№ 302
гр. Плевен, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Асен Ив. Даскалов
при участието на секретаря Иглика Н. В.а
като разгледа докладваното от Асен Ив. Даскалов Административно
наказателно дело № 20254430200878 по описа за 2025 година
ПРОИЗВОДСТВО по реда на чл. 59 ал. 1 ЗАНН
С Наказателно постановление № 25-1772-000072/12.05.2025 г. на
НАЧАЛНИК на РУ в ОДМВР-ПЛЕВЕН, ПЪРВО РУ-ПЛЕВЕН, на И. Д. И.
ЕГН: ********** е наложено административно наказание на основание чл.183
ал.5 т.2 от Закона за движението по пътищата – глоба в размер на 100 /сто/
лева, за извършено нарушение по чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП.
Срещу така издаденото Наказателно постановление (НП),
санкционираното лице е подало жалба до РАЙОНЕН СЪД - ПЛЕВЕН. Счита,
че в хода на административнонаказателното производство са допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, както и на материалния
закон, без да конкретизира същите. На тази основа, моли за отмяна на НП като
незаконосъобразно и неправилно.
В съдебно заседание, в което делото е обявено за решаване,
жалбоподателят, редовно призован, се явява лично и с упълномощен
защитник. Поддържат жалбата и допълват, че в хода на съдебното следствие е
изяснено по категоричен начин, че процесната пешеходна пътека, не е била
регулирана посредством светофарна уредба или регулировчик, но въпреки
това, е посочена като нарушена разпоредбата на чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП,
относима именно към случаи на регулирани пешеходни пътеки. Наред с това,
счита, че дадените от жалбоподателя обяснения, както и свидетелските
показания на ангажирания от защитата свидетел – Л.Л., следва да бъдат
кредитирани, както и че от тях се извежда, че не се касае за административно
нарушение по смисъла на чл.6 ЗАНН, тъй като деянието не е извършено
1
виновно; обратно, преценява показанията на свидетеля П. К. за недостоверни в
частта, в която се сочи, че жалбоподателят е признал вината си в извършване
на процесното нарушение. Защитникът претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА.
За ответната страна – НАЧАЛНИК на РУ в ОДМВР-ПЛЕВЕН,
ПЪРВО РУ-ПЛЕВЕН – представител не се явява; в придружителното писмо за
изпращане на административнонаказателната преписка е изразено бланкетно
становище за неоснователност на подадената жалба, както и бланкетно
възражение за прекомерност н адвокатския хонорар.
Съдът намира, че жалбата е подадена от оправомощена страна, в
срока по чл.59 ал.2 ЗАНН, поради което се явява допустима. След щателно
обсъждане на събраните доказателствени материали - поотделно и в тяхната
съвкупност, по нейната основателност, намира следното:
Административнонаказателното производство е започнало със
съставяне на Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) №
631546/14.04.2025г. от страна на А. Г. А. – полицай при 01 РУ-ПЛЕВЕН, в
присъствието на свидетелите П. И. К., Р. В. В. и нарушителя – И. Д. И..
Съставен е за това, че на 14.04.2025 г. около 10:20 часа, в ПЛЕВЕН, ул. „***“
до номер 28, с посока на движение ул. „***“, управлява лек автомобил „***“ с
peг. № *** /собственост на трето лице/, като извършва следното нарушение -
не пропуска навлязъл /стъпил на пешеходна пътека/, правилно пресичащ
пешеходец /дете/, отдясно – наляво, на пешеходна пътека, обозначена с пътен
знак Д17 и пътна маркировка тип "зебра" – нарушение по чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП.
Нарушителят не се ползвал от правото на възражения при съставяне на АУАН;
такива не направил и по реда, и в срока по чл.44 ал.1 ЗАНН.
Административнонаказващият орган възприел изцяло както
изложената от страна на актосъставителя фактическа обстановка, така и
приетата от страна на актосъставителя, правна квалификация на нарушението.
На тази основа, издал обжалваното Наказателно постановление, с което на И.
Д. И. ЕГН: ********** е наложено административно наказание на основание
чл.183 ал.5 т.2 от Закона за движението по пътищата – глоба в размер на 100
/сто/ лева, за извършено нарушение по чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП.
