№ 8246
гр. София, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20241110110827 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца Н. Н. Н., ЕГН **********, срещу *******************,
ЕИК **********, обективно кумулативно съединени искове, както следва: - по чл. 26,
ал.1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за прогласяване нищожност на
Договор за потребителски кредит № *******, а в условията на евентуалност, че
клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № ******* е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143 вр. чл. 146 ЗЗП; - по чл. 55, ал.1,
предл. I ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 5 лв., частично от общо
118,48 лв., представляваща платена при изначална липса на основание сума по Договор
за потребителски кредит № *******, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба- 27.02.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът Н. Н. Н., ЕГН **********, излага твърдения, че на 20.02.2023 г. е
сключил Договор за потребителски кредит № ******* по реда на ЗПФУР, съгласно
който ответникът предоставил в заем на сумата от 400 лв. срещу задължението на
ищеца да я върне в 30-дневен срок, с лихва от 3,38 % и ГПР от 49,85 %. Съгласно чл. 5
от процесния договор било предвидено кредитът да се обезпечава чрез поръчителство,
предоставено от ************* в полза на ответника. На ищеца била начислена такса
в размер на 118,48 лв. за предоставеното обезпечение, като се излагат твърдения, че в
договора не бил посочен размерът на възнаграждението за поръчителя. Твърди, че към
датата на подаване на исковата молба в съда задълженията по договора са изцяло
погасени. Поддържа, че същият бил недействителен, доколкото дължимите вноски за
поръчителство не били посочени в договора за кредит. Също така в общите условия не
било посочено, че сключването на договор за гаранция е условие за предоставяне на
кредита. Не била спазена предвидената от закона форма. Процесният договор не
съдържал начина за изчисляване на ГПР. Твърди, че е посочен грешен размер на ГПР,
доколкото в същия не бил включен като разход таксата за предоставяне на
поръчителство. Поради това ГПР надхвърлял законоустановения максимален праг.
Поддържа, че клаузата на чл. 5 от договора е нищожна като неравноправна. Моли за
уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът *******************, ЕИК **********,
1
подава отговор на исковата молба, чрез адв. Е. Ц., с който оспорва исковете като
неоснователни. Ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор за
кредит със соченото от ищеца съдържание. Твърди, че процесният договор за кредит е
действителен и е сключен съгласно правилата на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Посочва, че в
част 4.1. от СЕФ и чл. 9 от договора е изрично предвидено правото на отказ от
договора от страна на ищеца. Оспорва твърденията на ищеца, че предоставянето на
поръчителство е условие за сключване на договора за кредит. Твърди, че таксата за
поръчителство не е включена в размера на ГПР. Излага също и че ищецът е имал
възможност да избере друго обезпечение. Поддържа, че уговорката за предоставяне на
поръчителство се явява индивидуално уговорена. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира присъждане на разноски.
С молба от 28.10.2024 г. ищецът прави искане за увеличаване на размера на
исковата претенция по осъдителния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД от 5 лева на 118,48 лева. С
протоколно определение от 29.10.2024 г. е допуснато увеличение на исковата
претенция по чл. 55 ЗЗД.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства намира следното:
За уважаване на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че на
20.02.2023 г. между Н. Н. Н. и ******************* е бил сключен Договор за
потребителски кредит № ******* от разстояние с посоченото съдържание;
обстоятелствата, от които произтича, че договорът, респ. оспорената клауза, са
недействителни на заявените правни основания. В тежест на ответника е да установи,
че сочената като неравноправна клауза на договора за кредит е индивидуално
уговорена / т.е. не е била предварително изготвена от банката или дори да е била, то
ищецът е имал възможност да я обсъди с ответника и да влияе върху съдържанието и/.
За уважаване на иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, в
тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил процесната сума
в полза на ответника *******************. В тежест на ответника е да установи
основание за получаване, респ. за задържане на полученото. В тежест на всяка от
страните е да установи фактите, на които основава изгодни за себе си последици.
По иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД:
По делото е отделено за безспорно, а и се установява от представения по делото
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние № *******, че на
20.02.2023 г. страните по делото са сключили Договор за потребителски кредит №
******* по реда на ЗПФУР, съгласно който ответникът предоставил в заем на сумата
от 400 лв. срещу задължението на ищеца да я върне в 30-дневен срок, с лихва от 3,38
% и ГПР от 49,85 %. Съгласно чл. 5 от процесния договор било предвидено кредитът
да се обезпечава чрез поръчителство, предоставено от ************* в полза на
ответника. На 21.02.2023 г. е сключен и договор за гаранция между *********** p.l.c и
Н. Н. към договор за заем № ******* с договорена такса за предоставяне на гаранция
(поръчителство) в размер на 118,48 лева. На ищеца била начислена такса за
предоставяне на поръчителство (гаранция) в размер на 118,48 лв., която не е включена
в ГПР по договора за кредит.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
потребителят и доставчикът, като на осн. чл. 7, ал. 2 от ЗПФУР и § 13, т. 1 от ЗЗП,
2
ответникът има качеството потребител, като физическо лице, което като страна по
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. Предвид това по отношение на
кредитното правоотношение, предмет на спора, са приложими правилата на ЗПК и
ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и
защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е
посочен процент на ГПР 49,85 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер
обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
сключен от потребителя с *************, което според настоящия състав на съда се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо
че страна по правоотношението се явява търговско дружество, което формално и
юридически е самостоятелен правен субект. Видно от приетото по делото заключение
на съдебно- техническа експертиза от вещо лице И. С., което настоящият състав
приема за обективно, компетентно и безпристрастно изготвено, се установява, че при
кандидатстване за кредит, клиентът има две опции за гарантиране на поръчителство, а
именно – 1 с гаранция от ************* и 2 с гаранция от физическо лице – Личен
гарант. Клиентът няма как да продължи процеса по кандидатстване за кредит, ако не
избере опция от предложените две. Настоящият състав споделя дадените разрешения в
актуалната съдебна практика на СЕС, обективирана в Решение на Съда на ЕС от
13.03.2025 г. по дело № С – 337/23, с което е прието, че член 3, букви ж) и и) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от
него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Ето защо съдът приема, че
такса за предоставяне на гаранция следва да се включи в ГПР по договора за кредит.
При тези изводи и при съобразяване на приетото по делото заключението на
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно, обективно и
безпристрастно изготвено се установява, че при включване на разхода за потребителя
за поръчителство в размер на 118,48 лева, ГПР е в размер на 401,50 %. Съдебната
практика приема, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Така Решение на
СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17г. , както и Решение на СЕС по дело № С
714/2022 г. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя
относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Ето защо, съдът приема, че предявеният главен иск за прогласяване
нищожността на договора за кредит е основателен, поради противоречие на същия с
3
посочените императивни материалноправни разпоредби на закона и следва да бъде
уважен на това основание.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне.
По иска по чл. 55 ЗЗД:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този
смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и
решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
Видно от справка за получени плащания /л. 54/, както и заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице В. П., което съдът
кредитира като компетентно, обективно и безпристрастно изготвено, вещото лице е
установило въз основа на извлечение от счетоводната система на ответното дружество,
че платените суми за обезпечението са в размер на 118,48 лева, които са преведени на
22.02.2023 г. на *************. Следователно, исковата претенция за връщане на
платени без основание суми по договор за предоставяне на гаранция срещу
******************* се явява неоснователна поради липса на пасивна
материалноправна легитимация на ответника. Страна по договора, от който произтичат
задълженията за заплащане на възнаграждение за предоставена гаранция е
*************, в чиято полза е платена сумата в размер на118,48 лева, което макар да
е свързано лице с ******************* е различен правен субект. Задължението за
връщане на получените суми тежи върху страната по договора, която реално е
получила сумите, а не върху лицето, което е овластено от нейно име по реда на чл. 75,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД да получава сумите, противно на доводите на ищеца, развити в хода
на производството. Според уговорката по договора за предоставяне на гаранция / чл. 3,
ал. 2/, клиентът се задължава да заплати на гаранта такса за предоставяне на
гаранцията, която да преведе по банкова сметка на гаранта. Видно от експертизата,
сумата от 118,48 лева, представляваща такса за обезпечението е преведена на
************* на 22.02.2023 г., следователно не е в патримониума на ответника. Ето
защо, искът срещу ******************** за връщане на платени суми по договора за
кредит в размер на 118,48 лева се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 840 лева – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие на л. 60, както и 50 лева заплатена държавна такса, както и 125 лева – за
депозит за съдебно-счетоводна експертиза. Доколкото за претенцията за разноски
съдът не следи служебно, при присъждането им съдът е ограничен до претендирания и
доказан размер. С оглед на гореизложеното и при липса на направено възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК от страна на ответника, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от 840 лева за адвокатско възнаграждение по
делото. В тежест на ищеца следва да бъдат възложени сторените разноски от 200 лева
– адвокатско възнаграждение, 150 лв. – депозит за съдебно-техническа експертиза, 50
4
лева за съдебно-счетоводна експертиза.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Н. Н. Н., ЕГН **********, срещу
*******************, ЕИК **********, седалище и адрес на управление:
********************************************** иск с правно основание по чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №
*******/20.02.2023 г., сключен между тях, поради противоречие със закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Н. Н. Н.,
ЕГН ********** срещу *******************, ЕИК **********, седалище и адрес на
управление: ********************************************** да бъде осъден
*******************, ЕИК ********** да заплати на Н. Н. Н., ЕГН **********
сумата от 118,48 лв. ( сто и осемнадесет лева и 48 стотинки), представляваща платена
без основание сума по Договор за потребителски кредит № *******/20.02.2023 г.,
сключен между тях.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 *******************, ЕИК: **********,
седалище и адрес на управление:
**********************************************, да заплати на Н. Н. Н., ЕГН
********** сумата от 1015 лв. (хиляда и петнадесет лева ) – разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК Н. Н. Н., ЕГН ********** да заплати на
*******************, ЕИК: **********, седалище и адрес на управление:
********************************************** сумата от 400 лева (
четиристотин лева) – разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5