Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 17.02.2016г. гр.София
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ ЧАКЪРОВ
при участието на секретар Ц.Д. като
разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 12967 по описа за 2015г., взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 08.06.2015г., гр.д.24874/14г., СРС, 25 с-в
отхвърля предявените от Е.Г.Н. срещу А. по З. искове по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр.
и по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. за признаване за установено, че с неудължаване
на срока от трудовия договор на ищцата, заемаща длъжност „трудов медиатор –
посредник“ и прекратяването му със заповед № 108/17.09.2013г., в сравнение с
удължаването до приключване на проекта (до края на 2014г.) на трудовите договори на други медиатори по същия
проект, които били по-млади от 50г. и без трайни увреждания, е нарушен чл.4,
ал.1 ЗЗДискр, което представлява спрямо ищцата множествена пряка или евентуално
множествена непряка дискриминация на основата на признаците степен на увреждане
и възраст, както и за осъждане на А. по З. да й заплати сумата 8 625 лв. –
обезщетение за имуществени вреди от пропуснат трудов доход за периода
01.10.2013г. – 31.12.2014г. и сумата 10 000 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, като осъжда ищцата да заплати на ответника сумата
1 088.75 лв. – разноски.
Против решението постъпва въззивна жалба
от ищцата Е.Г.Н.. Счита, че не й е разпределена доказателствена тежест за
установяване на релевантните факти. Неправилно, съдът не назначава служебно експертиза
относно твърдяното от ищцата увреждане с ТНР. За установяване на ТНР не е
непременно необходимо решение на ТЕЛК. Не е съобразено правилото на чл.9
ЗЗДискр. относно доказателствената тежест. Неправилно са интерпретирани
дефинициите на чл.4, ал.2 и ал.3 ЗЗДискр. за пряка и непряка дискриминация като
изискващи наличие на пряка причинно-следствена връзка между защитените признаци
и по-неблагоприятното третиране. Няма обсъждане на доводите за непряка
дискриминация. Не са съобразени всички доказателства за изпълнение от ищцата на
възложените й задачи по проекта. Неправилно са допуснати свидетели на ответника
за оборване на този факт, след като заповедта за прекратяване на трудовия
договор е издадена на основание изтичане на предвидения срок. Разноските са
определени в нарушение на чл.75, ал.2 ЗЗДискр. Иска се отмяна на решението и постановяване
на друго, с което да се уважат исковете.
Въззиваемият - ответникът А. по З. оспорва
жалбата.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и
като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Предявени са искове с правно основание чл.71, ал.1,
т.1 и т.3 от Закона за защита от дискриминация.
Съобразно чл.272 ГПК, когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение,
срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са уважени
исканията по въззвната жалба като неотносими и преклудирани. Решението следва
да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията
по жалбата, въззивният съд приема следното:
По силата на трудов договор
№ С 25/01.08.2011г. и допълнителни споразумения към него, ищцата Е.Г.Н. заема при ответника А. по З. длъжност „трудов медиатор
– посредник“ за срок от 03.08.2011г. до 30.09.2013г. или до приключване на
проекта, за чието изпълнение е сключен договора, или до изчерпване на
средствата по проекта, но не повече от 30.09.2013г. Със заповед №
108/17.09.2013г., се прекратява трудовото
правоотношение между страните на основание чл.325, ал.1, т.3 КТ поради изтичане
срока на договора.
Ищцата не провежда успешно
доказване на проявено към нея пряко или непряко дискриминационно отношение,
основано на нейната възраст над 50 години и на твърдяно здравословно увреждане,
свързано със 79 % трайно намалена работоспособност. Във връзка със
здравословното увреждане е представено единствено ЕР на ТЕЛК №
1323/30.05.2007г., с което на ищцата е призната 79 % ТНР. Приетият срок на
инвалидност е 3-годишен срок, до 01.05.2010г., поради което е изтекъл не само
към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, а и още преди неговото
възникване. Съгласно чл.101, ал.1 и ал.2 от Закона за здравето, видът и
степента на намалена работоспособност се установяват от медицинска експертиза,
организирана и ръководена от министъра на здравеопазването и от регионалната
здравна инпекция. Затова недопустимо е
вместо компетентния специализиран орган, преценката за вид и степен на
неработоспособност на ищцата, към релевантия последващ момент на прекратяване
на трудовото правоотношение, да се извършва от съдебно-медицинска експертиза.
