Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………/21.04.2020 г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-10 състав, в публично заседание на седемнадесети
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА
при секретаря Анелия Груева, като разгледа
докладваното от съдията т. дело № 1815
по описа за 2017 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 342, ал.
1, чл. 294 от ТЗ и чл. 92 от ЗЗД и осъдителни искове по чл.345, ал.2 от ТЗ,
предявен от „Л.ф.“ ЕАД срещу „В.“ ООД, Н.А.М. и В.М.М..
В
исковата молба на „Л.ф.“ ЕАД се твърди, че по силата на договор от 14.05.2008 г. дружеството е предоставило на
ответника „В.“ ООД специален автокран на лизинг. Поддържа, че ответниците Н.А.М. и В.М.М. са се
задължили като поръчители по договора за задълженията на лизингополучателя.
Твърди, че срокът за плащане на лизинговите вноски е бил продължаван със
споразумения от 15.04.2009 г., 08.10.2010 г., 05.10.2011 г. и 27.05.2015 г., като с последното от тях
ответниците са признали ликвидността и изискуемостта на дължими суми по
договора. В договора и споразуменията от 08.10.2010 г. и 05.10.2011 г. са били
уговорени и размер на лихвите, дължими върху главницата и при забава, както и
задължение на лизингополучателя да заплаща всички разноски по договора. Ищецът
поддържа, че с нотариални покани е поискал от ответниците изпълнение на
задължения по договора и след като такова не е последвало, е подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение. Поддържа, че в негова полза е била издадена
заповед по реда на чл. 417 от ГПК за суми, представляващи главница, договорна
лихва и лихва за забава, и са присъдени разноски. Поради подадено от
ответниците възражение по реда на чл. 414 от ГПК ищецът счита, че е налице
правен интерес от предявяване на искове срещу тях за установяване на вземанията
му. Освен това поддържа, че искането му за издаване на заповед за изпълнение е
било отхвърлено по отношение на претендираното вземане за разноски по договора,
поради което предявява осъдителен иск за посочените разноски.
С
допълнителна молба – уточнение от 07.12.2018 г. (стр. 312, том втори) ищецът
уточнява, че предявява искове за признаване за установено спрямо ответниците,
че последните му дължат сумите 63 800,95 лева - главница по договора за лизинг от
14.05.2008 г. за периода 16.10.2012 г. -31.07.2013 г., договорна лихва в размер
2 267,76 лв. за времето от 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г. върху лизингова вноска
52 за периода след 16.10.2012 г. и за следващите лизингови вноски - от
лизингова вноска номер 53 до лизингова вноска номер 61 вкл., както и лихва за
забава в размер 44 783,36 лева за времето от 01.03.2013 г. – 30.09.2015 година.
Предявява искове за осъждане на ответниците да му заплатят сумата 12 007,47
лева - разноски по договора за лизинг, както и присъждане на направените в
заповедното производство разноски от 2 644,11 лева. Претендира присъждане на
разноски по исковото производство и законна лихва върху главницата от
предявяване на иска на 03.11.2016 г. до окончателното ѝ изплащане.
Ответниците „В.“ ООД, Н.А.М. и В.М.М. твърдят
недопустимост на предявените искове, като в допълнителния отговор на исковата
молба поддържат, че същите вземания са предявени по по-рано образуваното т. д.
2884/2016 г. на СГС. По същество ответниците оспорват исковете изцяло. Поддържат,
че задълженията по договора за лизинг са с падеж най-късно на 31.05.2011 г. и са
погасени с изтичането на 3- годишна давност, тъй като става въпрос за
задължения с периодичен характер. Оспорват и иска за лихва за забава, като
поддържат, че не е ясно основанието на този иск и как е изчислена тази лихва.
Освен това поддържат, че поради акцесорния характер на задължението за лихва,
то също се е погасило с погасяването на главницата. Относно споразумението от 05.10.2011
г. твърдят, че то няма отношение към правния спор и че дори и да се приеме, че
в него е отразено признание на някакви вземания, това признание е направено
след погасяването на въпросните вземания по давност. Твърдят, че не дължат
претендираната сума за разноски по лизинговия договор.
Във
връзка с възражението за погасителна давност ищецът уточнява, че падежът на
задълженията е променян със споразуменията (част II) между страните и че
предявените искове се отнасят до всички вземания, които са били изискуеми след 06.10.2012
г., т.е. по- малко от три години преди подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на 06.10.2015 година.
С
депозираната в срока по чл. 372 ГПК допълнителна искова молба, ищецът поддържа
твърденията си, че основанието на неговите вземания е договорът за финансов
лизинг, тъй като със сключените към договора споразумения ответниците са се
задължили солидарно и са признали вземанията, като са ги разсрочили, чрез
подписване на нови погасителни планове. Твърди, че представените с отговора платежни нареждания
доказват плащания, извършени единствено по сключените към договора
споразумения, с които са се новирали вече падежирали задължения по договора, но не установявали
плащания по новоразсрочените задължения по самия
договор.
Ответниците
подават отговор на допълнителната искова молба, с който поддържат възраженията
си по основателността на исковете. Сочат, че при така посоченото основание, не
е налице дължима главница, доколкото приложения по част 2 от споразумението от
05.10.2011 г. погасителен план не включвал вноски за периода 01.10.2012 г. до
31.07.2013 година. С тези аргументи оспорват и иска за договорна лихва.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно
чл. 235 от ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и становището на
ответника, намира за установено следното от фактическа страна:
В
полза на „Л.ф.“ ЕАД (с предишно наименование „Пиреос Лизинг България“ АД) е
издадена заповед за незабавно изпълнение от 29.10.2015 г. и изпълнителен лист
от 12.11.2015 г. по ч. гр. дело 62826/2015 г. по описа на СРС, 119 състав (стр.
82 от заповедното дело), по силата на който ответниците
„В.“ ООД, Н.А.М. и В.М.М. са осъдени да заплатят сумата
от 67141,50 лева - незаплатена главница за периода от 01.10.2012 г. до 31.07.2013
г. по договор за финансов лизинг № 03797-001/14.05.2008, с нотариална заверка
на подписите, и споразумения от 15.04.2009 г., 08.10.2010 г. и 05.10.2011 г.,
ведно със законната лихва за периода от 16.10.2015 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 5786,40 лева за периода 01.12.2011 г. до
31.07.2013 г., неустойка за забава в размер на 44783,36 лева за периода от
01.03.2013 г. до 30.09.2015 г., и 4977,19 лева разноски по делото, а именно: 2644,11
лева държавна такса и 2333,08 лева възнаграждение за адвокат. Заявлението е
отхвърлено в частта, относно искането за разноски съгласно чл. 27 от ОУ към
договора в размер на 14494,35 лева, тъй като не е посочено как е формирана тази
сума и за какъв период.
В
срока по чл. 414 ГПК ответниците са възразили срещу издадената срещу им заповед, поради което съдът, с разпореждане от
09.09.2016 г. е дал на ищеца указания по смисъла на чл. 415 ГПК.
В
указания законов срок, ищецът „Л.ф.“ ЕАД (с предишно наименование „Пиреос
Лизинг България“ АД) е предявил положителни установителни искове, с които иска
от съда да признае за установено в отношенията му с ответниците, че последните
му дължат суми по договор за финансов лизинг № 03797-001/14.05.2008, в общ размер
на 132 205,61 лева,
от които: незаплатена главница за периода от 01.10.2012 г. до 31.07.2013
година, в размер на 67141,50 лева; договорна лихва за периода 01.12.2011 г. до
31.07.2013 г. в размер на 5786,40 лева, лихва за забава в размер на 44783,36
лева, начислена за периода от 01.03.2013 г. до 30.09.2015 година; разноски, на
основание чл. 27 от Общите условия към договора в размер на 14494,35 лева. С
исковата молба е направил искане за присъждане на сторените в заповедното
производство и в настоящото производство.
С уточнителна молба от 07.07.2017 г., ищецът е оттеглил
предявените установителни искове за главница – за сумата от 3340,55 лева,
претендирана за периода 01.10.2012 г. – 16.10.2012 г., за договорна лихва – за
сумата от 3518,64 лева, претендирана за периода 01.12.2011 г. – 16.10.2012 г.,
както и за разноски на основание чл. 27 от ОУ на договора за сумата над 12
007,47 лева до 14494,35 лева, като е направил изявление за изменение на иска от
установителен в осъдителен.
С
влязло в сила определение №
2108 от 12.04.2019 г. производството, в частта относно претенциите за главница
за периода 01.10.2012 г. – 15.10.2012 г. и за договорна лихва за периода
01.12.2011 г. – 15.10.2012 година, е прекратено.
С
влязло в сила определение № 4418/11.07.2017 г. е прекратено производството по
т. дело 1815/2017 г. по описа на СГС, ТО, VI - 10 състав за сумата над 63 800,95
лева до пълния претендиран размер от 67 141,50 лева – претендирана главница по
договор за финансов лизинг от 2008 г., за сумата над 2267,76 лева до пълния
претендиран размер от 5786,40 лева – претендирана договорна лихва; за сумата
над 12 007,47 лева до пълния първоначално претендиран размер от 14 494,35 лева
– претендирани разноски по договора. Допуснато е изменение на иска за разноски,
чрез преминаването му от установителен иск в осъдителен иск за осъждане на
ответниците да заплатят тази сума на ищеца.
С
влязло в сила определение от 12.04.2019 г. съдът е прекратил производството, в
частта относно претенциите за главница за периода 01.10.2012 г. – 15.10.2012 г.
и за договорна лихва за периода 01.12.2011 г. – 15.10.2012 година.
Установява се, че на
14.05.2008 г. ищецът „Л.ф.“ ЕАД (с предишно наименование „Пиреос Лизинг
България“ АД) е сключил с ответника „В.“ ООД договор за финансов лизинг
03797-001 (стр. 8 по
делото, първоначално образувано пред СРС), съгласно който ищецът се съгласил да
закупи лизингована вещ: Телескопичен автокран, PPM 680 ATT, на цена 140 000 евро и да я
предостави за ползване на ответника срещу плащане на лизингови вноски, както
следва: първоначална вноска в размер на 28 000 евро, и остатъчна сума за
изплащане в размер на 112 000 евро, платима на 36 месечни вноски за периода
01.06.2008 г. – 31.05.2011 г., с падеж на последно число за съответния месец,
съгласно предварително изготвен и изрично приложен към договора погасителен
план. Лизингополучателят е поел задължение за плащане на такса за обслужване в
размер на 1120 евро. Уговорена е договорна лихва в размер на 3М EURIBOR
+ надбавка 4,50 % годишно, към деня на подписване
на договора, и равна на 9 % годишно (чл. 11 от договора), лихва за забава, в размер на тримесечния EURIBOR + 12
% годишно (чл. 12 от договора), както и неустойка за изкупуване на лизинговата
вещ преди изтичане на лизинговия период, в размер на 2 % от оставащата
главница.
По договора лично
обезпечение са учредили лицата Н.М. и В.М., като е предоставено реално
обезпечение на интереса от изпълнението по договора от страна на
лизингополучателя до размера от 70 000 евро, посредством договорна ипотека
на недвижим имот, собственост на В.В.М.. Уговорено е
вещта, обект на договора, да бъде застрахована при застрахователно покритие
„Каско“ и „Гражданска отговорност на автомобилистите“.
Съгласно сключения между
страните приемо- предавателен протокол от 27.06.2008
г. (стр. 26-27 по
първоначално образуваното пред СРС дело), лизингодателят
„Л.ф.“ ЕАД (с предишно наименование „Пиреос лизинг България“ ЕАД) е предал в
държане на лизингополучателя „В.“ ООД лизингованата вещ окомплектована, без видими дефекти, годна
за ползване и пусната в експлоатация, като лизингодателят
е приел машината без възражения.
Видно от общите условия
към договора за финансов лизинг (стр.13 и сл. по първоначално образуваното пред
СРС дело), страните са уговорили правото на собственост да бъде прехвърлено от
лизингодателя на лизингополучателя след изтичане на лизинговия период и при
точно изпълнение на всички задължения на лизингополучателя по договора. В чл.
26 страните са уредили задължение за лизингополучателя да заплаща определените
с договора лизингови вноски – първоначална вноска и последващи, съгласно
предварително уговорен погасителен план, както и други плащания, обозначени
като дължими. Такива плащания са подробно описани в ал. 3 и ал. 4 на с. чл., а
именно: междинна лихва за периода от деня на плащане на лизинговата цена от
лизингодателя на доставчика, до началото на лизинговия период, която се
изчислява върху финансираната от лизингодателя част от покупната цена на
основата на лихвен процент, равен на лихвения процент върху първата лизингова
вноска. Под други дължими плащания се имат предвид специалното плащане,
предвидено в ал. 4 на чл. 26 от ОУ, а именно – определената в договора такса за
обслужване, предназначена за покриване на разноските на лизингодателя по
сключването и управлението на договора.
В чл. 31 от ОУ страните
са уговорили настъпване изискуемостта на съответната вноска, считано от първо
число от съответния месец от лизинговия период. Съгласно уговореното в чл. 33, неиздължените
плащания на лизингополучателя се погасяват в реда: разноски, лихви и главница,
освен ако лизингодателят е изменил този ред, по свое
усмотрение. Изрично е посочено, че, в случай, че с лизингополучателя са
сключени повече от един договор за лизинг, то лизингодателят
да има право да насочи което и да било плащане на лизингополучателя по един
договор за погасяване на неудовлетворени изискуеми вземания по друг договор за
лизинг. В чл. 34 е уговорено всички плащания към лизингодателя да се извършват
по банков път, по банкова сметка ***, посочена в договора, като превръщането на
суми от договорната валута (EUR) в български левове (BGN) и обратно да се
извършва по Централния валутен курс на Българска народна банка (БНБ) в деня на
плащането.
