№ 274
гр. Стара Загора, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IIА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Орлин Н. Летов
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Орлин Н. Летов Въззивно гражданско дело №
20255500500524 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 85/31.01.2025 г. по гр. д. № 4910/2023 г. на Районен съд –
Стара Загора е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от „С.“
ЕООД, ЕИК ***, срещу Ж. Ч. Ч., ЕГН **********, частичен иск с посочено от
първоинстанционния съд правно основание по чл. 52 ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати в полза на ищцовото дружество сумата от 5001 лева
/съдебно предявена част от общо 20000 лева/, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, вследствие на неверни и недоказани
твърдения в публикациите на ответницата от 29.05.2023 г. в групите във
„Фейсбук“ – „Работа в С.З. – Търся/Предлагам“ и „Истината за С.З.“, ведно
със законната лихва върху тази сума от 01.12.2023 г. до изплащането й.
Ищецът „С.“ ЕООД е подал въззивна жалва, в която се твърди, че
решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния
закон. Неправилно в мотивите е прието, че искът е недоказан още в своето
основание, поради което следва да бъде отхвърлен без обсъждане на неговия
размер. Необосновано съдът е приел, че по делото няма данни ответницата да
е имала намерение да навреди на дружеството с публикациите си. На
следващо място, неправилно се явява застъпеното в решението становище, че
в случая претендираните вреди не са неимуществени такива, а имат по-скоро
имуществен израз. В тази връзка във въззивната жалба се поддържа, че
дружеството е претърпяло неимуществени вреди, предвид наличието на
трудности на мениджмънта за организиране на работните процеси и
1
намаления брой кандидатствания за работа. Въззивникът счита за
незаконосъобразно и застъпеното становище, че ответницата не може да носи
отговорност за претендираните вреди поради наличието на влязло в сила
решение между страните, съгласно което същата е била законосъобразно
уволнена за нарушаване на трудовата дисциплина. Неправилно е и
становището, че процесните публикации не съставляват обида и клевета,
защото пострадал от такива престъпления може да бъде само физическо лице,
както и че в случая се касае за мнение с негативна оценка, което не е
протИ.правно, тъй като е насочено към лице, чието име се коментира във
връзка с обществен въпрос. Иска се отмяна на първоинстанционното решение
и уважаване на иска. Релевирано е искане за присъждане на съдебно-
деловодни разноски.
Въззиваемата-ответница Ж. Ч. е подала в законоустановения срок
писмен отговор, с който оспорва жалбата. Твърди, че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно, поради което моли същото да бъде
потвърдено. Релевирано е искане за присъждане на съдебно-деловодни
разноски.
Ответната страна, чрез адв. И. Д., е подала в законоустановения срок
частна жалба срещу постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение
№ 1515/23.05.2025 г. по гр. д. № 4910/2023 г. на Районен съд – Стара Загора.
Ищецът е депозирал в срок писмен отговор, с който оспорва частната
жалба и моли определението на районния съд да бъде потвърдено.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Районен съд – Стара Загора е бил сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло фактическите изводи на
районния съд, поради което по отношение на тях на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на обжалваното решение.
От доказателствата по делото се установява обстоятелството, че на
28.10.2022 г. между страните е сключен трудов договор, по силата на който
ответницата /служител/ е назначена на длъжността „продавач-консултант“ при
ищеца /работодател/.
На 19.05.2023 г. ответницата е подала до ищеца молба за прекратяване
на трудовото правоотношение „по взаимно съгласие“, считано от 19.06.2023 г.,
като между страните не се спори, че всъщност тази молба има характер на
едномесечно предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ. На 29.05.2023 г., в
2
срока на това предизвестие, ответницата е подала до работодателя и молба за
ползване на 8 дни платен годишен отпуск, считано от 07.06.2023 г. до
16.06.2023 г., като върху молбата е отбелязано изявление за отказ - “НЕ!“,
подписано от управителя на дружеството.
