Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№  ……                                                               21.05.2019г.                                гр.Ямбол

                                                         В     ИМЕТО    НА   НАРОДА

Ямболският окръжен съд,                                                   гражданско отделение,втори състав,

в открито съдебно  заседание на 14.05.2019 година,

в следния състав:

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

                                                               ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ИВАНОВ

                                                                                      ВЕСЕЛА СПАСОВА                                

Секретар Л.Р.

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдия Тагарева

Въззивно гражданско дело №111 по описа за 2019г.

За да се произнесе, взе  предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Д.Д.Я. *** и Л.Д.Л. ***, подадена от пълномощника им адв.С.К., против Решение №125/14.02.2019г. на Ямболски районен съд, постановено  по гр.д. №3650/2018г., с което са отхвърлени - предявения от въззивниците против А.Я.М. и А.А.М. иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожността като накърняващ добрите нрави на Договор за аренда на земеделска земя от 29.12.2015г., вписан в Службата по вписванията вх.рег. № 2034/30.12.2015г. и предявения от въззивниците против А.Я.М. иск по чл.27, ал.1, т.3 ЗАЗ и чл.30 ЗАЗ за разваляне поради неизпълнение на договора за аренда на земеделска земя от 29.12.2015г., вписан на 30.12.2015 г., както и в частта на разноските на решението.

Въззивниците сочат, че в случая правилно е позоваването от страна на районния съд на Решение №119/22.03.2011г. по гр.д. №485/2010 г. на ВКС, I Г.О., според което при преценка действителността на договора, съгласно чл.20 ЗЗД следва да се вземе предвид целта, с която е сключена сделката. Въпреки това съдът не е отчел, че процесният аренден договор противоречи на разпоредбата на чл.20 ЗЗД, тъй като сключването му няма нищо общо с целта на договора и е налице явна недобросъвестност, след като сключилата арендния договор съсобственица Р.Г., в същия ден е дарила идеалните си части от арендуваните имоти, т.е. за нея арендният договор не е породил права и задължения, а такива само по отношение на въззивниците, ограничавайки правата им за срок от 15 години. На следващо място въззивниците излагат, че за същите имоти е сключен наемен договор с уговорено наемно плащане в размер на 80кг за декар или 25 лева, докато уговореното с процесния договор арендно плащане в размер на 10% от средния добив определя максимален размер на арендното плащане от 15 лева за декар, при среден добив 450-500 кг/декар, т.е. налице е нееквивалентност на престациите, имаща за резултат нарушаване на морални норми и обуславяща нищожност на договора. Според въззивниците, налице е също хипотезата на чл.29, ал.2 ЗЗД - унищожаемост на договора поради измама, както и нищожност поради дългия уговорен срок на действие на договора. Като неправилни са оспорени и изводите на съда за отхвърляне на евентуалния иск по чл.27, ал.1, т.3 и чл.30 от ЗАЗ, по съображения, че арендаторът е знаел за наличието на сключен договор за наем на същите имоти, като неползването на имотите не го освобождава от задължението да заплаща рента. Относно предявения иск срещу ответника А.М., твърдението на въззивниците е, че те не са знаели към момента на подаване на исковата молба, че този ответник се е разпоредил с единия от арендуваните имоти.

По тези съображения, които могат да се квалифицират като оплакване за нарушение на материалния закон при постановяване на обжалваното решение, въззивниците молят за отмяна изцяло на решението на първата инстанция и за постановяване на ново решение от окръжния съд, с което исковете бъдат уважени, с присъждане на разноските пред двете съдебни инстанции по същество.

Въззиваемите А.М. и А.М., чрез пълномощника си адв. В.К., са депозирали писмен отговор, с който са оспорили въззивната жалба и при споделяне мотивите на районния съд, са настояли за потвърждаване на първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Претенция за разноските във въззивното производство са заявили и въззиваемите.

В о.с.з. въззивниците, чраз пълномощника си адв.К., поддържат жалбата и настояват за уважаването й.

Въззиваемите А.М. и А.М., чрез адв.К., молят за потвърждаване на първоинстанционното решение.  

ЯОС намира, че въззивната  жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежни страни, в срок и срещу подлежащ на контрол съдебен акт, поради което може да се разгледа по същество.

За да се произнесе, съдът приема от фактическа и правна страна следното:

Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, предявен от ищците Д.Д.Я. *** и Л.Д.Л. ***, против А.Я.М. и А.А.М.,*** - за прогласяване нищожността поради накърняване на добрите нрави на сключения с ответника А.М. Договор за аренда на земеделска земя от 29.12.2015г., вписан в Службата по вписванията - гр.Ямбол с вх. рег. №12034/30.12.2015г., акт №135, том 11. Ищците са обосновали нищожността на арендния договор с обстоятелствата, че срокът на договора е прекалено дълъг, че е налице нееквивалентност на престациите, като договорът е сключен от единия от съсобствениците като арендодател - Р.Г., която в същия ден е прехвърлила идеалните си части от арендуваните имоти на ответника А.М., който е син на арендатора - първия ответник А.М., като целта на Р.Г. не е била да се ползва от правата на арендния договор, а да набави облага за арендатора и във вреда на останалите съсобстници, като същите в продължение на 15-годишния срок на договора бъдат лишени от възможността да упражняват правото си на собственост в пълен обем. В условията на евентуалност ищците са предявили и иск по чл.28, ал.1 ЗАЗ за разваляне на договора за аренда, поради забавяне от арендатора на арендното плащане за стопанската 2016/2017г. с повече от три месеца и на основание чл.30 ЗАЗ за връщане на арендуваните имоти от ответника А.М..

Ответниците са подали писмен отговор на исковата молба, с които са оспорили исковете. Ответникът А.М. е пъддържал, че не е налице правен интерес у ищците да насочат исковете срещу него, тъй като с нот.акт от 28.04.2016г. той се е разпоредил с получения в дял имот от съсобствените арендувани имоти и в договора за аренда е встъпил Р.А. В., при което е поискал производството срещу него да бъде прекратено. Ответникът А.М. е оспорил исковете като неоснователни с възраженията, че уговореният срок на договора не противоречи на закона, който в чл.4, ал.1 ЗАЗ определя само минимален срок; че не е налице нееквивалентност на престациите, т.к. е уговорена рента в размер на 10% от средния добив, която е определяема, както и че не дължи рента за 2016/2017г., тъй като арендуваните имоти не са му били предадени за ползване, предвид действието на друг вписан договор за наем на същите земи от 17.12.2012г. със срок до 30.09.2018г.  

Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните, същата е установена от събраните по делото писмени доказателства и правилно е разкрита от първоинстанционния съд:

Установено е, че ищците Д.Д.Я. и Л.Д.Л., както и неучастващите по делото лица - Д. Л. Х. и Р. Д. Г. са наследници по закон на общата им наследодателка М. И. Х., б.ж. на с.Т., поч. на *****.

По силата на договор за доброволна делба от 1999г. на останалите в наследство от И. Ж. П., б.ж. с.Т., земеделски земи, възстановени с Решение на ПК-Тунджа по пр.№ОБ49/10.05.199г., наследодателката на ищците  М. И.Х. е получила в дял следните земеделски имоти в землището на с.Тенево: нива с площ от 5.999 дка - имот №048229, трета категория, в местността „Таукчия”, нива с площ от 10.00 дка -  имот № 027092, трета категория, в местността „Биотия” и нива с площ от 4.170 дка, имот № 034096, четвърта категория, в местността „Бумбарско дере”.

 Тези наследствени имоти единият от наследниците - съсобственик Р. Д. Г., като арендодател, действаща чрез пълномощника си А.М., е отдала под аренда на арендатора А.Я.М., сключвайки Договор за аренда от 29.12.2015г. с нотариална заверка на подписите, вписан в Службата по вписванията Ямбол на 29.12.2015г. с вх.рег.№ 12024, акт №135. Договорът е сключен за срок от 15 стопански години, считано от 01.10.2016г., като уговореното арендно плащане е в размер на 10% от средния добив за съответната стопанска година, за декар арендувана земеделска земя.

Към датата на сключване на арендния договор, същите имоти са били предоставени за ползване под наем на "Зърнопроизводство Кукорево"ООД по сключен от ищеца Л.Л.  Договор за наем на земеделска земя  от 17.12.2012г., вписан в СВп. -Ямбол  с акт №3,т.V. Наемният договор е  за срок от 5 стопански години, считано от 01.10.21013г. 

В деня на сключване на арендния договор - 29.12.2015г., с  нот. акт №151, т.4, рег.№ 9533, дело №585/29.12.2015г. на нотариус  с рег.№170 в НК, Р.Д. Г. е дарила на А.А.М.  своите идеални части от арендуваните недвижими имоти в землището на с.Тенево, обл.Ямбол, а иманно: ¼ ид.част от нивата с площ от 4.170 дка, четвърта категория, находяща се в местността „Бумбарско дере”, съставляваща поземлен имот №034096, нивата с площ от 10.00 дка, трета категория, находяща се в местността „Биотия”, съставляваща поземлен имот № 027092 и  нивата с площ от 5,999 дка, трета категория, находяща се в местността „Таукчия” , съставляваща поземлен имот № 048339, при описани граници.

С договор за доброволна делба на земеделски имоти  от 27.04.2016г., вписан в СВп.-Ямбол на 27.04.2016г., акт №2212,т.3, стр.134, ищците Л.Д.Л. и  Д.Д.Я., както и останалите съсобственици Д. Л. Х. и А.А.М., са извършили делба на съсобствените им зем.земи в землището на с.Тенево, общ.Тунджа, обл.Ямбол, при която ищецът Л.Д.Л. е получил в дял имота с площ от 10.000 дка, трета категория, местност „Биотия”, ищцата Д.Д.Я. е получила в дял нивата с площ от 4,170 дка, четвърта категория в местността „Бумбарско дере”, съставляваща имот № 034096, А.А.М. е получил в дял нивата с площ от 5.999 дка, трета категория в м.”Таукчия”, имот № 048229, а Д. Л. Х. се е отказал и не е получил дял.

С нот.акт №11,т.2,рег.№ 2664, дело №179/28.04.2016г. на нотариус с рег.№ 170 в НотК, А.А.М. е продал на Р. А. В. получената в дял нива с площ от 5.999дка, трета категория, в местността „Таукчия”, съставляваща имот № 048229 по плана за земеразделяне на с.Тенево, общ.Тунджа, обл.Ямбол.

При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение ЯРС е отхвърлил иска по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД за прогласяване нищожността поради накърняване на добрите нрави на договора за аренда от 29.12.2015г. Съдът е приел, че по отношение на ответника А.М. този иск е допустим, тъй като процесуалната легитимация се определя от правното твърдение на ищеца, но искът срещу този ответник е неоснователен, тъй като същият не е материалноправно легитимиран по иска, на основание чл.17, ал.2 ЗАЗ не е страна по арендния договор, тъй като на 28.04.2016г. се е разпоредил с правата си върху един от арендуваните имоти. За да отхвърли иска по отношение на ответника А.М., ЯРС е съобразил правната доктрина и е цитирал съдебна практика относно добрите нрави и нищожността на договорите при противоречие с тях и е приел, че по делото следва да се докаже значителна нееквивалентност на насрещните престации, като неравностойността трябва да е такава, че практически да е сведена до нулева стойност. Съобразявайки цената на договора за аренда, която е определяема - в размер от 10% от средния добив за декар за стопанска година, ЯРС е приел, че ищците не са доказали несъответствие в престациите, което да е явно значително и не може да се направи извод, че е налице нулева престация. Относно срока на договора съдът е приел, че същият не е основание за нищожност на договора, тъй като законът не е установил максимален срок, а само минимален, като в случая уговореният срок не е пожизнен за ищците.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

С оглед изложените в исковата молба фактически твърдения, въззивният съд намира, че главният иск, с който е сезиран първоинстанционния съд, намира правното си основание в разпоредбата на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, като се иска обявяване на сключения с ответника А.М. аренден договор за нищожен, поради накърняване на добрите нрави, тъй като е налице нееквивалетност на насрещните престации, поради съвкупността от следните обстоятелства: нисък размер на арендното плащане, прекалено дълъг срок на договора и поведението на сключилия арендния договор съсобственик Р.Г., която в същия ден е прехвърлила собствеността върху притежаваните идеални части на арендуваните имоти и не е имала намерение да се ползва от договора за аренда, който е във вреда на останалите съсобственици.

Не следва да се обсъжда наведеното с въззивната жалба основание за недействителност на договора по чл.29, вр. с чл.27 ЗЗД - измама, т.к. посоченото основание не е въведено с исковата молба и не е предмет на предявения иск, а се въвежда за първи път във въззивното производство, които права на ищците са преклудирани.

За уважаване на предявения иск по чл.26, ал.1, изр. 3 ЗЗД в тежест на ищците, сега въззивници, е да докажат, че при сключване на договора са нарушени добрите нрави. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. В съдебната практика се приема, че основанието по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД - нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено-етични правила на поведение. При преценката дали са накърнени моралните норми, съдът следва да съобрази волята на страните, защото нормата на чл.20 ЗЗД го задължава при тълкуването на договорите да установява действителната им обща воля, формирана от всичките им уговорки, да се отчита тяхната взаимна връзка и целта на договора - удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД. Нееквивалентността на престациите обаче трябва да е в толкова висока степен, че съотношението между престациите да е такова, че едната от тях е незначителна и практическа нулева. Приема се, че известна обективна нееквивалентност е допустима, т.к. свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес, а следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл.33 ЗЗД, а не нищожност поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл е Решение №24/09.02.2016г. по гр.д. №2419/2015г. на ВКС, III г.о. и други решения на ВКС, посочени в него.

С оглед горното и като съобрази доказателствата по делото, въззивният съд също  приема, че не е налице значителна нееквивалентност на престациите на страните по процесния договор за аренда, което да обосновава извод за противоречие на договора с добрите нрави. Договорената арендна цена в процесния договор за аренда е в размер на 10% от средния добив от декар за съответната стопанска година и тази нееквивалентност не е в такава степен, че само въз основа на нея да се приеме пълна липса на договорена престация от страна на арендатора. Извод за нееквивалентност на престациите би могъл да се направи само при съпоставка на уговорената с процесния договор за аренда арендна цена с критериите, визирани в чл.8, ал.2 от ЗАЗ, за каквато съпоставка обаче са необходими специални знания, а доказателства в тази насока от страна на ищците не са ангажирани. Наред с това в конкретната хипотеза, ако ищците, сега въззивници, са приели арендния договор и се считат обвързани от него по силата на чл.3, ал.4 ЗАЗ, на основание  чл.16, ал.1 ЗАЗ, във вр.с чл.134, ал.1 ЗЗД (при бездействие на арендатора) могат да поискат изменение на арендната цена поради несъответствието й със съответните пазарни цени на арендното плащане в региона за съответната стопанска година, а при липса на споразумение между страните, могат да поискат от районния съд при условията на чл.16, ал.5 ЗАЗ да вземе решение за увеличение на размера на арендното плащане.

Съдът съобрази също, че свободата на договаряне между страните по договора за аренда по отношение на неговия срок е ограничена само от разпоредбата на чл.4 ЗАЗ, предвиждаща минимален срок на договора от пет години, но не и максимален срок. Разпоредбата на чл.4, ал.2 ЗАЗ, действаща през периода 1996г. до 1999г. и впоследствие отменена, изрично предвиждаше ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок да има действие за петдесет години. При липса на законово ограничение на срока на договорите за аренда след 1999г., страните могат да сключват договори за аренда за значително по-дълги срокове от минимално предвидения срок от пет години, като правният интерес от сключването им за по-дълъг срок се преценява с оглед всички клаузи на договора. В случая клаузите на арендния договор, преценени с оглед срока на договора не дават основание да се приеме, че е налице нееквивалентност на престациите като основание за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави.

По делото липсват доказателства поведението на Р.Г., която е сключила процесния аренден договор като съсобственик на арендуваните имоти, да противоречи на установени морални норми, като насочено единствено към увреждане на въззивниците. Безспорно е установено, че в деня на сключване на арендния договор, арендодателят Р.Г. се е разпоредила безвъзмездно с притежаваните идеални части от арендуваните имоти в полза на ответника А.М., но това нейно поведение не е забранено от закона, нито води до нищожност на договора за аренда поради накърняване на добрите нрави, тъй като на основание чл.17, ал.2 ЗАЗ приобретателят замества арендодателя като страна в договора за аренда. При сключването на договора за аренда, бившият съсобственик Р.Г. е упражнила права, произтичащи от правото й на собственост върху земеделските имоти и даващи й основание за сключване на договора съгласно действалата към този момент редакция на разпоредбата на чл.3, ал.4 от ЗАЗ, а от клаузите на договора, преценени поотделно и в съвкупност, и при липса на други събрани доказателства, не може да се направи извод за сключване на договора за аренда с цел увреждане интересите на въззивниците.

С оглед всичко изложено, въззивният съд приема, че процесният договор за аренда от 29.12.2012г., който е сключен в предвидената от ЗАЗ форма - писмена, с нотариална заверка на подписите, е породил валидно правно действие за страните по същия - арендодател и арендатор. Предявеният иск по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД срещу арендатора - ответника А.М. е неоснователен и следва да се отхвърли. Тъй като разпоредбата на чл.3, ал.4 ЗАЗ в редакцията й, действаща към момента на сключване на договора за аренда допуска същият да бъде сключен само от някои от съсобствениците на земеделските земи, и ако въззивниците са приели и потвърдили този договор и същият им е непротивопоставим, отношенията между съсобствениците следва да се уредят съобразно разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС. В случай, че въззивниците не са потвърдили арендния договор, който е сключен от съсобственик, който не притежава повече от половината идеални части от общите земеделски имоти, този договор им е непротивопоставим и същите имат възможност за защита по друг ред - напр. иск за ревандикация (в този смисъл е Решение №12/01.03.2018г. по гр.д. №1251/2017г. на ВКС, II г.о.).

Искът по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли и по отношение на ответника А.М.. Неоснователно е възражението на този ответник, че той не е процесуално легитимиран по иска и производството срещу него следва да бъде прекратено. Непротиворечива е практиката на ВКС, че процесуалната легитимация на страните се определя от заявената с исковата молба принадлежност на спорното право и произтича единствено от правното твърдение на ищеца. Съответствието между процесуалната и материалноправната легитимация, която се установява по пътя на доказването, обосновава основателността, а не допустимостта на иска. В случая твърдението на ищците е, че съсобственикът Р.Г. се е разпоредила с идеалните си части от съсобствените арендувани имоти в полза на ответника А.М. и същият на основание  чл.17, ал.2 от ЗАЗ е заместил арендодателя като страна по арендния договор. При тези твърдения предявеният срещу А.М. иск е допустим, а безспорно установеният по делото факт, че този ответник към момента на предявяване на иска се е разпоредил с получения в дял съсобствен арендуван имот, е основание за отхвърляне на иска като неоснователен.

Като е отхвърлил иска по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД срещу двамата ответници, районният съд е постановил допустимо и правилно решение, което в тази му част следва да се потвърди.

При отхвърляне на иска по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, районният съд правилно е разгледал предявения евентуален иск по чл.28, вр. с чл.27, ал.1, т.2 от ЗАЗ за разваляне на процесния аренден договор. Като е отхвърлил и тази претенция на ищците, ЯРС е постановил правилно решение и в тази му част. По делото не е установено при сключване на процесния договор за аренда арендодателят Р.Г. да е предала арендуваните обекти по опис, съгласно изискването на чл.6, ал.4 ЗАЗ. Изпълнението на задължението на арендодателя за предаване на арендуваните земи е предпоставка арендаторът да започне да изпълнява задължението си по чл.2, ал.1 ЗАЗ - да извършва арендните плащания. В случая тази предпоставка не е налице, като е установено, че през стопанската 2016/2017г. арендуваните земи са обработвани от трето лице, на основание сключен договор за наем, предхождащ процесния аренден договор. При това положение, за отношенията между ответника А.М. и арендодателя Р.Г., респ. нейния правоприемник, следва да намери приложение разпоредбата на чл.25 ЗАЗ, според която ако арендаторът бъде лишен от ползването на обекта на договора поради права на трети лица, се прилагат съответно чл.23 и чл.24 от ЗАЗ, като арендаторът има възможност и да развали арендния договор ако е изправната страна по него. Или в случая не е налице виновно неизпълнение от страна на арендатора на задължението му да извърши арендното плащане за стопанската 2016/2017г. и искът за разваляне на договора на това основание, е неоснователен. Решението на ЯРС, с което е отхвърлен този иск е правилно и следва да се потвърди и в тази му част.

Поради всички изложени съображения, въззивната жалба е изцяло неоснователна и се оставя без уважение.

При този изход на спора пред въззивната инстанция, право на разноските за тази инстанция имат въззиваемите А.М. и А.М., на които следва да се присъдят разноски в размер на 1 600лв.

Водим от изложеното, ЯОС

                                                              Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №125/14.02.2019г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д. № 3650/2018г.

ОСЪЖДА Д.Д.Я. и Л.Д.Л., двамата с посочени по делото данни, да заплатят на А.Я.М. и А.А.М., двамата с посочени по делото данни, направените разноски пред въззивната инстанция в размер на 1 600лв.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                      2.