Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260526
гр.***, 02.12.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
***КИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на седемнадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ
при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 4233 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по повод жалба на „***” ЕООД с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
гр. ***, ул. „***“ № 39, партер, чрез управителя – Надя Александрова, срещу
Наказателно постановление № 1-F525407/11.02.2020г., издадено от Директор на ТД на НАП-***,
с което за нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗОПБ, на основание чл. 5, ал. 1 от ЗОПБ,
на жалбоподателя е наложена имуществена санкция в размер на 4500 лева.
С жалбата се моли за отмяна на
атакуваното наказателно постановление. Фактическата обстановка като цяло не се
оспорва, но се заявява, че неправилно АНО е тълкувал закона и неправилно е
приел, че получаването в брой на дивидент от 9000 лева, представляващ част от
парична престация в общ размер на 200 000 лева е в нарушение на чл. 3, ал.
1, т. 2 ЗОПБ. В тази връзка се прави анализ на приложимата към датата на
деянието редакция на законовия текст, като се достига до извод, че задължението
за плащане по банков път към 2019г. е важало само ако се касае за престация по
договор. В случая плащането е било извършено във връзка с решение на едноличния
собственик на капитала, поради което и основанието за плащане не може да се
разглежда като договорно. Излагат се детайлни съображения в подкрепа на тази
теза, като се достига до извод за незаконосъобразност на НП, поради което и се
иска неговата отмяна.
В открито съдебно заседание жалбоподателят
се представлява от пълномощник – юрисконсулт Динко Стоянов, който заявява, че
поддържа жалбата по изложените в нея доводи, които допълва и доразвива. Моли за
отмяна на НП.
За административнонаказващия орган се
явява юрисконсулт Янчева, надлежно упълномощена, която оспорва жалбата.
Акцентира върху обстоятелството, че нарушението е безспорно установено, като счита,
че при издаването на АУАН и НП са спазени всички законови изисквания. В
подкрепа на позицията си цитира и указания на Министерството на финансите, като
достига до извод за законосъобразност на санкционния акт. В заключение моли за
потвърждаване на наказателното постановление и присъждане на разноски
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за
обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, като видно от разписката на л. 5 гръб – НП е
връчено на представител на дружеството на 20.07.2020г., а жалбата срещу него е
депозирана на 23.07.2020г. Жалбата е
подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна, като съдът след като
прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията
си по съдебния контрол намира за установено следното:
Със Заповед №
Р-02000219003990-020-001/26.06.2019г. била възложена данъчна ревизия на
дружеството-жалбоподател. В хода на тази ревизия св. Д.Б. – гл. инспектор по
приходите в ТД на НАП-***, извършила съответните проверки и изискала
необходимите документи, като констатирала, че съгласно протокол за разпределяне
на дивидент № 02/01.10.2016г. било взето решение за изплащане на дивидент в общ
размер от 200 000 лева на едноличния собственик на капитала – Надя
Александрова. Свидетелката констатира също така, че с РКО № 05/04 от
04.04.2019г. на Александрова била заплатена в брой сумата от 9000 лева,
представляваща част от дължимия дивидент от 200 000 лева.
На база на горните
факти свидетелката преценила, че дружеството е извършило нарушение на
изискванията на ЗОПБ, поради което и на 09.12.2019г. съставила срещу него АУАН
с № F525407, описвайки горните факти и квалифицирайки ги като нарушение на чл. 3,
ал. 1, т. 2 ЗОПБ. Актът бил предявен на пълномощник, който го подписал и
получил препис от него, без да направи възражения. В срока по чл. 44, ал.1 ЗАНН
постъпили писмени възражения (л. 10-11), в които дружеството заявило, че не е
съгласно с констатациите в акта и развило съображения за допуснати неясноти и
пороци в ревизионното производство, молейки за отмяна на съставения акт.
В последствие на 11.02.2020г.,
въз основа на акта за установяване на нарушението, било издадено атакуваното
наказателно постановление, като АНО не дал вяра на изложеното във възражението,
а възприел фактическата обстановка, описана в акта, както и правната
квалификация на нарушението и на основание чл. 5, ал. 1 ЗОПБ търговецът бил
санкциониран с имуществена санкция в размер на 4500 лева.
Горната фактическа
обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по
АНП, както и гласните и писмени доказателства събрани в хода на съдебното
производство, които са безпротиворечиви и кредитирани от съда изцяло. Жалбоподателят
като цяло не оспорва фактическата обстановка, изложена в наказателното
постановление и в АУАН, поради което и съдът не намира за необходимо да излага
повече доводи в тази насока.
Съдът въз основа
на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото
наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и
относно справедливостта на наложеното административно наказание/санкция и
предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Наказателно
постановление е издадено от компетентен орган (видно от приложената по делото
на л. 54-56 – Заповед № ЗЦУ - ОПР – 17/17.05.2018г. – т. 1.6), в срока по чл.
34 от ЗАНН. Вмененото на жалбоподателя нарушение е индивидуализирано в степен,
позволяваща му да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава.