На 29.05.2023 г., в 17:49 ч., във фейсбук група „Работа в С.З. –
Търся/Предлагам“, а след това в 17:45 ч. и във фейсбук група „Истината за
С.З.“, ответницата публикувала следното изявление: „Здравейте! За
съжаление искам да ви кажа за още една некоректна фирма в гр. С.З. и това е
С.! Подадох си молба за прекратяване на трудови правоотношения и
отработвам предизвестие. Подадох си молба за отпуск, която ми бе отказана
без основание. Уж по закон имаме отпуски, уж имаме право на тях, обаче не.
Фирмата или не ти я дава или не ти я плаща. Аз напускам тази фирма и много
се надявах да си излезна в изработения от мен платен годишен отпуск, за да си
почина, но уви. Явно нямаме никакви права, а само задълЖ.я! Много се
надявам некоректните работодатели в този град да изчезнат.“
Впоследствие - на 01.06.2023 г., управителят на ищцовото дружество е
поискал от ответницата писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ за посочените
по-горе публикации, каквито тя му представила на 05.06.2023г. На същата
дата /05.06.2023 г./ управителят на „С.“ ЕООД е връчил на ответницата
заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание
чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ и прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.
За да възникне предявеното притезателно право за заплащане на
обезщетение за причинени неимуществени вреди на основание чл. 45, ал. 1
ЗЗД, е необходимо наличието на следните материални предпоставки: 1/
деяние на ответника; 2/ протИ.правност; 3/ претърпени от ищеца
неимуществени вреди; 4/ причинно-следствена връзка между протИ.правното
деяние и настъпилия вредоносен резултат; 5/ вина, която в гражданското право
се предполага съгласно нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
В случая основният спор между страните се съсредоточава върху
въпроса дали търговското дружество /каквото е ищецът/ може да търпи, респ.
да претендира, неимуществени вреди. По този въпрос към момента е налице
висящо тълк. д. № 1/2023 г. на ОС на ВКС и ВАС за приемане на съвместно
тълкувателно постановление.
Настоящият съдебен състав споделя практиката на Върховния
касационен съд, съгласно която присъждането на обезщетение за
неимуществени вреди по правилото на чл. 52 ЗЗД в полза
на юридическо лице-търговец е лишено от основание в закона /в този смисъл -
решение № 47/10.09.2010 г. по т. д. № 625/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение №
197/19.02.1997 г. по гр. д. № 250/1995 г. на ВКС, V г. о.; решение №
236/28.04.2009 г. по гр. д. № 1820/2008 г. на ВКС, II г. о./. Претърпените от
търговеца - юридическо лице вреди от установено правонарушение се
отразяват в патримониума му, но поради безспорно паричния му еквивалент
тези щети не могат да имат неимуществен характер. Аргумент в подкрепа на
3
това е и общопризнатият смисъл, вложен в понятието "неимуществени
вреди", според който същите нямат своя имуществена стойност и
следователно - парично израЖ.е, а това е несъвместимо с правната същност и
начин на възникване на ЮЛ. Неимуществените вреди не се отразяват в
имуществената сфера на пострадалия, тъй като те представляват преживени
от него физически болки и негативни психоемоционални изживявания.
Юридическите лица обаче нямат физическо здраве и психика. Те не търпят
болки и страдания, не изпитват чувства, като техните права, в това число тези,
свързани с доброто име и търговската им репутация, са имуществени.
Законът признава на юридическите лица самостоятелна
правосубектност, преследвайки различни цели: да осъществяват, относително
самостоятелно, държавната власт в съответната сфера на обществени
отношения /държавните органи и държавните учреждения/, да участват
самостоятелно в гражданския оборот за постигане на икономическа цел
/търговските дружества и кооперациите/, да постигнат определена
нестопанска цел в обществена или в частна полза /сдруЖ.ята и фондациите/,
да провеждат конкретно вероизповедание независимо от българската държава
/Българската православна църква и другите религиозни институции/, да
сформират и изразяват политическата воля на българските граждани чрез
избори или по други демократични начини /политическите партии и двиЖ.я/.
