Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
9081 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 17.05.2018 г.,
постановено по гр. д. № 88770/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско
отделение (ГО), 62-ри състав, районният съд е осъдил „М П.“ АД, ЕИК *******, да
заплати на ЕТ „С.Г.“, ЕИК*******, сума в размер на 7 856 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор
за строителен надзор от 18.09.2003
г., ведно със законна
лихва, считано от 20.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както
и сума в размер на 837 лв. – разноски по делото.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „М П.“ АД, в която се
излагат подробни доводи за необоснованост и неправилност на обжалваното решение
поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния
закон. Поддържа се, че районният съд неправилно
е квалифицирал предявените искове по чл. 286 ЗЗД, вместо по чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. Излагат се доводи и че неправилно – в противоречие с релевантните
разпоредби на ЗДДС, районният съд е приел, че върху уговорените в процесния
договор за строителен надзор суми се
дължи данък добавена стойност, предвид факта, че към момента на сключване
на довора въззиваемият не е бил регистриран по ЗДДС. Поддържа се, че когато при
договаряне на доставка не е изрично посочено, че ДДС се дължи отделно се
приема, че той е включен и в договорената цена. Излагат се доводи и за
погасяване на претендираните вземания по давност, във връзка с което се
оспорват като неправилни изводите на районния съд в обратен смисъл. Съобразно
изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено, като неправилно и
незаконосъобразно, и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира се
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – „М П.“ АД, в който се излагат доводи за
неоснователност на същите. Съобразно изложеното се иска обжалваното съдебно
решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират се
разноски.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. По доводите във въззивната
жалба въззивният съд намира следното:
Софийски районен съд,
Гражданско отделение (ГО), 62-ри състав, е сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 266 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за плащане на възнаграждение по договор
за изпълнение на независим строителен надзор от 18.09.2003 г. в размер на
7 856 лв. с ДДС. Независимо от неправилно определената правна квалификация, от първоинстанционния съд са
разгледани релевантните за спора факти, поради което не се налага обезсилване
на решението, а само преквалификация на предявените искове от чл. 286 ЗЗД на чл. 266 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
За основателност на предявения
иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване,
съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ЗЗД, кумулативното наличие на следните
препоставки: наличие на валиден договор за изработка, сключен между страните,
точно и в срок изпълнение на собствените си задължения, приемане на работата от
другата страна, както и размер на уговореното възнаграждение. В тежест на
ответника е да установи правопогасяващите си възражения, релевирани в писмения
отговор на искова молба.
Между страните не е спорно и
от представения по делото договор от 18.09.2003 г. за изпълнение на независим
надзор в строителството за строеж „Газификация и отопление на завод за
металорежещи машини – София“ (л. 7 и сл. от делото пред СРС, наричан за краткост
„договора за строителен надзор от 18.09.2003 г.“), се установява, че страните
са обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение. Съгласно чл. 1
от договора ответникът, като възложител, е възложил на ищеца, в качеството на
изпълнител да упражни независим строителен надзор по отношение на описания в
договора обект срещу заплащане на възнаграждение в размер на 15 400 лв. по
банкова сметка ***, както следва: 1) 30 % в 5 дневен срок от сключване на
договора, 2) 20 % при 50 % изпълнение на СМР, 3) 30 % при завършване на строежа
с Акт образец № 15 и 4) 20 % в 5-дневен срок от издаване на разрешение за
ползване от СРДНСК. В чл. 8 е предвидено, че окончателното разплащане ще се
извърши при издаването на разрешението за ползване.
От представено Удостоверение №
477/12.05.2014 г. (л. 12 и сл. от делото пред СРС), издадено от Столична Община
– Дирекция „Строителен надзор“ се установява, че процесният обект е въведен в
експлоатация на 12.05.2014 г.
Представен е констативен акт
за установяване на годността за приемане на строежа от 20.10.2006 г. (л. 43 и
сл. от делото пред СРС).
Между страните не е спорно, че
към датата на сключване на договора изпълнителят не е бил регистриран по ЗДДС,
като такава регистрация е извършена на 31.08.2006 г.
Съгласно изслушаното
заключение на съдебно-счетоводна експертиза (л. 64 и сл. от делото пред СРС),
което въззивният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено, се
установява на база извършена проверка в счетоводствата на страните по делото и
с оглед представени от тях писмени доказателства – фактури и проформа фактури
следното:
Плащането по чл. 6, т. 1 от
договора е по издадена от ищеца опростена фактура № **********/02.10.2003 г. е
в размер на 4620.00 лв. и е в срок. На 31.08. 2006 г. ЕТ „С.Г." е
регистриран по ЗДДС. За частичното плащане по чл. 6 т. 2 ответникът е направил
превод на 08.12.2010 г. за 3080 лв. От ищеца е издадена данъчна фактура N°
**********/09.12.2010 г. с данъчна основа 2566.67 лв. и 20% ДДС 513.33 лв., по която ответникът ползва данъчен кредит. Останала
е неразплатена сума по чл. 6 т. 2 в
размер на 616.00 лв. (513.33 лв. по т. 6.2 от Договора + 20% ДДС 102.67
лв.). За частичното плащане по чл. 6 т. 3 ответникът е направил превод на
30.08.2011 г. за сума в размер на 2000 лв. От ищеца е издадена данъчна фактура №
**********/31.08.2011 г. с данъчна основа 1666.67 лв. и 20% ДДС 333.33 лв., по
която ответникът ползва данъчен кредит. Остава неразплатена сума по чл. 6 т. 3
в размер на 3544.00 лв. (2953.33 лв.
по т. 6.3 от Договора + 20% ДДС 590.67 лв.). По чл. 6, т. 4 „М П." АД не е
осъществило никакви плащания. Остава да дължи по чл.6, т.4 договора 3696.00 лв.
(3080. по т. 6.4 + 20% ДДС 616.00 лв.)
В обобщение, вещото лице е
посочило, че общият непогасен размер на парични задължение на „М П." АД по
процесния договор възлиза на 7856.00 лв.
(513.33 лв. по т.6.2 + 2953.33 лв. по т.6.3 + 3080.00 лв. по т.6.4 = 6546.67
лв. + 20% ДДС 1309.33 лв.). При изготвянето на данъчна фактура №
**********/09.03.2017 г. ищецът не е отразил авансово преведената сума от
ответника на 08.12.2010 г. в размер на 3080.00 лв., което е причина за
действителния размер на съдебния спор и е причина за 513.33 лв. ДДС, внесено в
повече от ЕТ „С.Г.".
С оглед непреклудираните доводи
на въззивника, спорни пред въззивния
съд са въпросите има ли непогасени парични вземания на ищеца от ответното
дружество по процесния договор, в случай че има такива – изтекла ли е
предвидената в закона погасителна давност по отношение на тях, и дължи ли се
данък добавена стойност върху същите, предвид факта, че към датата на сключване
на договора ищецът не е бил регистриран по ЗДДС.
От събраните по делото
доказателства, въззивният съд приема, че ищецът има парични вземания от
ответника по договора за строителен надзор, както следва: 513.33 лв. по т.6.2, 2953.33
лв. по т.6.3 и 3080.00 лв. по т.6.4. Съгласно уговорения начин на плащане на
същите в чл. 5 от договора, тези задължения са срочни, като по силата на чл.
114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на настъпване на
изискуемостта, т. е. от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на
длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Неоснователен е
доводът на въззиваемия, че вземанията са станали изискуеми и давността е
започнала да тече от момента на издаване на разрешение за ползване на обекта по
аргумент от чл. 8 от договора. От тълкуването на посочения текст в съвкупност с
относимите към него други доворни разпоредби се обосновава извод, че под
окончателно плащане се има предвид плащане на сумата по чл. 6, предл. 4 – 20%
от стойността на договора, платими в 5-дневен срок от издаването на разрешение
за ползване от СРДНСК. С оглед изложеното възражението
за изтекла погасителна давност относно вземания по чл. 6, т. 2 и т. 3 от
договора е основателно. Видно от представения по делото констативен акт по образец № 15 за
установяване на годността за приемане на строежа от 20.10.2006 г. (л. 43 и сл.