Уговорено е, че
лизингополучателят изпада в забава при неплащане на лизингова вноска или друга
дължима сума по договора в определения за това срок. В този случай лизингодателят изпраща на лизингополучателя покана за
плащане, като за всяка изпратена покана лизингополучателят дължи обезщетение за
разходи в размер на 3 евро (чл. 36 от Общите условия). Съгласно чл. 37, в
случай на забава, лизингодателят начислява лихва за
забава в определения в договора размер върху просрочените суми от деня на
падежа до постъпването на дължимите суми по банковата сметка на лизингодателя.
Лихвата за забава се начислява върху всички просрочени суми поотделно.
В чл. 27 се съдържат
задълженията на лизингополучателя да заплаща всички данъци, включително данък
добавена стойност, такси, мита, нотариални такси, и други разноски, дължими във
връзка със сключване на договора, придобиване на вещта, доставянето ѝ и
използването ѝ. В задълженията са включени и застрахователните премии,
като е уговорено, в случай на покриване на някое от задълженията от страна на
лизингодателя вместо лизингополучателя, то последният да следва възстанови
въпросната сума в срок от пет работни дни, считано от получаване на фактура
и/или уведомление, като при забава за изпълнение, следва да дължи нарочна лихва
за забава в размер, определен в договора.
На 15.04.2009 г. между
страните е сключено Споразумение към Договор за финансов лизинг 03797-001 (стр.
48-52, том първи от делото пред СГС), с оглед изявено от страна на
лизингополучателя желание за предоговаряне условията за погасяване на
главницата по договора, съгласно изложеното в документа. В част първа от споразумението
лизинговият период по договора е удължен с четири месеца, допълнително към
предвидените с договора 36 месеца, като общата продължителност по договора след
споразумението е 40 месеца. Със споразумението е уговорено първите четири месеца,
считано от 01.04.2009 г. лизингополучателят да
заплаща само договорна лихва върху остатъчната главница. Страните са се
споразумели договорната лихва да е в размер на тримесечния EURIBOR плюс месечна
надбавка 9 % (девет процента) годишно. Определили са размерите на лизинговите вноски в погасителен план, в приложение към споразумението,
който обхваща 40 броя погасителни вноски за периода 01.07.2008 г. до 31.10.2011
година. Върху споразумението са положени подписи от лизингодателя и
лизингополучателя, както и от поръчителите Н.М. и В.М..
На 08.10.2010 г. е подписано второ Споразумение към Договор за финансов лизинг 03797-001 (стр. 53, том първи от делото пред
СГС), в което е посочено, че към датата на неговото сключване дължимите от
лизингополучателя суми по договора са в размер на 28 344,91 евро, като лизингодателят
е изявил желание условията за погасяване на оставащата неизплатена по договора
към 30.09.2010 г. главница в размер на 44 097,46 евро, да бъдат предоговорени.
В пункт ПЪРВИ от
споразумението от 08.10.2010 г. страните са се съгласили да разсрочат
натрупаното до момента задължение в размер на 28 344,91 евро, като са приели
отделен погасителен план и са уговорили договорна лихва в размер на 12 %.
Вземанията на
лизингодателя във връзка с така разсроченото задължение са предмет на търг.
дело № 2884/2016 г. по описа на СГС, ТО, VI- 16 състав.
Във връзка с остатъка за
погасяване по договора за лизинг в размер на 44 097,46 евро, страните, в Пункт
ВТОРИ от споразумението, са постигнали съгласие за увеличаване на броя на
лизинговите вноски с още девет, считано от 01.10.2010 г., с което лизинговият
период е удължен на 49 месеца. Изрично е посочено, че размерите на лизинговите
вноски се определят в погасителен план, неразделна част от споразумението, като
същите се състоят от главница и договорна лихва, определена в пункт втори от
споразумението, като всяка от вноските става изискуема на първо число от
съответния месец от лизинговия период. Видно от уговореното, лизингодателят се е съгласил първите девет вноски, дължими
за първите девет месеца, след сключване на споразумението, да включват единствено
договорна лихва върху сумата за главница. Изменен е и размерът на договорната
лихва на базисния вътрешен лихвен процент на лизингодателя (BLIR) плюс надбавка
от 4 % годишно. Посочено е, че лизингополучателят подписва и приема нови общи
условия, неразделна част от договора за лизинг. Наред с това, лизингополучателят
се е задължил да заплати на лизингодателя сумата от 100 евро, представляваща
такса за преструктуриране, в срок от три работни дни, считано от подписване на
споразумението. Върху споразумението са положени подписи от лизингодателя и
лизингополучателя, както и от поръчителите Н.М. и В.М., като последните са
посочени като солидарни длъжници.
На 05.10.2011 г. е
подписано трето Споразумение към Договор за финансов лизинг 03797-001 ( стр. 63
от том първи), в което е посочено, че дължимите към датата на сключване на
споразумението задължения за лизингополучателя са в размер на 24 733,48
евро, като, наред с това, страните са постигнали съгласие да предоговорят
условията за погасяване на оставащата главница към 30.09.2011 г. по договора за
финансов лизинг, в размер на 34 328,91 евро, без ДДС. Отново в пункт ВТОРИ
от споразумението, страните са постигнали съгласие за увеличаване на броя на
лизинговите вноски с още дванадесет, считано от 01.10.2010 г., с което
лизинговият период е удължен на 61 месеца. Изрично е посочено, че размерите на
лизинговите вноски се определят в погасителен план, неразделна част от
споразумението, като същите се състоят от главница и договорна лихва,
определена в пункт втори от споразумението, като всяка от вноските става
изискуема на първо число от съответния месец от лизинговия период. Видно от
уговореното, лизингодателят се е съгласил първите
девет вноски, дължими за първите девет месеца, след сключване на
споразумението, да включват единствено договорна лихва върху сумата за
главница. Съгласно изложеното от страните, размерът на договорната лихва се
запазва, спрямо уговореното със споразумение от 08.10.2010 година. Размерът на
лихвата за забава е определен да се формира от договорната лихва плюс надбавка
от 12 % годишно. Със споразумението лизингополучателят се е задължил да заплати
на лизингодателя сума в размер на 123,67 евро, представляваща такса за
преструктуриране, в срок до три работни дни, считано от подписване на
споразумението. Върху споразумението са положени подписи от лизингодателя и
лизингополучателя, както и от поръчителите Н.М. и В.М., като последните са
посочени като солидарни длъжници. Приложен е и погасителен план, включващ 61
месечни вноски, покриващи периода 01.07.2008 г. до 31.07.2013 година.
От приложения на стр. 70
от делото препис на споразумение от 27.05.2015 г. към договор за финансов
лизинг 3797-001/2008, се установява, че просрочените към 27.05.2015 г.