Целите изясняват и самостоятелната правосубектност на юридическото лице.
Тя е различна и независима от правосубектността на техните учредители, на
органните им представители или от проявената конкретна държавна власт.
Следователно правосубектността на всяко юридическо лице изключва
изначално възможността то да търпи неимуществени вреди. Поради същите
причини за юридическите лица е неосъществима компенсаторната функция на
обезщетението по чл. 52 ЗЗД.
Обратното становище, че юридическото лице може да бъде
обезщетявано за неимуществени вреди при накърняване на публичния му
образ и репутация, не намира нормативна основа в националното ни
законодателство, поради което и не съществува правно основание за
определяне на такова обезщетение в полза на юридическо лице. Нарушаването
на доброто име на юридическото лице би могло да причини единствено
имуществени вреди - например, под формата на спаднали приходи от
дейността, отлив на клиенти, но не и неимуществени такива, като претърпени
болки и страдания.
С оглед изложеното, предявеният от ищеца „С.“ ЕООД осъдителен иск
за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е
неоснователен и подлежи на отхвърляне само на това основание, без да се
обсъждат останалите елементи от фактическия състав в на отговорността
по чл. 45 ЗЗД.
Тъй като крайният правен извод на настоящата въззивна инстанция
съвпада с този на първоинстанционния съд, въззивната жалба се явява
неоснователна и следва да бъде оставена без уваЖ.е, а обжалваното решение
4
трябва да бъде потвърдено.
Подадената от ответната страна частна жалба срещу постановеното по
реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение № 1515/23.05.2025 г. по гр. д. №
4910/2023 г. на Районен съд – Стара Загора също се явява неоснователна.
С обжалваното определение Районен съд – Стара Загора е оставил без
уваЖ.е молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта му за
разноските чрез присъждане на сумата от още 600 лева – адвокатско
възнаграждение, до общо заплатения от ответницата размер - 1300 лева.
Съдът е приел, че направеното от ищеца в хода на процеса възраЖ.е за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно, а адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лева съответства на действителната
фактическа и правна сложност на делото.
Настоящият съдебен състав намира този извод на районния съд за
правилен. В случая предявеният частичен осъдителен иск е с цена 5001 лева,
т.е. правният спор се характеризира със сравнително нисък материален
интерес. Производството не е било усложнено поради обективно или
субективно съединяване на искове. В хода на делото са представени писмени
доказателства и е разпитан един свидетел, като същото се е развило в четири
съдебни заседания, в които упълномощеният от ответницата процесуален
представител се е явил. Предвид изложеното, съдът приема, че правният спор
пред първата съдебна инстанция се характеризира с ниска фактическа и
правна сложност. Адвокатско възнаграждение над присъдения с обжалваното
решение размер от 700 лева би било прекомерно с оглед критериите на чл. 78,
ал. 5 ГПК. Ето защо подадената от ответницата частна жалба срещу
постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение на Районен съд –
Стара Загора се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уваЖ.е, а
определението трябва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на въззивното дело на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК въззивникът - ищец следва да бъде осъден да заплати в полза на
въззиваемата сторените от нея пред Окръжен съд – Стара Загора съдебни
разноски в размер на общо 800 лева - заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно представения договор за правна защита от 12.05.2025 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 85/31.01.2025 г. по гр. д. № 4910/2023 г.
на Районен съд – Стара Загора, както и определение № 1515/23.05.2025 г. по
гр. д. № 4910/2023 г. на Районен съд – Стара Загора, с което е оставена без
уваЖ.е молбата на ответницата Ж. Ч. Ч., за изменение на
първоинстанционното решение в частта му за разноските по реда на чл. 248,
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК „С.“ ЕООД,
5
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.З., ***, да заплати на Ж.
Ч. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. С.З., ***, сумата от 800 лева – съдебни
разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
по реда на чл. 280 и сл. ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6