Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 06.01.2020
Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На тридесети октомври Година
2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 884 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът Т. твърди в
исковата си молба, че на 12.05.2013 г. сключил с ответника договор за мобилни
услуги с предпочетен номер +-, за срок от 24 месеца. На 29.07.2015 г. страните
сключили допълнително споразумение към този договор за срок от 24 месеца, с
абонаментен план „Нонстоп 29,99", със стандартен месечен абонамент от
29.99 лева. Ответникът неизпълнил задълженията си по споразумението, вследствие
на което на 15.05.2016 г. ищецът го му отправил писмена покана за доброволно
плащане, с която го уведомявал за общата стойност на задълженията му, както и
че при неплащането им в посочения в поканата 10-дневен срок, щели да настъпят
следните последствия: допълнителното споразумение към договора за мобилни
услуги щяло да бъде прекратено, след което използването на съответния
мобилен/фиксиран номер нямало да бъде възможно, като към общия размер на дълга
щяла да бъде добавена неустойка, а в случай, че било закупено устройство на
лизинг, всички оставащи лизингови вноски щели да станат предсрочно изискуеми
съгласно условията на договора за лизинг. И след посочения в поканата срок неизпълнението
продължило, поради което ищецът прекратил допълнителното споразумение към
договора и начислил на ответника предвидената в р. IV, чл. 4 от споразумението
неустойка в общ размер на 374.82 лева, която била формирана от стандартните
месечни абонаменти до изтичане на срока на договора и била начислена във
фактура № **********/15.06.2016 г. На 29.07.2016 г., по повод споразумението,
страните сключили и договор за лизинг, с който ищецът предоставил за временно и
възмездно ползване на ответника устройство с марка -, с обща лизингова цена от 1163.57
лева, платима от ответника на 23 месечни лизингови вноски, всяка по 50.59 лева.
По договора за лизинг ответникът дължал общо 733.83 лева, които били формирани
от лизинговите вноски за отчетен период 15.04.2016 г. - 14.06.2016 г., както
следвало: 25.57 лева остатък от лизингова вноска след извършено плащане за
отчетен период 15.04.2016 г. - 14.05.2016 г., която била начислена във фактура
№ **********/15.05.2016 г. и 708.26 лева сбор от 14 лизингови вноски, които
били начислени накуп, поради неплащане на предходни такива, съгласно чл. 12 от
ОУ към договора, за отчетен период 15.05.2016 г. - 14.06.2016 г., които били
начислени във фактура № **********/15.06.2016 г. Тези задължения за предпочетен
номер +- били индивидуализирани в следните фактури: фактура №
**********/15.05.2016 г., за отчетен период 15.04.2016 г. - 14.05.2016 г., срок
за плащане - 30.05.2016 г., която била издадена за 40.59 лева, които
представлявали остатък от лизингова вноска след извършено плащане, която
фактура претендирал в размер на 25.57 лева след извършено частично плащане на
15.02 лева, което погасявало задължението за лизингова вноска за предпочетен
номер +-; и фактура № **********/15.06.2016 г., за отчетен период 15.05.2016 г.
- 14.06.2016 г., срок за плащане - 30.06.2016 г., която била издадена за
1083.08 лева, които били лизингови вноски и договорна неустойка. Така дължимите
суми били, както следвало: 374.82 лева неустойка за предпочетен номер +- и
708.26 лева сбор от 14 лизингови вноски, които били начислени накуп за
предпочетен номер +-. На 11.07.2018 г. подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, с което претендирал 1108.65 лева
и законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Образувано било ч.гр.д. № 3539/2018 г. на СтРС и издадена заповед за
изпълнение, срещу която длъжникът подал възражение в срок и за ищецът възникнал
правен интерес от предявените искове. Искането е да се признае за установено по
отношение на ответника съществуването на вземането на ищеца за горепосочените
суми в общ размер от 1108.65 лева за неплатени неустойка по допълнително
споразумение към договора за мобилни услуги и лизингови вноски по договора за
лизинг към него, и законна лихва върху тази сума от подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 3539 по описа за
Ответникът М.П.Д.
оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и
му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени
подробно от пълномощника му в представения в срок отговор, в хода на делото по
същество и в представена писмена защита.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания ищецът
е подал на 12.07.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу ответника. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. №
3539/2018 г. на СтРС, по което на 13.07.2018 г. е издадена исканата заповед, срещу
която ответникът е подал на 20.12.2018 г. възражение в срок, поради което на 11.02.2019
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове,
които поради това се смятат предявени на 12.07.2018 г., когато е подал в съда заявлението
си за издаване на заповедта срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
Неоснователни са
възраженията на пълномощника на ответника за недопустимост на исковете за
съществуване на вземанията за неустойка и предсрочно изискуеми лизингови вноски
в общ размер от 1083.08 лева, тъй като било налице разминаване на посочената в
заявлението и заповедта фактура № **********/15.06.2016 г., и тази с №
**********/15.06.2016 г., в която ищецът сочи в исковата си молба, че били
начислени, защото е трайна практиката на ВКС, че фактурата не е основание за
плащане, каквото е доставката, а фактурата само удостоверява този факт (Р
1064-2003-I г.о.). Поради това и в
случая посочването в заявлението и исковата молба на различен номер на
фактурата от 15.06.2016 г., в която ищецът твърди, че начислил на ответника тези
две вземания, не води до недопустимост на предявените искове за тяхното
съществуване, защото не тази фактура, а неизпълнението от ответника на сключените
от страните договори са основанието/правопораждащият тези вземания на ищеца факт.
Поради това исковете му за тяхното съществуване са допустими, а възраженията за
противното на пълномощника на ответника са неоснователни.
На 29.07.2015 г. страните
са сключили в писмена форма, при общи условия, за срок от 24 месеца, представеното
допълнително споразумение към договора им за мобилни услуги от 12.05.2013 г. (л.
5-9 и 15-21). По силата му ищецът се задължил да предоставя на ответника
електронни съобщителни услуги при условията му и общите условия на договора, а
ответникът се задължил да му ги плаща ежемесечно, заедно с дължимата се месечна
абонаментна такса за избрания от него абонаментен план, съгласно издадена от
ищеца фактура, в срока указан в същата, но не по-късно от 18 дни след датата на
издаването й, независимо от това дали е получил същата (чл. 26-27 ОУ на
договора, л. 16). В р. IV, чл. 4 от споразумението
(в относимата му за случая част) е уговорено, че в
случай на прекратяване по вина или инициатива на потребителя на ползването на
услугите по същото през срока му, последният дължи неустойка в размер на сумата
от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИМ карта/номер до края на този срок (л. 7). В
чл. 19б, б. „в“ и чл. 75 от ОУ на този договор е уговорено още, че ищецът има
право едностранно да го прекрати в случай, че ответникът не плати дължими суми
след изтичане на сроковете за плащането им (л. 16 и 18).
На 29.07.2015 г.
страните са сключили при представените по делото общи условия и договор за
лизинг (л. 10-12). По същия ищецът
предоставил на ответника за временно и възмездно ползване на лизинг, за срок от
23 месеца или до 29.06.2017 г., посоченото в този договор устройство, а
ответникът се задължил да му плати общата му лизингова цена от 1163.57 лева с
ДДС на месечни лизингови вноски, всяка по 50.59 лева, с падеж за плащането им посочен
в чл. 5 от договора (л. 10). В чл. 1, ал. 2 от този
договор е уговорено още, че ответникът има право да придобие собствеността
върху предоставеното за ползване устройство едва след като подпише договор за
изкупуването му с ищеца най-малко 10 дни преди изтичане на срока на договора за
лизинг, след изпълнение и на условията за придобИ.ето му, посочени в същия
договор и общите му условия (л. 10).
В чл. 9, ал. 2 от ОУ на този договор е уговорено, че страните нямат право да го
прекратяват преди изтичане на уговорения в него срок на действие, а в чл. 11,
ал. 1 от ОУ на този договор е уговорено още, че освен в случаите на чл. 10,
ищецът може да го развали и при неизпълнение от ответника на договора за
мобилни услуги, а в чл. 11, ал. 2 от ОУ на договора за лизинг е уговорено, че
при развалянето му по вина на ответника, същият дължи на ищеца неустойка в
размер на оставащите и неплатени месечни лизингови вноски до размера на общата
лизингова цена, посочена в договора (л. 12).
