Решение по дело №696/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3457
Дата: 11 юни 2020 г. (в сила от 11 юни 2020 г.)
Съдия: Калина Кръстева Анастасова
Дело: 20201100500696
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 януари 2020 г.

Съдържание на акта

                                                  Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                    №………………

    гр. София, 11.06.2020 г. 

 

                                   В    И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на осми юни през две хиляди и двадесета година в състав: 

                 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                          ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                       МЛ.СЪДИЯ: ИВА НЕШЕВА

 

при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело 696 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 263031/01.11.2019 г., постановено по гр. д. № 43928/2018 г. по описа на СРС, 173 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.Г.Д. с ЕГН **********, искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът  Д.Г.Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 254.28 лева – главница, от която 240.00 лв. за  топлинна енергия за периода м.05.2012 г. до м.06.2012 г., 14.28 лв. за дялово разпределение и сумата 74.05 лева -мораторна лихва, от която 69.98 лв. върху главница за топлинна енергия и 4.07 лв. върху главницата за дялово разпределение за периода 01.07.2012 г. до 17.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на 30.06.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, относно което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр. дело № 37702/2015 г. по описа на СРС, 27 състав.

С постановеното решение е осъдена „Т.С.“ ЕАД, да заплати в полза на Д.Г.Д., сумата от 150.00 лева съдебно-деловодни разноски.

Делото е разгледано с участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове. Същото се оспорва и като необосновано. Изразено е становище, че неправилно първоинстанционния съд е формирал извод, че предявените искове следва да бъдат оставени без уважение, като не е съобразил представените доказателства установяващи, че ответникът е клиент за потребената в наетия имот топлинна енергия. Моли за отмяна на решението в посочената част и уважаване на исковете в цялост. Претендира разноски.

Въззиваемият Д.Г.Д. не е подал отговор на въззивната жалба.

Третото лице помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД не е изразил становище по подадената въззивна жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.149 и чл.150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал. 1 ЗЕ за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.**********с аб.№ 193785 за периода от м.05.2012 г. до м.06.2012 г., като наемател на имота.

В проведеното производство е представена настанителна заповед № 2528/28.09.1978 г. на Софийски градски народен съвет, с която Д.Г.Д. е бил настанен в ап.*******находящ се в гр.София, ж.к.Л.ул.“*****“ на основание чл.22, б.Б“ и чл.23 от Закона за наемните отношения /отм./ временно до уреждане на жилищния му въпрос като наемател на общинско жилище. Доказателства на името на ответника Д.Г.Д. да е била открита клиентска партида на абонат на топлинна енергия при ищеца- топлопреносно предприятие, и респ. на негово име да са били съставени отчетни документи за доставена и потребена топлинна енергия по делото не са представени от ищеца, чиято е доказателствената тежест за установяване обосноваващите спорното право факти и обстоятелства.

Основният спорен по делото въпрос е дали през процесния период между страните е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия. Действащата през периода нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл. 57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тази хипотеза е приложима, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл. 149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл. 8 и чл. 9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.

В случая от страна на ответника е заявено оспорване на исковете, поради което и съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже обосноваващите спорното право факти и обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса не е проведено. Безспорно е между страните, че ответникът не е собственик или вещен ползвател на процесния имот, доколкото е наемател на общинско жилище, а собственик е Столична община, поради което и единственото основание за възникването на облигационно отношение с него би било наличието на писмен договор, какъвто по делото не е представен, като липсват твърдения и подкрепящи ги доказателства ответникът да е подала молба- декларация за откриването на клиентска партида за абонат на топлинна енергия при ищеца- топлопреносно предприятие. Не са представени от страна на ищеца и каквито и да било документи, относими към доставката, потребяването и отчитането на доставената в процесния имот топлинна енергия.

При така установената фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че ответникът Д.Г.Д. - като наемател на общинско жилище не е пасивно материално- правно легитимиран да отговаря по предявените искове. Същият няма качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди нито по силата на закона /чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, действащи през процесния период/, тъй като не е притежател на вещно право на собственост или на ограничено вещно право на ползване върху имота, нито е страна по сключен с "Т.С." ЕАД индивидуален писмен договор за доставка на топлинна енергия- няма твърдения, нито доказателства да е подал молба- декларация за откриването на партида при ищеца.

Наемателят на топлоснабден имот няма качеството потребител на топлинна енергия за имота по смисъла на ЗЕ и не дължи стойността на използваната топлоенергия на доставчика на топлинна енергия /ищец в производството/, а на наемодателя СО, но не в качеството на потребител на топлинна енергия, а на наемател по наемно правоотношение и това задължение съществува към наемодателя, а не към доставчика на топлинна енергия /в този смисъл Решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на BKC, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.

При това положение, предвид непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите спорното право факти и отнасяне на неблагоприятните последици в негова вреда, исковете му по чл. 422 ГПК като недоказани и неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Неоснователността на иска относно главницата- чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност на иска за признаване дължимостта и на акцесорното вземане за лихви за забава по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора постановеното от СРС решение, което е правилно в обжалваната част, следва да бъде потвърдено.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

               Воден от гореизложеното, Софийският градски съд

 

                                                             Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА Решение № 263031/01.11.2019 г., постановено по гр. д. № 43928/2018 г. по описа на СРС, 173 състав.

      Решението е постановено при участието на трето лице — помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД.

Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

      

                                                      

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.