от делото пред СРС), основанието за плащане на възнаграждението по чл. 6, 3 е
възникнало към тази дата, т.е. от 20.10.2006 г. е започнал да тече предвиденият
в закона 5-годишен давностен срок, който се установява да е изтекъл към датата
на депозиране на исковата молба – 20.12.2017 г. Изложеното важи и за вземането
по чл. 6, т. 2 от договора, тъй като с оглед съдържанието на акта образец № 15,
50 % от предвидените строително-монтажни работи са били изпълнени най-късно към
датата на издаването му.
Неоснователно, обаче,
е възражението за изтекла погасителна давност за вземането по чл. 6, т. 4 от
договора в размер на 20 % от стойността на същия, за което е предвидено, че е
дължимо в 5-дневен срок от издаване на разрешение за ползване на обекта. Не е
спорно, че такова е издадено на 12.05.2014 г. (л. 12 и сл. от делото пред СРС),
поради което по отношение на вземането по чл. 6, т. 4 не е изтекъл предвиденият
5-годишен давностен срок към датата на сезиране на съда с разглежданата
осъдителна искова претенция. Върху посочената сума се дължи ДДС, независимо от
факта, че към датата на сключване на договора ищецът не е бил регистран по
ЗДДС. Разпоредбите на чл. 56, ал. 2 ЗДДС (отм.) и чл. 67, ал. 2 ЗДДС касаят
хипотеза, в която изпълнителят е регистриран към датата на постигане на
съгласие относно стойността на услугата. В конкретния случай задължението за
внасяне на ДДС върху претендираната сума възниква по силата на закона, поради
което не е необходимо сключване на допълнително споразумение за нея между
страните. Доводите на въззивника в обратен смисъл настоящата инстанция намира
за неоснователни. За пълнота е необходимо да се посочи, че данъчният кредит
подлежи на възстановяване в предвидените в ЗДДС хипотези, като съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивникът е ползвал данъчен
кредит за част от платените суми по договора.
С оглед изложеното,
непогасеното парично задължение на ответника към ищеца по процесния договор
възлиза на 3 696 лв. с ДДС – неплатена сума по чл. 6, т. 4. Решението в частта,
в която съдът е уважил предявената искова претенция до този размер следва да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. В останалата част същото
следва да бъде отменено, а предявеният иск за разликата над 3 696 лв. до пълния претендира размер от 7 856 лв.
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора, съобразно
уважената част от въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 7 вр. чл.
273 ГПК въззивникът има право на разноски в размер на 136, 15 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК,
въззиваемият има право на разноски в размер на 70,57 лв. – платен адвокатски
хонорар съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба. С оглед изхода на
спора, решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено и в частта,
в която съдът е присъдил в полза на ищеца разноски над сумата в размер на
393,78 лв. На основание чл. 78, ал. 3 в полза на ответника следва да бъдат
възложени разноски за първоинстанционното производство в размер на 264,76 лв.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК,
решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 17.05.2018 г., постановено
по гр. д. № 88770/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско
отделение (ГО), 62-ри състав, в частта, с която районният съд е осъдил „М П.“
АД, ЕИК *******, да заплати на ЕТ „С.Г.“, ЕИК*******, сума в размер над 3 696 лв., представляваща
неплатено възнаграждение по договор за строителен надзор от 18.09.2003 г., ведно със законна лихва, считано от
20.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, включително в частта за
присъдените разноски над 393,78 лв, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения
от ЕТ „С.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, срещу „М П.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, осъдителен иск с
правно основание чл. 266 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над 3 696 лв., представляващи дължимо неплатено
възнаграждение по договор за строителен надзор от 18.09.2003 г., до пълния претендиран размер от 7 856
лв., ведно със законна лихва, считано от 20.12.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.05.2018 г., постановено по гр. д. № 88770/2017 г. по описа
на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 62-ри състав в
останалата част, с която предявеният от ЕТ „С.Г.“, ЕИК*******, срещу иск „М П.“
АД, ЕИК *******, с правно основание чл. 266 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е уважен за
сумата от 3 696 лв.
ОСЪЖДА ЕТ „С.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М П.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, основание чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 7 вр.
чл. 273 ГПК, сума в размер на 136, 15 лв. – разноски за въззивното производство,
както и сумата от 264,76
лв. – разноски за първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част
от иска.
ОСЪЖДА „М П.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на ЕТ „С.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сумата от 70,57 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.