Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV-Д въззивен
състав, в публично заседание, проведено на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 6296 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 08.02.2019
г., постановено по гр. д. № 1445/2018 г., по описа на СРС, 31-ви състав
конституираната като ответница по делото с разпореждане на първоинстанционният
съд от 11.02.2018 г. М.П.Д., ЕГН ********** е осъдена да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД суми, както следва: 1/ сумата от
523,86 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода
м. 12.2014 г. – м. 04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
ж.к. ******абонатен № 183374, ведно със законната лихва върху горепосочената
сума, считано от 08.01.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от
86,98 лева, представляваща мораторна лихва, дължима за периода 01.10.2015 г. –
29.11.2017 г., върху главницата за доставена топлинна енергия.
С решението са
отхвърлени предявените от Т.С. ЕАД против М.П.Д., ЕГН ********** обективно
кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. вр.
с чл. 150 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ) и чл. 86 от ЗЗД, както следва: 1/ иска за главница за
доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 523,86 лева до
пълния предявен размер от 692,26 лева и за периода м. 05.2014 г. – м. 11.2014
г., като погасен по давност; 2/ иска за сумата от 28,75 лева, предстявляваща
главница за възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода м.
05.2015 г. – м. 04.2016 г.; 3/ иска за мораторна лихва върху главницата за
доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 86,98 лева до
пълния предявен размер от 124,61 лева и за периода 15.09.2015 г. – 30.09.2015
г.; 4/ иска за сумата от 5,98 лева, представляваща мораторна лихва, дължима за
периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г., върху главницата за услугата дялово
разпределение.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.П.Д., ЕГН ********** е осъдена да заплати в полза на Т.С. ЕАД
сумата от 559,48 лева, представляваща разноски в исковото производство пред
СРС.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т.С. ЕАД е осъдено да заплати в полза на М.П.Д.,
ЕГН ********** сумата от 113,09 лева, представляваща разноски в исковото
производство пред СРС.
Решението е постановено
при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД.
В срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. № 5038245/06.03.2019 г.
срещу първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените
от Т.С. ЕАД против М.П.Д. обективно кумулативно съединени искове.
В жалбата са
изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение в
обжалваната част. Поддържа се, че продажбата на топлинна енергия за битови
нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни общи
условия, в който е уреден реда и срока, по които купувачите на топлинна енергия
са длъжни да заплащат дължимите месечни суми за топлинна енергия, като след
изтичане на определените в ОУ срокове за заплащане на дължимите суми,
потребителите изпадат в забава. Твърди се, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че погасени по давност са част от дължимите суми по Обща фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. В тази връзка
се сочи, че СРС не е съобразил, че сумите по Обща фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. стават
изискуеми едва на 15.09.2015 г., поради което и оглед датата на депозиране на исковата
молба /08.01.2018 г./ извода на съда за погасяване по давност на част от сумите
по Обща фактура № **********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. –
30.04.2015 г. е неправилен.
Моли се
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части и да бъдат
уважени в цялост предявените срещу ответницата искове. Претендира се и
присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК от името на въззиваемата страна М.П.Д. не е депозиран отговор
на въззивната жалба.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба и от
конституираното на страната на ищеца трето лице – помагач – Б. ООД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 08.01.2018 г. с искова молба, подадена от името на Т.С.
ЕАД, в която е посочено, че до смъртта си П.М.Д.бил клиент на топлинна енергия
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ******абонатен № 183374, а
след смъртта му в неговото правно положение встъпила дъщеря му и законен
наследник – М.П.Д., която е останала задължена за доставената и неплатена
топлинна енергия, потребена в процесния топлоснабден имот. Поискано е
ответницата М.П.Д. да бъде осъдена да заплати в полза на Т.С. ЕАД суми, както
следва: 1/ сумата от 692,26 лева, представляваща стойността на неплатена
топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот,
представляващ ап. 17, находящ се в гр. София, ж.к. ******, ведно със законната
лихва върху горепосочената сума, считано от 08.01.2018 г. до окончателното
ѝ изплащане; 2/ сумата от 124,61 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва, дължимо за периода 15.09.2015 г. – 29.11.2017
г., върху задължението за неплатена топлинна енергия; 3/ сумата от 28,75 лева,
представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода м.05.2015
г. – м.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 08.01.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата; 4/ сумата от 5,98 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо за периода м.05.2015
г. – м.04.2016 г., върху задължението за услугата дялово разпределение.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника М.П.Д..
Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди. Навеждат
се съображения, че в сградата-етажна собственост, в която се намира процесния
имот разпределението на топлинната енергия между потребителите се извършва по
системата за дялово разпределение, както и че в конкретния случай същата
сграда-етажна собственост е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „Б.“ ООД, като в тази връзка се
посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия
за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от
Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
за топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК от името на ответника М.П.Д., ЕГН **********
е депозиран отговор на исковата молба. В отговора се прави изявление, че
ответницата не оспорва, че приживе баща ѝ е бил абонат на ищцовото
дружество, като не се оспорва и методологията на изчисляване на претендираните
от ищеца суми. Възразява единствено, че по отношение на част от сумите през
исковия период е изтекла кратка тригодишна погасителна давност. В тази връзка
се сочи, че всички суми за главници и лихви за периода м. 05.2014 г. – м. 10.
2015 г. са погасени по давност. Заявява се, че ответницата е изразявала
готовност и желание да заплати претендираната сума, която не е погасена по
давност доброволно, но ищцовото дружество отказало да приеме плащане за
конкретни периоди. В тази връзка се твърди, че ответницата не е станала повод
за образуване на делото.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 31-ви състав, решение за валидно и
допустимо.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Предявени са
обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 и сл., чл.
154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – осъдителни искове за вземания за плащане на
стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за
обезщетение за забава на плащане на същото, за възнаграждение за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода, както и за обезщетение за
забава на плащането на същото, за които е издадена заповед за изпълнение по
реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявените искове и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът
следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това
число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената
в процесния имот топлинна енергия за исковия период, че нейната стойност
възлиза именно на претендираната сума, че е носител на вземане за
възнаграждение за дялово разпределение, поради което и за ответника да е
възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на процесните главници,
като е изпаднал и в забава за изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща към процесния период. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот – в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно
решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Решение от
08.02.2019 г., постановено по гр. д. № 1445/2018 г., по описа на СРС, 31-ви
състав в частта, с която ответницата М.П.Д., ЕГН ********** е осъдена да
заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД суми,
както следва: 1/ сумата от 523,86 лева, представляваща главница за доставена
топлинна енергия за периода м. 12.2014 г. – м. 04.2016 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ******абонатен № 183374, ведно със законната лихва
върху горепосочената сума, считано от 08.01.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане; 2/ сумата от 86,98 лева, представляваща мораторна лихва, дължима за
периода 01.10.2015 г. – 29.11.2017 г., върху главницата за доставена топлинна
енергия е влязло в сила, като същевременно с отговора на исковата молба
ответницата не е оспорила, че през процесния период тя и нейния наследодател са
имали качеството клиенти на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ за топлоснабден
имот, представляващ ап. 17, находящ се в гр. София, ж.к. ******. Предвид
горното се налага извод, че през процесния период ответницата М.П.Д., ЕГН **********
е имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ******, ап. 17 аб. № 183374 по сключен с ищцовото
дружество договор за доставка на топлинна енергия при общи условия.
По отношение на
иска за главница за стойността на доставената и неплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, представляващ ап.
17, находящ се в гр. София, ж.к. ****** и във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд,
че погасени по давност са част от дължимите суми по Обща фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., настоящият
въззивен състав намира следното:
Съгласно разясненията
дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г. на ОСГТК на
ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за периодични плащания,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по чл.111, б. „в”
от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния
характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящи се еднородни
задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид това в разглеждания
случай следва да намери приложение тригодишният давностен срок, установен в
чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните
за главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение).
Не е спорно
между страните и се установява от събраните по делото доказателства, че за
процесния период от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. страните в настоящото
производство са били обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2014 г.
Предвид горното,
приложими за процесните вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от ОУ от
2014 г., съгласно които плащане на месечното задължение се дължи до 30-то число
на месеца, следващ този, за който е публикувана фактурата за задължението на
интернет-страницата на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се
плащат след публикуване на фактура, то съдът приема, че изискуемостта на същите
настъпва след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва
след поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към
длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при
публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприето
съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал.2 от ЗЗД и началният
момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на възникването му.
Моментът на
издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен
сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на енергията и за всяко от тях са издавани
ежемесечните фактури. Издаването на обобщена фактура през юли 2015 г. за
вземания възникнали за период 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., които са по
изравнителни сметки и включват и начислени задължения за месеци през целия
отоплителен сезон без да се сочи конкретно потребление за процесните месеци, не
е от естество да промени момента, от който започва да тече погасителната
давност за процесните вземания. Вземането е за доставена топлинна енергия в
определен месец. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за това
вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че
погасителната давност за него тече от последната издадена фактура за това
вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от поведението по
издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на погасителната
давност, което противоречи на целите на института на погасителната давност.
Моментът, от който започва да тече погасителната давност е определен от
законодателя в зависимост от възникване на вземането и от изискуемостта му.
Изискуемостта на вземането и изпадането в забава на плащането на същото са
различни факти, от тях произтичат и различни последици. В случая разпоредбата
на ОУ от 2014г. сочи изискуемост на месечното вземане, което не е обвързано с
изравнителната сметка, поради което и обвързването от ищеца на началния момент
на погасителната давност за месечните задължения с издаването на обобщена
фактура по изравнителната сметка е неоснователно.
При така
възприето и като съобрази дата на подаване на исковата молба - 08.01.2018 г., и
по съображения изложени по-горе за началния момент на погасителната давност на
вземанията възникнали при действието на ОУ от 2014г., то съдът приема, че
вземанията за част от процесния период, а именно за периода м. 05.2014 г. – м. 11.2014
г. са погасени по давност.
Следователно
непогасени по давност са вземанията за период м. 12.2014 г. – м. 04.2016 г. Първоинстанционният
съд правилно е определил размера на дължимата сума за доставена топлинна
енергия през периода от м. 12.2014 г. до м. 04.2016 г. в топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, ж.к. ******абонатен № 183374, съобразявайки събраните по делото
доказателства, включително заключенията на вещите лица по приетите по делото
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи. Предвид липсата на
конкретни оплаквания във въззивната жалба по отношение на тази част от
обжалваното първоинстанционно решение, с което е определен дължимия размер на
доставената и незаплатена от ответницата топлинна енергия през периода м.
12.2014 г. – м. 04.2016 г., то решението в частта по предявеният иск за
главница за доставена топлинна енергия през периода от м.12.2014 г. до
м.04.2016 г. в топлоснабден имот – апартамент 17, находящ се в гр. София, ж.к. ******,
абонатен № 183374 следва да бъде потвърдено.
По отношение на
иска обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо върху
задължението за неплатена топлинна енергия и във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд в
тази част от решението, настоящият въззивен състав намира следното:
За да бъде
уважен предявения иск с правна квалификация чл. 86 ЗЗД следва да бъде
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на главен дълг,
както и забава на ответника.
Установи се от
събраните по делото доказателства, че през процесния период от м. 05.2014 г. до
м. 04.2016 г. страните в настоящото производство са били обвързани от влезли в
сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД
***, приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на
директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В
раздел IX от горепосочените Общи условия са уредени въпросите свързани със
заплащането на топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно
чл. 32, ал. 2 от Общите условия след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителни сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите
условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал.
2 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен
срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В
разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва, само за задължения
по чл. 32, ал. 2 и то само в случай, че същите не са заплатени в срока по чл.
33, ал. 2, т.е. с цитираната разпоредба възникването на задължения за
обезщетение за забава върху вземането за потребено количество топлинна енергия
е поставено под условия, доказването на сбъдването на което е в тежест на
продавача – ищец в настоящото производство. По делото не са представени
доказателства за сбъдване на условието по чл. 33, ал. 4 от обвързващите
страните по спора Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на
Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г.
на ДКЕВР, поради което въззивният съд приема, че предявения иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД с предмет обезщетение за забава в размер на
законната лихва, дължимо върху цената на доставена и незаплатена топлинна
енергия се явява неоснователен.
От друга страна,
обаче, доколкото първоинстанционното решение в частта по предявения иск с
правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на
законната лихва, дължимо върху задължението за неплатена топлинна енергия се
обжалва само в частта, с която същият е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 86,98 лева до пълния предявен размер от 124,61 лева и за периода
15.09.2015 г. – 30.09.2015 г., то предвид липсата на жалба от насрещната страна
в производството по отношение на тази ищцова претенция и забраната за влошаване
положението на страната, когато производството е образувано само по нейна
жалба, съдът намира, че решението на първоинстанционния съд и в тази обжалвана
част следва да бъде потвърдено.
По отношение на
иска за сумата от 28,75 лева, предстявляваща главница за възнаграждение за
услугата дялово разпределение за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г.,
настоящият съдебен състав намира, че доколкото конкретни оплаквания в жалбата
по този иск не са наведени и не се установи да е нарушена императивна
материално правна норма от СРС, и съобразявайки разпоредбата на чл. 269 ГПК и
въведените с нея ограничения, то решението по този иск следва да се потвърди.
Предвид горното следва да се потвърди първоинстанционното решение и в частта, с
която е отхвърлен иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва,
дължимо върху задължението за цена на услугата дялово разпределение, доколкото
последната претенция има акцесорен характер и предвид потвърждаване на
решението в частта, с която е отхвърлена претенцията за главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение, отхвърлена следва да бъде
и претенцията за обезщетение за забава, дължимо именно върху претендираната цена
на услугата дялово разпределение, чиято дължимост не се установи в
производството.
Предвид всичко
гореизложено първоинстанционното решение в обжалваната част се явява правилно и
следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба следва да
бъде оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК има въззиваемата страна. От името на същата е направено искане за
присъждане на разноски, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС в размер на 500 лева, като същевременно са представени
и доказателства за извършването на претендираните разноски
С молба от
19.02.2020 г. от името на въззивника Т.С. ЕАД е направено възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна в производството адвокатско
възнаграждение. Настоящият съдебен състав, като съобрази, че настоящото
производство не се отличава с висока фактическа и правна сложност,
обстоятелството, че по същото не са искани, допускани и събирани доказателства,
че същото е приключило в едно открито съдебно заседание, както и активното
процесуално поведение на процесуалния представител на въззиваемата, изразяващо
се единствено в участие в единственото по делото открито съдебно заседание, без
да е депозиран отговор на въззивната жалба, намира направеното с молбата от
19.02.2020 г. от името на Т.С. ЕАД
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна в
производството адвокатско възнаграждение за основателно, като в полза на
въззиваемата М.П.Д. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение
в минималния предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения размер, а именно 300 лева.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** следва да бъде осъдено да заплати в полза на
М.П.Д., ЕГН ********** с адрес *** сумата от 300 лева, представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.02.2019 г., постановено по
гр. д. № 1445/2018 г., по описа на СРС, 31-ви състав в обжалваните части, с
които са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД против М.П.Д. искове с правно
основание чл. 149 и сл. вр. чл. 154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ)
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както следва: 1/ иск за главница за доставена топлинна енергия
за разликата над уважения размер от 523,86 лева до пълния предявен размер от
692,26 лева и за периода м. 05.2014 г. – м. 11.2014 г.; 2/ иск за сумата от
28,75 лева, представляваща главница за възнаграждение за услугата дялово
разпределение за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г.; 3/ иск за мораторна
лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за разликата над уважения
размер от 86,98 лева до пълния предявен размер от 124,61 лева и за периода
15.09.2015 г. – 30.09.2015 г.; 4/ иск за сумата от 5,98 лева, представляваща
мораторна лихва, дължима за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г., върху
главницата за услугата дялово разпределение.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:*** да заплати в полза на М.П.Д., ЕГН ********** с адрес ***
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК сумата от 300 лева, представляваща
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Б.” ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.