Определение по дело №54/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 34/25.04.2013г., постановено по Г. д. № 3689/2012г., Кърджалийският районен съд е осъдил „П. П.- К.” Е. Г. К., да заплати на Г. Д. Щ. от Г. К. сумите, както следва: 530 лв. неизплатени нетни трудови възнаграждения за м. март- м. юни 2011г., ведно със законната лихва, считано от 27.12.2012г. - датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане; сумата в размер на 74,06лв., представляваща обезщетение за забавено изплащане на част от нетните трудови възнаграждения за месеците март- юни 2011г. в размер на законната лихва; сумата 1036,80 лв., представляваща обезщетение по чл. 221 ал. 1 от КТ, ведно със законната лихва от 27.12.2012г. - датата на предявяване на иска до окончателното изплащане; сумата 130.69 лв.- обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху обезщетението по чл. 221 ал. 1 от КТ и сумата 360 лв., представляваща разноски по делото. Ответникът е осъден да заплати по сметка на РС- К. държавна такса в размер на 200 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 50 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят „П. П.” Г. К., който го обжалва с молба да бъде отменено като незаконосъобразно. Иска се постановяване на решение, с което предявените искове бъдат отхвърлени. В жалбата са изложени подробни съображения. Жалбодателят не оспорва, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, ответното дружество не му изплатило полагащите му се части от начислените нетни трудови възнаграждения за месеците март, април, май и юни 2011г. Тези суми били удържани и следвало да бъдат превеждани за обслужването на потребителският му заем в банка „ОББ” , а отношенията между страните били уредени извънсъдебно. Излагат се и съображения, че тъй като ищецът не спазил срока по чл.415 ал.1 от ГПК да предяви иск за съществуване на вземането си, това му право се преклудирало и предявеният иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК бил без правно основание и като такъв- недопустим. Относно иска с правно основание чл. 221 ал. 1 от КТ твърди, че ищецът с молба заявил при напускането си, че не желае да му се начислява обезщетение, което се установявало и от показанията на разпитаният по делото свидетел М. К. - управител в „П. П.- К.” Е.. Развиват се оплаквания и относно начисления размер на държавна такса от 200лв., която следвало да бъде 70,86 лв. Жалбодателят не сочи нови доказателства. Претендира разноски. В съдебно заседание не се представлява.

Ответникът по жалбата Г. Д. Щ., чрез представителят си по пълномощие А. Д.Д., я оспорва и моли да се потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Поддържа, че изводите на съда почивали на събраните доказателства и правилно било прието, че претендираните суми се дължат от ответното дружество. Претендира разноски. Не сочи нови доказателства.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства по повод и във връзка с подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Производството е образувано по реда на чл.310, ал.2 и 3 от ГПК по искове, предявени първоначално при условията на чл.415, ал.1 във вр. чл.422 от ГПК с правно основание чл.128, т. 2 във вр. с чл. 124 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. В хода на производството по молба на ищеца е допуснато изменение на исковете от установителни в осъдителни такива. Такова изменение е допустимо, тъй като се изменя само петитума на иска, без да се изменят фактическите твърдения в исковата молба, а обезсилването на заповедта за изпълнение на основание чл.415, ал.2 от ГПК, обосновава правния интерес от преминаването към осъдителен иск. Поради изложеното, възраженията на жалбодателя в тази насока са несъстоятелни.

Ищецът твърди, че работил при ответника на длъжност „главен счетоводител” по безсрочен трудов договор № 163/17.04.2007г., прекратен със заповед № 164/04.07.2011г., считано от 04.07.2011г., на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ. Ответникът не му платил частично полагащите му се месечни нетни трудови възнаграждения за периода от м.март до м. юни 2011г. и в размери, както следва: за м. март- 125 лв., м. април- 125 лв., м. май- 140 лв. и м. юни- 140 лв., или общо 530 лв. Ответникът следвало да заплаща трудовото възнаграждение до края на следващия месец и тъй като бил в забава, дължал на ищеца обезщетение за всяко просрочено плащане по периоди и суми, описани подробно в исковата молба, в общ размер от 74,06 лв. От 05.08.2011г. ответникът изпаднал в забава да му заплати и обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ в размер на 1 036,80 лв., както и обезщетение за забава от 05.08.2011г. до 23.10.2012г. в размер на 130,69 лв. Ищецът подал заявление по чл. 410 от ГПК, по което било образувано ч. Г. д. № 2951/2012г. по описа на РС- К.,и по което за претендираното вземане била издадена заповед за изпълнение, която била обезсилена от заповедния съд, поради това, че ищецът не представил доказателства по чл.415, ал.2 от ГПК.

В съдебно заседание по искане на ищеца съдът е допуснал поправка на технически грешки в исковата молба относно периодите на предявената мораторна лихва и относно годината на предявения иск за обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ.

От фактическа страна се установява следното:

Ищецът работил при ответника на длъжност „Гл. счетоводител” на основание трудов договор от 16.04.2007г., който бил прекратен със заповед на управителя на ответника с № 164/04.07.2011г. на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ. Към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, ответникът не изплатил на ищеца част от начислените му трудови възнаграждения за периода от месец март 2011г. до месец юни 2011г. включително, в общ размер на 530 лв. Така за м. март 2011г. не били платени 125 лв., за м. април 2011г.- 125 лв., за м. май 201 г.- 140 лв. и за месец юни 2011г.- 140 лв., което се установява от заключението по назначената съдебно- счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и се приема от съда като компетентно изготвена. Вещото лице установява и това, че сумите не са преведени в полза на банка за погасяване на вноски по кредит на ищеца. От заключението се установява и, че законната лихва за забава за дължимите суми е в общ размер на 74,06 лв., а размера на брутното трудово възнаграждение, от което се формира обезщетение по чл. 221 ал.1 от КТ е в размер по- голям от претендирания от ищеца, а именно в размер на 1 152 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема, че предявените искове са основателни и доказани, поради което следва да се уважат в предявените размери, установени и от вещото лице. Поради това следва ответникът да бъде осъден с оглед допуснатото изменение в хода на делото на иска от установителен в осъдителен, да заплати на ищеца неизплатени нетни възнаграждения за процесните месеци, в размера, претендиран от ищеца - 530лв., ведно със законната лихва, считано от 27.12.2012г.- датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Ответникът дължи на ищеца и сумата в размер на 74,06 лв., представляваща обезщетение за забавеното изплащане на част от нетните трудови възнаграждения за месеците март- юни 2011г. Поради забавата на ответника да заплати своевременно горепосочените трудови възнаграждения, сключеният между страните трудов договор е бил прекратен на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ, което е довело до възникване в полза на ищеца на вземане за обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ до размера, претендиран от ищеца – 1 036.80лв., което обезщетение следва да се присъди, ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска - 27.12.2012г. до окончателното изплащане. Ответникът следва да заплати и обезщетение за забава в размер на 130,69 лв. върху обезщетението по чл. 221, ал.1 от КТ, както и 360 лв., представляваща разноски по делото.

Що се касае до твърдението на жалбодателя, че спора между страните бил уреден извънсъдебно, следва да се посочи, че то е голословно и не се подкрепя от доказателства. Относно оплакването му, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и в частта относно присъдената държавна такса по сметка на РС- К., следва да се посочи, че редът за атакуване на решението в частта за разноските, е този, предвиден в разпоредбата на чл. 248 от ГПК, поради което тази инстанция не следва да се произнася.

При този изход на делото се следват разноски за ответника по жалбата, поради което жалбодателят следва да бъде осъден да му заплати сумата в размер на 360 лв.- адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 34/25.04.2013г., постановено по Г. д. № 3689/2012г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА „П. П.”- К.” Е. Г. К., с ЕИК *, да заплати на Г. Д. Щ. от Г. К., с ЕГН *, разноски за тази инстанция в размер на 360 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на касационен контрол.

Председател: Членове: 1/ 2/