Съдът намира, че Актът за установяване на административно
нарушение е съставен и обжалваното Наказателно постановление – издадено,
от компетентни лица /л.10 – 15 от делото/. Не могат да бъдат споделени
съображенията на защитата, че е допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила, изразяващо се в това, че процесната пешеходна
пътека, не е била регулирана посредством светофарна уредба или
регулировчик, но въпреки това, е посочена като нарушена разпоредбата на
чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП, относима именно към случаи на регулирани пешеходни
пътеки. Този въпрос касае правилното приложение на материалния закон,
поради което, ще бъде засегнат по-долу, а на настоящия етап следва да бъде
отбелязано, че от гледна точка на изискванията на чл.42, респ. – чл.57 ЗАНН,
2
не се установяват съществени нарушения на процесуалните правила. Тук е
мястото да бъде отбелязано, че както в АУАН, така и в НП, се съдържа един
порок при описание обстоятелствата на нарушението, а именно, първоначално
е отбелязано като негово местоизвършване гр.ПЛЕВЕН, УЛ. „СВ.***“, след
което по-долу, е посочено, че се касае за гр.ПЛЕВЕН, ул. „***“ до №28, с
посока на движение към УЛ.“СВ.***“. Съдът намира, че това вътрешно
противоречие относно мястото на извършване на нарушението, макар да
представлява нарушение на процесуалните правила, не се явява съществено.
Това е така, защото макар първоначално да е посочена УЛ. „СВ.***“, както в
АУАН, така и в НП, в раздела, посветен на обстоятелствата на нарушението
/“при следните обстоятелства“/“при обстоятелства“/, е изрично уточнено,
че се касае за ул. „***“ до №28, с посока на движение към УЛ.“СВ.***“. С
други думи, обсъжданото противоречие не препятства нарушителя да узнае
мястото на твърдяното нарушение - ул. „***“ до №28, с посока на
управлявания автомобил към УЛ.“СВ.***“; наред с това, в тази насока,
безпротиворечиви са и показанията на свидетелите А., К., В.. Следва да бъде
отбелязано и това, че според показанията на свидетеля А., в качеството на
актосъставител, същият е използвал съответно зачисления му т.нар.“таблет“,
който при маркиране на обстоятелствата на нарушението, съобразно начина си
на действие, автоматично регистрирал и съответни промени: така, в уводната
част било отбелязано мястото на извършваната полицейска проверка – ул.
„СВ.***“, където полицейските служители спрели жалбоподателя, а реално,
мястото на извършване на нарушението, е отбелязано в обстоятелствената му
част. Същевременно, техническото устройство променило приложимите
правни разпоредби, като в случая, при отбелязване на обстоятелството, че
пешеходецът е бил стъпил на пешеходна пътека, това довело до автоматична
промяна в правната разпоредба, която се сочи като нарушена, като таблетът
извел тази на чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП. Видно е, че са налице известни технически
проблеми, които не следва да бъдат повече обсъждани в настоящия съдебен
акт, но все пак следва да бъдат отбелязани, тъй като безспорно, в рамките на
обективно възможното, административнонаказващият орган би следвало да
предприеме необходимото във връзка с изясняване причините за описания
начин на действие на т.нар. „таблет“ и прецизиране на неговата работа
занапред. От друга страна, в съответствие с изложеното Съдът счита, че не
може обосновано да се приеме, че обсъденото формално противоречие
относно мястото на нарушението, препятства нарушителя при реализиране
правото му на защита; очевидно е, че се касае за технически проблем,
впоследствие инерционно пренесен и в съдържанието на Наказателното
постановление. И макар подобна неакуратност със сигурност да заслужава
критика, отново следва да бъде подчертано – обсъжданото противоречие, на
практика не повлиява негативно упражняването правото на защита на
нарушителя. В този смисъл впрочем, е и практиката на касационната
инстанция, намерила отражение например в Решение № 210 от 11.05.2022 г. на
АдмС - Плевен по к. а. н. д. № 258/2022 г. и Решение № 61 от 29.01.2020 г. на
3
АдмС - Плевен по к. а. н. д. № 1258/2019 г., в които се подчертава, че
технически грешки от рода на обсъжданата, не могат да съставляват
съществени нарушения на процесуалните правила.