задължения на лизингополучателя са в общ размер на 63 120,36 евро, както
следва: 34 328,90 евро – главница по договора, 2 958,54 евро – договорна
лихва на основание чл. 11 от договор за финансов лизинг за периода от
01.12.2011 г. – 31.07.2013 г., 18 795,87 евро лихва за забава съгласно чл.
12 от договора за периода 01.03.2013 г. – 30.04.2015 г., 6 668,33 евро –
разноски по договора. В чл. 2 от споразумението е посочено, че ответникът „В.“
ООД признава наличието на тези задължения в посочения в споразумението размер,
както и тяхната ликвидност и изискуемост. Върху споразумението са положени
подписи от лизингодателя и лизингополучателя, както и от поръчителите Н.М. и В.М.,
като последните са посочени като солидарни длъжници.
Към молба – уточнение на
исковата молба от 07.07.2017 г. се намират 14 броя фактури, издадени в периода
12.07.2012 г. – 14.05.2015 г. с издател
„Л.ф.“ ЕАД и получател "В." ООД, с посочени основания вноски по
застраховки „Гражданска отговорност“, полици № 07114001718026, №
07113001726095, № 07112001622677, и „Каско“ по полици № 00500100076274, №
00500100038328, № 00500100005230, както следва: № ********** от 14.05.2015 г.,
№ ********** от 15.01.2015 г., № ********** от 16.10.2014 г., № ********** от
17.07.2014 г., № ********** от 17.07.2014 г., № ********** от 23.04.2014 г., № **********
от 27.01.2014 г., № ********** от 28.10.2013 г., № ********** от 08.08.2013 г., № ********** от
08.08.2013 г., № **********
от 25.04.2013 г., № ********** от 14.02.2013 г., № ********** от 22.11.2012 г., № ********** от 12.07.2012 година.
С отговора на допълнителната искова молба
ответникът „В.“ ООД е представил копия от платежни нареждания (стр. 84- 111 от том първи), с които
твърди да е погасявал задълженията си по договор за финансов лизинг №
03797-001/2008 година. Представена е синтезирана справка на плащания и на
платежни нареждания за извършени преводи с 92 броя плащания. Към справката са
приложени 47 броя платежни нареждания, две от които – на стр. 104 и стр. 106 –
повтарящи се, с посочени различни основания на плащанията („договор 03797-001“,
кл. № 411- 01580 или фактури с посочени техни номера). В нито един от
документите, удостоверяващи плащане, не е посочен номера на някоя от
гореописаните фактури, издадени на „В.“ ООД, относно разходи, сторени във връзка със
застраховане на лизингованата вещ.
С допълнителна молба -
уточнение от 07.12.2018 г. ищецът е представил по делото справки - извлечения
от счетоводната си система, относно дължимите размери на начислената лихва за
забава в периода м. март 2013 г. – м. септември 2015 г. (стр. 315- 345 от том
втори по делото), на обща стойност от 45 171,05 лева. От приложените
справки се установява, че лизингодателят е начислявал
лихва за забава, както върху вноските по договора, така и върху застрахователни
такси.
По делото са приети
основно и две допълнителни заключения на съдебно-счетоводна експертиза.
Основното заключение е
изготвено без на вещото лице да е осигурен достъп по счетоводството на ищеца.
Приети са две
допълнителни заключения (стр. 449- 472 и стр. 493-523 от том втори), изготвени
след справка в счетоводството на ищцовото дружество и
при представяне на издадени на ответника фактури, относно вземания по
твърдените от ищеца пера на договора, поради което, Съдът ще цени тези
заключения.
При изготвяне на
експертизата, вещото лице е констатирало, че при ищеца, след като са подписани
допълнителни споразумения, в които се предоговаря основанието за заплащане на
просрочените към момента на споразумението вноски по лизинговия договор и
съответно условията за заплащане на вноските, чиито падеж не е настъпил, тази
част от споразумението, засягаща просрочените вноски се води под нов номер, а
под същия номер продължават да се издават фактури и отнасят плащания само
относно вноските, които към датата на съответното споразумение не са
просрочени.
При приемане на
експертизата (о.с.з, проведено на 19.11.2019 г. (стр. 478 от том втори по
делото)), вещото лице е посочило, че е използвало различна методика от тази,
която са използвали банката при изчисление на натрупаните по договора за лизинг
суми, като, независимо от това, получените суми не се различават от получените
при ищеца, единствено доколкото на вещото лице е възложено да изследва
по-продължителни периоди от време, в сравнение с периодите, за които се
претендират вземанията. Излага, че посочените в заключението суми е получил,
като е разбил всяка фактура, която е издадена и неплатена и няма данни за
плащане, като ги е описал в таблици и за всяка една отделна фактура е изчислил начислената
наказателна лихва от момента, в който е настъпил падежа, за периода, който му е
посочен в задачата.
Относно задълженията за
лизингови вноски, вещото лице сочи, че в периода след 06.10.2011 г., и по-точно
- от 01.10.2012 г. до 01.07.2013 г., от страна на „Л.ф.“ ЕАД са издадени 10
броя фактури с получател „В.“ ООД, чието основание е „Главница по Договор за
финансов лизинг № 03797-001/2008 г.“, и с обща стойност от 67 141,50 лева.
Вещото лице е констатирало, че посочените фактури за дължима главница по
договора отговарят на последния вариант за погасителен план, който е създаден с
допълнително споразумение от 2011 г. и тези фактури включват само главница, без
абсолютно никакви други разходи и лихви.
След 06.10.2011 г. са
издадени 23 фактури от страна на „Л.ф.“ ЕАД на „В.“ ООД, с основание „Лихва по
Договор за финансов лизинг № 03797-001/2008 г.“, на обща стойност от 8 492
лева.
Във връзка с
документирани разходи за застраховки (ГО и Каско) по посочения договор, вещото
лице е изследвало и описало 23 броя фактури, издадени от ищеца на ответника, на
обща стойност от 17 403,99 лева. Посочено е, че след датата на подписване
на споразумение – 05.10.2011 г., на ответника са издадени 20 броя фактури от
страна на ищеца, с основание „ГО и КАСКО по Договор за финансов лизинг № 03797-001/2008
г.“, обособени от вещото лице в таблица № 13 в депозираното допълнително
заключение от 11.11.2019 г.“, на обща стойност от 16 383,99 лева. Видно от
посочената таблица, фактурите са издадени в периода 03.01.2012 г. – 01.10.2015
година. Посочено е, че към датата на подаване на заявлението, размерът на
дължимите разноски е 14 494,35 лева.
За установяване на
размерите и основанието на погасените задължения, вещото лице е изследвало
представените му от страна на ответника 47 броя платежни нареждания от "В."
ООД за извършени плащания към „Пиреос Лизинг България“ ЕАД и „Пиреос Авто
Лизинг България“ ЕАД. Вещото лице е преценило, че с основание плащания по
процесния договор за финансов лизинг (клиентски номер 411-01580) са извършени
93 броя плащания от банковата сметка на ответника, съгласно справката, които са
на обща стойност 288 427,58 лева. Последен запис по клиентски номер 411-01580 е
направен на дата 27.06.2014 г. за сумата от 1001 лева. Вещото лице е
констатирало, че по втори клиентски номер: 411-00620 също са извършвани преводи.
