РЕШЕНИЕ
№ 515
гр. Кюстендил, 27.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:М. Ем. Антова
при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова
като разгледа докладваното от М. Ем. Антова Гражданско дело №
20241520101954 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Делото е образувано по искова молба на М. Д. Й. срещу „СТИК -
КРЕДИТ“ АД и „АПС БЕТА България“ ЕООД. Исковата молба е редовна и
предявените с нея искове са допустими.
В исковата молба се твърди, че на 21.12.2021г. между М. Д. Й. и „СТИК
- КРЕДИТ“ АД бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние
№ 770281. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер от 1000
лева, при 9 месечни погасителни вноски. Годишният лихвен процент /ГЛП/
бил определен в размер на 36%, а размерът на годишния процент на разходите
/ГПР/ – 42,58%. Така размерът на общата сума, която следвало да върне
ищецът бил 1178,13 лева. В чл.17 от процесния договор било уговорено, че
страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант,
отговарящ на условията, посочени в Общите условия, или банкова гаранция в
полза на кредитора, а в чл.27 страните уговорили, че в случай на неизпълнение
на задължението по чл.17, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 0,9% от стойността на усвоения кредит, която се заплаща
разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. Ищецът заявява, че на
това основание му била начислена неустойка в общ размер на 745,77 лева,
като общата сума която следвало да върне нараснала до 1923,90 лева. Посочва
се, че ищцата получила уведомление от „АПС БЕТА България“ ЕООД като
цесионер, че вземанията на кредитора по процесния договор били
1
прехвърлени изцяло на дружеството по силата на договор за цесия и всички
плащания следва да бъда извършвани по сметка на новия кредитор.
Навеждат се доводи в подкрепа на тезата, че процесният договор е
недействителен. Твърди се, че същият е нищожен на основание чл.10, ал.1 вр.
чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. На
следващо място, договорът се счита за нищожен и на основание чл.11, ал.1,
т.10 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото
съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В
нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит
ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани
основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Не ставало
ясно как е формиран ГПР и как същият се съпоставя с ГЛП. На това основание
се посочва, че реалният размер ГПР по договора многократно надвишава
допустимия по чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като към него трябвало да се прибавят
описаните в договора такси и разноски.
В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не
предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му, същият дължи на заемодателя неустойка. Ищецът твърди, че
така уговореният срок е твърде кратък, което води до нищожност на договора
на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Твърди се, че вменяването на задължение
на заемателя да представи обезпечение, след като кредитът е отпуснат
противоречи на задължението на заемодателя да извърши предварителна
преценка на кредитоспособността на потребителя. В допълнение се посочва,
че настоящият случай касае договор за заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе, а неустойката за неизпълнение на задължение,
което не е свързано с пряко претърпени вреди, какъвто е настоящият случай, е
типичен случай за неустойка, която цели единствено неоснователното
обогатяване на кредитодателя. С оглед горното, се твърди и че е налице
заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр. чл.33, ал.1
ЗПК като по силата на процесния договор така уговорената неустойка се
кумулира с мораторна лихва, което ищецът оценява като недопустимо.
Твърди се, че непредоставянето на обещаното обезпечение е свързано с
предвидените в чл.71 ЗЗД последици, а в случая кредиторът вместо да
санкционира заемателя с предсрочна изискуемост, начислява неустойка,
разсрочена заедно с периодичните вноски. На това основание се твърди, че
нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено
обезпечение, а уговореното като дължима неустойка задължение всъщност
представлява възнаграждение, дължимо под условие. Ищецът заявява, че
клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена, а е неравноправна и
нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП. Същата следвало да бъде
включена в размера на ГПР, а невключването й водело до нищожност на
договора като цяло и представлявало „заблуждаваща търговска практика“, тъй
като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията между страните. Заявява се, че това е попречило на
потребителя да направи адекватно сравнение на кредитите на единния пазар, в
противоречие с директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК. Ищецът смята,
2
че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, респективно
целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.22 ЗПК.
На следващо място, ищецът заявява, че договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 ЗПК вр. чл.26, ал.1,
пр.2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна
поради противоречие с добрите нрави с оглед това, че в размера й следва да се
включи и начислената неустойка, което води до многократното завишаване на
размера на ГЛП. В условията на евентуалност, при положение, че съдът
приеме договора за действителен, се изразява мнение за нищожност на
отделни негови клаузи на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради нарушение на
закона, чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД поради нарушаване на добрите прави,
респективно на основание чл.146 ЗЗП поради неравноправност, в частност на
клаузата, с която е начислена неустойка.
Отправена е молба до съда да постанови решение, с което да прогласи
недействителността на Договор за потребителски кредит № 770281 на
основание на основание чл.22 ЗПК във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, евентуално на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК.
В условията на евентуалност, съдът да прогласи нищожността на
клаузата на чл.27 от Договор за предоставяне на потребителски кредит №
770281, сключен между М. Д. Й. и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, предвиждаща
заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение.
С молба вх.№ 10017/30.08.2024 г. е направено уточнение на петитума на
исковата молба. Иска се да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че М. Д. Й. не дължи на „АПС БЕТА България“ ЕООД сума в размер
на 745,77 лв., представляваща начислена неустойка по Договор за паричен
заем № 770281.
Претендират се и разноските по делото, включително адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК e постъпил отговор на исковата молба, в
който ответникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД изразява становище за допустимост,
но неоснователност на предявените искове. Заявява, че в действителност на
21.12.2021 год. между ищеца и дружеството е сключен Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 770281, по силата на
който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 1 000 лв.,
която кредитополучателят е бил длъжен да върне заедно с дължимото
възнаграждение за ползването й съгласно изготвен погасителен план.
Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние организирана от кредитора и при спазване
на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата ответното дружество
предоставило на ищеца за изплащане в брой заемната сума съгласно негово
желание на каса на „Изи пей“.
Посочва се, че в чл.20 и следващите от посочения договор била
предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни
задължения от страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка.
3
Кредиторът обаче не бил договорно задължен да претендира подобна
неустойка. Описана е процедурата по сключване на договор от разстояние
като се разяснява, че страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние, която се инициира от лицето, кандидат за
отпускане на кредита. В случая се твърди, че ищецът е попълнил електронна
заявка за отпускане на кредит на сайта на ответното дружество, чрез създаден
личен профил. Заявява се, че след попълване на заявлението за
кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл.6, ал.2 от Общите условия
на кредитора, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна
информация, включваща СЕФ, а за да завърши заявката потребителят
натиснал бутон „Вземи парите“, което действие се окачествява като
потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от
потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите“ на
потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за
потребителски кредит, като ако е съгласен с неговото съдържание,
потребителят натискал бутона „Подпис“, с което действие последният дал
своето недвусмислено съгласие със съдържанието на договора и изразил воля
за неговото сключване. След одобрението на подадената заявка от страна на
„СТИК - КРЕДИТ“ АД за отпускане на сумата посочена от ищеца, на
електронна поща посочена от него в заявката, били изпратени автоматично
проект на Договор за потребителски кредит - кредитна линия, сключен от
разстояние № 770281 от 21.12.2021г. с приложение № 2 Погасителен план към
него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ),
съдържащи предвидената в закона задължителна информация при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания.
В отговора на исковата молба изрично се заявява, че неустойка за
непредоставяне на обезпечение не е начислявана и събирана от дружеството,
но въпреки това клаузата, предвиждаща начисляването й е валидна и
законосъобразна. Посочва се, че неустойката представлява самостоятелен
договор по смисъла на чл.8, ал.1 ЗЗД, с оглед което се счита, че по отношение
на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива
2008/48/ЕО, а общите условия на ЗЗД. Изразява се становище, че неустойка се
дължи, когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена.
