Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия
Малоселска в.гр.дело № 5801 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 50850 от 26.02.2019
г., постановено по гр. д. № 25085 по описа за 2018 г. на СРС, Второ гражданско
отделение, 75 състав, са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, искове с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.149 от ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Н.М.Н. дължи на ищеца следните
суми: сумата от 2355,73 лв. – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к.
„*******, апартамент № 16; сумата от 70,70 лв. – цена за дялово разпределение
на топлинна енергия за периода сумата от 334,77 лв. – обезщетение за забава за
периода от 16.09.2015 г. до 07.12.2017 г.; сумата от 13,18 лв. – обезщетение за
забава върху главницата за дялово разпределение, като неоснователни. С
решението си СРС възложил в тежест на ищеца сума в
размер на 800 лева – заплатени разноски за производството пред този съд.
Недоволен от постановеното решение, с
което предявените искове са отхвърлени, останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, предвид
което подал въззивна жалба срещу съдебния акт. Жалбоподателят заявява
оплаквания за неправилност на съдебното решение поради противоречието му с
материалния закон и допуснати от първия съд нарушения на процесуалните правила.
В противоречие с действителното фактическо и правно положение, според
въззивника, решаващият състав на районния съд приел, че ответникът не е потребител
на топлинна енергия за битови нужди по см. на ЗЕ, доколкото от представения по
делото нотариален акт се установявало притежаваното от последния право на
собственост върху процесния топлоснабден недвижим имот. Без значение били
обстоятелствата дали лицето е ползвало имота и дали го е обитавало лично.
Погрешно, според въззивника, решаващият състав на първия съд приел, че при
учредено вещно право на ползване следвало да се приеме, че ползвателят е лицето,
обитавало имота, съответно консумирало топлинна енергия. Следователно ищецът
установил в производството наличието на облигационно правоотношение между
страните, а СРС неправилно отхвърлил предявените искове. Развиват се доводи, че
учредяването на безвъзмездното право на ползване включвало и уговорка, че
ползвателят няма да заплаща разноските, свързани с ползването на имота, а
действащата нормативна уредба давала възможност за алтернативен избор дали
претенциите да бъдат насочени срещу собственика или срещу ползвателя на имота.
Заявеното искане е за отмяна на постановеното решение и за уважаване на
предявените искове за пълните им размери.
Въззивната жалба се оспорва с отговор, постъпил
в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззиваемият оспорва основателността на
изтъкнатите с жалбата доводи, като поддържа, че ищецът не изпълнил задължението
си да представи по делото убедителни доказателства, от които да се направи
извод, че ответникът е вещен ползвател на имота, респ. потребител на топлинна
енергия. Обратно, в производството се установило, че други лица са вещни
ползватели на процесния апартамент, като именно тези лица били задължени за
цената на доставените топлинни услуги. Заявено е искане за потвърждаване на
решението и за присъждане на разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като при
постановяването му съдът не е допуснал нарушения на приложимия към правнорелевантните
за спора факти материален закон, както се твърди в сезиращата настоящата
инстанция въззивна жалба. Съображенията на въззивния състав на съда да достигне
до този правен извод са следните:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба от "Т.С." ЕАД против Н.М.Н., с която по реда на чл. 422 ГПК ищецът е предявил искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумите, за които била издадена оспорената от длъжника
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 89087/2017 г. на СРС, 75 състав.
Спорно по делото се явява
обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответникът има качеството на потребител
на топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба последният
е оспорил да е налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор
за доставка на топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ (приложима
редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна
енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно
право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Съгласно тълкувателно решение № 2/2017
г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни
субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на
доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие,
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената й на топлопреносното предприятие. Правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Договорът за доставка на топлинна
енергия за даден имот, част от сграда намираща се в режим на етажна
собственост, може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със
самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като
всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина
/изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно
сключен договор за същия имот с друго лице. За преценката с кого дружеството –
ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния
имот през процесния период, е от значение обстоятелството с кое лице последно
по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия.
След така направените принципни
разяснения съдът намира от фактическа страна следното:
По делото е приет като писмено
доказателство нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение
за гледане и издръжка от 01.04.1991 г., по силата на който М.Н.Д.и А.Д.Д.са прехвърлили
на сина си Н. М.Н. процесния апартамент № 40 срещу задължение за гледане и
издръжка, като прехвърлителите са си запазили правото да ползват жилището,
докато са живи.
В хода на съдебното дирене, проведено
пред СРС, от страна на ищеца не са ангажирани доказателства правото на ползване
върху имота, което М.Н.Д.и А.Д.Д.са запазили за себе си при сключване на
договора за гледане и издръжка, да е погасено.
