Определение по дело №195/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 34/18.11.2010 г., постановено по гр.д. № 537/2010 г. Кърджалийският районен съд е осъдил “Б.” – Г. да заплати на М. Н. М. от Г. сумата в размер на 319.20 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовия договор на основание чл.221, ал.1 от КТ при, ведно със законната лихва при забава, считано от 24.03.2010 г. до окончателното й изплащане, както и направените деловодни разноски в размер на 99.07 лв. Със същото решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от М. Н. М. от Г. против “Б.” – Г., иск с правно основание чл.59 от КТ за заплащане на сумата от 744 лв., като неоснователен и недоказан, а ответникът “Б.” – Г. е осъден да заплати по сметка на РС – Кърджали държавна такса върху уважения размер на предявения иск в размер на 50 лв.

Недоволна от така постановеното решение е останала жалбодателката М. Н. М., която го обжалва в отхвърлителната му част чрез процесуалния си представител, като необосновано, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните п¯ делото доказателства. Твърди се също, че обжалваното решение е порочно и неправилно поради нарушение на материалния закон, довело до необосновани изводи на съда за фактите, а доказателствата били анализирани самостоятелно. Излагат се съображения, че жалбодателката била обвързана от колективния трудов договор, тъй като същата подала заявление за присъединяване, което не било представено по вина на ответника и следвало да бъде приложена разпоредбата на чл.190, ал.2 във вр. с чл.161 от ГПК. Съгласно чл.47, ал.2 от КТД, средствата по ал.1 се изплащали по предварително съставена план-сметка, а ако такава не била изготвена това се дължало също на виновното поведение на ответника. В случая били налице предпоставките на чл.14 от Наредба № 7/09.07.2003 г., поради което имало издадени ваучери за храна от оператора на ваучери за храна “П. л.” ООД – гр.С.. Съдът неправилно приел, че ваучерите за храна служели само за разплащателно средство и не се заплащали в натура. Твърди се, че план-сметка била изготвена, но умишлено била укрита и не била представена, тъй като до 31.01.2009 г. ответника заплащал на жалбодателката претендираните социални разходи и ваучери. Първоинстанционният съд допуснал съществено процесуално нарушение, като не уважил искането на ищцата за назначаване на експертиза и не приел представено доказателство – ваучер за храна. Сочи се, че не била налице настъпила преклузия за тези доказателства, тъй като в съдебно заседание, проведено на 22.06.2010 г. делото било спряно на основание чл.229, ал.1, т.1 от ГПК. Експертиза не била поискана в съдебно заседание, проведено на 22.06.2010 г., тъй като по твърдение на ответника имало възможност за доброволно уреждане на спора и нямало нужда допълнително да се натоварва бюджета на съда. Моли съда да отмени обжалваното решение на Кърджалийския районен съд в обжалваната му част и да постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно основание чл.59 от КТ. Претендира разноски. В съдебно заседание, жалбодателката не се явява и не се представлява.

Въззиваемото дружество “Б.” – Г. не е изпратило отговор на основание чл.26. ал.1 от ГПК и не взема становище по въззивната жалба.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства в двете инстанции, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по същество разгледана е неоснователна.

Предявеният иск с правно основание чл.59 от КТ е неоснователен и недоказан и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. Съгласно текста на чл.47, ал.1 от Колективния трудов договор, сключен между “Б.” – Г. и СО “П.”, работодателят може самостоятелно или съвместно с други органи и организации в условията и изискванията на чл.36, ал.1 от ЗКПО и чл.294 от КТ да осигури средства за социални мероприятия и подпомагане на работниците и служителите в дружеството през текущата година. В ал.2 на чл.47 от КТД е предвидено, че определените по предходната алинея средства се ползуват по предварително съставена съвместно от работодателя и синдикатите план-сметка в съответствие с възможностите, предвидени в чл.294 от КТ за раздаване на ваучери за храна на стойност 40 лв. за всеки месец и социални разходи по 1 лев на отработен ден. Анализирайки тези разпоредби на КТД, може да се направи извод, че предоставянето на средства за социални мероприятия – ваучери за храна и социални разходи, е право на работодателя, а не негово задължение, неизпълнението на което би могло да доведе до ангажиране на отговорността му за заплащане на претендираните суми. От граматическото тълкуване на употребения израз “работодателят може” следва безспорния извод, че страните по КТД не са уговорили задължение на работодателя за заплащане на средства за социални мероприятия, а това е една възможна хипотеза, която би могла да бъде реализирана, но само по преценка на работодателя. Този извод се подкрепя и от разпоредбата на чл.294 от КТ, която буквално е възпроизведена в чл.47 от КТД. В посочения законов текст също се говори за възможност на работодателя да осигури средства, но не и за негово задължение. Тази разпоредба, както и чл.47 от КТД нямат императивен характер, от тях не произтичат задължения за работодателя, които да бъдат реализирани принудително. Въпросът дали ответното дружество е изплащало ваучери за храна за предходни години Þли месеци не може да обоснове наличието на задължение за работодателя. Дори и да са изплащани ваучери за храна и социални разходи за предходни години, или месеци, то това е право на работодателя, но не и негово задължение, което той е длъжен да изпълни. Ето защо предявеният иск с правно основание чл.59 от КТ е неоснователен и недоказан и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.

Що се отнася до изложения във въззивната жалба довод за допуснато съществено процесуално нарушение, то същият е неоснователен. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 22.06.2010 г. ищцата е имала възможност да направи доказателствени искания, но въпреки това такива не са били направени. Впрочем, относно тези доказателствени искания, които по съществото си представляват искания по чл.266, ал.3 от ГПК, въззивният съд се е произнесъл, поради което не е налице допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В останалата му част и по отношение на предявения иск с правно основание чл.221, ал.1 от КТ, решението на Кърджалийския районен съд не е обжалвано и е влязло в сила, поради което съдът не излага съображения в тази насока.

Имайки предвид изложеното, следва да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдено решение № 34/18.11.2010 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 537 по описа за 2010 г. на същия съд. При този изход на делото разноски за тази инстанция не следва да бъдат присъждани на жалбодателката, а и такива не са направени.

Ето защо и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 34/18.11.2010 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 537 по описа за 2010 г. на същия съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове:1. 2.