Такава даже и не е поискана от ищцата, на която е разпределена тежестта за
установяване на нарушението. Служебното назначаване на подобна експертиза от
съда би противоречало на уредения в чл.9 ГПК принцип за равенство на страните
при упражняване на процесуални права. При липса на надлежно установен по
нормативния ред процент на трайно намалена работоспособност на ищцата към 17.09.2013г.,
не се формира предположение, на основата на признака здраве да е допуснато
нарушението, свързано с пряко или непряко дискриминационно отношение при
прекратяване на трудовото правоотношение.
Вероятност за подобно
нарушение не се установява и на основата на признака възраст над 50 години. Според
съдебно-икономическата експертиза, от заетите по същия проект с аналогични на
ищцата трудови договори, общо 13 броя служители са на възраст над 50 години, от
които само с ищцата и още една служителка са прекратени трудовите договори. В
този смисъл, работодателското отношение към ищцата не е основано на нейната
възраст.
С оглед изложеното, не може
да се предположи, че на
база въведените с исковата молба признаци възраст над 50 години и влошено
здравословно състояние предвид призната 79 % ТНР и инвалидност, ищцата е жертва на пряка дискриминация по чл.4, ал.2
ЗЗДискр. като по-неблагоприятно
третирана или на непряка дискриминация по чл.4, ал.3 ЗЗДискр. като поставена в
по-неблагоприятно положение, при формиране на работодателската преценка за
продължаване срока на трудовия й договор, отколкото са третирани други
служители при сравними сходни обстоятелства. Извън обсъждането на
въведените с исковата молба обективни признаци по чл.4, ал.1 ЗЗДискр., на чиято
основа се твърди, че ищцата е дискриминирана по повод виждането на работодателя
за запазване или прекратяване на трудовото й правоотношение, изцяло ирелевантни
за изхода на спора са обстоятелствата, в каква степен се е справяла с
възложените трудови функции по изготвяне на проекта. Свидетели по искане на
ответника са допуснати да изяснят доколко действителните мотиви на работодателя
за прекратяване на трудовия договор с ищцата са основани на личната му преценка
за нейното несправяне с работа, а не са допуснати за проверка на правилността
на тази негова преценка, нито за установяване нивото на изпълнение на задачите
от ищцата. Щом не съществува вероятност ищцата да е обект на дискриминационно
отношение, неприложима е хипотезата на чл.9 ЗЗДискр. за обръщане на
доказателствената тежест за ответника относно установяване, че правото на равно третиране не е
нарушено. В този смисъл са достатъчно подробните и ясни мотиви на
първоинстанционното решение, противно на оплакванията в жалбата. Исковете като неоснователни следва да се отхвърлят.
Пред
първа инстанция ищцата дължи разноски за юрисконсулско възнаграждение на
процесуалния представител на ответника. Действително според чл.75 ЗЗДискр. за
проведените по закона съдебни производства не се събират държавни такси, а
разноските са за сметка на бюджета на съда. Предвиждането на тази специална
правна норма, следва да се разбира като освобождаване на пострадалите от
дискриминационни действия само от отговорност към фиска и от отговорност за
предварително внасяне на разноски като депозити за експертизи или свидетели, с
цел улесняване на достъпа до правосъдие. Разпоредбата не изключва общото
правило на чл.78, ал.3 ГПК за съразмерно възстановяване на сумите, с които
имуществото на ответника намалява поради неоснователно предизвикан от ищеца правен
спор (постановено
по реда на чл.290 ГПК решение № 73/12.06.2013г.,
гр.д.311/12г., ВКС, ІV г.о.).
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди изцяло.
Въззиваемият на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.7, ал.1,
т.4 и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. МРАВ има право на сумата 1 088.75
лв. – юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.06.2015г., гр.д.24874/14г., СРС, 25 с-в.
ОСЪЖДА Е.Г.Н., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на А.
по З., гр.*******, бул. „** *. ***“ № *сумата 1 088.75 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на преписа на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.