От представените от
ищеца и неоспорени от ответника справка, кредитно известие №
**********/15.05.2016 г. и фактура № **********/15.06.2016 г. се установява още,
че в изпълнение на допълнителното споразумение към договора за мобилни услуги, ищецът
е предоставил на ответника далекосъобщителни услуги от 29.07.2015 г. до 15.05.2016
г., за плащане на които и дължимите месечни лизингови вноски му е издал в
периода от 15.08.2015 г. до 15.05.2016 г. посочените в справката 10 фактури на
обща стойност 872.99 лева с ДДС (л. 89). Тежестта да докаже при това положение
по делото, че е изпълнил точно и без забава тези си изискуеми парични
задължения по всяка от тези фактури, лежи по делото върху ответника (чл. 154,
ал. 1 ГПК). Последният обаче не представи доказателства да е изпълнил същите точно
и без забава, а от представената от ищеца справка е видно, че забавено и
частично му е платил до 16.03.2016 г. по тези фактури само сумата от общо
647.42 лева с ДДС, след което е преустановил плащанията си по тях до 20.08.2016
г. (л. 89).
Поради това, по
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест,
съдът намери, че ответникът не е изпълнил точно тези си изискуеми парични
задължения към ищеца по договорите за мобилни услуги и лизинг, което му неизпълнение
е виновно, защото по делото няма данни да се дължи на причина, която да не може
да му се вмени във вина (чл. 81 ЗЗД). Понеже във фактурите е определен ден за
плащане на всяка от тях, но не по-късно от посоченият в ОУ 18-ти ден на
издаването им, а по делото няма данни ответникът да е платил и на този ден, на 03.04.2016
г. той е изпаднал в забава да плати неплатеният
с последното му плащане на 16.03.2016 г. остатък от 80.33 лева по
посочената в справката фактура № **********/15.03.2016 г., а на 04.05.2019 г. е
изпаднал в забава да плати и посочената в справката фактура №
**********/15.04.2016 г. на стойност 104.65 лева с ДДС, а на 03.06.2016 г. – и
посочената в същата справка фактура № **********/15.05.2016 г. на стойност
40.59 лева (чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).
Поради това пълномощникът
на ищеца твърди в становището си от 17.10.2019 г. по делото, че ищецът развалил
едностранно на 09.06.2016 г., поради това му неизпълнение, сключените между
страните договори за мобилни услуги и лизинг (л. 85).
Вярно е, че по делото няма данни ищецът да е изпращал на ответника такова свое
писмено волеизявление за развалянето им, а по делото няма и данни ответникът да
е получавал представената с исковата молба покана на ищеца от 15.06.2016 г. за
изпълнението им с предупреждение, че след неизпълнението им в дадения му с нея
10-дневен срок, ще бъде развален договора за мобилни услуги (л.
24). Поради това следва да се приеме, че ответникът е получил тази
покана едва в хода на делото на 19.07.2019 г., с преписа от исковата молба с
приложенията към нея със съобщението за отговор (л. 64).
Но също така е вярно, че доколкото в чл. 19б, б. „в“ и чл. 75 от ОУ на договора
за мобилни услуги, респективно допълнителното споразумение към него, е
уговорено само, че ищецът има право едностранно да прекрати този договор в
случай, че ответникът не е платил дължими суми след изтичане на сроковете за
плащане, а в чл. 10, ал. 2 от ОУ на договора за лизинг е уговорено само, че
ищецът може да го развали с едностранно писмено изявление, без да е уговаряно,
че същото ще произведе действие след получаването му от ответника, следва да се
приеме, че в тези клаузи от ОУ на сключените между страните договори е
уговорено развалянето им само с едностранното писмено волеизявление на ищеца,
без да е нужно получаването му от ответника. А в случая, доколкото ищецът е
начислил в процесната фактура № **********/15.06.2016 г. на ответника - и
уговорената в р. IV, чл. 4 от допълнителното споразумение
към договора за мобилни услуги неустойка в размер на оставащите до края на
срока му стандратни месечни абонаментни такси, и уговорената по същество в чл.