Изследвана е и представената от "Л.ф." ЕАД справка за извършени
плащания след сключване на Споразумение 05.10.2011 г. по Договор за финансов
лизинг № 03797-001. Експертът е открил 37 записа на обща стойност 32 726,52
лева, като на последния ред е направен запис с дата 23.12.2015 г. за 11 000
лева, която не е открита в предоставена справка по сметка с IBAN: *** "В."
ООД.
Наред с горното, вещото
лице е систематизирало и сравнило информацията, съдържаща се в предоставените
му извлечения на транзакциите по сметка с IBAN: ***.06.2008 и последна дата
29.04.2010 г. (непълно) и от дата 12.07.2010 г. до дата 27.06.2014 г. (отново непълно),
като е извършило справка по информационната система на ищеца за получени
плащания по Договора за финансов лизинг № 03797-001/14.05.2008 г. и тяхното
отнасяне по задължения. С оглед на това, вещото лице е констатирало, че от
страна на ответника са извършени плащания в общ размер на 308 940,03 лева,
както и че след сключване на споразумение от 05.10.2011 г. за погасяване на
задълженията му по договор за финансов лизинг № 03797-001/14.05.2008 г. е
разпределена сумата в размер на 8 683,65 лева, разбити по пера, както следва:
договорна лихва – сума, в размер на 3 554,77 лева, ГО и КАСКО (разноски) –
сума, в размер на 2 302,79 лева, лихва за забава - 2 826,09 лева, главница – 0
лева.
С оглед изчисляване размера
на обезщетението за забава (наказателната лихва), вещото лице е описало
таблично всички представени по делото фактури по различните пера, с оглед
момента, в който е настъпил падежа по всяка от тях. С оглед извършеното от
експерта изчисление, размерът на натрупана наказателна лихва по издадените след
05.10.2011 г. (датата на сключване на споразумението) до датата на подаване на
заявлението – 16.10.2015 г. фактури, с основание „главница“, е в размер на 38
199,22 лева.
Наказателна лихва по
фактури с основание "Разходи за ГО и Каско", издадени в периода
05.10.2011 г. - 16.10.2015 г. (датата на подаване на заявление по чл. 417 от ГПК) е изчислена на 6229,69 лева.
Вещото лице е посочило,
че размерът на натрупаната лихва за забава за плащане по фактури с основание
"Договорна лихва", след дата 05.10.2011 г. до подаване на заявление
по чл. 417 от ГПК - 16.10.2015 г. е в размер на 4 203,93 лева.
При така получените суми,
вещото лице е взело предвид отнесената в информационната система на ищеца сума
в размер на 2 826,09 лева в погашение на задължението на ответника за начислена
лихва за забава, с оглед на което е дало заключение, че към датата на
депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, дължимата съгласно данните по делото
наказателна лихва е в размер на 37 757,71 лева.
Вещото лице е
констатирало, че след 28.05.2015 г. от страна на ответника не са извършвани
плащания по договор за финансов лизинг № 03797-001, съгласно справката в
счетоводството на ищеца. Посочено е, че постъпилата на 23.12.2015 г., сума в
размер на 11 000 лева, описана по- горе, е отнесена за покриване на
задължения за лихва за забава по договор № Т3797-101.
На базата на този анализ,
вещото лице заключава, че към 16.10.2015 г. общият размер на лизинговите вноски
по договора и споразуменията между страните, в частта, в която тези
споразумения засягат неизискуеми към датата нa сключването им лизингови вноски
(задължения за главница по 50-61 вноска) възлиза на 67 141,50 лева (34 328,90
евро), общо дължимата договорна лихва е 6 028,27 лева (3 082,21 евро) и общо
наказателната лихва е 37 757,71 лева (19 305,21 евро), както и размерът на
разноските по чл. 27 от ОУ към договора за лизинг възлиза на 14 494,35 лева.
При
така установената фактическа обстановка, Съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са установителен иск по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 345 от ТЗ, установителен иск по чл. 422 от ГПК във връзка
с чл. 294 от ТЗ и осъдителен иск по чл.345, ал.2 от ТЗ.
Искът по чл. 422 от ГПК е специален установителен иск, чийто срок за предявяване,
предмет и страни са определени от закона. Заявителят в заповедното производство
има правен интерес от предявяване на иск за установяване по основание и размер
на вземанията му, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
или 417 от ГПК,
при условие, че длъжникът е подал в срока по чл. 414 от ГПК възражение.
В конкретния случай ищецът предявява
исковете в срока по чл. 415 от ГПК, след като длъжниците по издадената заповед
за незабавното изпълнение (ответници в настоящото производство са длъжниците по
заповедта за изпълнение) са подали възражение в срока по чл. 414 от ГПК.
По делото се установи, че между страните е сключен договор за
лизинг от 14.05.2008 г., като ищецът като лизингодател е предоставил на ответника „В.“ ООД като лизингополучател
специален автокран на лизинг. Н.А.М. и В.М.М. са се
задължили като поръчители по договора за задълженията на лизингополучателя.
Със сключените към договора за лизинг са сключени споразумения
от 15.04.2009 г., 08.10.2010 г., 05.10.2011 г., страните са предоговорили условията по договора за лизинг
от 14.05.2008 г., както в частта относно периода за заплащане на лизинговите
вноски, така и относно размерът на същите.
Споразуменията от 08.10.2010 г. и 05.10.2011 г. съдържат две части, като
в част една страните уреждат начина на погасяване на вече настъпилите
просрочени лизингови вноски, а във втората част се изменят условията за
погасяване на лизинговите вноски, които все още не са с настъпил падеж.
От съдържанието на споразумението от 05.10.2011 г. и от
последващото споразумение от 27.05.2015 г., Съдът намира, че ответниците по делото в качеството
им на лизингополучател и поръчители, са направили извънсъдебно признание за
размера на дължимите лизингови вноски с ненастъпил падеж към датата на
съответното споразумение.
Касае се за договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД.
Съгласно съдебната практика (решение № 134 от 21.06.2019 г.
по гр. д. № 4255/2018 г., ГК, III ГО на ВКС) с договора за спогодба по чл. 365,
ал. 1 ЗЗД страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен
спор, като си правят взаимни отстъпки. Договорите имат сила на закон, за тези,
които са ги сключили (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД). Съдът е длъжен да се съобрази с
договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че отношенията
между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са
уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни отстъпки.
При наличие на спогодба, съдът не може да преценя интереса на страните.
Противното би било в противоречие със същността на договора за спогодбата като
способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси. Законът предоставя
на страните възможност - въз основа на направените взаимни отстъпки, да могат
да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения, включително и
такива, които не са предмет на конкретния спор (чл. 365, ал. 2 ЗЗД). ВКС е
посочил, че ако страните не оспорват валидността на волята си при сключване на
спогодбата (не се позовават на пороци на волята), съдът е длъжен да я зачете.
