№ 768
гр. София, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО III ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мирослава Тодорова
Членове:Христинка Колева
Иво Юр. Хинов
при участието на секретаря Рени Ив. Атанасова
в присъствието на прокурора В. П. Т.
като разгледа докладваното от Иво Юр. Хинов Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20221100603281 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.334 НПК.
То е образувано въз основа на въззивна жалба, подадена от адв. М. М., защитник на Р.
К. Б., подсъдим по н.о.х.д. 683/2021 г по описа на СРС, 10 състав, против Присъда №
20025971 от 30.03.2022 г по същото дело
С тази присъда подс.Б. е бил признат за виновен в това, че в гр.София, ж.к. ****, в
периода октомври 2018 – октомври 2020 г, след като е бил осъден със съдебно решение №
44856/18 на СРС, влязло в сила на 15.10.2018 г да издържа своя низходящ – сина си К.Р. Б. с
ЕГН **********, а именно да му изплаща чрез майка му С. Б.а месечна издръжка от 130 лв,
съзнателно не е изпълнил това си задължение в този период, а именно не е заплатил 25
месечни вноски с общ размер 3 250 лв, което представлява престъпление по чл.183 ал.1 НК,
като му е наложено наказание „пробация“ със следните пробационни мерки: задължителна
регистрация по настоящ адрес за срок от 9 месеца; задължителни периодични срещи с
пробационен служител за срок от 9 месеца; безвъзмезден труд в полза на обществото от 130
часа за срок от 1 година. Оправдан е по обвинението, че точния адрес на неизпълнението е
вх.Б, ет.4, ап.7 на блок 466 в ж.к. Младост. Осъден е да заплати и разноските по делото.
В жалбата на адв.М. се посочва, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна.
Оспорва наличието на умисъл у подс.Б. да извърши престъплението. Посочва различни
обстоятелства, които са му попречили да изпълни задължението си да плати издръжка - не
му било дадено решението, с което е осъден да плаща издръжка, поради което не е знаел за
размера на задължението си и за банковата сметка, по която да превежда издръжката; не е
1
знаел и адреса, на който следва да плати издръжката; безработен е и в лошо здравословно
състояние, което му пречи да полага труд; бившата му жена се укрива от него и поради това
той не може да плати издръжката; тя имала връзка с друг мъж и той се опасявал, че тези
пари ще отидат за него, а не за сина му. Отделно от това е платил част от тези задължения –
сумата от 500 лв, сумата от 300 лв и няколко плащания по 100 лв. Моли да бъде отменена
осъдителната присъда и да бъде постановена оправдателна присъда. Алтернативно иска
намаляване на наказанието.
СГП посочва, че поддържа становището на СРП, доколкото обясненията на подс.Б.,
дадени пред въззивния съд, не водят до извод за друга фактическа обстановка. Счита, че той
е знаел за задължението си да изплаща издръжка, като не е я плащал, доколкото
инцидентните давания на парични суми не представляват издръжка. Предлага да се
потвърди присъдата на първата инстанция като законосъобразна.
В съдебно заседание адв. М., защитник на подс.Б., посочва, че деянието не е
извършено, доколкото бракоразводният адвокат не е дал на подсъдимия копие от
бракоразводното решение и поради това не е знаел по коя сметка следва да заплати
издръжката; акцентира, че живее на отдалечено място и няма достъп и е откъснат от света;
посочва, че бившата му съпруга се укрива от него, за да не получи от него издръжка, а чака
да се натрупа по-голяма сума, за да ги получи накуп. Счита, че това не е честно, поради
което иска оправдателна присъда.
Подсъдимия Б. посочва, че следва да бъде оправдан, защото не е действал умишлено.
Софийски градски съд, III въззивен състав, след като обсъди доводите на страните и
взе предвид естеството на повдигнатото обвинение и събраните по делото доказателства,
установи следното:
Настоящето производство е въззивно, поради което съдът дължи на първо място
отговор на доводите в жалбата и тези, направени от страните в съдебното заседание; също
така дължи и служебна проверка на всички аспекти на законосъобразността на
първоинстанционния съдебен акт, независимо от липсата на изрични доводи на страните в
тази насока.
Относно доводите на защитата. По своето естество тези доводи се отнасят до два
аспекта – на първо място подс.Б. е бил изправен пред обективна невъзможност да заплати
издръжката, доколкото му било попречено от бившата съпруга и доколкото не е бил
трудоспособен; на второ място той е платил част от тази издръжка.
Макар и да не се оспорва факта на задължението за заплащане на издръжка и липсата
на пълно и срочно изпълнение, въззивната инстанция дължи служебен преглед и на тези
аспекти от делото; конкретно на причините за неизпълнение ще отдели специално
внимание, съобразно доводите на защитата.
При прегледа на събраните доказателства пред първата инстанция, както и въз основа
на обясненията, които даде подсъдимият пред въззивния съд, се установява следната
фактическа обстановка: Подс.Б. е бил сключил брак със С. С. (приела при брака неговото
фамилно име); те имат син, К., роден на **** г. Подс.Б. злоупотребявал с алкохола, като
няколко пъти бил наказван за деяния по чл.343б НК (по н.о.х.д. 11423/06 на СРС от
28.06.2006 г, по н.о.х.д. 9633/07 на СРС за деяние от 04.07.2007 г и по н.о.х.д. 1232/10 на
СРС за деяние от 28.18.2010 г), по които е реабилитиран.
Поради злоупотребите с алкохол той се дезинтересирал от семейството си. Това
довело до разрив между съпрузите. На 08.02.2018 те продали семейното си жилище в ж.к.
Дианабад, закупено от тях две години по-рано. На 28.02.2018 г подс.Б. закупил свое жилище
2
– апартамент от 25 кв.м. на партера в жилищен комплекс в с.Нови хан. Остатъкът от
получената от продажбата парична сума внесъл в банка Булбанк.
На 06.07.2018 г подс.Б. и св.С. (към този момент Б.а) внесли молба пред СРС за
развод по взаимно съгласие, чрез св.А., адвокат. В сключеното от тях споразумение по чл.51
СК било посочено, че св.С. ще упражнява родителските права, а подс.Б. следва да заплаща
издръжка от 120 лв месечно. Впоследствие била нанесена корекция в ръкописна форма –
като сумата била увеличена на 130 лв и била добавена банкова сметка, по която следва да се
изплаща издръжката. Подс.Б. се съгласил с тези промени. С Решение от 15.10.2018 г по гр.д.
№ 55856818 на СРС, 80 състав, влязло в сила на същата дата, е одобрено споразумението за
развод – като изрично е посочено, че подс.Б. дължи сумата от 130 лв месечно за издръжка на
детето си. Подс.Б. е присъствал на това съдебно заседание и е бил уведомен за съдебния акт,
който е бил произнесен от съда в негово присъствие. След това, обаче, не е получил копие
от този съдебен акт.
При все това подс.Б. не изпълнил това свое задължение. Той не заплатил нито една от
тези вноски – нито в брой, нито по посочената банкова сметка. Той не е знаел адреса, на
който живее сина му с майка си (а именно при нейните родители), но е имал телефоните им.
Поддържал рядко връзка със сина си. Еднократно, след като е бил посетен в дома си от
бившата му съпруга, сина му и брат му, той е предал сумата от 500 лв за екскурзия на детето
си. Еднократно предал, чрез свой приятел, сумата от 300 лв за колело на детето си. Също
така еднократно (след периода в обв.акт) е дал и сума между 50 и 100 лв за Нова година
2020/2021 г, както и и календар на детето си.
В периода, посочен в обв.акт (октомври 2018 – октомври 2020 г) подс.Б. не е полагал
труд по трудово правоотношение; след този период е работил за кратко на бензиностанция,
но договорът му е прекратен в изпитателния срок.
Той е имал банкова сметка в Уникредит Булбанк, открита на 22.01.2018 г и закрита
на 27.09.2019 г. Към 31.10.2018 г в нея имало сумата от 5 048,70 лв. На 05.11.2018 г и
25.01.2019 г той изтегли от нея по 1 000 лв, а на 27.09.2019 г изтеглил остатъка от 3 017, 70
лв (разликата от 31 лв е банкови такси).
Горната фактическа обстановка е несъмнено установена и не се оспорва от защитата,
освен в някои второстепенни аспекти без действително правно значение. Тя се установява от
събраните пред първата инстанция доказателства – обясненията на подс.Б., показанията на
св.С., св.Б., св.А., справка за съдимост, копие от гр.д. № 55856/18 на СРС, 80 състав, справки
от банкови институции, справки от НОИ, от Ф.П. ЕООД, от МВР, от Агенция по заетостта,
от Агенция по вписванията.
Предмет на оспорване от защитата е обстоятелството дали подс.Б. е дал не само
сумата от 500 лв за екскурзия на сина си, но също така и 300 лв за колело и сума от 50-100
лв за Нова година 2020/2021. СРС приема, че е дадена сама първата сума – 500 лв за
екскурзия.
