№ 15
гр. Ямбол, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Яна В. Ангелова
Светла Р. Димитрова
при участието на секретаря В. Д. Д.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20242300500394 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Анжел-ойл-2005“ЕООД със седалище и адрес
на управление в гр.Тополовград, представлявано от управителя Е. К., подадена от
процесуалния представител адв.М.Т., против Решение №139/ 19.10.2024г. на Елховски
районен съд, постановено по гр.д. №356/2023г. по описа на този съд, с което са отхвърлени
предявените от въззивника „Анжел -ойл-2005“ЕООД, против Щ. М. Д. от гр.********* и
„Мильо 2007“ЕООД гр.Тополовград в условията на обективно съединяване искове – иск по
чл.228, вр. с чл.121 от ЗЗД, вр. с т.2 от Приложение №1 към ОУ вр.с т.5 от Раздел 1-ви и т.2 и
т.3.1 от раздел 3-ти от ОУ за осъждане на ответниците при условията на солидарна
отговорност да заплатят на дружеството-ищец сума в размер на 8 712 лв., представляваща
дължимите по силата на посочените ОУ и Приложение №1 към тях такси за паркиране на
полуремарке с ДК №Х 0325 ЕМ за периода 12.04.2020г. - 10.04.2021г. на платения паркинг
към автогара гр.********, находящ се на ул.******№*, собственост на дружеството-ищец и
иск по чл.86 ал.1 от ЗЗД, вр.с т.3.2 и т.3.3 от Раздел 3-ти от ОУ вр.с т.2 от Приложение №1
към ОУ - за осъждане на ответниците при условията на солидарна отговорност да заплатят
на дружеството-ищец сума в размер на 2 174.24 лв., представляваща изтекли лихви за забава
върху дължимите от ответниците суми, явяващи се незаплатени такси за паркиране за
процесния период 12.04.2020г. - 10.04.2021г., считано от момента, в който са станали
изискуеми до датата на подаване на исковата молба пред РС-Тополовград - 18.04.2023г.,
както и за заплащане на законната лихва върху главницата от 8 712 лв. от завеждането на
исковата молба в съда, и въззивникът е осъден да заплати на ответниците направените от тях
разноски.
Оплакването в жалбата е за неправилност на решението на първата инстанция,
поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Според
въззивника, съдебният акт на първата инстанция е постановен в противоречие със събраните
по делото писмени и гласни доказателства, както и в противоречие със съдебната практика.
Оспорил е извода на съда за недоказаност на факта на престояване на полуремарке с ДК №
Х0325ЕМ, собственост на „Мильо 2007“ЕООД на платения паркинг към автогара
1
гр.********, като доводите са, че така приетото от ЕРС не кореспондира с доказателствата
по делото, включително на доказателствата по приложеното НОХД№1119/22г. на ЯРС и на
неоспорения от ответниците факт на престояването на полуремаркето на паркинга.
Въззивникът намира за неправилен и извода на ЕРС за невъзможност по гражданското дело
да се ползват решението и мотивите по НОХД №1119/2022г. по описа на ЯРС, като сочи, че
актовете на наказателния съд са задължителни за гражданския съд.
По тези съображения въззивникът моли за отмяна изцяло на обжалваното
решение на ЕРС и за постановяване на ново решение от окръжния съд, с което исковите
претенции да бъдат уважени, с присъждане на направените по делото разноски пред двете
съдебни инстанции по същество.
Въззиваемите Щ.Д. и “Мильо 2007“ЕООД, чрез пълномощника им адв. П. М. от
АК-*******, са депозирали в срок писмен отговор, с който са оспорили въззивната жалба
като неоснователна, с искане за потвърждаване решението на ЕРС като правилно и
законосъобразно. Изложените съображения са, че ищецът, сега въззивник, не е успял да
проведе пълно и главно доказване на предявените искове и твърдените в исковата молба
факти и обстоятелства са в явно противоречие с влязлата в сила присъда по
НОХД№1119/2022г. на ЯРС, както и с мотивите към същата.
В о.с.з жалбата се поддържа от пълномощника на въззивника – адв.Т., който
пледира за уважаването й, като съображения излага и в писмена защита, според които
ответниците през процесния период са ползвали паркинга на ищеца в съответствие с общите
условия на договора му и дължат солидарно сумата от 8 712лева, представляваща такси за
паркиране на полуремаркето, както и законната лихва върху главното вземане в размер на
2 174,24лв., начислена до подаване на исковата молба в съда.
Пълномощникът на въззиваемите – адв.М. в с.з. оспорва жалбата и настоява за
потвърждаване на обжалваното решение с доводи, че ищцовата претенция противоречи на
основни правни принципи, на съдебната практика и на морала, тъй като дори да се приеме
възникнало между страните правоотношение, което е такова по договор за влог,
възнаграждение на ищеца ще се дължи ако той върне паркираното полуремарке, а в случая
управителят на ищцовото дружество е осъден с влязла в сила присъда за това, че се е
разпоредил с ремаркето.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от легитимирана страна, в срок, поради което следва да се разгледа по същество.
За да се произнесе, въззивният съд установи следното:
Първоинстанционното производство пред ЕРС (определен за компетентен съд по
реда на чл.23, ал.3 ГПК) е образувано по предявените от „Анжел-ойл-2005“ЕООД
гр.Тополовград, представлявано от управителя Е. К., срещу ответниците Щ. М. Д. от
гр.********* и „Мильо 2007“ЕООД гр.Тополовград обективно съединени искове – главен, за
солидарно осъждане на двамата ответници да заплатят сумата 8 712лв., представляваща
възнаграждение/такси за паркиране на полуремарке с ДКН Х 0325 ЕМ за периода
12.04.2020г.-10.04.2021г. и акцесорен иск за солидарното осъждане на ответниците да
заплатят на ищеца законната лихва за забава върху главното вземане в размер на 2 174,24лв.,
начислена до подаване на исковата молба в съда, ведно със законната лихва от депозиране на
исковата молба.
Според наведените в исковата молба твърдения, ответникът Щ.Д. от началото на
м.01.2019г. е паркирал собственото на втория ответник „Мильо 2007“ЕООД полуремарке на
притежавания от ищеца платен паркинг към автогара гр.******** и на основание
Приложение №1 от Общите условия на ищцовото дружество за ползване на услуги,
ответниците дължат таксите за ползваните услуги на дружеството през исковия период,
които са в размер на един лев за започнал час.
С отговора на исковата молба ответниците са заявили общо оспорване на
исковете като неоснователни, с възражението, че ищецът не е установил възникнало между
2
страните договорно правоотношение, но в хода на делото, позовавайки се на нововъзникнал
факт - влязлата в сила присъда на наказателния съд, са поддържали, че правоотношението
между страните е такова по договор за влог, по който ищецът като влогоприемател няма
право на възнаграждение, тъй като не е изпълнил основното си договорно задължение да
пази и върне вложената вещ.
Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните, същата
правилно е разкрита от първата инстанция и е непроменена пред въззивната инстанция:
За безспорни между страните са приети фактите, че ищецът „Анжел-ойл-
2005“ЕООД е собственик на паркинга към Автогара - гр.********, намиращ се на
ул.*******№*, а ответното дружество „Мильо-2007“ЕООД е собственик на полуремарке с
ДК № Х 0325 ЕМ.
Ищецът е представил Общи условия на договора с ползватели на услуги,
предоставяни от дружеството „Анжел-ойл-2005“ЕООД в обект „Автогара“ в гр.Тополовград,
които услуги се състоят във възможност за паркиране и престой на МПС от всички
категории и класове, самоходна и несамоходна техника, ремаркета и полуремаркета и др.,
възможност за ползване на санитарни помещения за хигиена и почивка, възможност за
ползване на инструменти и съоръжения за поправка на аварии с МПС и др.техника (Раздел
II, т.1, т.2 и т.3 от ОУ). Потребители на услугите на ищцовото дружество, съобразно
визираното в т.2 от Раздел I „Общи положения“ могат да бъдат както физически, така и
юридически лица, като страните по договора могат да договорят и други условия, но в такъв
случай сключват индивидуален договор в писмена форма, съобразно посоченото в т.4 от
Раздел I „Общи положения“. Съгласно т.5 от Раздел I, договорът за услуга се счита за
сключен с фактическото начало на ползване на услугата, предоставяна от „Анжел-ойл-
2005“ЕООД и ако не е договорено друго, се счита, че ползвателят приема безусловно ОУ,
които съгласно т.3 са поставени на видни и достъпни места на сградата, а и се предоставят
при поискване от потребителите от офиса на дружеството, находящ се в сградата на
Автогарата. Съгласно т.3 от Раздел III, ползвателите на услугата паркиране или престой
заплащат на база единица време, като обявят предварително - почасово или на ден желаят да
бъдат таксувани, а ползвател необявил желаната форма, се таксува почасово. Съгласно
Приложение №1, представляващо неразделна част от ОУ, таксата за паркиране и престой на
МПС, ремаркета, полуремаркета, строителна и друга техника на открито, без осигурена
охрана, е по 1 /един/ лев за всеки започнал час при таксуване на часове или 10 /десет/ лева
на ден за всеки започнал ден при таксуване на ден (т.2 от Приложение №1). Допълнителните
възможни услуги- охрана, видеонаблюдение и др. се договарят отделно, според т.7 от
Приложение№1.
