Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 06.01.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І въззивен брачен
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи декември през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ХАСЪМСКА
ЕМИЛИЯ А.
при участието на секретар Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното
от съдия Луканов въззивно гр. дело № 1771 по описа за
2020г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава
двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр.
с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН).
Образувано е
по въззивна жалба на В.В.Х.,
чрез пълномощника си адв. С.Т. от АК – гр.Кюстендил,
с която се обжалва изцяло решението по гр. дело № 55696/2019 г. на СРС, ІІІ ГО,
158 състав. В жалбата са изложени твърдения за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на решението. Излагат се доводи в подкрепа на жалбата. Не се
сочат нови доказателства пред въззивната инстанция.
Моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което се отхвърли
молбата за защита по ЗЗДН. Претендира разноски пред двете съдебни инстанции.
В срока по
чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН е постъпил писмен отговор от въззиваемите
- малолетния Д.Х.Х., действащ чрез законния си
представител и баща Х.Ц.Х. и от малолетната Д.Х.Х.,
действаща чрез законния си представител и баща Х.Ц.Х., двамата чрез
представителя си по пълномощие – адв. С. Ц.А. от САК,
в който е изразено становище за неоснователност на въззивната
жалба. Искат да бъде оставено в сила обжалваното решение на СРС.
Постъпила е и
насрещна въззивна жалба от Д.Х.Х.
и Д.Х.Х., действащи чрез техния законен представител
и баща Х.Ц.Х., чрез упълномощения представител, в която се поддържа, че с първоинстанционното решение следва да бъдат наложени и
други мерки за защита по ЗЗДН, а не само тези, които е постановил районният
съд. Искането от съда е да забрани на В.В.Х. да
приближава до децата, жилището, което обитават, както и местата за социален
отдих, които посещават, на разстояние не по-малко от 200 метра за максималния
срок по закон, както и да определят временно местоживеене на децата Д. и Д. с
бащата Х.Х. в дома им, представляващ семейно жилище,
придобито в режим на СИО, на адрес: гр. София, ж.к. *****. Искането е и
ответницата незабавно да освободи жилището. С насрещната въззивна
жалба се претендират разноски за въззивното
производство.
В открито
съдебно заседание въззивницата, чрез упълномощения
представител, поддържа въззивната жалба по изложените
в нея съображения и оспорва насрещната въззивна жалба
съгласно представения отговор на насрещната въззивна
жалба. В хода на устните състезания излага доводи, че от доказателствата по
делото не се установява въззивницата да е извършила
акт на домашно насилие по отношение на двете си деца. Пледира за отмяна на
решението и за присъждане на разноски за двете инстанции за адвокатско
възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
С отговора на
насрещната въззивна жалба, въззивницата
я оспорва, като неоснователна.
В открито
съдебно заседание въззиваемите, чрез упълномощения
представител, поддържат отговора на въззивната жалба,
както и насрещната си въззивна жалба. Оспорват въззивната жалба. Не сочат нови доказателства пред въззивната инстанция. Пледират за оставяне в сила на
решението на районния съд. Претендират разноски пред въззивната
съдебна инстанция. Не представят списък по чл. 80 от ГПК.
Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от
обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно
обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл.
17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът
приема, че въззивната жалба е допустима и редовна,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по препращащата
разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и
са липсвали отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е
произнесъл именно по молбата с която е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
Делото пред
първата съдебна инстанция е образувано по молба на малолетните Д.Х.Х. и Д.Х.Х., действащи чрез
техния законен представител и баща Х.Ц.Х.
срещу В.В.Х. – за защита от домашно насилие,
извършено на 21.09.2019г. около 18 часа в с. Бъта, община Панагюрище, местност
„Черешака“, подробно
описано в молбата.
Ответницата е оспорила твърдението, че е
извършила процесното насилие.
С обжалваното решение, постановено по гр. дело
№ 55696/2019 г. на СРС, ІІІ ГО, 158 състав, съдът е издал заповед за защита на
основание чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН, като е задължил ответницата В.В.Х. да се въздържа от извършване на домашно насилие по
отношение на двете деца Д.Х.Х. и Д.Х.Х.. Първоинстанционният съд
е предупредил ответницата за последиците по чл. 21, ал. 3 от ЗЗДН и е наложил глоба в размер на 200
лева. Осъдил е ответницата да заплати по сметка
на СРС държавна такса в размер на 25 лева, а на двете деца, представлявани от
техния баща и законен представител сумата от 500 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение.
Настоящият въззивен
състав, като прецени приетите относими доказателства
по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното
производство, прие следното:
Първоинстанционният съд неправилно е приел, че молбата за защита по ЗЗДН
е основателна.
Приетата от районния съд декларация по чл. 9,
ал. 3 от ЗЗДН не представлява годно доказателствено
средство за установяване на твърдения от молителите насилнически акт, тъй като
макар и да съдържа данни за извършителя на насилието, както и за мястото,
времето и начина на извършване на последното, тя изхожда от друго лице – бащата
на молителите Х.Ц.Х., който е пресъздал наученото от малолетния Д.Х.Х..
Съобразявайки обстоятелството, че
декларацията не изхожда от пострадалите лица, доколкото не е подписана от тях,
а от Х.Ц.Х. имащ качеството на родител и законен представител на молителите Д.Х.Х. и Д.Х.Х. съдът, счита, че не
следва да давя вярна на фактите отразени в представената в производството пред
районния съд писмена декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Същността на
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е, че тя представлява доказателствено средство, което е изрично предвидено със
закон и може да служи за установяване на факти свързани с осъщественото домашно
насилие само в хипотезата, ако не са
налице други доказателства. При всички случаи изявлението за съществуването
на определен кръг от факти, което е предмет на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН има характера на лично
волеизявление на лицето, което твърди да е пострадало от акт на домашно
насилие. Това волеизявление на пострадалото лице не може да бъде заместено от волеизявление
на неговия законен представител, доколкото наказателната отговорност, която
следва при деклариране на неверни обстоятелства е лична. Именно предвидената
наказателна отговорност за деклариране на неверни факти пред съд, е
предпоставката, която дава на декларацията съответната доказателствена
стойност в производствата по ЗЗДН. От тълкуването на разпоредбите уреждащи този
вид писмено доказателство се налага и извод, че лица, които са малолетни, т.е.
не са навършили четиринадесет годишна възраст, не могат да ползват в рамките на процеса по ЗЗДН декларацията по чл.
9, ал. 3 от ЗЗДН, тъй като те са от кръга на лицата, които не носят
наказателна отговорност за действията си, респективно не могат да осъществят
фактическия състав, който е предвиден в съдържанието на декларацията, а именно
да декларират определен кръг от факти и обстоятелства под страх от наказателна
отговорност за неверни данни - чл. 313 от НК.
Отделно от изложеното, разпитаната от първоинстанционния съд свидетелка Н.Ф.П.– баба на двете
деца (майка на техния баща) не е била очевидец на твърдяното насилие, т.е. не е
възприела лично релевантни за настоящия спор факти, поради което нейните
показания също не са годни доказателства за установяване на процесното
деяние. Твърдените от молителя Д.Х.Х., чрез неговия
баща и законен представител, изгодни факти подлежат на доказване чрез доказателствените средства по чл. 13, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗДН. Обратно, от показанията на свидетеля – очевидец В.В.Б.– дядо на двете
деца (по майчина линия) не се установява спрямо молителите да е осъществен акт
на домашно насилие от ответницата на процесните дата
и място.
Представеното медицинско удостоверение № 427.09/2019г.
(лист 11 от делото на СРС), е доказателство за
последиците от претърпяно от молителя Д.Х.Х.
увреждане, но не доказва авторството на увреждането, нито може да обоснове
еднозначен извод, че това увреждане е резултат от акт на домашно насилие, което
е било извършено именно на релевантното място - с. Бъта, община Панагюрище,
местност „Черешака“.
Като
допълнение към изложените мотиви следва да се посочи, че в доказателствена
тежест на молителите, по арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК, е да установят твърдения акт на насилие, а от съвкупната преценка на
доказателства по делото не може да се обоснове извод, че на 21.09.2019г. около
18 часа в с. Бъта, община Панагюрище, местност „Черешака“ В.В.Х. е осъществила акт на насилие спрямо малолетния Д.Х.Х. и в
присъствието на малолетната Д.Х.Х.. Недоказаните факти са неосъществени
за съда факти, поради което и страната, която твърди фактите следва да понесе
неблагоприятните последици – оставяне без уважение на молбата за защита по
ЗЗДН.
Други относими
доказателства за твърденията на страните не са ангажирани пред въззивна инстанция.
По изложените съображения настоящият въззивен състав приема, че въззивната
жалба на ответницата В.В.Х. е основателна, а
насрещната въззивна жалба на молителите е
неоснователна.
Поради несъвпадане на приетите от двете инстанции правни изводи, въззивният съд изцяло отменя
обжалваното решение, като неправилно, а молбата за защита по ЗЗДН - оставя без
уважение.
Съгласно нормата
на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
По разноските:
Разноски във въззивното производство са претендирани
своевременно от страните, поради което съдът дължи произнасяне.
От изхода на въззивното дело следва, че въззивницата
В.В.Х. не дължи на СГС държавна такса за въззивната й жалба, нито дължи разноски на въззиваемата страна. Д.Х.Х. и Д.Х.Х. от своя страна не дължат нито държавна такса, нито
разноски на въззивницата, тъй като и двамата въззиваеми не са навършили 18-годишна възраст, поради което
държавната такса следва да остане в тежест на бюджета на съда, а разноските,
които е направила въззивницата в производствата по молбата
за защита на двете деца, в нейна тежест (по арг. от чл. 11, ал. 3 in fine от ЗЗДН).
Така мотивиран, Софийски
градски съд, Гражданско отделение, І въззивен брачен
състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло съдебно решение № 310282 от 30.12.2019г., постановено по гр. дело № 55696/2019 г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 158 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Д.Х.Х., ЕГН ********** и Д.Х.Х., ЕГН **********, двамата действащи чрез своя законен представител и баща Х.Ц.Х., ЕГН **********, за издаване на заповед за съдебна защита срещу В.В.Х., ЕГН ********** и
ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА на молителите Д.Х.Х., ЕГН ********** и Д.Х.Х., ЕГН **********, двамата действащи чрез своя законен представител и баща Х.Ц.Х., ЕГН **********, с която на ответника В.В.Х., ЕГН ********** да бъдат наложени мерките по чл. 5, ал. 1 от Закона за защита от домашното насилие.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Д.Х.Х., ЕГН ********** и Д.Х.Х., ЕГН **********, двамата действащи чрез своя законен представител и баща Х.Ц.Х., ЕГН **********, както и искането на В.В.Х., ЕГН **********, за присъждане на разноски по въззивно гр. дело № 1771/2020г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І въззивен брачен състав, като неоснователни.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.