В конкретния случай ищецът сам представя
доказателства за наличие на вещно право на ползване върху процесния недвижим
имот, чиито титуляри се явяват трети за делото лица. Като носители на
ограниченото вещно право на ползване върху недвижимия имот, за който по делото
е установено, че е топлофициран /същият се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа/, настоящият състав приема,
че прехвърлителите, запазили си вещно право на ползване, имат качеството на
клиенти на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ, доколкото по делото не е установено това вещно право да е било погасено. Именно
с тях е възникнало договорното правоотношение, доколкото по делото не се
твърди, а и не е установено правото на ползване да е погасено. Обстоятелството,
че титуляр на правото на собственост върху отопляемия обект /носител на т. нар.
"гола собственост"/ е ответникът, е ирелевантно за конкретната
материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове за стойността на
доставената топлинна енергия, доколкото именно носителят на вещното право на
ползване упражнява правомощието да владее и ползва имота, съответно е задължен
за разноските, свързани с ползването му /чл. 57 от ЗС/. В този смисъл е решение
№ 11 от 29.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1319/2012 г., III г. о., ГК.
Действително, съгласно постановките на
тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС клиенти на топлинна енергия за
битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното
предприятие. По делото не е установено облигационно правоотношение между
страните по спора да е възникнало по този ред.
В конкретния случай от страна на ищеца в
производството, в съответствие с носената от същия доказателствената тежест, не
са ангажирани доказателства, които да установяват наличието на договорно
правоотношение с ответника по делото за предоставяне на услугите на дружеството
на адреса на процесния имот.
Неоснователни са наведените във
въззивната жалба доводи, че първият съд е отдал значение на обстоятелството кое
лице действително е ползвало имота. Решаващият състав е извършил съпоставка
между конкуриращите се върху имота права – правото на собственост и вещното
право на ползване, като при наличие на учредено върху един имот пожизнено право
на ползване е приел, че материалната легитимация принадлежи на носителя на това
право. В производството не е изследвано кой е бил действителният ползвател на
имота, доколкото това обстоятелство не е релевантно за разрешаване на правния
спор извън хипотезата на трето лице, ползващо имота по силата на сключен с
продавача изричен договор, каквито фактически твърдения не са заявени с
исковата молба.
Не могат да бъдат споделени и
аргументите на въззивника, че вещното право на ползване предпоставяло и
безвъзмездно ползване на комуналните услуги в имота. От нито една законова
разпоредба не произтича подобно разрешение. Дори да е налице подобна уговорка
между голия собственик и вещния ползвател, то по отношение на същата
дружеството се явява трето лице и не може да се позовава на нея.
Според състава на въззивния съд
пасивната материална легитимация е функция от материалното правоотношение и
качествата, които страните имат по същото. В конкретния случай договорна връзка
е установена между ищеца и вещните ползватели, с оглед което и неоснователни са
наведените с въззивната жалба съображения, че за продавача е налице
алтернативен избор от кое лице да претендира вземанията си за стойността на
доставена в имота топлинна енергия. Да се възприеме противното, би означавало
да се игнорира значението на договорната обвързаност, да се създаде правна
несигурност или да се стигне до хипотеза да се предостави на продавача правото
да определя насрещната страна по договора, като според настоящия съдебен състав
действащата нормативна уредба не предоставя подобна възможност за алтернативно
насочване на претенциите на ищеца.
Съобразно горните изводи следва да се
заключи, че от представените по делото писмени доказателства не се установява
при условията на пълно и главно доказване лицето, срещу което са насочени исковете,
да е материално легитимирано да отговаря по същите. Ето защо предявените искове
за потребена и незаплатена топлинна енергия, за цена на услуга за дялово
разпределение, за обезщетение за забава в плащането на главницата за топлинна
енергия и за обезщетение за забава в плащането на главницата за цена на услуга
за дялово разпределение, са изцяло неоснователни. Следователно решението на СРС,
като правилно и постановено в съответствие с относимите действащи разпоредби на
материалния закон, следва да бъде потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се
следват само на въззиваемия. Искане за присъждането им е своевременно заявено,
а от представените доказателства се установява, че извършените от страната във
връзка с производството разходи възлизат на сумата от 500 лева – заплатено на
процесуалния представител на страната адвокатско възнаграждение. Въззивникът е
релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за основателно. Като
взе предвид ниската фактическа и правна сложност на спора, обстоятелството, че страните
не са заявили нови доводи в тази фаза на процеса, съответно защитата на
ответника не е била изправена пред нови процесуални предизвикателства, делото е
разгледано в едно открито съдебно заседание без събиране на доказателства, като
съобрази принципа за обоснованост на адвокатското възнаграждение и обема на
процесуалните усилия, осъществени от представителя на страната, съдът приема,
че разноските, които следва да се възложат в тежест на въззивника на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се редуцират до размер близък до минимума,
предвиден в чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно до сумата от 320 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 50850 от 26.02.2019 г., постановено по гр. д. № 25085 по описа
за 2018 г. на СРС, Второ гражданско отделение, 75 състав.
ОСЪЖДА "Т.С."
ЕАД, ЕИК *******, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Н.М.Н., ЕГН **********,
сумата от 320 лева, представляваща разноски, сторени в производството пред СГС.
Решението е постановено при участието на
трето лице помагач „Нелбо“ АД на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.