Служебната проверка за законосъобразност, извършвана от
въззивната инстанция не установява и други, допуснати в хода на
административнонаказателното производство, нарушения на процесуалните
правила, поради което Съдът приема, че издаденото Наказателно
постановление, е формално законосъобразно. По неговата правилност, се
събраха гласни доказателствени средства – обяснения на жалбоподателя И. И.,
показания на свидетелите А. Г. А., П. И. К., Р. В. В., Л.В.Л. както и писмени
доказателства /л.8 – 9 от делото/. Съдът намира, че естеството на случая е
такова, че от особено значение за разкриване на обективната истина, са
гласните доказателствени средства, които в случая, условно се поделят на две
групи – от една страна, обясненията на жалбоподателя и показанията на
свидетеля Л.Л., които имат преимуществено „оправдателен“ характер, а от
друга – показанията на свидетелите А., К. и В., които са с преимуществено
„обвинителен“ характер.
В тази връзка Съдът намира, че показанията на свидетелите А. Г.
А., П. И. К., Р. В. В. са изцяло в подкрепа на отразената в АУАН/НП,
фактическа обстановка От друга страна, обясненията на И. И. и показанията
на св.Л., в преобладаващата си част, също са в потвърждение на тази
фактическа обстановка, но с акцент върху две обстоятелства, които не
намират място в показанията на свидетелите с „обвинителен“ характер. Така,
от една страна, според обясненията на И. и показанията на св.Л., при
приближаване към процесната пешеходна пътека, на нея имало паркирани две
неустановени МПС /“джипове“/, които на практика блокирали видимостта
към началото на пешеходната пътека – поради която и причина, в
действителност, водачът И. не възприел стъпилото на нея дете, до момента, в
който всъщност управлявания от него автомобил, също навлязъл върху
пешеходната пътека. От друга страна, според тези гласни доказателствени
средства, макар и за кратко, И. преустановил движението на автомобила, но
тъй като преценил, че спирането върху пешеходната пътека би могло да
създаде други рискове за пресичащия пешеходец – все пак, след това кратко
спиране, продължил движението си към ул. „СВ.***“. Това са единствените
два аспекта, в които тези гласни доказателствени средства, бележат различия с
показанията на свидетелите А., К., В., като следва да бъде подчертано, че св.А.
не е бил очевидец на случая и не разполага с възприятия относно споменатите
две обстоятелства; от друга страна, св.К. посочва, че не може да отговори с
положителност дали водачът И. е спрял, макар и за кратко, на пешеходната
пътека, а св.В. отбелязва, че подобно спиране, не е имало.
При съпоставката на гласните доказателствени средства в
обсъжданата насока, Съдът намира, на първо място, че гласните
доказателствени средства с „оправдателен“ характер, не се отличават с
необходимата убедителност. Следва да бъде отбелязано, че и от двете групи
4
гласни доказателствени средства се установява една усложнена пътна
обстановка, свързана преди всичко с необходимостта от пропускане на
автомобил на РДПБЗН, навлезъл в пътния участък, т.е. необходимост от
управление с повишено внимание и намалена скорост. Същевременно, при
тази обстановка – и при все че е забелязал наличието на твърдените два
„джипа“, паркирани върху процесната пешеходна пътека, жалбоподателят
твърди, че не е забелязал своевременно стъпилото на пешеходната пътека
дете. Последното би означавало че или същият не е управлявал автомобила
със съобразена скорост, или че не е бил достатъчно внимателен и предпазлив в
една усложнена пътна обстановка. В този смисъл, обясненията на И. И.,
насочени към обосноваване на това, че е управлявал лекия автомобил по
начин, който е бил съобразен с правилата на ЗДвП, явно не съответстват на
обективните обстоятелства на случая, независимо дали в района действително
е имало паркирани неправилно, две превозни средства върху пешеходната
пътека. Отделно от това, жалбоподателят твърди, че инстинктивно е „ударил“
спирачка при забелязване на детето, а същевременно – че все пак е продължил
движението си, което идва да покаже, че или изобщо не е задействал
спирачната уредба на автомобила, или че задействането й е било дотам
мимолетно, последвано от потегляне, че на практика не се ползва с каквото и
да било фактическо или правно значение. Същевременно, свидетелят Л. е
изключително общ в своите показания, като дори не може да си спомни
пешеходецът дали е бил възрастен човек или дете, като наред с това сочи, че
жалбоподателят като забелязал пресичащото дете, „Натисна спирачките,
обаче минахме и тръгнахме нагоре към светофара.“ – което още един път
сочи, че практически, спиране, дори върху пешеходната пътека, или не е
имало, или е било с незначителна продължителност, лишавайки последното от
всякакво значение в пътната обстановка. Във всеки случай, макар да не са
налице достатъчно основания да се счете, че обясненията на жалбоподателя и
показанията на св.Л. са лъжовни, то същевременно тези гласни
доказателствени средства, не способстват за разкриване на обективната
истина по един ясен, красноречив начин. Ето защо Съдът ги преценява като
недостатъчно убедителни - и не им отдава вяра.