Разпитаният на 11.01.2024г. пред първата инстанция свидетел Г. К. е установил с
показанията си, че той като шофьор е ползвал през 2015г., 2017г. и 2018г. срещу заплащане
паркинга на ищцовото дружество, който се намира на Автогарата в гр.Тополовград.
Свидетелят е посочил, че в чакалнята на Автогарата има надпис, указващ, че паркингът е
платен и на видно място е поставена тарифа за заплащане на час в размер на 1 лев, а на ден,
т.е. за 24 часа – 10 лева. За процесното ремарке свидетелят е дал показания, че го е виждал
на паркинга на ищцовото дружество, дори е паркирал камиона си до него, като ремаркето е
престояло около 2-3 години на ищцовия паркинг.
От приложеното по делото НОХД № 1119/2022г. по описа на Ямболски районен
съд е установено, че с постановената по това дело и влязла в сила на 08.11.2023г. Присъда
№48/16.03.2023г. на ЯРС, изменена с Решение №105/08.11.2023г. по ВНОХД №278/2023г. по
описа на ЯОС, управителят на ищцовото дружество Е. А. К. е признат за виновен в
извършване на престъпление по чл.206, ал.1 от НК (обсебване) за това, че на 10.04.2021г. в
гр.Тополовград противозаконно е присвоил чужда движима вещ – процесното полуремарке
марка „Шмитц 24 А 1362“ с peг. № Х0325ЕМ, рама № WSMS6980000492513, на стойност 6
896,00 лева, собственост на „Мильо 2007“ ЕООД, която владее или пази. С присъдата на
подсъдимия К. е наложено наказание и същият е осъден да заплати на гражданския ищец –
3
дружеството „Мильо 2007“ЕООД сумата 6 896 лв., ведно със законната лихва от 10.04.2021г.
до окончателното изплащане, която сума представлява обезщетение за имуществени вреди
от престъплението. От мотивите на наказателния съд и приетата фактическа обстановка е
изяснено, че по устна уговорка процесното ремарке е оставено на паркинга на настоящия
ищец към м.01.2019г., а подсъдимият К., в чието владение и надзор е било оставено
ремаркето, се е разпоредил с него на 10.04.2021г.
При тази фактическа обстановка, с постановеното по спора решение ЕРС е
квалифицирал предявените искове – главния по реда на чл.228, ал.1 ЗЗД и акцесорния по
чл.86, ал.1 ЗЗД, и е отхвърлил същите като неоснователни. Крайният извод за
неоснователност на исковете районният съд е обосновал със съображенията, че ищецът не е
доказал възникването и съществуването на твърдяното наемно правоотношение през
процесния период от време, за да възникне солидарната отговорност на ответниците за
заплащане на дължимите такси за паркиране. Изложил е и съображенията във връзка с
твърдението на ответниците, че правоотношението между страните е такова по договор за
влог, като съдът е приел, че това съждение е заявено за първи път по време на устните
състезания и не кореспондира с оспорванията в отговора на исковата молба, но по същество
е изложил мотиви, според които се касае именно за наемно правоотношение между страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед тези свои правомощия като въззивна инстанция, ЯОС намира
обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно, а жалбата за неоснователна.