В случая тя била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, а изпълнението не било обезпечено с други
правни способи. Видът на неустойката се определял в зависимост от това,
дали заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение, с
оглед на което и размерът на неустойката се определял като процент от заетата
сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а
това зависело изцяло от волята на заемателя. Посочва се още, че видно от
договора неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят
реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено
впоследствие - същата спира да се начислява. Тоест като причина за
евентуалното начисляване на такава неустойка се изтъква единствено
виновното поведение на ищеца.
Твърди се, че уговореният в чл.46, ал.1 от ОУ размер на неустойката
4
изпълнява предвидените в чл.92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно
разместване на блага, а неустойката не излиза извън присъщите й функции.
Счита се, че вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение са очевидни като кредиторът е лишен от гаранция, че неговото
вземане ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес. С
оглед гореизложеното, се отбелязва, че задължението за предоставяне на
обезпечение и неблагоприятните последици от неизпълнението му не
противоречат на добрите нрави.
В отговора се твърди още, че няма въведено ограничение за
максималния размер на дължимата неустойка, а противоречието с добрите
нрави се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа
размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. Посочва се, че ако съдът
приеме уговорената неустойка за прекомерна, нейният размер следва да бъде
намален, а не цялата клауза да бъде обявена за недействителна. В допълнение
се сочи, че тъй като неустойката представлява предварително определено
обезщетение е нормално размерът й да е предварително уговорен между
страните и включен като част от погасителните вноски, като в договора
изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на
чл. 20 от договора, а именно в случай, че заемателят не представи
обезпечение.
С оглед горното се счита, че клаузата за неустойка не следва да бъде
прогласена за нищожна, а не била налице и изначална невъзможност да се
осигури от заемателя поръчител, който да отговаря на посочените в договора
изисквания. Заявява се, че ищецът е бил запознат с условията на договора,
преди същият да бъде сключен (с изпращането на първото електронно
съобщение и приложения към него СЕФ, след което и с изпращането на
второто електронно съобщение), като същият не е бил длъжен да сключва
договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което
да отговаря на определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си, ищецът е действал
недобросъвестно, като по този начин е нарушил чл.12 ЗЗД. Неустойка се
начислявала само докато не бъде предоставено обезпечение. Сочи се още, че
няма разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на
обезпечение като това е допустимо да стане преди подписването на договора,
но е възможно и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същия.
Заявява се, че поради неизпълнение на задълженията на длъжника
„СТИК - КРЕДИТ“ АД продало вземанията си по процесния договор с
договор от 12.07.2016г. на „АПС БЕТА България“ ЕООД.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор и от „АПС
БЕТА България“ ЕООД. Твърди се, че на 21.12.2021г. между ищеца и „СТИК -
КРЕДИТ“ АД е сключен Договор за потребителски кредит № 770281, по
силата на който кредитополучателят получил сума в размер на 1000 лв., но не
изпълнил в срок задълженията си по договора. Договорът бил сключен от
разстояние при спазване на изискванията на ЗПФУР. Между „АПС БЕТА
България“ ЕООД като цесионер и „СТИК - КРЕДИТ“ АД като цедент бил
5
сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.07.2023г.
Излагат се доводи за действителност на договора за кредит, сключен в
съответствие с нормите на ЗПК.
В проведеното открито съдебно заседание страните, редовно призовани,
не се явиха, нито изпратиха процесуални представители. С депозирани молби
страните уведомяват съда за невъзможност на пълномощниците им да се явят
в съдебно заседание поради служебната им ангажираност и изразяват желание
делото да се разгледа в тяхно отсъствие.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана
е съдебно – счетоводна експертиза.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са при първоначално обективно съединяване: установителен
иск по чл.26, ал.1 ЗЗД за нищожност на договор, в условията на евентуалност,
при отхвърляне на горния, иск по чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожност
на договорна клауза. Предявен е и отрицателен установителен иск по чл.124,
ал.1 ГПК за недължимост на сума в размер на 745,77 лв.
С Определение № 1700/11.12.2024г. съдът обяви за безспорен факта, че
на 21.12.2021г. между М. Д. Й. и „СТИК - КРЕДИТ“ АД бил сключен Договор
за потребителски кредит предоставен от разстояние № 770281, вземанията по
който били прехвърлени от кредитора на „АПС БЕТА България“ ЕООД като
цесионер по договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.07.2023г.
От събрания и приет по делото доказателствен материал и в частност от
представеното заверено копие на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 770281/21.12.2021г. и приложеният към него
Погасителен план, се установява, че договорът за кредит е сключен между
ищцата М. Д. Й., в качеството й на потребител и ответното дружество „СТИК
- КРЕДИТ“ АД, в качеството му на кредитор, който се е задължил да
предостави на потребителя-ищец, кредит (паричен заем) в общ размер на 1000
лева, при уговорен лихвен процент по кредита в размер на 36% и годишен
процент на разходите (ГПР) в размер на 42,58%, със срок за погасяване на
кредита – 9 месеца, като общата дължима сума възлизала в размер на 1178,13
лева.
Установява се още, че процесният договор за потребителски кредит е
сключен при общи условия, които съгласно чл.11, ал.2 ЗПК и видно от самият
договор, са неразделна част от последния, като копие от същите е приложено
и прието по делото.
В чл.17, ал. 1 от цитирания договор е уговорено, в случай че страните са
договорили обезпечение, кредитополучателят следва в срок до 3 дни от
сключване /подписване/ на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД
с и в полза на Кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на Потребителя по настоящия договор,
6
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други; да предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на Кредитора
всички задължения на Потребителя по настоящия договор в срок от един
работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане
от страна на Кредитора за заплащане на тези задължения. В чл.27 от Договора
било уредено в случай че в посочения в чл.17 срок кредитополучателят на
предостави съответното обезпечение на кредита, същият ще дължи на
Кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение,
като страните се съгласили, че непредоставянето на обезпечение по чл.17
причинява вреди на кредитора в посочените размери.
Видно от разписка за извършено плащане
№2000000283144386/22.12.2021г. /л.60 от делото/, заемната сума в размер на
1000 лева е била усвоена от ищцата чрез паричен превод през Изи пей.
От представения по делото Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 12.07.2023г., и доколкото бе обявено по делото за безспорно, се
установи, че задължението на ищеца, произтичащо от процесния договор за
кредит, е било прехвърлено на „АПС Бета България“ ЕООД.
За изясняване на делото от фактическа страна е допусната и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, която, неоспорена от страните, съдът
кредитира като обективна, компетентно и обосновано изготвена. От
експертизата се установява, че на кредитополучателя била предоставена
сумата от 1000 лева при договорен лихвен процент 36 % , и ГПР в размер на
42,58%. Вещото лице е стигнало до извода, в случай, че към разхода по
кредита бъде включена дължимата сума за неустойка в размер на 745,76 лева,
размерът на ГПР би бил 448,0107 %, а общата сума за плащане – 1923,90 лева.
Горната фактическа обстановка се установява и доказва от посочените
доказателства, като останалите, събрани по делото доказателства не променят
крайните изводи на съда, поради което не следва да се обсъждат подробно.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
На първо място, съдът намира за нужно да отбележи, че в случаите, в
които кредиторът по договор за кредит е прехвърлил своето вземане на трето
лице, съдебната практика приема, че надлежен ответник е цедента, а не
цесионера. Така ВКС в свое решение № 127/30.07.2018 г., постановено по т.д.
№ 1103/2017 г., ТК, ІІ т.о., приема, че при цесията длъжникът не се лишава от
правата, които има към цедента, както и от възраженията, които може да му
противопостави – по арг. от чл.103, ал.3 ЗЗД. Според ВКС, това означава, че
цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване на договора,
от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във
връзка с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на
възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера
отлагателни възражения, които има срещу цедента. Но ако има интерес да
иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва
7
да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора. По
аргумент от по–силното основание следва да се приеме, че при наличие на
правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване
нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото
на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената,
който е страна по същия. Ето защо този иск спрямо „СТИК - КРЕДИТ“ АД се
явява допустим.