11, ал. 2 от ОУ на договора за лизинг неустойка в размер на оставащите и
неплатени до края на срока му месечни лизингови вноски с ненастъпил падеж към тази
дата, а условие за начисляването им според посочените договорни клаузи е именно
развалянето на тези договори поради виновното им неизпълнение от ответника, следва
да се приеме, че тази фактура в случая представлява писменото едностранно
изявление на ищеца за развалянето им (л. 23).
Поради това тези договори следва да се приемат в случая за едностранно
развалени от ищеца, поради виновното им неизпълнение от ответника, именно с
издаването от ищеца на 15.06.2016 г. на тази фактура (л. 23).
Вярно е, че пълномощникът
му твърди в исковата молба, че начислената на ответника в същата фактура сума
от 708.26 лева, не била неустойка по чл. 11, ал. 2 от ОУ на договора за лизинг,
а обявените от ищеца за предсрочно изискуеми на основание чл. 12, ал. 2 от ОУ на
същия договор лизингови вноски до края на срока му на действие (л.
3). Но също така е вярно, че предсрочната изискуемост е само
изменение на договора (в този смисъл т. 18 ТР
4-2014-ОСГТК). Поради това е несъвместима с развалянето/прекратяването
му. Поради това и уговорената в чл. 12, ал. 2 от ОУ на договора за лизинг автоматична
предсрочна изискуемост на лизингови вноски е възможна, а така е и уговорена в
същата норма, не при разваляне, а само при прекратяване и то само на договора
за мобилни/фиксирани услуги, сключен с лизингополучателя, или в случай на
забава в плащане на дължими от него по последния плащания, но не и при
разваляне/прекратяване на договора за лизинг (л. 12). Защото
последното преустановява действието му, а предсрочната изискуемост е възможна
само при непрекратени/неразвалени договори, защото представлява изменение, а не
прекратяване/разваляне на договора (т. 18 ТР 4-2014-ОСГТК). А
след като е така и в случая пълномощникът на ищеца сам признава от една страна в
становището си от 17.10.2019 г. по делото неизгодния за ищеца факт (поради
което и съдът го прие съгласно чл. 175 ГПК за доказан от това му признание), че
поради неизпълнението им от ответника, ищецът е развалил едностранно на
09.06.2016 г. допълнителното им споразумение и договора им за лизинг, като му е
начислил претендираните неустойка и предсрочно изискуемите лизингови вноски във
фактурата от 15.06.2016 г. (л. 85),
а начисляването и на последните при разваляне на договора за лизинг е възможно
само в хипотезата на чл. 11, ал. 2 от общите му условия, но не и в тази на чл.
12, ал. 2 от същите условия, защото приложимостта й е обусловена от запазване
на действието, а не от развалянето/прекратяването на договора за лизинг, съдът
намери, че всъщност съдържанието на начислената от ищеца в случая в процесната
фактура от 15.06.2016 г. сума от 708.26 лева, не е предсрочно изискуеми лизингови
вноски по чл. 12, ал. 2 ОУ от договора за лизинг, а именно уговорената в чл.
11, ал. 2 от ОУ неустойка в размер на същите вноски, поради едностранното му
разваляне от ищеца поради виновното му неизпълнение от ответника. Впрочем така
по същество е посочил и ищецът в тази фактура, в която съдържанието на тази
сума е „вноска лизинг (след 01/01/2014)“,
а не предсрочно изискуеми лизингови вноски (л. 23).
Иначе този иск на ищеца
би бил неоснователен на друго основание, защото хипотезата на чл. 12, ал. 2 от
ОУ на договора за лизинг изисква безусловно за своето приложение договорът за
лизинг да не е бил прекратяван/развалян, а именно противното признава
пълномощникът на ищеца в становището си от 17.10.2019 г. по делото, че към
момента на начисляване на сумата от 708.26 лева в процесната фактура, ищецът е
развалил едностранно и договора за лизинг, и допълнителното споразумение към
договора им за мобилни услуги, поради виновното им неизпълнение от ответника (л.
84). Поради това не може едновременно с това и да изменя
едностранно този договор на основание чл. 12, ал. 2 от общите му условия, като
обявява за предсрочно изискуеми останалите лизингови вноски с ненастъпил към
този момент падеж, защото действието му е прекратено преди това с развалянето
му, а в тази хипотеза не може да намери приложение чл. 12, ал. 2 ОУ.
