Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия
Анастасова гр. дело № 4422 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20030977
от 02.02.2021 г. по гр.д. № 46703/2020 г. по описа на СРС, 78 с-в е осъден ответника Т.А.Д., ЕГН ********** да заплати на ищеца К.Б. ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 99, ал. 1 във вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 750.00 лв. , ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 29.09.2020 г. , до окончателното изплащане на
сумата; на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 140,64 лв.
– обезщетение за забава на присъжданата главница от 750.00 лв. , за периода 23.11.2018 г. – 27.09.2020 г.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Т.А.Д. с излагане
на доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и
незаконосъобразност. В производството, според жалбоподателя не е установено реално
предаване на сумата по договора за заем. Заявява, че договора за цесия е недействителен,
доколкото липсва уговорена насрещна престация – цена на прехвърленото вземане.
Поддържа доводи, че клаузата на договорената лихва е недействителна, поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като същата надвишава трикратния размер
на законната лихва. Заявява, че договора за кредит е сключен в противоречие с правилата
на ЗПК – чл.10, ал.1 ЗПК- размерът на шрифта на договора за кредит не
съотвества на предвиденото – не по-малък от 12; чл.11, ал.1, т.6 ЗПК-договорът
за кредит няма срок; чл.11, ал.1, т.9а ЗПК-относно методика за изчисляване на
лихвения процент; чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, поради което е недействителен и
съобразно чл.23 ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на паричния заем.
Заявява, че поради накърняване принципа добри нрави се е достигнало до
значителна нееквивалентност на насрещните престации. Поддържа, че не е получил
сумата по заема, което обстоятелство не е установено пред първата инстанция и
съдът не е обсъдил при постановяване на решението си.
Моли за
отмяна на решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне в цялост на
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна К.Б. ЕООД в подадения писмен отговор изразява становище за
неоснователност на въззивна жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното
решение е правилно, като съдът е обсъдил в него възникването на вземането,
прехвърлянето му и настъпването на изискуемост за изпълнение на същото. Твърди
се, че първоинстанционният съд е обсъдил всички доводи на въззивника. Отделно
от това, първоинстанционният съд правилно е установил, че сумата по кредита е
била усвоена, за което е представена разписка в производството. Договора за
прехвърляне на вземания, на който ищеца основава правата си е действителен, тъй
като съдържа насрещна престация, към която препраща. Поддържа, че договорът за
кредит е действителен и не противоречи на действащите към момента на
сключването му разпоредби от ЗПК, както и на добрите нрави.
Моли за
потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите
на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Настоящият състав
намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, съдът намира следното:
СРС е
сезиран с осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД,
вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска
произтичат от договор за цесия, по които е прехвърлено вземане по договор за
заем.
Както е
приел и СРС с доклада по делото при разпределяне на доказателствената тежест в
процеса, в тежест на ищеца по общите правила на чл. 154, ал. 1 ГПК е да
установи възникването и съществуването на вземането си към ответника по
основание и размер.
Видно от
представените по делото писмени доказателства е, че между ответника, в
качеството му на заемополучател, и цедента 4Финанс ЕООД /Вивус/, в качеството
на заемодател, е сключен Договор за заем на 31.01.2016 г., по силата на който последното
дружество му е предоставил заем в размер на 750.00 лева срещу насрещното задължение
на потребителя да я върне в срок от 30 дни, ведно с договорената фиксирана
възнаградителна лихва. Допълнително към главницата била калкулирана такса експресно
разглеждане в размер на 129.68 лв., дължими от заемополучателя. В текста на
договора е обективиран и погасителния план. Договорът предвижда, че просрочието
в плащането на погасителните вноски е скрепено с право на кредитора да иска
изпълнение, ведно с лихва за забава за времето на просрочието. Постигнато било
съгласие, че кредиторът може да прехвърли по всяко време вземанията си по
договора на трето лице.
Сочените
обстоятелства се установяват от представените пред първата инстанция
доказателства, поради което настоящата съдебна инстанция споделя извода на
първостепенния съд, че по делото е установено, че между него и 4Финанс ЕООД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски паричен кредит,
по силата на които кредиторът е предоставил на ответника заем при задължение за
ответника да върне предоставените му в заем суми съобразно договореният
погасителен план към договора. Чрез представените пред първата инстанция
писмени доказателства е установено, че кредиторът е изпълнил задълженията си по
процесния договор, респективно за ответника е възникнало задължение да върне
получения кредит – главница и законна лихва за забава съобразно уговореното в договора.