По отношение на процесния Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние №770281/21.12.2021г., съдът счита, че същият се
квалифицира като потребителски такъв, като кредитополучателят – ищец се
явява физическо лице – „потребител“ по смисъла на §13, т.1 ДР ЗЗП, а
ответната финансовата институция - търговец по смисъла на §13, т.2 ДР ЗЗП.
В чл.9 ЗПК е дадена легална дефиниция на договор за потребителски кредит,
съгласно която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Доколкото по делото не се събраха доказателства и не се
изложиха твърдения относно това, сумата по кредита да е използвана за
търговска дейност на кредитополучателя, се налага извод, че процесният
договор за кредит попада в обхвата на разпоредбата на чл.9 ЗПК. Въз основа
на посоченото, в случая се прилагат както разпоредбите на Закона за защита
на потребителите, така и тези на Закона за потребителския кредит.
Съгласно трайно установената и задължителна съдебна практика, съдът
следи служебно за нищожността, като според Тълкувателно решение №1/2020
г. от 27.04.2022 год. по тълк. д. № 1 по описа за 2020 г. на ОСГТК на ВКС, с
чл.7, ал.3 ГПК е предвидено изрично задължение на съда да следи служебно
за такава по чл.146, ал.1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, както и да се произнесе служебно по
нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и
формата на договора, но и от общоизвестни или служебно известни на съда
факти. Тоест съдът следва да обсъди годността на договора, дори и без
наличието на възражения на страните, когато основателността на исковата
претенция е пряко обусловена от неговата действителност. Съгласно чл.143,
ал.1 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като според чл.146,
ал.1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално.
По отношение на предявения иск с правно основание по чл. 26, ал. 1,
пр.2 за обявяване на нищожност на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние №770281/21.12.2021г., съдът намира следното:
8
Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е
необходимо стриктното им съобразяване с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1, т.7 - 12 и чл.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 , като при неспазването им,
договорът за потребителски кредит следва да бъде обявен за недействителен,
на основание чл.22 ЗПК. В конкретния случай и с оглед наведените от ищеца
доводи за наличие на пороци, обуславящи нищожност на договора за кредит,
евентуално на клаузата в него, предвиждаща неустойка, съдът намира
следното.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1, начин. В този смисъл и според чл.19, ал.1
ЗПК, ГПР по кредита следва да изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, като според ал.4 и ал.5 на цитираната
разпоредба, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България и клаузи,
надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни. В пар.1, т.1 ДР на
ЗПК е дадено определение на понятието „Общ разход по кредита за
потребителя“, според което това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
От процесния договор за кредит и приложение погасителен план към
него, се установява, че ГПР е посочен в размер на 42,58 % и е посочен
единствено като абсолютна процентна стойност, без да са описани взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му, поради което се
създава неяснота относно начина на формиране на ГПР, а оттам не се разбира
какви и кои компоненти са включени в него. Това от своя страна води до
нарушаване на законовото изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин, уредено в чл.10, ал.1 ЗПК, с оглед на което доводите на
ищеца относно това, че не става ясно кои компоненти са включени в ГПР и как
е формиран същият, се явяват основателни. Поради изложеното, не може да се
направи и правилна преценка дали ГПР е коректно изчислен съгласно
законовата формула и дали не нарушава забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК.
9
Практиката на СЕС /т.90 от решение на СЕС по дело С - 377/14; съображения
31 и 43 от Директива 2008/48/ приема, че от особено важно значение е
потребителят да е бил информиран за общия разход по кредита под формата
на процент, изчислен по единна математическа формула, тъй като това води
освен до прозрачност, но и до предоставяне на възможност на потребителя да
направи сравнение относно предлаганите на пазара оферти и условия за
отпускане на кредит, както и да прецени обема на задълженията, които поема.
Също така, посочването в договора за кредит на по-нисък и/или по-висок от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, което пък следва да се
окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, пар.1 от
Директива 2005/29/ЕО относно нелоялни търговски практики от страна на
търговци към потребители, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на съществен елемент на договора –
неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение
за сделка, което в противен случай не би взел. Именно поради тази причина
законът въвежда задължението в договора за кредит да бъде подробно описан
начина на формиране на ГПР, като в процесния договор това не е направено, а
единствено е посочен общ размер на ГПР, което води до засягане на правата
на потребителя в съществена степен, тъй като последният е поставен в
положение да тълкува клаузите на договора, а тази част от договора се явява
особено важна за интересите на потребителя, поради което неяснотите и
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание, законът го
регламентира като порок от най-висока степен.
Именно поради тези причини законът въвежда задължението в договора
за кредит да бъде подробно описан начина на формиране на ГПР, като в
процесния договор това не е направено, а единствено е посочен общ размер на
ГПР, който освен това, е и некоректно определен, което води до засягане на
правата на потребителя в съществена степен, тъй като същият е поставен в
положение да тълкува клаузите на договора, а тази част от договора се явява
особено важна за интересите на потребителя, поради което неяснотите и
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание, законът го
регламентира като порок от най-висока степен.
В случая, липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му и макар формално процесният договор да
съдържа изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, въз основа на цялостна
преценка на всяка от уговорените клаузи, съдът намира, че неправилното
посочване и липсата на оповестяване на действителен ГПР, е достатъчно
сериозен пропуск, който се приравнява на непосочен ГПР, въз основа на което
следва да се приеме, че целият договор е недействителен, поради нарушаване
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, с оглед на което и на основание чл.22 ЗПК във връзка
с чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, договорът следва да бъде обявен изцяло за нищожен.
С оглед изложеното, съдът приема, че не следва да се произнася по
предявеният при условията на евентуалност иск за нищожност на клаузата по
чл. 27 от Договора за потребителски кредит.
10
Само за пълното съдът следва да отбележи, че съгласно Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK на ВКС, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като
преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. При преценка на процесната неустоечна клауза
съгласно така изведените в съдебната практика критерии съдът намира, че
уговорената в Договора неустойка излиза извън обезпечителната,
обезщетителната и санкционната функции и противоречи на добрите нрави
поради следното: Начинът по който е уговорена неустойката сочи, че
потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от
усвояване на сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна
страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът
на кредитора по договора да е удовлетворен – той да получава в срок
плащания на главницата и възнаграждението за ползване на заетия ресурс, той
ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е
без значение обстоятелството дали в конкретния случай ищецът е бил
изправна страна по договора, тъй като преценката за валидност на
неустоечната клауза се извършва към датата на сключване на договора. Освен
това следва да бъде отбелязано, че ако вземането за неустойка беше включено
в размера на годишния процент на разходите, съгласно приетото по делото
експертно заключение той възлиза в размер на 448,0107 % и многократно
надхвърля законоустановения размер от 50 %.
Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за кредитора, което той очаква да получи към датата на
сключване на договора за кредит, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение, цели въвеждане на
потребителя в заблуждение относно разходите му по кредита, което от своя
страна не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР.
По предявеният отрицателен установителен иск съдът намира, че
резултатът по него е пряко обвързан от иска за прогласяване
недейсвителността на договора за кредит. Предвид установената
недействителност, на основание чл.23 ЗПК кредитополучателят дължи само
чистата стойност на кредита – в случая 1000 лв., но не дължи лихва и други
разходи по кредита. Предявеният в процеса отрицателен установителен иск
коректно е насочен срещу цесионера, доколкото към настоящия момент
именно той се явява активно легитимиран да претендира вземанията по
договора за паричен заем, т.е. той е носител на притезанието. Предвид
изложеното и доколкото вещото лице е установило дължимост по договора на
сума в общ размер от 1923,90 лева, предявеният отрицателен установителен
иск за сумата от 745,76 лева се явява основателен.
При така събраните по делото доказателства съдът намира ищцовите
претенции за изцяло основателни.
По разноските:
11
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, ответниците
следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата в размер на 450 лева,
представляваща платена държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Ищецът е упълномощила адвокат по реда на чл.38 от Закона за
адвокатурата. Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да предостави безплатна
правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези, под която влиза
и настоящия случай. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя
възнаграждение от съда в размер, не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. За определяне на
размера на дължимото адвокатско възнаграждение при обективно
съединяване на искове, ВКС е постоянен в разбирането си, че съгласно чл.2,
ал.5 НМРАВ, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално
представителство по граждански и търговски дела се определят според цената
на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Разпоредбата на
чл. 2, ал. 5 НМРАВ не прави разграничение между исковете, нито държи
сметка за това какви са правопораждащите юридически факти. По
приложението на разпоредбата е формирана трайна практика на ВКС,
обективирана в определение № 146 от 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г., II
т. о., определение № 77 от 24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г., I т. о. и
определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г., IV г. о. В
същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/2004 г., че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от
Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно
кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съгласно приетото с
решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, посочените в Наредба
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минимални размери, не са обвързващи за съда. С цитирания акт е прието, че
чл.101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 от ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение, както и че
национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговия
клиент не могат да договарят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Съответно, макар в случая
съдът да се е произнесъл по два самостоятелни иска, с които се търси
различна защита и по които се дължи отделно възнаграждение, двете
претенции са обусловени една от друга по такъв начин, че положителното
12
произнасяне по отрицателния установителен иск се явява следствие от
уважаването на установителния иск за нищожност на договора. В този смисъл,
по него не са били положени никакви по-специални процесуални усилия,
различни от положените по първия иск, доколкото произнасянето по двата
иска, предполага изясняването на идентични факти. Не е налице и фактическа
сложност на делото, доколкото установяването на фактите не е наложило
ангажирането на разнородни и многобройни доказателства. Рамките на спора
от фактическа и правна страна не разкриват допълнителни усложнения, и не
са отличителни спрямо типичните за подобен вид дела. С оглед предмета и
сложността на производството и вида на извършените от пълномощника
процесуални действия, съдът намира, че на адв. М. следва да му бъде
присъденото адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
по чл.38, ал.1 ЗА в общ размер на 400 лева, която сума следва да бъде
заплатена поравно и разделно от всеки от ответниците.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
сключения между М. Д. Й., ЕГН **********, с адрес в *** и „СТИК-
КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Шумен, пл. „Оборище“ №13Б, представлявано от С. Н. Т., Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние №770281/21.12.2021г.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 ГПК, в
отношенията между М. Д. Й., ЕГН **********, с адрес в *** и „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, район Триадица, бул. „България“ №81В, ап.3, представлявано от Х. М.
М., че ищецът М. Д. Й., ЕГН ********** не дължи на ответника сумата в
размер на 745,76 лева (седемстотин четиридесет и пет лева и седемдесет и
шест стотинки), представляваща начислена неустойка по Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние №770281/21.12.2021г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК
*********, и „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплатят на М.
Д. Й., ЕГН **********, с адрес в ***, сумата в размер на 450 лева,
представляваща направени разноски в производството за заплатена държавна
такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, да заплати на адв.
Д. М., БУЛСТАТ *********, с адрес в гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ №125-2, ет.5, офис 5-3, сумата от 200 лева, представляваща
дължимо адвокатско възнаграждение по делото за уважения установителен
иск за недействителност на Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние №770281/21.12.2021г.
ОСЪЖДА „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
адв. Д. М., БУЛСТАТ *********, с адрес в гр. София, бул. „Александър
Стамболийски“ №125-2, ет.5, офис 5-3, сумата от 200 лева, представляваща
13
дължимо адвокатско възнаграждение по делото за уважения отрицателен
установителен иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
14