Като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, твърденията на
ищеца и тези на ответника, и представените в хода на първоинстанционното производство
Общи условия на договора на ищеца с ползвателите на предоставяните от него услуги,
въззивният състав на съда приема, че предоставяните от ищеца услуги имат за предмет
основно паркиране и престой на МПС, за изпълнението на което задължение е предвидено
заплащане на възнаграждение от страна на клиента. Съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД
при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като
отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща
в смисъл, който произтича от целия договор, както и с оглед на целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. С оглед изложеното, възприетата от първоинстанционния
съд квалификация на процесния договор като договор за наем е неправилна, тъй като от
предметното съдържание на Общите условия на договора на ищеца се установява, че той не
се изчерпва само с предоставянето на вещи (санитарни помещения, инструменти и
съоръжения) за временно ползване срещу заплащане на определена наемна цена, който
предмет е присъщ на договора за наем съгласно чл. 228 – 239 ЗЗД, а основно включва
дейност по предоставяне на възможност за паркиране и престой на МПС в обекта Автогара
в гр.Тополовград на ищеца. Като изхожда от посочените критерии за тълкуване на
договорите, настоящият състав намира, че Общите условия на предлагания от ищеца
договор са за ненаименован смесен договор, който е допустим по силата на чл. 9 ЗЗД,
доколкото не противоречи на императивни правни норми и на добрите нрави, в който
договор преобладават елементите на договор за влог по смисъла на чл.250 ЗЗД. С оглед
изложеното, възприетата от първоинстанционния съд квалификация на правоотношението
между страните като договор за наем е неправилна, тъй като от предметното съдържание на
Общите условия на договора на ищеца се установява, че той не е за предоставяне
ползването на паркомясто срещу заплащане на определена наемна цена, който предмет е
присъщ на договора за наем съгласно чл.228– 239 ЗЗД, а включва основно дейност по
предоставяне на възможност за паркиране и престой на МПС в обекта Автогара в
гр.Тополовград на ищеца, включително охрана и видеонаблюдение, т.е. предмет на договора
са паркираните/позиционираните МПС на паркинга на ищеца и правоотношението между
4
страните следва да се разглежда на плоскостта на договор за влог. С Решение
№50261/29.11.2022г. по гр.д.№1180/2022г.,Четвърто Г.О., ВКС е дал отговор на същия
правен въпрос – че позиционирането на автомобил в паркинг с пропускателен режим чрез
бариера и служител, срещу заплащане на договорено възнаграждение, изпълва фактическия
състав именно на договор за влог по смисъла на чл.250 и сл ЗЗД.
В случая с показанията на св.Киров по делото е установено, че на видно място в
обекта на ищеца – автогара гр.********, са били изнесени и видни условията на
предлаганите от ищеца услуги, както и че в период от 3 години (преди разпита на свидетеля)
полуремаркето на ответното дружество „Мильо 2007“ЕООД е било паркирано и е стояло на
паркинга на ищеца, при което изводът, който прави въззивният съд е, че страните –
ищцовото и ответното дружество, са били в договорни отношения, произтичащи от договор
за влог, сключен при предложените от ищеца Общи условия (чл.16 ЗЗД), които ответното
дружество, действащо чрез законния си представител, е знаело и приело, паркирайки и
оставяйки на паркинга собственото си полуремарке. Твърдения в същия смисъл за оставяне
на ремаркето по договор за влог са направили и ответниците в хода на делото и неправилно
не са били ценени от районния съд при определяне вида на правоотношението. В мотивите
на влязлата в сила присъда на наказателния съд, които са извън обхвата на чл. 300 ГПК и не
са задължителни за гражданския съд, също е прието, че процесното ремарке по устна
уговорка е било оставено под надзора на ищеца. Независимо, че мотивите на присъдата на
наказателния съд не са задължителни за гражданския съд, те не са правно нищо. Влязлата в
сила присъда или решение по наказателно дело е съдебен акт, издаден от компетентен да
осъществява правораздаването в страната съдебен орган и неговите констатации не са
ирелевантни, за тях е налице презумпция за законосъобразност и могат да се ползват от
гражданския съд, когато разрешава спорове във връзка с гражданските последици от
деянието, за установяването или неустановяването на което тези присъди са постановени.
Или квалификацията на главния иск, според ЯОС е по реда на чл.250, ал.2 ЗЗД, а на
акцесорния иск по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД.
Неточността, изразила се в неправилната правна квалификация на главния иск,
дадена от първоинстанционния съд обаче не води до недопустимост на постановения
съдебен акт, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и
в съответствие със заявения от ищеца петитум.
С договора за влог по см. на чл.250 и сл. ЗЗД влогоприемателят поема задължение
да пази безвъзмездно или срещу заплащане предадената му от влогодателя движима вещ и
да я върне на уговорения срок или при първо поискване. Договорът за влог е реален, за
валидността му е необходимо страните да постигнат съгласие и вещта да се предаде на
влогоприемателя. Договорът по правило е едностранен, тъй като по него задължения
възникват само за влогоприемателя, освен ако не е уговорено възнаграждение за
влогоприемателя. Основно задължение на влогоприемателя е да приеме вещта, да я пази и да
я върне. Договорът за влог е неформален, не е необходима писмена форма за сключването
му, като простото съгласие е достатъчно за неговата валидност. Съгласно чл. 253, ал. 2 ЗЗД,
влогоприемателят е длъжен да пази поверената му вещ с грижата на добър стопанин, а
съгласно чл.257, ал.1 ЗЗД дори когато дадените за пазене вещи са заместими,
влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от
влогодателя.
В случая въззивният съд приема за установено с оглед приетото в мотивите на
присъдата на наказателния съд, при липса на спор от страна на ответниците и кредитирайки
показанията на разпитания свидетел Киров, които не са оспорени и оборени, че още през
м.01.2019г. ответното дружество се е съгласило и е оставило собственото си полуремарке на
стопанисвания от ищеца паркинг в гр.Тополовград, като ремаркето е престояло на паркинга
до 10.04.2021г., когато с него се е разпоредил законният представител, управителя на
ищцовото дружество. При тези данни и приетото за възникналото между ответното и
ищцовото дружество правоотношение по договор за влог, по който е налице уговорка за
дължимо възнаграждение за влогоприемателя, е налице основанието на чл.250, ал.2 ЗЗД за
предявената от ищеца главна претенция да му бъде присъдено възнаграждение по договора
за исковия период от време.
Същевременно, по делото е установено, че управителят на ищцовото дружество е
5
признат за виновен в извършване на престъпление по чл.206 НК за това, че противозаконно
е присвоил ремаркето на ответното дружество, което владее или пази и се е разпоредил с
него. Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна
за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това,
дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В настоящия
случай, зачитайки влязлата в сила присъда гражданският съд е задължен и приема за
установено, че законният представител на ищеца, неговият управител, е извършил соченото
деяние и че същото деяние е противоправно, и присвоявайки и разпореждайки се с
ремаркето не е изпълнил основни задължения на дружеството-влогоприемател, което
представлява, а именно да не използва и да не се разпорежда с оставеното му за пазене
ремарке, както и да го върне (чл.250, чл.253 и чл.257 ЗЗД). Неизпълнението на тези
задължения на законния представител на ищеца е проява и на неположена грижа на добър
стопанин, при което положение настоящият състав на въззивния съд приема, че следва да
бъде приложен общият принцип, регламентиран от разпоредбата на чл. 83 ЗЗД, който
освобождава длъжника от неговата отговорност. Както е посочено в задължителните
постановки на ППВС № 3/73г., основен принцип в облигационното право на РБългария е
изпълнение на поетото по договора задължение и постигане на целите, които страните са
преследвали със сключването му. В този смисъл предмет на договорното правоотношение е
определен резултат, към който е насочено поведението на длъжника. От кредитора
обикновено не се изисква насрещно поведение, но в повечето случаи изпълнението на
длъжника е невъзможно без осъществяването на определени действия и от страна и на
кредитора. Затова, когато неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е
отговорен, съдът може да намали дължимото по силата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД обезщетение за
неизпълнение, или да освободи длъжника изцяло или отчасти от отговорност, съобразно
правилото на чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Когато кредиторът е могъл да избегне вредите от
неизпълнението, или да ги ограничи, полагайки грижата на добрия стопанин, или
неизпълнението на длъжника се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен,
договорна отговорност за длъжника, съгласно чл. 83, ал.1 и 2 ЗЗД въобще не възниква и
такъв е разглежданият случай. Ищецът не е изпълнил договорните си задължения да пази и
върне ремаркето на ответното дружество и се е разпоредил с него, при което не е налице
основание за ангажиране договорната отговорност за ответното дружество като влогодател
за заплащане възнаграждение на ищеца в качеството му на влогоприемател.
По изложените съображения главният иск по чл.250, ал.2 ЗЗД, предявен против
ответното дружество е неоснователен и следва да се отхвърли, което обуславя отхвърлянето
и на акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищцовите претенции са неоснователни и по
отношение на ответника – физическото лице Щ.Д., тъй като по делото не е установена
договорна връзка на този ответник с ищцовото дружество и уговорена солидарна
отговорност с ответното дружество (чл.121 ЗЗД).
Тъй като крайните решаващи изводи на районния съд за неоснователност на
ищцовите претенции и за отхвърлянето им съвпадат с тези на въззивната инстанция,
обжалваното решение на ЕРС като краен резултат се явява правилно и законосъобразно и
като такова следва да се потвърди. Въззивната жалба следва да се остави без уважение.
При този изход на делото пред въззивната инстанция, право на разноските пред
тази инстанция имат въззиваемите, но същите не са заявили искания за разноски и такива не
им се присъждат.
Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 ГПК, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №139/19.10.2024г. на Елховски районен съд,
постановено по гр.д. №356/2023г. по описа на този съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБългария в 1-
месечен срок от връчването му на страните.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7