РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 26.08.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на седми юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ

                    мл.с. БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 15206 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 490459 от 18.09.2018 г., постановено по гр. дело № 24375/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 66 състав е признато за установено по предявените от „Т.С." ЕАД, искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че П.С.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата в размер на 1 631,59 лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.11.2012 г. до м.04.2015 г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, ведно със законната лихва от 23.12.2015 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 162,44 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода лихва за забава за периода 31.12.2012 г. - 18.12.2015 г., както и че Р.П.П., Л.П. Тотева и Ю.П.В. дължат на „Т.С.“ ЕАД, всяка от тях сумата в размер на по 326,31 лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.11.2012 г. до м.04.2015 г. в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, ведно със законната лихва от 23.12.2015 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на по 32,49 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода лихва за забава за периода 31.12.2012 г. - 18.12.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 80564/2015 г., по описа на СРС, 66 състав, като са отхвърлени исковете за главница за разликата над общия уважен размер от 2 610,53 лева до пълния предявен размер от 2 754,03 лева, както и исковете за обезщетение за забава за разликата над общия уважен размер от 259,91 лева до пълния предявен размер от 408,95 лева. Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 102,79 лв., представляващи разноски в заповедното производство и сумата от 677,68 лв., представляваща разноски в исковото производство, а ищеца е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените пасивно субективно съединени акцесорен установителни искове, предвид конкретното оплакване в жалбата в тази му част,  е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния и необоснованост. Изтъква, че съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ОУ за ответника съществува задължение да заплаща месечните дължими суми в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което и ответникът е изпаднал в забава и дължи пълния размер на предявения иск. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи претенцията. Претендира разноски.

Въззиваемите ответници, чрез пълномощниците си са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ищеца, с който оспорвата същата по подробно изложените съображения.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която частично са уважени главните и акцесорните пасивно субективно съединени искове, е подадена въззивна жалба и от ответниците, чрез пълномощниците им. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснато от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. В жалбата се поддържа, че неправилно СРС е включил като задължения и сумите по общата фактура от 31.07.2015 г., доколкото същата се отнасяла за задължения извън процесния период и задълженията по същата са станали изискуеми след 15.09.2015 г. Сочи, че ищецът не дължи и стойността на услугата дялово разпределение, обосновавайки се с разпоредбата на чл. 22, ал. 2 ОУ. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.

Въззиваемият ищец не е подал отговор на въззивната жалба на ответниците и не взема становище по същата.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД не е подал отговор на въззивната жалба, не изразява становище по същата  и не се представлява в съдебно заседание.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Във връзка с оплакванията в жалбата на ищеца, касаещи акцесорния иск за изтекла мораторна лихва следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В рамките на процесния период са действали общите условия на ищцовото дружество, приети с Решение по т. 1 от Прото­кол 53/ 28.03.2013 г. на Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД, одоб­рени е Решение ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на за­конната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на из­равнителната сметка. Следователно по аргумент за противното от чл. 33, ал. 4 ОУ се явява обоснован извода на първостепеннния съд, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху ме­сечните прогнозни сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след из­вършването на изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. и имащи отношение за периода от 12.03.2014 г. до 30.04.2015 г. последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството, така както и ищецът е твърдял в исковата молба. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за датата, на която сметките на ответниците за периода от 12.03.2014 г. до 30.04.2015 г.  са били публикувани на интернет-страницата му, поради което и с оглед доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че същите  са поставени в забава за изпълнението на процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в имо­та топлинна енергия. Следователно в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд обосновано е приел, че ответниците не дължат мораторна лихва върху главното парично задължение за топлинна енергия за периода от 12.03.2014 г. до 30.04.2015 г., поради което и правилно искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 259,91 лв. до пълния предявен размер от 408,95 лв., представляващо обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от за периода от 12.03.2014 г. до 30.04.2015 г. е бил отх­върлен.

По отношение на наведеното във възивната жалба на ответниците оплакване следва да се отбележи, процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г. и касаеща процесния имот/ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. В тази връзка по делото е представен Дотовор за рокупко-продажба на жилище, сключен по реда на ЗОС, неоспорен от ответниците, както и от Удостоверение за наследници от 02.05.2018 г., издадено от СО, р-н Люлин,  се установява, че именно ответниците П.С.Т., Р.П.П., Л.П. Тотева и Ю.П.В. са собственици на процесния недвижим имот при квоти: 5/8 ид.ч. на П.Т. и по 1/8 ид.ч. всеки един от останалите наследници. Следователно, противно на поддържаното във въззивната жалба, по делото е установено, че през процесния период, че именно между страните по делото е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, като задължението на всеки един е съобразно квотата от съсобствеността.

По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета СТЕ се установява, че реално доставената топлинна енергия за процесния период до имота, находящ се в адрес гр. София, ж.к. „****** е на стойност 2610,51 лв., представляващ разликата между прогнозната продажна цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за приспадане по изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционния съд. Във връзка с оплакването във въззивната жалба следва се изясни, че изчисленията през процесния период са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Т.с.“ ЕООД, като съгласно заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от допуснатата комплексната СТЕ е анализирало данните, обективирани в главните отчети за процесните периоди и общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в съотвествие с действащата нормативна уредба методология, както и че уредите за топлинно отчитане са минавали през необходимите и задължителни метрологични проверки.

Ето защо са необосновани оплакванията във въззивната жалба, че неправилно  е включена сумата по общата фактура от 31.07.2015 г. на стойност 1047,36 лв., тъй като задължението на ответниците е определено въз основа на реално доставената топлинна енергия до процесния топлоснабден обект, а не по счетоводните записвания. По изложените съображения настоящата съдебна инстанция приема за безспорно установено по делото, че стойността на реално доставената до процесния имот през релевантния период топлинна енергия е общо в размер на сумата 2610,51 лв., като съобразно квотата от съсобствеността СРС правилно е определил задължението на всеки един от съсобствениците.

По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване, касаещо сумата за дялово разпределение следва да се отбележи, че по силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача  стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.

Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

С договора от 01.11.2007 г., сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД страните са договорили заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември следващата година.

Представен е и договор от 29.08.2001 г., сключен между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение, с който страните са договорили абонаментна цена за отчитане на показанията на индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за отопление, водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и изготвянето на обща и индивидуални сметки – 4, 20 лв. на измервателен уред.

Предвид ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на право да получи стойността на извършваната услуга дялово разпределение и предявените искове за установяване на дължимостта й са установени по основание, а заключението на изслушаната СТЕ и по размер.

Доколкото във въззивните жалби на страните липсват други конкретни оплаквания и поради съвпадане правните изводи на двете съдебни инстанции решението следва да се потвърди изцяло.

С оглед неоснователността на подадените от страните жалби разноски не следва да им бъдат присъждани.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 451532 от 16.07.2018 г., постановено по гр. дело № 67400/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 66 състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.

 РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                ЧЛЕНОВЕ: