна вноска. Твърди, че при липса на детайлна
разбивка на вноските е невъзможно да се установи начина на определяне на
лихвата. Счита, че от съдържанието на клаузата на чл. 9 от Договора не става
ясно дали лихвеният процент действително е фиксиран или референтен, като
в чл. 10 от Договора е посочен размера на лихвения процент, но не е изрично
посочено дали е фиксиран. Поддържа, че при сключване на договора е
допуснато и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
липсва погасителен план с посочване на размера на погасителните вноски и
начина на разпределение на вноската за погасяване на отделните задължения
на потребителя. Твърди, че установената в договора такса за оценка на риска
е недействителна на основание чл. 10 а, ал. 2 ЗПК. По така изложените
съображения се моли за уважаване на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Ти
2
Би Ай Банк“ ЕАД е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът излага
подробни съображения за неоснователност на предявените искове. Твърди, че
при сключване на договора на потребителя е предоставена преддоговорна
информация под формата на Стандартен европейски формуляр, който се
изготвя в един екземпляр и се предава на потребителя. Сочи, че с подписване
на договора потребителят е декларирал, че е получил преддоговорна
информация, която му е предадена преди сключване на договора. Поддържа,
че при недостатъчност на информацията, посочена в Стандартния европейски
формуляр, потребителят има право да поиска да му бъде предоставен проект
на договора за кредит. Оспорва твърденията на ищеца, че в договора не е
посочен вида на финансираните стоки, доколкото това било посочено в
клаузата на чл. 8 от Договора. Твърди, че договорът не е сключен в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, доколкото в договора е
инкорпориран погасителен план с посочване на броя, размерът и падежа на
погасителните вноски, като при фиксиран лихвен процент, какъвто в случая
бил установен, не е необходимо разпределение на дължимата вноска с
посочване на задълженията, които се погасяват по пера. Твърди, че
потребителят разполага с право да поиска детайлна справка за задълженията
си по кредита и начина на разпределение на погасителната вноска за
погасяване на задълженията му. Твърди, че в договора бил посочен размера
на приложимия лихвен процент, който бил фиксиран за целия срок на
договора, поради което счита, че не е налице соченото нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК. Оспорва твърдението на ищеца, че не е ясен начинът на
прилагане на възнаградителната лихва, доколкото в тази насока е налице ясна
законова регламентация, установяваща, че лихвеният процент се прилага на
годишна основа към сумата на усвоения кредит. Оспорва твърденията на
ищеца, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Твърди, че определената такса за оценка на риска не е свързана с
управлението на кредита, доколкото в т. 7.1. от Договора е определено ясно,
че таксата е дължима еднократно и предварително преди сключване на
договора, като установеното разсрочено погасяване на тази такса е с оглед
улесняване на потребителя. Твърди, че тази такса покрива разходи на банката,
осъществени към момента на сключване на договора и непосредствено след
него. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените
искове.
3
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 22 ЗПК за установяване
недействителността на сключения договор за кредит на посочените в исковата
молба основания - поради нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
10 и т. 11 ЗПК. При условията на евентуалност, при отхвърляне на главния
иск, предявява иск за установяване недействителността на клаузата,
установяваща задължение за заплащане на такса за оценка на риска.
Съдът дължи произнасяне по релевираните от ищеца в исковата молба
основания за недействителност на договора за потребителски кредит на
основание чл. 22 ЗПК, а именно – поради сключването му в нарушение на
изискванията, установени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11
ЗПК. Това е така, тъй като ищецът по иск за недействителност на договор, за
разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е
длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си
правоизключващи възражения.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца
А.. В. Р. и „Ти Би Ай Банк“ АД е сключен договор за потребителски кредит №
**** от 31.05.2017 г., по силата на който ищецът се е задължил да предостави
на ответника сумата от 2 473 лв., която се предоставя под формата на целеви
потребителски кредит за закупуване на стоките, посочени в чл. 8 от Договора
– телевизор на стойност от 549 лв., телевизор на стойност от 225 лв. и
преносим компютър на стойност от 1 699 лв. В разпоредбата на чл. 7.2.1. от
Договора е посочено, че кредитора превежда съответната част от средствата
по кредита по сметката на продавача на стоката, избран от потребителя, за
заплащане на продажната цена.
В клаузата на чл. 9.1. от Договора е установено, че лихвеният процент, с
който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен лихвен
процент е от 15, 46 %, като е посочено, че лихвата се изчислява ежемесечно
по метода на простата лихва върху остатъчния размер на лихвата по кредита
на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, като за нуждите на договора
4
лихвеният процент за ден се изчислява като 1/360- та част от лихвения
процент по чл. 9.1.
В договора е посочен общият размер на задължението от 3 007, 20 лв.,
платим на вноски – всяка от 250, 60 лв., съгласно погасителен план,
обективиран в договора и посочващ падежа на всяка вноска.
В разпоредбата на чл. 7.1. от Договор е установено задължение за
заплащане на еднократна такса за оценка на риска от 296, 76 лв., която е
дължима в деня на подписване на договора за кредит и се финансира от
кредитора, като се възстановява от потребителя, заедно с дължимите месечни
вноски съгласно погасителен план.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора
за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл.
23 ЗПК.
Съдът намира, че от представените в производството по делото не се
установява, че кредиторът е спазил задължението си по чл. 5 ЗПК да
представи на потребителя преддоговорна информация под формата на
стандартен европейски формуляр, доколкото от представеното по делото
кредитно досие не се установява такъв да е съставен. В този смисъл съдът не
възприема доводите на ищеца, изложени в отговора на исковата молба, че
такъв формуляр се съставя единствено в един екземпляр, поради което
кредиторът не разполага с такъв.
Макар в договора да се съдържа удостоверително изявление на
потребителя, че е получил преддоговорна информация, съдът намира, че
посоченото задължение на кредитора не е осъществено, доколкото
последният не установи това обстоятелство в производството чрез прилагане
на писмени доказателства. В този смисъл е практиката на Съда на
Европейския съюз, обективирана в Решение на съда от 18/12/2014 г. по дело
*********, с предбрачно фамилно име ***********, в което се приема, че
нормите на директивата не допускат задължение за съда да приеме въз основа
5
на типова клауза, че потребителят е потвърдил пълното и точно изпълнение
на преддоговорните задължения на заемодателя, тъй като така тази клауза
води до разместване на доказателствената тежест за изпълнението на
посочените задължения, което може да осуети ефективното упражняване на
признатите с Директива 2008/48 права.
Непредставянето на преддоговорна информация по чл. 5 ЗПК не
представлява основание за недействителност на договора за кредит,
доколкото нарушаване на посочената разпоредба не води до
недействителност на договора по чл. 22 ЗПК, в която разпоредба се съдържа
изчерпателно изброяване на основанията, водещи до недействителност на
договора за потребителски кредит.
Съдът не възприема доводите на ищеца за липса на яснота на договора
за кредит досежно вида на финансираните стоки, доколкото последните са
конкретно посочени по вид в разпоредбата на чл. 8 от Договора, като е
установена и стойността на всяка от стоките, чието закупуване се финансира
от страна на кредитора.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 3, б. „и“ и б. „к“ са дадени дефиниции на понятията лихвен
процент и фиксиран лихвен процент, както следва: „лихвен процент“ означава
лихвеният процент, изразен или като фиксиран, или като променлив процент,
който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит; а
„фиксиран лихвен процент“ означава, че в договора за кредит кредиторът и
6
потребителят се споразумяват за един лихвен процент за целия срок на
договора за кредит или за няколко лихвени процента през отделни периоди,
посочвайки изключително фиксиран конкретен процент. Ако не всички
лихвени проценти са определени в договора за кредит, лихвеният процент се
смята за фиксиран само за отделните периоди, за които той е определен
изключително чрез фиксиран конкретен процент, по който е постигнато
споразумение при сключването на договора за кредит.
В чл. 10, б. „д“ от посочената Директива е установено, че в договора
следва да се съдържа информация относно лихвения процент; условията за
прилагане на лихвения процент, показателя или базовия лихвен процент,
приложими за първоначалния лихвен процент; приложимите разходи от
момента на сключването на договора за кредит и, когато е приложимо,
условията, при които тези разходи могат да бъдат променени. Тази
разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно
която държавите-членки следва да установят система от санкции за
нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират
тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК представлява основание
за недействителност на договора за кредит.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е
установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г. е осигуряване на максимална информираност на
потребителите, при сключване на договори за кредит при условия, които са
отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите,
установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране.
В случая съдът намира, че не е допуснато соченото от страна на ищеца
нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит
е установен годишния лихвен процент, а именно от 15, 46 %, като макар
7
отделно да не е установен размерът на договорната лихва, последният е
изводим от клаузите на договора, тъй като е посочена общата стойност на
кредита, както и размерът на заемната сума, към която следва да се включи
установената такса за оценка на риска, като разликата между посочените две
суми, формира и размера на левовата равностойност на възнаградителната
лихва.
В случая следва да се посочи, че лихвеният процент е фиксиран, поради
което не е необходимо да бъде установена формулата за неговото определяне.
Съдът не възприема доводите на ищеца, че в случая от разпоредбите на
договора не се изяснява дали лихвеният процент е променлив или фиксиран,
доколкото изрично не е посочено, че лихвеният процент е установен като
фискиран. Това е така, тъй като в договора е определен размерът на лихвения
процент с посочване на неговото процентно изражение от 15, 46 %, като е
посочена методиката на определянето му и лисват клаузи, установяващи
възможност за неговата промяна.
Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока
на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по
кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка дали
посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитодателя.
Ищецът твърди, че е допуснато и нарушение на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, като конкретните основания, на които счита, че е допуснато
соченото нарушение са обосновани едва с писмената защита по делото, но
съдът дължи произнасяне по последните, доколкото е налице позоваване на
посочената разпоредба. В писмената защита са изложение съображения за
неправилно определяне на годишния процент на разходите по кредита, тъй
като в последния не е включена установената такса за оценка на риска.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
8
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и
използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски
кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При
формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези,
установени към момента на сключване на договора за потребителски кредит,
но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1
ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне
на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и
други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени
9
ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора
следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в
чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на
ищеца, изложени в исковата молба, че невключване на предвидената в чл. 11,
ал. 1 от договора такса, в процентното изражение на годишния процент на
разходите, така както е установен в договора, води до недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.