От друга страна, като достатъчно подробни, взаимно се
потвърждаващи се и не оставящи каквито и да било съмнения за проявена
тенденциозност или недобросъвестност при тяхното депозиране, Съдът
кредитира показанията на свидетелите А., К., В.. Следва да бъде отбелязано,
че показанията на посочените свидетели, наред с друго, са и еднопосочни -
изцяло в подкрепа на отразената в АУАН/НП, фактическа обстановка, Съдът я
приема за доказана - и няма да я преповтаря, още повече, че презумпцията по
чл.189 ал.2 ЗДвП, не се явява оборена.
Следва да бъде напомнено, че съобразно чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП,
„Когато преминаването на пешеходците през пешеходна пътека се регулира
с пътен светофар или от регулировчик, водачът на пътно превозно средство
е длъжен: след подаване на сигнал, който му разрешава преминаването - да
5
пропусне пешеходците, които все още се намират на пешеходната
пътека…“. Налице е изводимо задължение за водачите, а именно – при
подаден разрешаващ сигнал за преминаване от пътен светофар или
регулировчик - да пропуснат пешеходците, които все още се намират на
пешеходната пътека. Същевременно, съобразно чл.119 ал.1 ЗДвП, „При
приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно
средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или
преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре.“.
Налице е изводимо задължение за водачите на нерелсови пътни превозни
средства, а именно – при приближаване към пешеходна пътека, по която
преминава пешеходец или на която е стъпил пешеходец – да пропусне същия,
като намали скоростта или спре. Съпоставката на двете горецитирани правни
разпоредби разкрива, че приложното поле на чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП е по-тясно
от това на чл.119 ал.1 ЗДвП, тъй като чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП е относим
единствено в случаите, когато преминаването през пешеходна пътека се
регулира посредством светофар или регулировчик, докато разпоредбата на
чл.119 ал.1 ЗДвП – във всички останали случаи, при които такава регулация,
липсва. Именно такъв е и процесният случай – касае се за пешеходна пътека,
която не е регулирана посредством светофар или регулировчик, а единствено е
обозначена посредством пътен знак Д17 и пътна маркировка тип "зебра", т.е.
пътна маркировка М8.1 /“очертава се с широки непрекъснати линии,
успоредни на оста на пътя“ – чл.64 т.3 б.“а“ ППЗДвП/. Следователно и при
отчитане на приетата по-горе фактическа обстановка, очевидно е, че
разпоредбата на чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП, е неправилно приета както от
актосъставителя, така и от административнонаказващия орган, за което, както
беше отбелязано и по-горе, отношение имат и техническите особености и
начин на действие на т.нар.таблет. Напротив, в случая жалбоподателят е
нарушил задължението, предвидено в чл.119 ал.1 ЗДвП: при приближаването
си към пешеходна пътека, нерегулирана със светофарна уредба или
регулировчик, не е пропуснал, стъпилия на пешеходната пътека, пешеходец
/дете/ - и това нарушение, се явява доказано по несъмнен начин.