Доводите на
въззивника, че сумата по кредита не е усвоена, съдът намира за неоснователни,
доколкото чрез представената пред СРС разписка от 01.02.2016 г. подписана от
заемополучателя се установява предаване и съответно получаване на сумата 750.00
лв.
Доводите на
ответника, че не дължи непогасената част от заема – главница и законна лихва за
забава, съдът намира за неоснователни, тъй като чрез ангажираните доказателства
се установява получаване на сумата по договора за кредит и непогасяването й към
ищеца цесионер в договорения срок.
С
договор за цесия от 23.11.2018 г. съобщен на ответника-длъжник по реда на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД на 12.10.2020 г. с получаване на препис от исковата молба и приложенията са прехвърлени на ищеца вземанията по
договора за заем със заемател ответника.
За да породи
действие спрямо длъжника, цесията следва да му се съобщи от цедента - според
изискването на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че
длъжникът не участвува в цесионния договор и съответно не е обвързан от него,
поради което преди нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно
валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента
могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В настоящия
случай се установява, че прехвърлителят е овластил с пълномощно приобретателя
да уведоми длъжниците по цедираните вземания относно настъпилото частно
правоприемство. Уведомлението е приложено към исковата молба и е било връчен на
страната с книжата по делото, поради което съдът приема, че на тази дата ответникът
е получил уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е формираната
съдебна практика на ВКС- Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на
ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о.,
Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., която се
възприема от настоящия състав. Съгласно изразеното в цитираните решения
становище, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. С посочените решения на ВКС е прието също така,
че извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като
приложение към исковата молба, представлява факт от значение за спорното право,
настъпил в хода на процеса, след предявяването на иска и следва да бъде
съобразено от съда при решаване на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената съдебна практика и предвид
обстоятелството, че ответницата е получила с преписа на исковата молба и
уведомлението за извършената цесия на вземането, то, на основание чл.235, ал. 3 ГПК, така настъпилият в хода на делото факт от значение за спорното право
следва да бъде съобразен от настоящия състав при постановяване на решението.
Като се
съобрази посочената последователна практика на ВКС по въпроса за уведомяването
на длъжника за цесията следва, че е налице надлежно уведомяване на длъжника –
ответник за цесията.
Доводите на
ответника за недействителност на договора за цесия поради липса на насрещна
престация се явяват неоснователни при съобразяване посоченото в договора за
договорената цена /стойност на договора/.
Установената
съдебна практика приема категорично, че за неравноправния характер на клаузите
в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни
- т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Ответникът по делото има качеството потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземания
въз основа на договор за потребителски кредит, по който на ответника е била
предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл.
22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, ал. 2
и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат
и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора.
В случая договора за кредит е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, като може да се приеме, че всички елементи на договора са представени с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. Съдът намира, че информацията
по договора е предоставена на потребителя по ясен и
разбираем начин до степен да бъде попълнено неговото съдържание с необходимите и
посочени в чл.11, т.11 и т.12 ЗПК реквизити, съгласие за които да е било дадено
по несъмнен начин от страните.
Доводите на въззиваемата
страна за изпълнение на посочените изисквания на ЗПК при сключване на договора
за паричен кредит, съдът намира за основателни.
Предмет на
настоящите претенции не е задължението на заемополучателя да върне договорената
лихва и/или такса за експресно разглеждане на искането за предоставяне на
заема, поради което съдът намира, че с оглед правилата на чл.6 ГПК не следва да
се произнася по тези въпроси.
В
производството е установено, че между страните е налице облигационна връзка, породена от цесия на
вземания по договор за заем, по който договор ответникът е получил сумата от
750.00 лв. , която сума не се установи да е върната или погасена по друг предвиден от закона
способ. Предвид
това, съдът приема, че искът по чл. 99, ал. 1 във вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД
следва да се уважи изцяло. Това е така, както поради установения по делото
падежирал и неизпълнен от длъжника-заемодател договор за заем, така и от
установения по делото договор за цесия, който е породил своето действие спрямо
длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, както се установи по-горе.
Доколкото
мотивите на настоящия състав съвпадат като цяло с тези на СРС, оспореното
решение, с което исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени, следва да се
потвърди изцяло, както е постановено.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна, като
на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК следва да й се присъди сумата 50.00 лв. –разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20030977
от 02.02.2021 г. по гр.д. № 46703/2020 г. по описа на СРС, 78 с-в.
ОСЪЖДА Т.А.Д.,
ЕГН ********** да
заплати на ищеца К.Б. ЕООД, ЕИК ******, на основание чл.78,
ал.3 и ал.8 ГПК сумата 50.00 лв.-разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.