Не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува
разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22
ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и
когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Това е
така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на посочената
разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата ма чл. 10, пар.
2, б. “ж” от Директивата, осъществено от националния съд, което е
недопустимо, след като националното законодателство е възприело и
транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение,
което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не
води до недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца
10
основание. Макар таксата по своята същност, с оглед тълкуване на
разпоредбите на договора, да представлява скрито възнаграждение за
кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по кредита, не
следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение
намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция
за неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната
клауза от договора.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на
договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Твърди се, че не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК,
според която договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Последното не се установява от съда в настоящия съдебен състав, тъй
като в договора за потребителски кредит е обективиран погасителен план с
посочване на падежа и размера на дължимите погасителни вноски. Посочен е
чистия размер на кредита, размерът на дължимите такса, както и общия
размер на задължението на кредитополучателя, поради което начинът на
съотнасяне на дължимата погасителна вноска към погасяване на всички
задължения по пера е изводим при разделяне на размера на съответното,
посочено в глобален размер в договора за кредит задължения, разделено на
броя на погасителните вноски.
По така изложените съображения съдът намира, че договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и
Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква
11
част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл
е и даденото от Съда на Европейския съюз тълкуване, постановено с Решение
по дело *****. срещу *********, което е задължително за националните
съдилища на основание чл. 633 ГПК, и в което се приема, че юлен 10,
параграф 2, буква з) от тази директива предвижда, че в договора за кредит
трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите
погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските
между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти
за целите на погасяването. Прието е, че видно от член 10, параграф 2, буква и)
и параграф 3 от посочената директива, само при наличие на искане от
потребителя — което може да бъде направено през целия срок на действие на
договора — кредитодателят е длъжен безплатно да му предостави извлечение
под формата на погасителен план. Поради това е прието, че Директива
2008/48 не предвижда изискване договорът за кредит да съдържа подобно
извлечение под формата на погасителен план.
По така изложените съображения съдът намира, че предявеният главен
иск за установяване недействителността на договора за кредит на основание
чл. 22 ЗПК следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид неоснователността на главният иск, следва да бъде разгледан
предявеният при условията на евентуалност положителен установителен иск
за установяване недействителността на клаузата, установяваща задължение за
заплащане на такса за оценка на риска.
В клаузата на чл. 7.1. от Договор е установено задължение за заплащане
на еднократна такса за оценка на риска от 296, 76 лв., която е дължима в деня
на подписване на договора за кредит и се финансира от кредитора, като се
възстановява от потребителя, заедно с дължимите месечни вноски съгласно
погасителен план.
Тази клауза от договора е установена в противоречие с разпоредбата на
чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Разходите за оценка на риска, представляват разходи,
свързани с усвояване на кредита. Нещо повече – задължение на
кредитодателя е да осъществи преценка за платежоспособността на лицето, в
12
чиято полза се предоставя за временно и възмездно ползване определен
финансов ресурс, като в противоречие с добросъвестността е да се възлага в
тежест на длъжника такса за оценка на кредитното му досие.
Осъществяването му е в полза на кредитодателя, който въз основа на оценката
взима информирано решение за кредитиране на длъжника на основание
платежоспособността му към момента на постигане на съгласие на страните.
По така изложените съображения, съдът намира, че предявеният при
условията на евентуалност иск е основателен.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в
размер на сумата от 50 лв., дължима за разглеждане на уважения евентуален
установителен иск.
В производството по делото ищеца е бил защитаван на основание чл.
38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на
процесуалния представител на ищцата – адв. П., следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от предявените искове
в размер от 300 лв., определеното на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл.
7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
При този изход на правния спор, предвид отхвърляне на част от
предявените искове, следва да се присъдят по съразмерност разноски на
ответника за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 75 лв. от
общо определения, при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото, размер на юрисконсултското възнаграждение от 150 лв.,
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба
за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. В. Р., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул.
13
“С. г.” № *****, против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, иск
за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл.
124, ал. 1 ГПК, че сключеният между страните договор за потребителски
кредит № ********** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК със вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК.
ОСЪЖДА А. В. Р., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 75 лв. –
разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството по гр.д. №
3539/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ти Би Ай Банк” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление град София, ул.
„Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, по предявения от А. В. Р., ЕГН
**********, с адрес гр. П., ул. “С. г.” № ***********, иск с правно основание
чл. 124 ГПК, че клаузата на чл. 7.1. от договор за потребителски кредит №
********* установяване недействителността на клаузата „Еднократна такса
за оценка на риска“ в размер на сумата 296, 76 лв., е недействителна, поради
установяването й в противоречие с разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на А. В. Р., ЕГН **********, сумата от 50 лв. –
съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 3539/2021 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
****. С. Ж. П., АК – Пловдив, с адрес гр. П., пл. „С.“ *****, сумата от 300 лв.
– адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по гр.д. № 3539/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
14
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п___________________
15