Тук е мястото да бъде отбелязано, че съображенията на защитата,
че не са касае за виновно извършено деяние по смисъла на чл.6 ЗАНН, не
могат да бъдат възприети. Дори теоритично да биха били кредитирани
обясненията на жалбоподателя и показанията на свидетеля Л. – въпреки че
както беше отбелязано по-горе, Съдът не им отдава вяра – то дори в този
случай, същите гласни доказателствени средства не биха могли да обосноват
наличието на „случайно“ деяние по смисъла на чл.15 НК. Евентуалното
наличие на неправилно паркирани превозни средства върху пешеходната
пътека, не само не освобождава водачите от задълженията да управляват
превозните си средства внимателно и предпазливо, със съобразена скорост,
позволяваща им да спрат пред всяко предвидимо препятствие /чл.5 ал.2 т.1,
чл.20 ал.2 ЗДвП/, но напротив – същите следва да бъдат дори по-внимателни,
предпазливи и да управляват превозните средства с готовност да спрат,
6
предвид блокираната си видимост – арг.от чл.119 ал.2 ЗДвП. В този смисъл, по
начина, по който жалбоподателят е управлявал процесния автомобил, сам се е
поставил в невъзможност да възприеме стъпилия на пешеходната пътека
пешеходец, а от това свое неправомерно поведение, същият не може да черпи
благоприятни за себе си, правни последици. Наред с това, дори евентуалното
мимолетно спиране на пешеходна пътека, сочено от жалбоподателя и св.Л.,
няма как да удовлетвори изискванията на чл.119 ал.1 ЗДвП, защото по
същество, задължението, инкорпорирано в тази правна разпоредба, може да
бъде изпълнено единствено при надлежно спиране/намаляване на скоростта,
позволяваща на пешеходеца да се ползва от своето законово предимство, т.е.
дори в този случай, все пак е налице нарушение по чл.119 ал.1 ЗДвП и няма
как да се приеме, че се касае за „случайно деяние“, защото деецът
едновременно е бил длъжен и е могъл да предвиди неправомерния резултат,
изразяващ се в отнемане предимството на правилно пресичащия пешеходец.
На следващо място, налага се да бъде отбелязано, че както
нарушенията по чл.120 ал.1 т.2 ЗДвП, така и тези по чл.119 ал.1 ЗДвП,
подлежат на санкциониране на основание чл.183 ал.5 т.2 от Закона за
движението по пътищата, съобразно която „Наказва се с глоба 100 лв. водач,
който: не осигури предимство, когато преминава през пешеходна пътека.“.
Поради това, макар в хода на административнонаказателното производство
неправилно да е приета нарушената законова разпоредба, в крайна сметка, е
приложена правилната административнонаказателна разпоредба. Наред с
това, както беше вече отбелязано, правилно е приета – както от
актосъставителя, така и от административнонаказващия орган, фактическата
обстановка на случая, т.е. не се налага нейното изменение, а още по-малко –
съществено. В този смисъл, Съдът намира, че Наказателното постановление
следва да бъде изменено, като бъде приложен закон за еднакво наказуемо
нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението, а
именно – административното наказание да се счита наложено за извършено
нарушение по чл.119 ал.1 ЗДвП. По-нататък, чл.183 ал.5 т.2 ЗДвП предвижда
абсолютно определен размер на санкцията, който е коректно съобразен от
административнонаказващия орган, поради което и не следва повече да бъде
обсъждан. Наред с това, случаят не може да се разглежда като „маловажен“
по смисъла на §1 т.4 от ДР на ЗАНН. Касае се за нарушение от категорията на
формалните - такова, което не предвижда настъпването на друг противоправен
резултат, освен самото деяние, т.е. липсата на вредни последици е част от
правната характеристика на деянието; същевременно, не са налице
доказателства в подкрепа на това, че нарушението представлява по-ниска
степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на
нарушение по чл.119 ал.1 ЗДвП; следва да бъде отбелязано и това, че видно от
справката за нарушител от региона, издадена на името на жалбоподателя,
същият е предходно наказван за различни нарушения на ЗДвП – и това още
един път идва да покаже, че случаят не може да се разглежда като
„маловажен“, още повече, че в процесната ситуация, е отнето предимство на
7
дете – т.е. „уязвим участник в движението“ по смисъла на §6 т.75 ЗДвП.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.7 т.1 вр.ал.2 т.4 вр.ал.1
ЗАНН, Съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 25-1772-
000072/12.05.2025 г. на НАЧАЛНИК на РУ в ОДМВР-ПЛЕВЕН, ПЪРВО РУ-
ПЛЕВЕН, с което на И. Д. И. ЕГН: ********** е наложено административно
наказание на основание чл.183 ал.5 т.2 от Закона за движението по пътищата –
глоба в размер на 100 /сто/ лева, КАТО ПРИЛАГА закон за еднакво
наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на
нарушението, което да се счита за такова по ЧЛ.119 АЛ.1 ЗДВП.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Административен съд – Плевен, в 14 - дневен срок от съобщението до
страните, че е изготвено.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8