Въпреки виновното
неизпълнение от ответника на същия договор и допълнителното споразумение към
договора за мобилни услуги обаче, предявените от ищеца искове за съществуване на
това неустоечно по своя характер вземане от 708.26 лева и на вземането за
374.82 лева неустойка за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги/допълнителното
споразумение към него, следва да бъдат изцяло отхвърлени, като неоснователни, защото
тези неустоечни клаузи са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави, за
спазването на които съдът следи служебно. Поради това такива вземания на ищеца
не са възниквали и поради това несъществуват към релевантната дата на
приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК).
В случая ищецът е
развалил едностранно на 15.06.2016 г. тези договори, поради виновното им
неизпълнение от ответника, преди изтичане на срока им на действие. С оглед
характера на уговорените в тях насрещни престации - за продължително изпълнение
на ищеца (по предоставяне съответно на мобилни услуги по договора/споразумението
за такива и на ползването на лизинговата вещ по договора за лизинг) и за
периодично изпълнение на ответника (за ежемесечно плащане на мобилните услуги и
лизинговите вноски), това разваляне има действие само занапред (чл. 88, ал. 1 ЗЗД). Допустимо е уговарянето на неустойка за вредите от развалянето им, но
само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Иначе клаузата за неустойка е нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента
на сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение и/или
претендирана/начислена неустойка (т. 3 от ТР 1-2010-ОСТК). А уговорката за
неустойка при предсрочно разваляне по вина на абоната на договор за мобилни
услуги/допълнително споразумение към него от мобилния оператор, в размер на
всички/някои неплатени по договора месечни абонаментни такси до края на срока
му на действие/за няколко месеца след развалянето му, излиза извън посочените
функции на неустойката, защото мобилният оператор по вече разваления договор
получава имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил и
ако договорът не беше развален, без обаче да предоставя мобилни услуги, което
води до неоснователното му обогатяване и нарушава принципа за справедливост.
Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, уреждаща
отговорност за нарушен негативен интерес, при който обезщетението няма
компесаторен характер (в този смисъл и Р 219-2016-I т.о., Р 110-2016-I т.о., Р
193-2016-I т.о.).
Същото се отнася и за неустойката
в чл. 11, ал. 2 от общите условия на ищеца по договора за лизинг. Според същата,
в относимата й за случая част, при разваляне на договора по вина на
лизингополучателя, той дължи на лизингодателя неустойка в размер на оставащите
и неплатени месечни лизингови вноски до размера на общата цена, посочена в
писмения договор. Или това са лизинговите вноски с ненастъпил падеж, които не
са били изискуеми до развалянето му. Те обаче не се дължат при разваляне на
договора за лизинг, какъвто е случая, защото то има действие само занапред и
противната уговорка за плащането им в чл. 11, ал. 2 от общите му условия, но
под формата на неустойка за вредите от развалянето му (Р 253-2015-I
т.о.), също излиза извън посочените функции на неустойката, защото
мобилният оператор по вече разваления договор за лизинг получава имуществена
облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил и ако договорът за
лизинг не беше развален, без обаче да предоставя ползването на лизинговата вещ (защото
при развалянето на договора се дължи връщането й), което води до
неоснователното му обогатяване и нарушава принципа за справедливост (в
този смисъл Р 253-2015-I т.о., Р 219-2016-I
т.о., Р 110-2016-I т.о., Р 193-2016-I т.о.). Тази клауза е с оглед изложеното и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 и 19 ЗЗП (в
приложимата
му в случая с оглед датата на сключване на договора ред. преди изм. ДВ, бр.
100/2019 г.). А тъй като не е уговорена индивидуално, а в чл. 11, ал. 2
от общите условия, е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП (чл.
146, ал. 2 ЗЗП). По същите съображения неравноправна и поради това нищожна
е и клаузата на чл. 12, ал. 2 от общите условия на договора за лизинг, на която
се позовава ищеца в исковата си молба, въпреки, че не на основание същата е
начислил исковата сума от 708.26 лева с оглед изложеното.