По иска по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 345 от ТЗ във
връзка с чл. 232 от ЗЗД
По този иск в тежест на ищеца като лизингодател е да докаже:
1) сключване на договор за лизинг; 2) изпълнение на неговото задължение да
предостави лизинговата вещ на лизингополучателя;3) настъпване на падежа на
задължението за заплащане на лизинговите вноски; 4) наличието на основание за
ангажиране на солидарната отговорност на другите двама ответници – договор за
поръчителство;
В тежест на ответниците е да докажат заплащане на дължимите
суми.
С оглед изложеното по-горе, Съдът приема, че по делото се
установи наличието на всички предпоставки за основателност на този иск.
Налице е сключен договор за лизинг, по силата на който
ответникът В. ООД се е задължил да заплаща определените лизингови вноски.
Установи се предоговаряне на периода и начина на определяне на лизинговите
вноски със споразуменията от 15.04.2009 г., 08.10.2010 г., 05.10.2011 г., като с оглед
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че размерът на дължимите лизингови вноски за периода 01.10.2012 г. – 31.07.2013
г. (от 50 до 61 вноска), който възлиза на 67141,50 лева (34 328,90 евро).
Следва да се отбележи, че предмет както на заповедното производство, така и на
исковото производство са предоговорените като условия лизингови вноски, предмет
на РАЗДЕЛ II от споразумението от 05.10.2011 г., с което се изменят условията на
договора за лизинг. Не са предмет на настоящото дело задълженията по РАЗДЕЛ I – просрочени към момента на
сключване на споразумението лизингови вноски, предмет на договор за новация.
Налице е и валидна клауза, регламентираща отговорността на
ответниците - физически лица като поръчители по смисъла на чл. 138 от ЗЗД.
Също така размерът на дължимите лизингови вноски за периода
се установява и от съдържанието на споразумението от 27.05.2015 г., видно от
което ответниците са признали, че по силата на договора за лизинг от 14.05.2008
г. и споразумението от 05.10.2011 г. дължат лизингови вноски за главница в размер
на 34 328,90 евро за периода 01.10.2012 г. – 31.07.2013 година.
Ответниците не доказаха погасяване на посочените задължения
за лизингови вноски, което не се установи и от заключенията на
съдебно-счетоводната експертиза.
Нещо повече, установи се, че след споразумението от
27.05.2015 г., в което ответниците отново признават целият размер на
задължението за главница, предмет и на настоящото производство (с изключение на
периода 01.10.2012 г. – 16.10.2012 г. и за сумата над 63 800,95 лева), по
сметката, по която страните са договорили, че ще се погасяват задълженията по
договора за кредит няма постъпили средства. Поради това и Съдът няма да обсъжда
дали правилно ищецът е отнесъл сумата от 11 000 лева за погасяване на
новираните задължения на ответниците по допълнителните споразумения.
Поради това искът за установяване дължимостта на уговорените
лизингови вноски за главница е основателен за периода, предмет на иска –
16.10.2012 г. – 31.07.2013 г. и за исковата сума.
С оглед това становище на Съда за основателност на
претенцията, Съдът следва да се произнесе по възражението за погасяване по
давност.
Ответниците се позовават на уговорения в договора за лизинг
от 2008 г. погасителен план, съгласно който са уговорени 31 лизингови вноски, с
падеж на последната 31.12.2010 година, с което обосновават твърденията си, че
вземания, които се погасяват с кратката тригодишна давност (като периодични
вземания, което не е спорно), са погасени към датата на подаване на заявлението
по чл. 417 от ГПК – 16.10.2015 година.
Ищецът обаче основава претенцията си, а и Съдът я намери за
основателна, на сключените след договора допълнителни споразумения, и по- точно
на последното сключено споразумение, така, както е предявено и вземането в
подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълните, и в
исковата молба. Направените по указания на Съда уточнения на исковата молба не
водят до разлика между заявените основания, на които се е позовал кредиторът в
подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и исковата
претенция по чл. 422 от ГПК. Това би направило исковете недопустими, което не е
налице в случая.
И доколкото със споразумението от 05.10.2011 г. страните са
договорили нови срокове за погасяване на лизинговите вноски, именно към тези
нови падежи следва да се преценява дали задълженията са погасени по давност.
Безспорно е, че към 16.10.2015 г. не са погасени задълженията за лизингови
вноски за исковия период - 16.10.2012 г. – 31.07.2013 година, тъй като не е
изтекъл тригодишният давностен период.
Следва да се отбележи обаче, че Съдът намира и, че със споразумението от
27.05.2015 г. ответниците изрично са признали задълженията си за главница, договорна лихва, лихва за забава
по чл. 12 от договора за лизинг и задължения за разноски по договора съгласно
договора за лизинг 3797-01/2008 г. и споразумението от 05.10.2011 година.
Дори да бе изтекла давността към този момент, би била налице
хипотезата на отказ от вече изтекла давност (признанието на дълга като
фактически отказ от позоваване на вече изтекла давност - решение 65/03.06.2011
г. по т. дело 600/2010 г. ТК, I TO на ВКС).
По изложените съображения, и с оглед диспозитивното начало,
предявеният иск за вземанията за главница по лизинговите вноски (50-61 вноска
за периода 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г. за сумата от 63 800,95 лева (32 620,90
евро) е основателен.
Относно иска по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 294, ал.1 от ТЗ за възнаградителната лихва за сумата от 2 267,76
лв. за периода 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г.
В договора за лизинг 3797-01/2008 г. от Страните са
договорили заплащане на договорна (възнаградителна) лихва върху главницата, като заедно главницата
и възнаградителната лихва формират лизинговата вноска – чл. 11 от договора. Със
споразумението от 05.10.2011 г., след като длъжниците са направили признание за
общия размер на дължимите суми (както просрочени вноски), страните са се
договорили за нов погасителен план и за нови размери на вноските с ненастъпил
падеж, с уговорката, че първите 12 месечни вноски след сключване на
споразумението ще включват само
договорна лихва.
Следователно, налице е валидна уговорка за заплащане на
договорна (възнаградителна) лихва. С оглед признанието
на длъжниците, направено в споразумението от 27.05.2015 г. и заключението на
вещото лице по ССчЕ, Съдът намира искът за основателен за претендираната сума в
размер 2 267,76 лв. (1 159,48 евро) за периода 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г. (върху установената като дължима част от лизингова
вноска No 52 за периода след 16.10.2012 г. и за следващите лизингови вноски -
от лизингова вноска номер 53 до лизингова вноска номер 61 вкл. от дата на
падежа на всяка вноска до 31.07.2013 година).
Относно иска по чл. 345, ал.2 от ТЗ за сумата от 12 007,47
лева - разноски по договора за лизинг за дължими застрахователни премии за
застраховка ГО и Каско по 14 броя фактури за периода 12.07.2012 г. - 14.05.2015 г.