Подс.Б. в своите обяснения твърди, че е дал 500 лв, след това 300 лв (чрез негов
приятел, Т.), след това 100 лв (л.158 и л.169 гръб). Св.С. посочва, че е получила веднъж от
него сумата от 500 лв – за тази цел отишла с брата на подсъдимия до адреса му; той дал тези
пари за екскурзия на детето. Също така за Нова година 2020-2021 г е дал сума от 50 или 100
лв и календар.
СРС е приел, че е била дадена само сумата от 500 лв, но не и сумата от 300 лв за
колело и пари за Нова година (макар и след това да приема, че те „евентуално са били
дадени“ – при обсъждане на правното значение на тези суми – дали представляват плащане
за издръжка). За да не кредитира обясненията в тази им част, посочва (стр.6 от мотивите,
долу), че обясненията на подсъдимия имат двойнствена природа – доказателствено средство
3
и средство за защита. Посочва, че съдът следва да ги кредитира само ако те звучат житейски
достоверно и не се оборват от останалия събран по делото доказателствен материал. В
противен случай те са защитна версия.
Този теоретичен поглед относно обясненията на подсъдимия, макар и широко
разпространен в съдебната практика, не почива на закона. В действителност обясненията на
подсъдимия винаги имат защитна функция – както ако оспорва, така и ако признава
фактическите твърдения в обв.акт. В първия случай защитата на подсъдимия се изразява в
опит да се постигне оправдателен съдебен акт; а във втория определяне на по-леко
наказание. Поради което обстоятелството, че те са проява на такава функция, не може да е
довод за некредитирането им. Несъмнено подсъдимият няма задължение да каже истината в
своите обяснения, но от това не следва изводът, че ако излага твърдения в противоречие не
обвинението той не казва истината, но ако признава това обвинение той казва истината.
Действително обясненията на подсъдимия имат двойнствена процесуална природа – те са
едновременно важно доказателствено средство, но съща така и средство за защита,
необвързано със задължение за установяване на истината. Тази двойнствена природа е
основание за внимателната им преценка, като се спазват правилата на НПК, но не и за
декларативното отричане на достоверността им, като се акцентира на измерението им като
средство на защита.
Относно доказателственото значение на оправдателните обяснения на подсъдимия е
посветена нормата на чл.103 ал.3 НПК. Ако чл.116 НПК се отнася до признание на
обвинението, чл.103 ал.3 НПК се отнася до случая, в който подсъдимият дава обяснения,
като твърди факти, които са различни от фактическите твърдения на прокурора в обв.акт. В
този случай е налице изрично доказателствено правило – а именно липсата на допълнителни
доказателства, в подкрепа на тези обяснения, не води до извода, че те са недоказани. И по-
конкретно, за да бъдат приети за достоверни обяснения на подсъдим, не се изисква те да
намират подкрепа, а да не се опровергават от несъмнено установени доказателства или да не
се дискредитират на собствено основание поради неясноти, необясними празноти или тъй
като съдържат обективно невъзможна версия.
Това е така, доколкото самите обяснения имат доказателствено значение. Така те
имат двояка функция – едновременно определят допълнителен предмет на доказване (като
алтернатива на фактическите твърдения в обв.акт) и са доказателство за тези твърдени
факти. Нещо повече – те са сами по себе си достатъчни като доказателство, за да се приемат
тези факти за настъпили. Не е необходимо да бъдат подкрепени от други, допълнителни и
независими доказателства. Именно така следва да се разбира текстът на закона: „….не е
доказал възраженията си“. Това се отнася, несъмнено, само до онези факти, които са пряко
свързани с деяние на подсъдимия, но не и с деяния на трети лица или други независими от
него събития.
Така нормата на чл.103 ал.3 НПК формулира една засилена защита на подсъдимия,
като им придава специфична доказателствена сила на обясненията му (ако се отнасят до
негово собствено деяние) – а именно твърдението му за негово деяние се считат за
достатъчно доказателство за приемане от съда, че това деяние е настъпило, освен ако не се
установи обратното. Това установяване може да е резултат от естеството на тези обяснения
(очевидно невъзможни или малко вероятни фактически твърдения) или резултат от
опровергаването им от други доказателства, или по други формални причини.
В случая подс.Б. твърди, че е дал чрез свой приятел 300 лв за колело на сина си (л.169
гръб); не представя допълнителни доказателства, доколкото този приятел, по негови думи,
вече е забравил за случая; твърди, че е дал и сума от 50-100 лв за Нова година 2020/2021 г,
както и един календар. Св.С. и сина му отричат да са получавали тези суми. Относно тях е
несъмнено враждебното им отношение към него; показателно е пълното отричане от сина
му, че е получавал пари от баща си (500 лв за екскурзия), което е наложило прочитане на
4
показанията му от досъдебната фаза; бившата му съпруга също има явно негативно
отношение, поради системния отказ на подсъдимия да плаща дължимата издръжка. Поради
което и показанията им не може да имат нужната убедителна сила, за да се преодолее
презумптивната доказателствена сила на обясненията на подсъдимия.
Поради което въззивният съд приема, че подс.Б. е дал и сумата от 300 лв за колело на
детето си, както и неустановена сума между 50-100 лв за Нова година 2020/2021. Това
обстоятелство, обаче, не променя с нищо крайния извод, до който е достигнал СРС.
Защитата посочва, че подс.Б. не е получил копие от споразумението, поради което не
е знаел по коя банкова сметка следва да плаща издръжката. Оспорва извода на СРС, че той е
получил това споразумение. В този смисъл са и обясненията, които даде подсъдимият пред
въззивния съд. В този аспект възражението на защитата е частично основателно – но само
относно това дали подс.Б. е получил копие от съдебния акт. СРС приема, че св.С. е предала
на подс.Б. копието от съдебното решение – като стъпва на нейните показания в този смисъл
(л.231 лице долу и гръб горе). Счита, че според житейската логика нямало основание св.С.
да не даде съдебното решение на подс.Белчев, доколкото тя черпи права от това решение.
В действителност тези показания са уклончиви – тя посочва: „Би трябвало Р. да е
знаел за номера на банковата сметка, по която да превежда парите…Мисля, че съм дала
решението на Р., защото при мен има едно решение, значи трябва да съм му го дала“.
Същевременно подс.Б. оспорва получаването му.
Както е посочено по-горе, обясненията на подсъдимия имат засилена доказателствена
сила. Твърдян от подсъдимия факт относно неговото собствено поведение, вкл и дали е
получил копие от съдебен акт, може да се приеме за ненастъпил само ако са налице
убедителни доказателства за противното. В случая показанията на св.С. не са такива. Поради
което съдът приема, че в действителност подс.Б. не е получил от св.С. копие от съдебното
решение.
Това, обаче, не променя с нищо релевантната фактическа обстановка. Възражението
на защитата, че неправилно СРС е приел, че подс.Б. е имал възможност да заплати
дължимата издръжка, не е основателно. Несъмнено е установено, че подс.Б. е узнал за
съдебното решение, вкл и относно задължението да плаща издръжка на сина си в размер на
130 лв месечно – доколкото то е фигурирало в подписаното от него споразумение, след
корекцията, както и доколкото му е било обявено от съда при произнасянето на съдебния
акт. Поради което и неполучаването от него на копие от съдебния акт е без правно значение.
Доводите на СРС относно фактическите и правните възможности да изплаща издръжката
напълно се подкрепят от втората инстанция.
Частичното възприемане на доводите на защитата относно определени фактически
положения (липса на получаване от подс.Б. на копие от бракоразводното съдебно решение и
предаване от негова страна на сумата от 300 лв за колело и сума от около 50-100 лв за Нова
година) не променят с нищо релевантната фактическа обстановка. А от нея се установява по
несъмнен начин законосъобразността на изводите на СРС за това, че подс.Б. е можел да
заплаща издръжката, но не го е сторил, въпреки формалното задължение за това.
Не може да се възприемат доводите на защитата че подс.Б. е бил изправен пред
обективна невъзможност да заплати издръжката, доколкото не е знаел банковата сметка и
доколкото му е било пречено от бившата съпруга. Както бе посочено, тази банкова сметка е
била обявена от съда в негово присъствие; това би следвало да е достатъчно за него като
информация за дължимия начин на плащане (доколкото той би могъл да прояви инициатива
и да се снабди и сам с копие от съдебния акт). Дори и да не знае банковата сметка, на която
се очаква да плаща издръжка, е знаел телефоните на жена си и детето си и е можел да се
осведоми за нея; можел е и да плаща в брой, вкл и чрез родителите на жена си, които е знаел
5
къде живеят. Показателно е, че за да плати сумата от 500 лв е било нужно да бъде посетен в
дома си от брат му и бившата му жена. Явно е субективното му нежелание да заплаща
издръжката.
Което е по-важно, неплащането се дължи в действителност на друга причина, а не на
незнание на банкова сметка. Самият подс.Б. посочва, че не е плащал, защото нямал пари – а
не защото не е знаел банковата сметка. Ако е имал желание да плати, е можел да го направи
по друга сметка, в брой, било лично на съпругата си или чрез нейни роднини.
Не са основателни доводите на защитата пред въззивния съд, че подс.Б. е бил
поставен в обективна невъзможност да заплаща издръжката, не са основателни. Той живее в
населено място в близост до София, като пътуването му до София не представлява
затруднение. Не е установено и св.С. да му е пречила да плаща издръжката, като да е чакала
да се събере по-голяма сума. Обратното, тя го е търсила с цел получаването на парични
суми (напр за екскурзия на детето). Обстоятелството, че не го е уведомила за новия си
адрес, не може да доведе до извод за възпрепятстване на получаване на издръжката,
доколкото е било възможно плащането да бъде извършено и на друго място, а не само в
дома на кредитора.
Не може да се възприемат доводите на защитата - на адв.М., че подс.Б. не е платил
издръжката, доколкото не е бил трудоспособен и с влошено здраве или защото св.С. имала
връзка с друг мъж. Такива твърдения не са направени от самия подс.Б. и поради това те не
се опират на събраните по делото доказателства. Несъмнено е установено, че подс.Б.
злоупотребява с алкохол – но не и че алкохолната му зависимост е в толкова напреднала
фаза, че обективно не може да полага труд. Показателно е, че след инкриминирания период е
работил на бензиностанция. Отделно от това, както правилно и подробно се мотивира СРС,
той е имал и значителна сума на банков влог, с която е можел да заплаща дължимата
издръжка, която е в минимален размер. Следва да се добави, че е имал и собствен
апартамент; доколкото несеквестируемостта не се прилага за задължения за издръжка,
отново следва изводът, че е имал възможност да изпълни задължението си по
бракоразводното решение да плаща по 130 лв месечно на сина си.
Защитата посочва, че подс.М. е платил част от тази издръжка. Тези възражения не са
основателни. Въззивният съд напълно възприема доводите на СРС, че инцидентното
плащане на определени суми по конкретни поводи – 500 лв за екскурзия, 100 лв за Нова
година, както и установеното от въззивния съд 300 лв за колело – не представляват плащане
за издръжка. Последната има за предназначение да посрещне ежедневните минимални
битови нужди на детето; тя се дължи регулярно. Поради което инцидентното даване на
определена сума по конкретен повод не представлява изпълнение на задължение за
издръжка и не следва да се приспада.
От правна страна. Защитата не оспорва правната квалификация по чл.183 ал.1 НК.
Въззивният съд също така не намира основание да се разграничи от извода на СРС.
Несъмнено са доказани всички елементи от фактическия състав на деянието – подс.Б. е бил
осъден с Решение № 49912 от 15.10.2018 г на СРС, 80 състав, по гр.д. 44856/18 да заплаща
месечна издръжка по 130 лв на сина си; при все това съзнателно не е изпълнил
задължението да плаща тази издръжка; това неизпълнение е за период повече от две вноски
– а именно за период от 24 вноски и половина. Деянието му е извършено с пряк умисъл.
Единственото оспорване от страна на защитата е наличието на елемента „съзнателно
не изпълни задължението си“. Това е фактически въпрос, дали подс.Б. е имал или не е имал
обективна възможност да заплати издръжката; той е коментиран по-горе. Тук само следва да
се повтори, че в период, в който е следвало да плаща по 130 лв за издръжка на сина си,
подс.Б. е имал няколко хиляди лева по сметка – като не е платил нищо. Несъмнено и този
елемент от състава на деянието е налице.
6
Относно наказанието. Защитата желае налагане на по-леко наказание. Въззивният
съд не намира основание за това. СРС е приел по-леката алтернатива – а именно вместо
"лишаване от свобода" е определил наказанието „пробация“. След това е определил това
наказание в размер, близък до минимума – 9 месеца за първите две пробационни мерки (при
законова възможност от 6 месеца до 3 години) и в минимума относно третата. Липсата на
съответен протест прави невъзможно ревизиране на наказанието; с оглед възражението на
защитата следва да се посочи, че то със сигурност не е явно несправедливо. Поради което не
следва да се намалява допълнително.
Правилно са били определени разноските, както и на коя институция следва да се
заплатят.
Поради това жалбата следва да се остави без уважение, като Присъдата на първата
инстанция да се потвърди.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 20025971 от 30.03.2022 по н.о.х.д. 683/2021 г по описа
на СРС, 10 състав.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7