Съобразявайки тези
присъщи за процесните договорни правоотношения обстоятелства, съдът намери, че
претендираните по същество от ищеца договорни неустойки от общо 1083.08 лева по
фактура № **********/15.06.2016 г., излизат извън присъщите им обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като още към момента на сключване на
процесните договор/споразумение за мобилни услуги и договор за лизинг създават
възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, накърняващо добрите нрави
и обуславящо нищожността им на това основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 и ал. 4 ЗЗД, а клаузите по чл. 11, ал. 2 и чл. 12, ал. 2 от общите условия на договора
за лизинг - и защото са неравноправни, а не са уговорени индивидуално (чл.
146, ал. 1 ЗЗП). Поради това и исковете
му за съществуване на тези две неустоечни по същество вземания, следва да бъдат
изцяло отхвърлени, като неоснователни, без преди това да бъдат обсъждани и по
отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно.
Този извод не търпи
промяна и от представената с отговора разписка, с която на 04.02.2019 г., в
хода на делото, ответникът е платил на ищеца сумата от 127.77 лева (л. 73). Не
само защото това не представлява по същество негово признание на предявените от
ищеца искове за съществуване на посочените две неустоечни по своя характер
вземания, защото последното никога не се съчетава с оспорването им, какъвто е
случая, при който и във възражението си в заповедното производство, което съдът
следва да разгледа в настоящото съгласно т. 11а от ТР № 4-2014-ОСГТК, и в
отговора си по делото, ответникът оспорва дължимостта и на тези две вземания.
Поради това посоченото му плащане, не представлява по същество признание на исковете
за тяхното съществуване. Но и защото, дори и това плащане да се приеме за такова
признание, то, като всяко признание на иска, не обвързва съда, понеже чрез него
не само може да бъде проведен симулиран процес, но и то да се отнася до права,
отречени от нашия правен ред или произтичащи от нищожна правна сделка, какъвто
е и случая. При него по делото се установи, че посочените неустоечни клаузи, на
които по същество ищецът е основал исковете си за съществуване на посочените
две вземания, са нищожни поради противоречието им с добрите нрави. А за
валидността на придобивното основание съдът е длъжен да следи служебно. Поради
това спрямо съда признанието на иска, подобно на това на факти, е само
доказателствено средство (обяснение на ответника), от което поради това съдът
не е обвързан, а преценява по свое вътрешно убеждение (чл. 237, ал. 3, пр. 2 ГПК и Р 549-88-I г.о.).
Що се отнася до иска за
съществуване на вземането от 25.57 лева за неплатен остатък от лизингова вноска
с настъпил до развалянето на договора за лизинг падеж, тъй като е начислена за
отчетен период от 15.04.2016 г. до 14.05.2016 г. по процесната фактура №
**********/15.05.2016 г., същият иск следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен, но защото това вземане ответникът е платил на 04.02.2019 г., в
хода на делото, с посоченото си плащане на сумата от 127.77 лева, видно от
представената с отговора му и неоспорена от ищеца разписка (л.
73). Вярно е, че в последната не е посочено какво точно свое
задължение плаща ответника на ищеца със сумата от 127.77 лева (л.
73). Но също така е вярно, че от една страна, в становището си
от 17.10.2019 г. по делото пълномощникът на ищеца не оспорва това плащане, а от
друга страна, от представената със същото справка е видно, че без недължимите
от него, поради нищожност, процесни неустойки от общо 1083.08 лева по фактура
от 15.06.2016 г., ответникът е дължал на ищеца по процесните два договора
сумата от общо 872.99 лева с ДДС по издадените му от последния фактури в
периода от 15.08.2015 г. до 15.05.2016 г. (л. 89).
От същата ответникът му е платил до спиране на плащанията си на 16.03.2016 г.
сумата от общо 647.42 лева, а след едностранното разваляне от ищеца поради това
на договорите с фактурата от 15.06.2016 г. - му е платил и сумата от още 100
лева на 20.08.2016 г., и сумата от още 100 лева на 02.09.2017 г., или общо
847.42 лева до 02.09.2017 г. (л. 89). При
това положение дължимият се от него остатък на ищеца към датата на това плащане
е бил само в размер на исковата сума от 25.57 лева (872.99 лева по
фактурите от 15.08.2015 г. до 15.05.2016 г., тъй като неустойките от 1083.08
лева по фактурата от 15.06.2016 г., не се дължат от ответника – 847.42 лева,
платени от 15.09.2015 г. до 02.09.2017 г.), която обаче ответникът
е платил със същото плащане на 04.02.2019 г., в хода на настоящото дело (л.