Съгласно чл. 345, ал.2 от ТЗ разноските по поддържане на
вещта са за сметка на лизингополучателя.
В конкретния случай, видно от посоченото съдържание на
договора за лизинг (чл. 27 от ОУ), че лизингополучателят се е задължил да
заплаща и премиите по сключените във връзка с лизинговата вещ застрахователни
договори по застраховка ГО и Каско.
Установява се, че във връзка с договора за лизинг са
сключвани ежегодно договори за застраховка ГО и Каско на лизинговото ПС, като
застрахователните премии са заплащани от лизингополучателя. Следователно,
същият дължи по силата на договора стойността на заплатените застрахователни
премии на лизингодателя.
Съгласно заключението на
вещото лице, и на основание чл. 162 от ГПК с оглед фактурите, по които се
претендира плащане (№ ********** от 14.05.2015 г., № ********** от 15.01.2015
г., № ********** от 16.10.2014 г., № ********** от 17.07.2014 г., № **********
от 17.07.2014 г., № ********** от 23.04.2014 г., № ********** от 27.01.2014 г.,
№ ********** от 28.10.2013 г., № ********** от 08.08.2013 г., № ********** от 08.08.2013 г., № ********** от 25.04.2013 г., № **********
от 14.02.2013 г., № ********** от 22.11.2012 г., № ********** от 12.07.2012
г.), искът е основателен за претендираната сума от 12 007, 47 лева (6 139,32
евро).
Налице е солидарна
отговорност и на ответниците – физически лица като поръчители.
Ответниците правят възражения за изтекла
погасителна давност и относно тези вземания.
На първо място, следва да се отбележи, че не
се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б „в“ от ЗЗД, с оглед
критериите, посочени в ТР 3/2012 г. по т. дело 3/2011 г. на ОСГКТ на ВКС, поради
което и относно това вземане се прилага общата петгодишна давност.
Макар и да имат общ правопораждащ факт - договор за лизинг, при който е безспорно,
че задълженията за заплащане на лизингови вноски представляват периодични
плащания, вземанията за разноски по договора за лизинг не са периодични, тъй като
при периодичните плащания има задължение за трайно изпълнение, защото длъжникът
трябва да престира повече от един път в течение на
определен срок. Задължението по чл. 27 от ОУ може и да не възникне, ако не бъде
сключен договор за застраховка, ако не бъдат заплатени застрахователни премии. Задължението
при периодичните плащания е и повтарящо се изпълнение, като отличителната
разлика на периодичните плащания е предварително определеният и известен на
страните момент, в който повтарящото се задължение за плащане трябва да бъде
изпълнено. А относно задължението по чл. 27 от ОУ, няма такъв предварително
определен падеж на задължението за заплащане на парична сума.
Допълнително, с оглед признанието на
задължението и ефекта му като отказ от изтекла давност, направено със споразумението
от 27.05.2015 г., давността относно тези
вземания не е била изтекла към датата на предявяване на иска за тези вземания –
03.11.2016 година (тъй като заявлението по чл. 417 от ГПК относно тези вземания
е отхвърлено, не може да се приеме, че давността е прекъсната с подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК).
Относно иска по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 92 от ЗЗД за
лихвата за забава върху просрочените задължения по договора за лизинг
Установява се, че с договора за лизинг от 2008 г. и споразумението
от 05.10.2011 г.
страните са договорили заплащане и на лихва за забава за просрочие на задълженията
за заплащане на лизинговите вноски и всички други задължения по договора за
лизинг, включително и за разноски по договора за лизинг. Лизинговите вноски
включват както задължение за главница, така и част от дължимата възнаградителна лихва, като лизингодателят
е издавал отделни фактури за задълженията за главница, за договорна лихва и за
разноски.
По същество, Съдът намира, че се касае за уговорка за
неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД (базисния вътрешен лихвен процент на
лизингодателя + надбавка от 16 %).
Съдът има задължението служебно да разгледа въпроса дали така
уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави и не е нищожна. С оглед
разясненията, дадени в ТР 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, независимо, че не е
предвиден краен срок за начисляване на неустойката и размерът на същата – 16 %
над вътрешния лихвен процент, което към процесния период е около 21 %, Съдът
намира, че уговорката за неустойка в процесния договор и споразуменията не е
прекомерна. Същата не е излязла от типичните функции – обепечителна,
обезщетителна и санкционна, поради което да се
приеме, че противоречи на добрите нрави, като основание за нищожност.
Значителният размер на неустойката се дължи основно на големия период на
забава, който обаче е относим само към поведението на задължените лица – ответници в производството.
И лизингодателя и
лизингополучателя са търговци, а съгласно и изричната разпоредба на чл. 309 от ТЗ, неустойката в отношенията на търговците не може да се намалява поради
прекомерност.
Относно иска за лихва за забава (неустойката за забава) за
периода 01.03.2013 - 30.09.2015 година върху задължението за заплащане на
лизингови вноски - главница и задължението
за заплащане на разноски във връзка с договора за лизинг
Налице е валидна уговорка за заплащане на лихва за забава –
чл. 37 от ОУ на договора за лизинг.
Ответниците не доказаха заплащане на дължимите лизингови
вноски (от 52-ра до 61-ва вноска) и съответно заплащане на направените разноски
от лизингополучателя за заплатени застрахователни премии за премии по 14 броя
фактури за периода 12.07.2012 г. -
14.05.2015 г. в срок.
Със споразумението от 27.05.2015 г. е направено признание за дължимост
на сумата от 18 795,87 евро - лихва за забава на основание чл. 12 от договора
за лизинг от 2008 г. за периода 01.03.2013 - 30.04.2015 година.
С оглед заключението на вещото лице и данните, че след
споразумението от 27.05.2015 г. няма постъпило плащане от ответника
лизингополучател за погасяване на задълженията му по процесния договор,
съгласно предоговорените условия за дължимост на лизинговите вноски за главница
по Раздел II от споразумение от 05.10.2011 г., Съдът намира, че ответниците дължат сумата
от 37 757,71 лева (19 305,21 евро) – лихва за забава върху задълженията за
главница за вноски от 52-ва до 61-ва (за част от 52-ра лизингова вноска), за
периода 01.03.2013 г. – 30.09.2015 година.
Относно неустойката върху разноските по лизинговия договор, следва
да се отбележи, че исковата претенция включва не само неустойка върху
разноските по договора за лизинг, предмет и на настоящото производство, а върху
всички разноски по договора, неплатени на падежа от ответниците, като според
вещото лице фактурата с първия падеж е от 30.11.2011 година (таблица 6 от
допълнителното заключение от 09.12.2019 г.).
Ответниците, както бе посочено правят възражение за
погасяване по давност на всички задължения за главници по договора за лизинг,
което води до прилагане и на правилото на чл. 119 от ЗЗД.