Въпреки това съдът
счита, че в конкретния случай НП е незаконосъобразно по следните причини:
На първо място,
нито съставеният АУАН, нито – издаденото НП съдържат посочване на мястото на извършване
на твърдяното административно нарушение. Касае се за основен признак от
обективната страна на всяко административно нарушение, а неговата липса
съставлява нарушение на процесуалните правила – по чл. 42, т. 3 ЗАНН,
респективно – чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН.
На второ място,
нито съставеният АУАН, нито – издаденото НП съдържат ясно и недвусмислено
посочване на времето на извършване на твърдяното административно нарушение. В
обстоятелствената част както на съставения акт, така и на наказателното
постановление, се сочат няколко дати, но по мнение на съда нито една от тях не
е посочена категорично като дата на
която се приема, че е довършено нарушението. Следователно, налице е нарушение
на процесуалните правила – по чл. 42, т. 3 ЗАНН, респективно – чл. 57, ал. 1,
т. 5 ЗАНН. Вероятно АНО е приел, че датата на съставяне на РКО е и датата, на
която е извършено нарушението (04.04.2019 г.), но от една страна е недопустимо
съществен елемент от състава на нарушението да се извежда по тълкувателен път,
а от друга следва да се има предвид, че датата на съставяне на РКО и датата на
реалното плащане на сумата по него (фактическото предаване на паричната сума от
дружеството на получателя) могат да се различават във времето.
Дори обаче горните
пороци да не се възприемат за съществени, съдът отново е на мнение, че
отговорността на търговеца е била неправилно ангажирана.
Административнонаказателната
отговорност на дружеството е ангажирана за нарушение на императивната норма на
чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОПБ (действаща разпоредба към април 2019 г., ДВ, бр. 95
от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), в съответствие с която, плащанията на
територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна
сметка, когато са на стойност под 10 000 лева, представляваща част от парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 10 000
лева. Т. е., фактическият състав, очертан в хипотезата на тази правна норма
включва в условията на кумулативност следните юридически факти: наличие на
договор; стойността на договора да е равна или да надвишава 10 000 лева и
извършване на частично плащане по договора, независимо от размера на това
частично плащане. По делото липсва спор по фактите, на какво основание са
извършени плащанията и част от какво представляват те. Спорът е правен и същият
е обусловен от съдържанието на понятието "договор", вложено в нормата
на чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОПБ.
Легална дефиниция
за понятието договор се намира в чл. 8 ЗЗД, съгласно който, договорът е
съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една
правна връзка между тях. В тази разпоредба се определя родовото понятие за
договор, с което ЗЗД си служи - то обхваща, както договорът, като двустранна
сделка, така и многостранните договори, като този за гражданско дружество по
чл. 357 от ЗЗД, който законодателят също назовава договор, макар да не е
двустранна сделка. Правната доктрина допринася за изясняване на понятието, като
въвежда пояснението, че договорът е двустранна правна сделка и се състои в две
или повече насрещни волеизявления, тоест съвпадащи по съдържание, но
противоположни по насоченост. Договорът е само един от възможните юридически
факти, пораждащ облигационно правоотношение, а престацията е проявление на
изпълнение на задължението на страна по облигационно правоотношение,
независимо, дали последното е възникнало от договор, деликт, едностранна
сделка, решение и т. н. Независимо дали в нормата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОПБ
законодателят е използвал родовото или по-тясното понятие на договор, то и в
двата случая, задължителен необходим елемент, е наличието на поне две насрещни
волеизявления, насочени към пораждане на правна връзка (правоотношение) между
субектите.
В тази връзка е
необходимо да се посочи също така, че решението на ОС на съдружниците или
решението на едноличния собственик на капитала не е правна сделка, за разлика
от решението за учредяване на дружество, което като съвкупност от множество
волеизявления на учредяващите го лица с еднакво съдържание и насоченост,
правната доктрина определя като многостранна сделка. За разлика от него,
решението на ОС на съдружниците за приемане на конкретно решение, се приема с
мнозинство и обвързва и съдружниците, които не са гласували или са гласували
"против".
От друга страна,
за разлика от решението на ОС на търговско дружество, което се приема с
мнозинство, решението на едноличния собственик на капитала на ЕООД представлява
едностранна сделка. Съгласно чл. 147, ал. 2 от ТЗ, едноличният собственик на
капитала решава въпросите от компетентността на общото събрание, за което се
съставя протокол в съответната за решенията на общото събрание форма. Решението
на едноличния собственик на капитала на едно дружество с ограничена отговорност
за разпределяне на дивидент е самостоятелен източник на облигационно
правоотношение, възникнало между собственика и дружеството и категорично не е
договор. Липсата на волеизявление е определяща за правната същност на
решението, която не съвпада с облигационните договори по ЗЗД или търговските
сделки по ТЗ. Както беше посочено по-горе решението на едноличния собственик на
капитала въобще не е договор. В тази връзка настоящият състав следва да се
позове на задължителната съдебна практика на ВКС, конкретно на ТР № 1/06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002
г. на ВКС, в което е застъпена същата теза.
При положение, че
в случая изплащането на дивидент на едноличния собственик на дружеството в размер
на 200 000 лева е възникнало в резултат от правен акт, който не е договор, то
неприложими спрямо извършеното плащане са разпоредбите на чл. 3 от ЗОПБ.
Обратното би означавало да се извърши недопустимо разширително тълкуване на
закона, уреждащ административнонаказателна отговорност, което е забранено с
императивната норма на чл. 46, ал. 3 от ЗНА. В този смисъл е и Решение № 353 от 10.02.2020 г. на АдмС -
Пловдив по к. а. н. д. № 3583/2019 г., постановено по напълно идентичен
казус.
Твърдението, че към
април 2019г. чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОПБ е регламентирал ограничаването на
всички плащания в гражданския и стопанския оборот на страната, поради което
качеството на страните, вида на сделките, договорите и операциите по принцип не
са от значение по отношение на обхвата на закона, като правнорелевантен е
единствено размерът на предвиденото, определяемото или извършено плащане, не
може да се сподели. Използването на самото понятието "договор"
изключва приложимостта на посочената разпоредба по отношение на всички
източници на облигационни правоотношения, които не са договори към релевантния
за настоящето произнасяне момент. Допълнителен довод в подкрепа на тази теза е
и историческото тълкуване на правната норма. С ДВ, бр. 94 от 2019 г. (в сила от
29.11.2019 г.) текстът на разпоредбата е променен и вече изискването плащането да е част от парична престация по
договор, чиято стойност е равна на или надвишава 10 000 лева е променено и в
настоящия си вид съставомерни са всички плащания на стойност под 10 000
лева, които могат да се разглеждат като част от свързани помежду си платежни
операции на едно и също основание, чиято обща стойност е равна на или надвишава
10 000 лв. Ако действително първоначалната редакция на нормата е обхващала
всички престации, без значение от техния провопораждащ юридически факт, а не
само договорните, то безсмислено би било текстът да се променя. Очевидно
законодателят е съзрял, че в първоначалната редакция извън обхвата на нормата
остават всички плащания, които не са породени от договор, поради което и с ДВ,
бр. 94 от 2019 г. е разширил приложното поле на нормата и изрично е включил
всички плащания, извършени на едно и също основание, без да се ограничава с
изискване за характера на това основание. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗАНН обаче за всяко нарушение се прилага онзи нормативен акт, който е действал
по време на извършването му, като недопустимо е да се прилага със задната дата
сегашната редакция на нормата към нарушения, които АНО приема, че са извършени
преди влизането й в сила.
Тук е мястото да
се посочи, че съдът не споделя становището, че указанията на Министерството на
финансите от 2011 г. навеждат на друг извод. На първо място тези указания нямат
обвързваща сила за съда. От друга страна внимателният прочит на т. IV.6 от тези
Указания (л. 32 гръб) води до извод, че те разглеждат само хипотезата на чл. 3,
ал. 1, т. 1 ЗОПБ, а не т. 2 на същия член, поради което и се явяват
неприложими.
На последно място
съдът следва да посочи, че му е служебно известно, че е образувано дело С-544/19 г. на Съда на Европейския съюз
по преюдициално запитване от страна на Административен съд – Благоевград,
свързано със съответствието на ЗОПБ с разпоредбите на европейското
законодателство в случаите на изплатени дивиденти и в частност –
пропорционалността на предвидената санкция. Въпреки това съдът намира за
ненужно да спира настоящето производство до произнасяне на СЕС, защото безспорно
е установено, че не е налице твърдяното нарушение, поради което е ирелевантен
въпросът за пропорционалността на предвидената санкция за нарушения от кръга на
процесното, съответно възможността на съда да определя различна по размер
административна санкция.
С оглед всичко казано по-горе съдът счита, че в
конкретния случай дружеството не е извършило твърдяното нарушение, поради което
и издадено срещу него НП е незаконосъобразно и следва да се отмени.
Към момента е
настъпила законодателна промяна в разпоредбата на чл. 63 ЗАНН ( ДВ, бр. 94 от
2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд
може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който
пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът
дължи произнася по възлагане на разноските ако съответната страна е направила
искане за присъждането им. В конкретния случай принципно разноски се дължат в
полза на жалбоподателя, но той не е поискал присъждането им, поради което и
съдът няма как служебно да се произнесе по тях.
Така мотивиран, на основание чл.63,
ал.1, предл.3 ЗАНН, ***кият районен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 1-F525407/11.02.2020г., издадено от
Директор на ТД на НАП-***, с което за нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗОПБ, на
основание чл. 5, ал. 1 от ЗОПБ, на „***” ЕООД с ЕИК: *** е наложена имуществена
санкция в размер на 4500 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.*** в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/
Вярно с оригинала: М.Р.