73 и 89). Доколкото обаче то е от значение за съществуването на това
вземане, съдът следва да го вземе предвид, независимо, че е настъпило в хода на
делото (чл. 235, ал. 3 ГПК). Със същото ответникът е погасил изцяло и
единственото дължимо се от него на ищеца с оглед изложеното процесно вземане от
25.57 лева за неплатения остатък от лизинговата вноска с настъпил до
развалянето на договора за лизинг падеж по фактура № **********/15.05.2016 г., и
изтеклата от заявлението за издаване на заповедта до това плащане законна лихва.
Поради това и това процесно вземане несъществува към релевантния момент на
приключване на съдебното дирене по делото (чл. 235, ал. 3 ГПК). Поради това с
настоящото решение следва да се отхвърли, като неоснователен и предявеният по
делото иск за признаване на неговото съществуване по отношение на ответника със
законната лихва (чл. 422, ал. 1 ГПК).
Независимо, че и иска
за съществуване на това процесно вземане от 25.57 лева следва да се отхвърли,
като неоснователен, сторените от ищеца разноски по делото за същия, както и
сторените от него за този му иск разноски в заповедното производство, следва да бъдат възложени в тежест на ответника,
защото претендираното с него вземане е погасено чрез плащане едва в хода на
настоящото дело. Поради това ответникът е дал повод за завеждането на тези две дела
за същото вземане и дължи, по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК, сторените от ищеца
разноски по същите за това вземане (Р 124-1957-IV г.о., Опр 605-2002–II г.о.,
Опр 475-2005 г.–II т.о., т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). Поради това, при този изход
на делото, от сторените от ищеца разноски по същото в общ размер от 394.13 лева
(от които 25 лева внесена д.т. за производството и 369.13
лева платено адвокатско възнаграждение с ДДС), 9.09 лева следва да
се възложат в тежест на ответника, а от сторените от ищеца разноски в
заповедното производство в общ размер от 385 лева (от които 25 лева
внесена д.т. за производството и 360 лева платено адвокатско възнаграждение с
ДДС), 8.88 лева следва да се възложат в тежест на ответника (чл.
78, ал. 1 и 2 ГПК, и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК). При този изход на
делото, от сторените от ответника разноски по същото, изчерпващи се с платеното
адвокатско възнаграждение от 372 лева с ДДС, 363.42 лева следва да се възложат
в тежест на ищеца (чл. 78, ал. 3 ГПК). Неоснователно
е възражението на пълномощника му за прекомерност на това възнаграждение от 372
лева с ДДС, тъй като надвишава само с 2.87 лева минималното такова от 369.13
лева с ДДС по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.04.2004 г., при което не би
могло, с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото, да се приеме
за прекомерно и намали (чл. 78, ал. 5 ГПК). По
делото няма данни ответникът да е сторил разноски в заповедното производство. Поради
това такива не му се присъждат (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от Т., с ЕИК ---, със седалище и адрес на
управление ---, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на М.П.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от общо
1108.65 лева за неизплатени неустойка по допълнително споразумение от
29.07.2015 г. към договор за мобилни услуги от 12.05.2013 г. и лизингови вноски
по договор за лизинг от 29.07.2015 г., индивидуализирани във фактури №№
**********/15.05.2016 г. и № **********/15.06.2016 г., и законна лихва върху
тази сума от 12.07.2018 г. до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед № 1943/13.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3539 по описа за 2018 г. на Старозагорския районен
съд.
ОСЪЖДА М.П.Д. с п.с.,
да заплати на Т. с п.а., сумата от 9.09 лева за разноски по настоящото дело и
сумата от 8.88 лева за разноски по заповедното ч.гр.д. № 3539 по описа за 2018
г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА Т. с п.а., да
заплати на М.П.Д. с п.с., сумата от 363.42 лева за разноски по настоящото дело.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: