№ 3327
гр. София, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Д.А Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Д.А Г. ИВАНОВА ТОШЕВА Гражданско
дело № 20221110151935 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на П. П. М. срещу „****“ ООД, с която са
предявени при условията на обективно съединяване следните искове: евентуално съединени
помежду си искове за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 21 от Договор за
потребителски кредит № ****/01.07.2021 г., предвиждаща задължение за неустойка в размер
на 289.10 лв., както следва: главен иск с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5
и т. 19 ЗЗП – нищожност поради неравноправност; евентуален иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК – нищожност поради заобикаляне на закона;
евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – нищожност поради накърняване
на добрите нрави, както и кумулативно съединен с тях осъдителен иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата
от 100 лв. – платена от нея без основание сума по нищожната неустоечна клауза, ведно със
законната лихва от 26.09.2022 г. до окончателното плащане. Претендират се разноски.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за потребителски кредит №
****/01.07.2021 г., по силата на който й бил предоставен кредит в размер на 500 лв., като се
задължила да върне сума в общ размер на 545.90 лв., дължима на 5 вноски, при ГПР в
размер на 42.59 %, както и била задължена да осигури поръчител в 3-дневен срок от
сключването на договора. Излага, че поради непредставянето на обезпечение й била
начислена неустойка съгласно чл. 21 от договора в размер на 289.10 лв., разсрочена на 5
вноски. Сочи, че по договора е заплатила сума в общ размер на 645.90 лв., вкючваща 500 лв.
– главница, 45.90 лв. – лихва, и 100 лв. – неустойка. Намира неустоечната клауза за
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като се касае за неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, която е стандартна и бланкетна, а не индивидуално
1
уговорена. Изтъква, че неустойката е необосновано висока, както и че по съществото си тя е
добавък към възнаградителната лихва, поради което посоченият в договора ГПР не
съответства на действително прилагания, което е заблуждаваща търговска практика. Сочи,
че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща ГПР до пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, както и на разпоредбата на чл.
33, ал. 1 ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Намира я за
нищожна и като накърняваща добрите нрави поради противоречие с принципите за
справедливост и добросъвестност. Излага, че чрез нея се прехвърля рискът от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. Счита, че неустойката за
неизпълнение на акцесорно задължение излиза извън присъщите й функции и цели
единствено кредиторът да се обогати неоснователно за сметка на длъжника. Поради това
претендира платената от нея сума от 100 лв. по нищожната клауза, като платена без
основание.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не е подал отговор на исковата молба. С
молба с вх. № 21557/26.01.2023 г. той признава исковете.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
По делото се установява сключването между страните на Договор за потребителски
кредит № ****/01.07.2021 г., по който ответникът е предоставил на ищцата в заем сумата от
500 лв., а тя се е задължила да върне заемната сума на 5 месечни вноски, като страните са
договорили фиксиран лихвен процент в размер на 3 % и годишен процент на разходите в
размер на 42.59 %.
В чл. 21 от договора е уговорено задължение на кредитополучателя за предоставяне в
3-дневен срок от сключването му на обезпечение – един поръчител, който да отговаря на
следните условия: да е на безсрочен трудов договор; да получава нетно месечно
възнаграждение минимум от 1 000 лв.; да няма задължения към банкови и небанкови
институции; да не е поръчител по други заеми. Предвидено е, че при неизпълнение на това
задължение се начислява месечна неустойка, предварително договорена между страните. В
Приложение № 1 към договора – Схема на погасяване, са посочени месечните задължения за
неустойка – по 57.82 лв., или общо сумата от 289.10 лв. Страните не спорят, че ищцата не е
изпълнила задължението си за осигуряване на поръчител.
От представените от ответника приходни касови ордери се установява, че на
18.08.2021 г. ищцата е заплатила по процесния договор сумата от 174.74 лв., отнесена за
погасяване на следните задължения: 94.18 лв. – главница; 15 лв. – лихви; 57.82 лв. –
неустойка; 7.74 лв. – просрочие, а на 17.09.2021 г. е платила сумата от 549.17 лв., отнесена за
погасяване на следните задължения: 97.01 лв., 99.92 лв., 102.91 лв. и 105.98 лв. – главница
по втора, трета, четвърта и пета вноски; 12.17 лв. и 9.26 лв. – лихви по втора и трета вноски;
57.82 лв. и 57.82 лв. – неустойки по втора и трета вноски; 6.28 лв. – просрочие, с което
дължимите суми по договора са изплатени.
2
С протоколно определение от 23.02.2023 г. е обявено за безспорно, че процесната
клауза не е индивидуално уговорена, както и че е извършено плащане от ищцата на сумата
от 100 лв. въз основа на нея и сумата е получена от ответника.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на няколко различни основания на неустоечна клауза от договор за потребителски
кредит и кумулативно съединен с тях иск за връщане на платената въз основа на нищожната
клауза парична сума. Съобразявайки съдебната практика /например Решение №
97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д.
№ 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете
за установяване нищожност на неустоечната клауза, че същите следва да се разгледат при
условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от
естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо
следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожност на неустоечната клауза поради нейната неравноправност и само в случай на
неговото отхвърляне следва да бъдат разгледани последователно искът с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК за нищожност на клаузата поради заобикаляне на
закона, евентуално – искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за установяване
нищожност на клаузата поради накърняване на добрите нрави.
По иска с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП:
По този иск в доказателствена тежест на ищцата е да установи сключването между
страните на Договор за потребителски кредит № ****/01.07.2021 г. с посоченото
съдържание, по който ответникът й е предоставил в заем сумата от 500 лв., и твърдяната
неравноправност на клаузата за неустойка, а в тежест на ответника е да докаже, че
процесната клауза е индивидуално уговорена.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
****/01.07.2021 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146
ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им.
3
Неравноправността на клаузата по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, каквато се релевира от
ищцата, се преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид дали
размерът на неустойката е многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за
евентуално предвидимите от неизпълнението вреди, което би било в разрез с принципа на
добросъвестност и би довело до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 21 от
договора не държи сметка за вида на неизпълненото задължение и значимостта на това
неизпълнение – касае се за неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение, което неизпълнение не води автоматично до неизпълнение на основното
задължение на кредитополучателя – за връщане на главницата по договора заедно с
уговорената възнаградителна лихва, в подкрепа на което е обстоятелството, че в случая дори
е налице предсрочно погасяване от потребителя на задълженията за главница и
възнаградителна лихва. Същевременно изискването за добросъвестност налага преценка за
носения от кредитора риск да бъде извършена от него преди сключването на договора, респ.
ако се установи необходимост от обезпечение на кредита, изискването за предоставяне на
такова следва да е условие за неговото отпускане. В случая с чл. 21 от договора се прехвърля
рискът от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху последния, което води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, с което се увеличава опасността от негова свръхзадлъжнялост, при положение че
от неизпълнението на акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение не
произтичат преки вреди за кредитора. На следващо място, размерът на неустойката, която
кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок на обезпечение,
отговарящо на изискванията, е необосновано висок, като многократно надвишава
възнаградителната лихва. Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното
основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки за
неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във
вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/,
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на
потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност.
На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност
представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени
неизпълними изисквания към обезпечението, което кредитополучателят следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
вид финансова институция. Единствената цел на тези прекомерни изисквания е
потребителят да бъде поставен във фактическа невъзможност да предостави /при това в
толкова кратък срок/ обезпечение, отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да
се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява
негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството,
че в договора е предвидено разсрочването на „неустойката“ съобразно погасителния план, от
4
което следва, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава „неустойка“
ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да изпълни поставените към
него изисквания. Невключването на „неустойката“, имаща в действителност характер на
скрита възнаградителна лихва, в годишния процент на разходите представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не
позволява на кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Всичко изложено обуславя извода на съда, че процесната неустоечна клауза е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
В случая с протоколно определение от 23.02.2023 г. е обявено за безспорно, че
процесната клауза не е индивидуално уговорена, поради което и на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП тя е нищожна.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е основателен,
поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищцата
основания за нищожност на неустоечната клауза на чл. 21 от договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
За неговата основателност в тежест на ищцата е да докаже извършена от нея в полза
на ответника престация на определено благо – парична сума в размер на 100 лв., и
получаване на сумата от ответника, а ответникът следва да установи наличието на правно
основание за получаване на процесната сума, което в случая предполага да докаже
наличието на валидно облигационно отношение, възникнало по силата на Договор за
потребителски кредит № ****/01.07.2021 г. и включващо в съдържанието си валидна
неустоечна клауза по чл. 21.
В случая с протоколно определение от 23.02.2023 г. е обявено за безспорно
извършеното плащане от ищцата на сумата от 100 лв. въз основа на процесната неустоечна
клауза и получаването на сумата от ответника, в който смисъл са и събраните по делото
писмени доказателства – приходни касови ордери. Същевременно основателността на иска
за прогласяване на неустоечната клауза за нищожна поради неравноправност неминуемо
налага извод, че плащането на неустойка в размер на 100 лв. от ищцата в полза на ответника
е извършено при начална липса на основание, поради което тази сума следва да й бъде
възстановена.
По изложените съображения осъдителният иск следва да бъде уважен изцяло, като
върху сумата от 100 лв. ответникът дължи и законната лихва, считано от 26.09.2022 г. до
окончателното плащане.
По разноските:
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на процесуалния
представител на ищеца – адв. М., се дължи сумата от 600 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 и чл. 2, ал. 5 от Наредба
5
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в ред., изм. с
ДВ, бр. 68/2020 г., която е приложима към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие – 31.08.2022 г./.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от П. П. М., ЕГН **********, с адрес:
****, срещу „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, че клаузата
за неустойка на чл. 21 от Договор за потребителски кредит № ****/01.07.2021 г. е нищожна
на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да
заплати на адв. Д. В. М. от АК – П., с адрес на упражняване на дейността: гр. П., ****, на
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 600 лв. –
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на П. П. М..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6