Следователно, независимо, че не са въведени в предмета на
делото, Съдът следва да прецени дали вземането на лизингополучателя за разноски
по договора, за периода, за който се иска неустойка за забавено изпълнение на
това вземане е погасено по давност.
С оглед становището на Съда, че вземането за разноски по
договора за лизинг не е периодично плащане, то за тези задължения се прилага
общата 5 годишна давност.
Заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е
подадено в съда на 16.10.2015 година, поради което и вземанията не са погасени
по давност.
С оглед заключението на вещото лице и на основание чл. 162 от ГПК, като съобрази, че вещото лице е дало заключение за размер на неустойката
за период, надхвърлящ исковия период (от датата на изискуемост на задължението
по всяка фактура до 16.10.2015 г., а не само за исковия период 01.03.2013 -
30.09.2015), Съдът намира исковата претенцията в тази част за основателна за
сумата от 4 238, 56 лева.
Относно иска за лихва за забава (неустойката за забава) за
периода 01.03.2013 - 30.09.2015 година върху задължението за заплащане на договорна
лихва
Установи се по делото, че в договора за лизинг между страните
от 2008 г. има изрична клауза за дължимост на лихва за забава на всяка
лизингова вноска. Лизинговите вноски включват както главница, така и възнаградителна лихва.
С оглед разпоредбата на чл. 294, ал.2 от ТЗ, и доколкото и
двете страни – лизингодател и лизингополучател са търговци, е допустима уговорка
за начисляване на лихва върху лихва. Поради това и с оглед заключението на вещото лице и на
основание чл. 162 от ГПК, като съобрази, че вещото лице е дало заключение за
размер на неустойката за период, надхвърлящ исковия период (от датата на
изискуемост на задължението по всяка фактура до 16.10.2015 г., а не само за
исковия период 01.03.2013 - 30.09.2015), дължимата неустойка за забава върху
уговорената възнаградителна лихва възлиза на 3 163,54
лева.
Следователно, общият размер на неустойката за забава за
периода 01.03.2013 г. – 30.09.2015 г. върху задълженията за главница, договорна
лихва и разноски по договора за лизинг от 2008 г. и споразумението от 05.102011
г. възлиза на 45 159,81 лева (23 089,84 евро).
С оглед диспозитивното начало, искът следва да се уважи за
претендирания размер.
Както
е посочено и в практиката на ВКС след отмяната на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗЗД,
в българското право няма забрана за уговаряне, претендиране и
присъждане на парични суми в чужда валута. При допустимо уговаряне на парично
задължение в чуждестранна валута няма законово основание за присъждане на
нейната левова равностойност. Това следва и от принципа на точното изпълнение
на облигационното задължение (чл. 63, ал. 1 ЗЗД).
Паричните суми, уговорени в чуждестранна валута, се дължат и следва да се
присъдят от Съда в съответната валута. Длъжникът не може да бъде задължен от
съда да изпълни нещо различно от уговореното с изключение на изрично
предвидените в закона случаи. Поради това и Съдът следва служебно да присъди левовата
равностойност на паричното задължение. По аргумент от ТР №4/2015 г. по т.д. №
4/2014 г. на ОСГТК, според което Съдът служебно присъжда левовата равностойност
само в случаите, в които е недопустимо да се уговаря задължение в чужда валута,
то след като плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по
договора чуждестранна валута, Съдът не може да присъди левовата й
равностойност. В случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата
равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, Съдът трябва да се
произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане
на уговорената в чуждестранна валута сума (така решение № 155 от 21.06.2017 г.
по гр. д. № 4451/2016 г., ГК, IV ГО на ВКС).
Относно разноските по делото
С оглед този изход на делото, и направеното искане от ищеца за
присъждане на разноски и за производството по настоящото дело и за заповедното
производство, на същия се дължат такива, като се съобрази, че предмет на
производството по чл. 422 от ГПК са само част от вземанията за които е издадена
заповед за незабавно изпълнение.
Водим
от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени от „Л.ф.“ ЕАД, ЕИК ******,
адрес: ***, адв. Щ.Н.
срещу „В.“ ООД, ЕИК ******, Н.А.М., ЕГН ********** и В.М.М., ЕГН **********, и тримата със съдебен адрес: ***, адв. П. К., че „В.“ ООД, ЕИК ****** като лизингополучател, Н.А.М., ЕГН ********** и В.М.М., ЕГН ********** като поръчители СОЛИДАРНО дължат на „Л.ф.“
ЕАД, ЕИК ****** на основание договор за финансов лизинг 03797-001/14.05.2008 г. и споразумение от
05.10.2011 г. към договор за финансов лизинг 03797-001/14.05.2008 г. по иск с правно
основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 342, ал. 1 от ТЗ сумата от 32 620,91 евро - главница по договор за лизинг от 14.05.2008 г. за периода 16.10.2012
г. -31.07.2013 г. – лизингови вноски
50-61, заедно със законната лихва върху тази сума от 16.10.2015 г. до
окончателното й заплащане, по иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка
с чл. 294 от ТЗ сумата от 1159,48 евро - договорна лихва за периода 16.10.2012 г. – 31.07.2013 г. (върху
лизингова вноска 52 - за периода след 16.10.2012 г. и за следващите лизингови
вноски - от лизингова вноска номер 53 до лизингова вноска номер 61 вкл. от
датата на падежа на всяка вноска), по иск с правно основание чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 92 от ЗЗД - сумата от 22 897,36 евро – дължими суми за
забава за периода 01.03.2013 г. – 30.09.2015 година, за които суми (в левова
равностойност) е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по
ч. гр. дело 62826/2015 г. по описа на СРС, 119 състав.
ОСЪЖДА „В.“ ООД, ЕИК ******, Н.А.М., ЕГН **********
и В.М.М., ЕГН **********, и тримата със съдебен
адрес: ***, адв. П. К. ДА ЗАПЛАТЯТ на „Л.ф.“ ЕАД, ЕИК
******, адрес: ***, адв. Щ.Н. по иска с правно основание чл. 345, ал.2 от ТЗ сумата от 12 007,47 лева - разноски по договора за лизинг за дължими
застрахователни премии за застраховка ГО и Каско по 14 броя фактури за периода
12.07.2012 г. - 14.05.2015 г., заедно
със законната лихва върху тази сума от 16.10.2015 г. до окончателното й
заплащане.
ОСЪЖДА „В.“ ООД, ЕИК ******, Н.А.М., ЕГН **********
и В.М.М., ЕГН **********, и тримата със съдебен
адрес: ***, адв. П. К. да заплатят на „Л.ф.“ ЕАД, ЕИК
******, адрес: ***, адв. Щ.Н. сумата от 2 216,97 лева – държавна такса и
2 115,34 лева – адвокатско възнаграждение - разноски за заповедното производство, за която сума е издадена заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. дело 62826/2015 г. по описа на СРС,
119 състав, както и сумата от 3397,34
лева - разноски
по исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред САС в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: