№ 7
гр. София, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501758 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 262415/12.04.2021 г., постановено по гр. д. № 3269/2020 г. по описа на
СГС, I ГО, 20 с-в, са отхвърлени предявените от В. Й. С., Ж. В. С., Т. К. Д., И. П. Д., Я. Т. Д.
и Т.С. срещу „ЖМБ-1” АД активно субективно съединени осъдителни петиторни искове с
правно основание чл. 108 ЗС за установява по отношение на ответника, че ищците са
носители общо на 3/5 идеални части от правото на собственост върху следния недвижим
имот: СГРАДА с идентификатор 68134.402.132.1 по КККР на гр. София, одобрени със
Заповед РД-18-45/09.07.2010 г. на изп. директор на АГКК, с административен адрес: гр.
2
София, СО-район „Оборище”, ул. „***” № 6, със застроена площ по скица от 401 м, с
предназначение на сградата: административна, делова сграда, разположена в ПОЗЕМЛЕН
ИМОТ с идентификатор 68134.402.132, при съседи на поземления имот по кадастрална
карта: поземлени имоти с идентификатори № 68134.402.139, № 68134.402.160, №
68134.402.150 и № 68134.402.149, а съгласно документ за собственост (нотариален акт)
представляваща масивна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „***” № 6 на
2
ъгъла с ул. „Сердика”, със застроена площ от 396,44 м, състояща се от партер - магазини,
мецанин, четири етажа (хотелски) и мансарден етаж, заедно с дворното място, върху което е
22
построена сградата, с пространство от 396,44 м по нотариален акт, а по скица 396 м,
представляващо УПИ VI-5, кв. 7 по ПУП на гр. София, местността „ГГЦ-зона Г-14”, при
съседи по нотариален акт: братя Х. Я., С. Ж. Д., типографическо д-во, градско място и ул.
1
„Сердика”, а при сегашни съседи: от две страни - улици, Министерство на енергетиката и
хотел, и за предаване владението на тези 3/5 идеални части от правото на собственост върху
този имот.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците, които
поддържат, че обжалваният съдебен акт е необоснован и постановен при неправило
прилагане на материалния закон. Въззивниците считат, че, макар и процесният апорт да е
бил опорочен, поради вписването на непаричната вноска по партидата на ответното
търговско дружество до момента на установяването, че това вписване удостоверява
несъществуващо обстоятелство (през 2019 г.), съдружниците-съсобственици не са могли
валидно да прехвърлят притежаваните от тях идеални части от правото на собственост
върху спорния имот на трети лица, поради което последващите оспорения апорт
транслативни сделки не са породили целеното от тях вещно действие. В този смисъл,
поддържат, че в периода от вписване на недействителния апорт през 1994 г. до
установяването през 2019 г. с вляло в сила решение, че вписването на това обстоятелство е
несъществуващо, „всички разпореждания с имота не биха могли да породят правни
последици, тъй като праводателите по всички тях не са имали обема от право, с които са се
разпоредили”. Именно защото заличаването на вписването не ретроагира, а притежава
действие занапред, „вносителят на апортното право не може валидно да се разпореди с него
в полза на третото лице преди по съдебен ред да бъде установено вписване на
несъществуващо обстоятелство и да бъде разпоредено заличаването на вписаното
обстоятелство”. Този правен довод подкрепят с мотивите към Решение № 694/23.02.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 264/2009 г., II г. о., с което е уважен предявен от „ЖБМ-1” АД срещу
„Артрикс” ЕООД (частен правоприемник на част от ищците) ревандикационен иск за
връщане владението върху процесния имот, съгласно които праводателите на „Артрикс”
ЕООД не притежава правата, които са прехвърлили, именно поради вписания апорт към
2010 г. Поддържат, че при заличаването на това вписано обстоятелство праводателите-
физически лица „отново се считат за собственици на имотите”. Това правно съждение било
обосновано и в мотивите към Решение № 192/11.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1636/2014 г.,
ТК, I отд., с което са обезсилени първоинстанционното и въззивното решение, с които са
уважени предявените от „Артрикс” ЕООД срещу „ЖБМ-1” АД искове за установяване
несъществуването на вписаното обстоятелство (процесния апорт) - „Артрикс” ЕООД няма
правен интерес да иска заличаване на вписването, защото със заличаването имотите ще се
„върнат” в патримониума на физическите лица..., в този смисъл, извършените от тях в
периода между вписването и заличаването на апорта разпореждания с имота са ирелевантни
към факта на придобиване на собствеността от жалбоподателите”.
Въззиваемият е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който излага
становище за неоснователност на въззивната жалба, тъй като с обжалваното решение
първоинстанционният съд обосновано е приел, че ищците не са носители на твърдените 3/5
идеални части от правото на собственост върху спорния имот, поради което не разполагат с
активна материална легитимация по предявения осъдителен петиторен иск. От друга страна,
2
поддържа релевираните пред СГС правни доводи за недопустимост на ревандикационния
иск поради отвод за решен спор със сила на пресъдено нещо, респ. за неоснователност на
този иск поради придобиването на имота от ответника на оригинерно основание - изтекла в
негова полза придобивна давност като добросъвестен владелец.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а
разгледана по същество, се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Софийски градски съд е бил сезиран с активно субективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 108 ЗС.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е достигнал до
правния извод за неоснователност на отвода за недопустимост на предявените вещни искове
поради решен спор със сила на пресъдено нещо, тъй като ищците обосновават своя правен
интерес с нововъзникнали факти - след влизането в сила на Решение по гр. д. № 21230/2003
г. на СРС, 42 с-в, а именно установеното със сила на пресъдено нещо вписване на
несъществуващо обстоятелство - увеличаване на капитала на ответното дружество чрез
непарична вноска, представляваща 4/5 ид. части от правото на собственост върху спорния
имот, като решението на СГС, въз основа на което е вписано това несъществуващо
обстоятелство е отменено, както и че с Решение № 694/23.02.2010 г. на ВКС по гр. д. №
264/2009 г., II г. о. са отменени процесните четири нотариални акта, обективиращи
процесните транслативни сделки, с които ищците В. Й. С., Ж. В. С., Т. К. Д. и И. П. Д. са
прехвърлили притежаваните от тях идеални части на „Артрикс” ЕООД (общо 2/5 ид. части
от правото на собственост), респ. с който приобретателят от Я. Т. Д. и Т. В. СТ. - „Евротур
Груп” АД, е прехвърлил на „Аида-96” ООД 1/5 ид. част от правото на собственост върху
спорния имот. СГС е счел, че макар и с влязло в сила решение да е установено, че по
отношение на процесния апорт през 1994 г. е вписано несъществуващо обстоятелство по
партидата на ответното търговско дружество, ищците надлежно са прехвърлили с
последващи апорта транслативни сделки в полза на „Артрикс” ЕООД, респ. на „Евротур
Груп” АД притежаваните от тях общо 3/5 ид. части от правото на собственост върху
процесния имот, поради което не се легитимират като собственици на спорната недвижима
вещ.
Преди съдът да разгледа по същество правния спор, предмет на въззивното
производство, следва да се произнесе по възражението за недопустимост на
3
първоинстанционното решение, респ. на предявените осъдителни вещни искове - поради
отвод за решен спор със сила на пресъдено нещо.
Активната процесуална легитимация се извежда от релевираните фактически
твърдения, обосноваващи предявеното спорно материално право (т. нар. основание на иска),
както и от вида и обема на търсената съдебна защита (т. нар. петитума на исковата молба).
Наистина, с влязло в сила на 25.12.2005 г. Решение от 27.07.2004 г., постановено по гр. д. №
21230/2003 г. по описа на СРС, ГК, 42 с-в (намиращо се на л. 81 и сл. от кориците на
първоинстанционното дело) са отхвърлени предявените от В. Й. С., Ж. В. С., Т. К. Д. и И. П.
Д. и Евротур Груп” АД (частен правоприемник на ищците в настоящото производство Я. Т.
Д. и Т. В. СТ.) срещу „ЖМБ-1” АД ревандикационни искове, именно защото преди
предявяване на тези искове ищците надлежно са се разпоредили с притежаваните от тях
общо 3/5 ид. части от правото на собственост върху спорната недвижима вещ в полза на
„Артрикс” ЕООД, респ. на „Евротур Груп” АД, поради което не притежават активна
материална легитимация.
Но както в исковата молба, така и в уточнителната молба от 21.08.2020 г. (л. 104 и сл.
от кориците на първоинстанционното дело) ищците навеждат новонастъпили
правнорелевантни обстоятелства, които не са обхванати от преклудиращото действие на
обективните предели на СПН, формирана с по-горе описаното съдебно решение - 1) с
Решение на ВКС, постановено през 2010 г., са отменени нотариалните актове, които
удостоверяват транслативни сделки, въз основа на които ищците са се разпоредили след
процесния апорт в полза на трети лица - „Артрикс” ЕООД и „Евротур Груп” АД и 2) с
влязло в сила през 2019 г. Решение на СГС е установено, че с Решение от 21.03.1994 г. на
СГС, ФО, по ф. д. № 7791/1992 г. е вписано несъществуващо обстоятелство - увеличение на
капитала с непарична вноска с 4/5 ид. части от правото на собственост върху спорната
сграда. Именно въз основа на тези факти ищците формират и правно твърдение, че
разпорежданията на ищците с притежаваните от тях 3/5 ид. части от сградата, извършени
през 1995 г. и 2003 г., „ са отпаднали по силата на влезли в сила съдебни решения, респ. не
пораждат правни последици”.
Следователно, ищците въвеждат новонастъпили - след формирането на СПН, факти
(с аргумент за обратното основание от чл. 298, ал. 1, предл. 2 ГПК), които обуславят
принадлежността в техния патримониум на общо 3/5 ид. части от правото на собственост
върху спорния имот (след заличаване на оспорения апорт прехвърленото право на
собственост в имуществения комплекс на ответното търговско дружество се прекратява,
като то се връща в техния патримониум, вкл. и поради отмяна на четирите нотариални акта,
удостоверяващи транслативните сделки, с които след апорта ищците са се разпоредили в
пола на трети на настоящия съдебен процес лица). Доколко тези твърдения отговарят на
обективната правна действителност, респ. дали ищците действително са собственици при
осъществяването на новонастъпилите факти е въпрос на материална легитимация, поради
което те обуславят основателността, а не допустимостта на предявените петиторни искове.
По същество в този смисъл са и мотивите към Решение № 694/23.02.2010 г. на ВКС
4
по гр. д. № 264/2009 г., II г. о (л. 87 и сл. от кориите на първоинстанционното дело):
„Заличаването на вписано обстоятелство в търговския регистър се извършва служебно от
съда по регистрация, но само когато по исков ред се установи недопустимост, или
нищожност на вписването, както и несъществуване на вписаното обстоятелство, изискване,
регламентирано в процесуалната норма на чл. 498 ГПК (отм.), респ. чл. 604 ГПК (нов), т.е.
до момента на заличаването вписването има действие... Нито един от ответниците не се
легитимира с право на собственост, съгласно извършените в тяхна полза разпоредителни
сделки - с нот. актове № 1/2003 г. и № 39/2003 г., нот. акт № 2/2003 г., нот. акт № 3 и №
4/2003 г., тъй като праводателите им не са имали обема от права, с които са се разпоредили”
и Решение № 192/11.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1636/2014 г., ТК, I отд. (л. 141 и сл. от
кориците на първоинстанционното дело): „Решението за установяване на вписване на
несъществуващо обстоятелство... има действие занапред...; заличаването на вписването в
конкретния случай ще рефлектира единствено върху правата на членовете му (акционерите)
и върху правата на вносителите на апорта - четири физически лица... Безспорно
заличаването на вписването на увеличението на капитала чрез непаричната вноска като
факт, настъпил след хода на устните състезания на влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС (б.
н. има се предвид решението, с което е уважен предявеният от „ЖМБ-1” АД срещу
„Артрикс” ЕООД ревандикационен иск), не се обхваща от СПН на посоченото решение...”.
Следователно, с оглед на наведените фактически и правни твърдения (с предмет
нововъзникнали след формиране на СПН по решението от 2004 г. обстоятелства),
обосноваващи принадлежността на предявеното вещно право в патримониума на ищците,
предявените осъдителни петиторни искове са допустими, поради което и въззивният съд
трябва да се произнесе по тяхната основателност.
Чрез предявения петиторен осъдителен иск ищецът иска от съда със сила на
пресъдено нещо да установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото
на владение като правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на
ищеца и въз основа на това установяване да се допусне ответникът, който я владее или
държи, без да притежава правно основание за това, да предаде фактическата власт на
собственика. Следователно, фактическият състав, при осъществяването на който възниква
материалното притезателно право да се иска предаване фактическата власт, включва три
юридически факта – две положителни и една отрицателна материална предпоставка. По
силата на чл. 154, ал. 1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение да установи, че е
титуляр на правото на собственост върху спорната вещ, както и че ответникът я владее или
държи, а за да бъде отхвърлен осъдителният иск, ответникът е длъжен да установи, че
упражнява фактическата власт върху вещта на вещноправно или облигаторно основание.
Това доказване следва да бъде пълно и главно.
Въззивният съд напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
СГС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт
(всички правнорелевантни факти, удостоверени в събраните по делото доказателствени
5
средства, правилно са установени от СГС, поради което въззивният съд не трябва да ги
преповтаря отново, а да ги възприеме изцяло, като въз основа на тях да формира своето
вътрешно убеждение при постановяване на своя краен съдебен акт - арг. чл. 272 ГПК, във
вр. с чл. 273 ГПК, чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК).
Но САС е длъжен да се произнесе по наведените от въззивниците доводи за
неправилност на обжалваното първоинстанционно решение.
Установява се, че по силата на възмездна транслативна сделка, сключена на
14.07.1992 г. и обективирана в нотариална форма, ищците са придобили общо 3/5 ид. ч. от
правото на собственост върху спорната сграда.
Въз основа на Решение от 21.03.1994 г., постановено по ф. д. № 7791/1991 г. на СГС,
ФО (л. 12 от кориците на първоинстанционното дело) регистърният съд е вписал
приемането на ищците И. П. Д., Т. В. СТ. и Ж. В. С. (както и на М. Ж. Б.), като съдружници
в „Евротур 2” ООД (праводател на ответното търговско дружество), които са внесли в
капитала на дружеството непарична вноска (процесния апорт), вследствие на което той е
бил увеличен от 320 х. лв. на 30656 х. лв.
Впоследствие обаче с няколко възмездни транслативни сделки ищците - носители на
апортираните 3/5 ид. части, са се разпоредили в полза на трети за настоящия правен спор
субекти - в изискуемата от закона нотариална форма, както следва: 1) на 07.07.1995 г. Я.Д. и
Т. Д. са прехвърлили на „Евротур Груп” АД притежаваната от тях 1/5 ид. част от
процесния недвижим имот (л. 75 от кориците на първоинстанционното дело); тази идеална
част е била отчуждена от новия собственик „Евротур Груп” АД на приобретателя „Аида-96”
ООД и 2) на 15.01.2003 г. с три отделни възмездни отчуждителни сделки останалите ищци
В.С., Ж.С., Т.Д. и И.Д. са прехвърлили на „Артрикс” ЕООД притежаваните от тях общо 2/5
от ид. част от процесния недвижим имот (л. 66; л. 69 и л. 72 от кориците на
първоинстанционното дело).
С Решение № 694/23.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 264/2009 г., II г. о е уважен
предявеният от „ЖМБ-1” АД срещу „Артрикс” ЕООД ревандикационен иск, като е признато
за установено между тези страни, че „ЖМБ-1” АД е носител на 4/5 ид. части от правото на
собственост върху процесната масивна жилищна сграда, като срещу „Артрикс” ЕООД е
допуснато принудително удовлетворение на вещното правомощие за предаване владението
върху тази сграда, а като законна последица (преди постановяване на ТР № 3/29.11.2012 г.
на ВКС по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК) на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени четирите
конститутивни нотариални акта, въз основа на които ответниците „Артрикс” ЕООД и
„Аида-96” ООД са основавали своята материална легитимация като носители на общо 3/5
ид. части от правото на собственост върху спорната сграда.
С това решение не е отменен нотариалният акт, удостоверяващ транслативната
сделка, по силата на която през 1995 г. двама от ищците - Я.Д. и Т. Д., са прехвърлили 1/5
ид. част от правото на собственост върху процесната недвижима вещ в полза на „Евротур
Груп” АД.
6
С влязло в сила на 17.12.2019 г. Решение № 164/24.01.2018 г., постановено по т. д. №
719/2017 г. по описа на СГС, ТО, VІ-1 състав (л. 20 и сл. от кориците на
първоинстанционното дело), е признато за установено по предявените на основание чл. 431,
ал. 2 ГПК (отм.) искове от Ж.С., Т. С. и И.Д. срещу „ЖМБ-1” АД, като правоприемник на
„Евротур 2” ООД, че с Решение от 21.03.1994 г. по ф. д. № 7791/1992 г. по описа на СГС,
ФО е вписано несъществуващо обстоятелство – увеличаване на капитала на дружеството
чрез непарична вноска, представляваща общо 4/5 ид. части от правото на собственост
върху спорния имот.
Именно на основата на това решение ищците обосновават допустимостта на
предявените осъдителни искове, като твърдят, че след влизане в сила на това решение
ответникът не се легитимира като собственик на имота, а напротив - предявените идеални
части от правото на собственост са преминали обратно в техния патримониум.
Тъй като апортът е деривативно придобивно основание, за да се придобие правото на
собственост от търговското дружество, в което съответният съдружник или акционер
извършва съответна непарична вноска, е необходимо той да е бил собственик на
прехвърлената недвижима вещ, както и да е спазена формата за действителност на този
придобивен способ. Съгласно правната норма, уредена в чл. 73, ал. 4 ТЗ, както и съобразно
задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 5 от ТР № 7
от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, вписването на дружество (именно
тогава възниква това изкуствено социално образувание, на което е придадено качеството на
отделен правен субект) или увеличение на капитала на съществуващо дружество притежава
конститутивно действие. А съгласно разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 1/6.12.2002 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2002 г., ОСГК, несъществуващо обстоятелство е липсващото
(невзетото) решение на орган на дружеството, за което е допуснато вписване в търговския
регистър, като вписването на несъществуващо обстоятелство трябва да бъде установено по
исков ред, като последицата от това установяване е свързана със заличаване на вписаното
обстоятелство, но заличаването не ще ретроагира, а ще се прилага занапред. Това правило
обаче се прилага само за третите добросъвестни лица (т. нар. противопоставимост на
вписването), докато във вътрешните (членствените) отношения между
съдружника/акционера и търговското дружество вписаното несъществуващо обстоятелство
никога не се счита за осъществено - с аргумент за обратното основание от чл. 493, ал. 2 ГПК,
отм. („... вписаното несъществуващо обстоятелство е имало действие по отношение на
третите добросъвестни лица от вписването и до заличаването му при условията на чл. 493
ГПК, но за същия период няма действие по отношение на членовете на дружеството”).
В Решението на ВКС, с което е уважен предявеният от „ЖМБ-1” АД срещу
„Артрикс” ЕООД ревандикационен иск, не е прието нещо различно - тъй като „Артрикс”
ЕООД е трето на породените с оспорения апорт членствени правоотношения, за него е
приложима разпоредбата на чл. 493, ал. 1 ГПК (отм.), поради което касационната инстанция
е приела, че до момента на заличаването на вписаното несъществуващо обстоятелство
вписването на апорта, притежаващо конститутивен ефект, има действие. Обратното - във
7
вътрешните (членствените) отношение това вписване няма действие от момента на
вписването. Принципно, за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото
исково производство, е ирелевантно обстоятелството дали и от кой момент вписването и
заличаването на вписването на несъществуващото обстоятелство са породили действие
между съдружниците (учредители на апорта) и търговското дружество (приемател на
апорта). Но с оглед на факта, че с процесното решение ВКС е уважил предявеният от „ЖМБ-
1” АД срещу „Артрикс” ЕООД ревандикационен иск, тъй като е счел, че до заличаването -
след уважен установителен иск, на вписаното несъществуващо обстоятелство, „ЖМБ-1” АД
е носител на прехвърлените му вещни права по непаричната вноска при вписването на
увеличаването на капитала на дружеството със стойността на апортираните идеални части
от правото на собственост върху спорния имот, настоящият въззивен състав трябва да
приеме, че вещните права върху внесената в капитала непарична вноска са отпаднали едва
със заличаването на вписаното несъществуващо обстоятелство - с влизане в сила на
17.12.2019 г. на Решение № 164/24.01.2018 г., постановено по т. д. № 719/2017 г. по описа на
СГС, ТО, VІ-1 състав (както бе изяснено, този факт е едно от обстоятелствата, обосноваващи
и допустимостта на предявените ревандикационни искове, предмет на настоящото съдебно
производство). Следователно, от този момент са прекратени процесните вещни права на
ответника върху спорната сграда, но това обстоятелство не предпоставя „обратното им
преминаване” в патримониума на ищците, тъй като междувременно - след осъществяване на
оспорения апорт, ищците като носители на общо 3/5 ид. части от правото на собственост
върху тази недвижима вещ надлежно са се задължили да прехвърлят тези вещни права на
трети лица.
По българското материално обективно право транслативните договори, с които се
учредяват или прехвърлят вещни права върху движими или недвижими вещи, са
консенсуални, поради което те пораждат правните последици, към които насрещните
волеизявления на страните са насочени, в момента на постигането на съгласието относно
предмета на договора (ако той е в достатъчна степен обособен), като прехвърлянето на
правото на собственост и предаване владението на вещта, обект на този договор, респ.
заплащането на цената (при договора за покупко-продажба) или прехвърлянето правото на
собственост на насрещно благо (при договора за замяна) не са част от фактическия състав на
този правомерен (годен) юридически факт, а в изпълнение на вече възникнали действителни
договорни задължения. В този смисъл, тези договори притежават облигационно-вещно
действие - дори и към момента на пораждане на облигационното правоотношение
праводателят да не е собственик, тази двустранна сделка ще е действителна и ще породи
целените от страните по нея правни последици, но не би могла годно да прехвърли (на
деривативно основание) правото на собственост върху вещта, обект на това
правоотношение, т.е. в този случай ще се породи облигаторното, но не и нейното вещно
действие. Но ако впоследствие - при учреденото действително облигационно
правоотношение, праводателят придобие вещното право, което се е задължил да прехвърли
на праводателя, именно в този момент ще настъпи и вещно-транслативното действие на
този договор.
8
Следователно, със сключване на четирите прехвърлителни сделки след вписване на
оспорения апорт (1994 г.) - през 1995 г. и през 2003 г., при транслативна сукцесия
(прехвърлително правоприемство) ищците са поели правното задължение по действителните
двустранни възмездни договори да прехвърлят притежаваните от тях идеални части от
правото на собственост върху спорната сграда в полза на приобретателите - „Евротур Груп”
ЕООД (по договора за замяна, сключен през 1995 г. с Я. Т. Д. и Т. В. СТ. - 1/5 ид. част от
правото на собственост), респ. „Артрикс” ЕООД (по договорите за замяна, респ. за покупко-
продажба, сключени на 15.01.2003 г. с В. Й. С., Ж. В. С., И. П. Д. и Т. К. Д. - общо 2/5 ид.
части от правото на собственост).
В случай че се приеме, че във вътрешните (членствените) правоотношения
вписването на несъществуващ апорт не е породило действие между съдружниците и
ответното дружество, като ищците никога не са загубвали своите вещни права върху
процесната недвижима вещ, в момента на сключване на процесните четири транслативни
възмездни договора (през 1995 г., респ. през 2003 г.) те са изпълнили своето основно
договорно задължение да прехвърлят притежаваните от тях идеални части от правото на
собственост върху имота на приобретателите. Ако обаче се приеме, както поддържат и
ищците, че с уважаване на установителния иск за обявяване за несъществуващо
обстоятелство вписания апорт (през 2019 г.) тези вещни права, притежавани от ответното
дружество до този момент, са прекратени, като тези абсолютни права отново са преминали в
техния патримониум, то автоматично (без да е било необходимо допълнително
волеизявление, респ. извършване на допълнителни действия или настъпване на нов факт от
обективната действителност) те са прехвърлени в имуществения комплекс на
приобретателите по действителните транслативни договори, сключени от ищците през 1995
г., респ. през 2003 г. Именно в този момент праводателите по тези облигационни
правоотношения са изпълнили своето основно договорно задължение - надлежно да
прехвърлят вещните права, предмет на тези договори (но до уважаване на установителния
иск за обявяване на вписания апорт за несъществуващо обстоятелството формално ищците
са притежавали действителни членствени права, които са могли да бъдат надлежно
упражнени, вкл. и правото на дивидент при разпределение на печалбата, реализирана от
ответното търговско дружество).
Следователно, необоснован се явява правният довод на въззивниците, че „се създава
впечатление, че според съда собствеността в момента е ничия и по този начин се открива
възможност за недобросъвестни лица като ответника да я държи...”. Напротив, СГС е
достигнал до правилния правен извод, който изцяло се споделя и от САС, че в момента
носители на спорните идеални части от правото на собственост върху спорната сграда са не
праводателите-ищци, а приобретателите - „Артрикс” ЕООД и „Аида-96” ООД
(правоприемник по договор за замяна, сключен през 2003 г. с „Евротур Груп” АД).
Това категорично правно съждение не може да бъде опровергано и от
обстоятелството, че с Решението на ВКС, с което е уважен предявеният от „ЖМБ-1” АД
срещу „Артрикс” ЕООД ревандикационен иск, са отменени нотариалните актове, с които
9
през 2003 г. „Артрикс” ЕООД и „Аида-96” ООД са придобили спорните идеални части от
правото на собственост върху процесния имот (от част от ищците, респ. от „Евротур Груп”
АД, на което двама от ищците са прехвърлили през 1995 г. притежаваната от тях 1/5 ид. част
от правото на собственост). Първо - субективните предели на СПН на това решение не се
разпростират по отношение на страните в настоящото съдебно производство, тъй като
ищците нито са участвали като страни в този предходен съдебен процес, нито са придобили
спорните права в неговия ход, респ. не са частни или универсални правоприемници на
главни страни в него (арг. чл. 298, ал. 1, предл. 1 и ал. 2 ГПК, респ. чл. 226, ал. 1 и ал. 3
ГПК). Второ - тези нотариални актове са отменени като законна последица от уважаването
на ревандикационния иск и то с единствена цел - да се отрече техният легитимационен
ефект по отношение на ответниците, за които съдът е счел, че към момента на
постановяване на решението не са собственици; в този смисъл ищците не могат да се
позовават на действие на решение, което охранява не техните, а на ответника в настоящото
исково производство съдебно решение. Трето - това решение не поражда действие в тази
част, тъй като е недопустимо съдът (тези действия са извън неговите правомощия),
отменяйки нотариални актове, в които са удостоверени правни сделки, фактически да
„отмени” действителни транслативни договори. В този смисъл са задължителните за
правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 3/29.11.2012 г. на ВКС по
тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК - „Нотариалният акт, с който се удостоверява извършването на
правни сделки с вещни права върху недвижими имоти, е с различна правна същност от
констативния нотариален акт и с различни правни последици... Вещнопрехвърлителното
действие на сделка, сключена с нотариален акт, настъпва само тогава, когато праводателят е
бил титуляр на вещното право. Ако той не го притежава, то не настъпва и
вещнопрехвърлителният ефект на сделката, поради което и правата на трети лица не се
засягат от нейните последици, които в този случай са облигационни и относителни /само
между страните по сделката/ - по аргумент от чл. 21 ЗЗД. Сделката, обаче, е действителна и
поражда права и задължения между страните така, както това е уговорено. Нотариалният
акт, обективиращ тази сделка, има значението на форма на действителност и е елемент от
фактическия състав, от който възникват последиците на удостоверената правна сделка, като
в това се изразява конститутивният ефект на този нотариален акт. Формата за
действителност трябва да бъде запазена, предвид бъдещо реализиране на права,
произтичащи от неизпълнението на валидния договор, който не е произвел транслативен
ефект. При отмяна на т. н. конститутивен нотариален акт би останала писмената форма на
договора, но не и изискващата се от закона форма за действителност. На това основание
отмяната на този акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е недопустимо. Трети лица, които
претендират в исков процес самостоятелни права върху предмета на сделката, се ползват от
защита срещу легитимиращото действие на нотариалния акт чрез вписването на исковата
молба, както и на постановеното в исковото производство съдебно решение”.
При така установените правнорелевантни факти и изложените правни доводи и
настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че ищците не установиха в
процеса на доказване, че са носители на твърдените вещни права, поради което само на това
10
основание предявеният ревандикационен иск трябва да бъде отхвърлен, без да се обсъжда
дали са възникнали останалите материални предпоставки, обуславящи неговата
основателност.
Само за пълнота на изложението следва да се изясни, че ответникът не е
добросъвестен владелец на спорните идеални части от правото на собственост върху
процесния имот. Тъй като част от юридическите факти, включени в сложния фактически
състав, при проявлението на който се внася непарична вноска в капитала на търговско
дружество, не е осъществен - тази непарична вноска не е отразена в дружествения договор,
както предписва правната норма, уредена в чл. 73, ал. 1 ТЗ (вкл. и в нейната релевантна
редакция), по отношение на ответното дружество не е налице юридически факт, годен да го
направи собственик по смисъла на определителната разпоредба на чл. 70, ал. 1 ЗС. Както бе
изяснено, вписването на апорта не притежава действие (вкл. и конститутивно) във
вътрешните отношения - между съдружниците и дружеството, поради което при незавършен
фактически състав на процесния деривативен придобивен способ (апорта) не е налице
правно основание, годно да направи владелецът собственик. Не е спорно между страните, а
и от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства (свидетелски
показания) се установява, че ответникът е упражнявал фактическо господство върху
спорната вещ в два отделни периода - от 1994 г. до 2003 г., след което владението е било
прекъснато от „Артрикс” ЕООД. Това обстоятелство е породило правният интерес на
„ЖМБ-1” АД да предяви срещу новия владелец ревандикационен иск, който е бил уважен,
като в изпълнение на това решение ответното дружество отново е придобило фактическата
власт върху процесната сграда (при извършения от съдебния изпълнител въвод във владение
- на 28.04.2010 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 81 ЗС, която систематически трябва да се
тълкува с правните норми, регламентирани в чл. 75 и чл. 76 ЗС, с изгубването на владението
в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва, като в конкретния случай е
опровергана уредената в чл. 83 ЗС оборима презумпция за владение през времевия
промеждутък от 2003 г. до 2010 г. Следователно, и през двата периода на владение от
ответното дружество - 1) от 1994 г. до 2003 г. и 2) от 28.04.2010 г. до 23.03.2020 г. (момента
на подаване на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково
производство и с която е прекъснато теченето на придобивната давност), не е изтекла
общата (10-годишната) давност, поради което то не е придобило процесните идеални части
на оригинерно придобивно основание. Нещо повече, ако се приеме, че вещните права върху
внесената в капитала непарична вноска са отпаднали едва със заличаването на вписаното
несъществуващо обстоятелство - с влизане в сила на 17.12.2019 г. на Решение №
164/24.01.2018 г., постановено по т. д. № 719/2017 г. по описа на СГС, ТО, VІ-1 състав, до
този момент ответникът е бил собственик, а не владелец на имота по смисъла на чл. 68, ал. 1
ЗС (недопустимо в материалноправния смисъл на това понятие е един правен субект да
придобие едно и също вещно право на оригинерно основание, когато той вече е станал
негов носител въз основа на деривативен придобивен способ). Но дори и да се счете, че в
отношенията между съдружниците и дружеството обявяването на вписването на процесния
апорт за несъществуващо обстоятелство има действие от момента на вписването на това
11
обстоятелство в търговския регистър (при „отменяване” на придобивния способ –
заличаването на вписания апорт), владелецът никога не би бил добросъвестен по отношение
възможността да придобие процесните вещни права на оригинерно основание, а само би бил
приравнен на добросъвестен владелец за извършените от него подобрения в спорната вещ
(но само при липса на вина на приобретателя, и незнание от страна на последния за порока
на придобивното основание) - именно в мотивите по т. IV ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д.
№ 9/74 г. по сходен начин са разрешени отношенията при постановено унищожаване,
разваляне или отменяване на придобивното основание.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния съд,
то обжалваното решение трябва изцяло да бъде потвърдено, а въззивните жалби оставени
без уважение.
При този изход на спора и на основание чл. 273 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК на
ответника следва да се присъди сумата от 30000 лв. с ДДС, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред САС.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262415/12.04.2021 г., постановено по гр. д. №
3269/2020 г. по описа на СГС, I ГО, 20 с-в
ОСЪЖДА на основание чл. 273 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК В. Й. С., ЕГН
**********, Ж. В. С., ЕГН **********, двамата с адрес гр. *** ул. „***” № 4, Т. К. Д., ЕГН
**********, И. П. Д., ЕГН **********, двамата с адрес с. ***, ул. „***” № 12, Я. Т. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, бул. „***” № 33 и Т.С., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул.
„***” № 2А да заплатят на „ЖМБ-1” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 105 общо сумата от 30000 лв. с ДДС –
съдебни разноски пред САС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в 1-месечен срок от получаване на препис от
решението от страните пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК.
Препис от Решението да се връчи на страните!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12