Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 08.03.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на девети февруари
през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
При секретаря Юлиана Шулева
И прокурора сложи за разглеждане
В.гр.д.№ 2161 по описа за 2021 г.
Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
С решение № ********* от 29.12.2020 г. по
гр.д.32270 по описа за 2020 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав се :ОСЪЖДА ответника
ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД да заплати на ищеца „А.“
ООД, на основание чл. 405, ал. 1 от КЗ, сумата от 7 750 лв. , ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2020
г. , до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля иска в останалата част
до пълния предявен размер от 15 500 лв.
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- ЗАД „Б.В.И.Г.“.
Решението се обжалва в частта, в която претенцията на ищеца по чл.405 КЗ е
уважена срещу ответника.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост
на така постановеното решение. Сочи, че мотивите на съда били противоречиви- от
една страна съдът приемал, че е налице неизпълнение на задълженията на
застрахования, а като краен извод – че това неизпълнение не е основание да се
откаже заплащане на застрахователно обезщетение. Застрахователният рис бил
съществен елемент от застрахователното правоотношение затова законът в чл.362 КЗ задължавал кандидатът за застраховане да обяви всички известни му
обстоятелства, които имали значение за естеството и размера на риска. Счита, че
с оглед договорната свобода, провъзгласена в чл.9 ЗЗД страните може да уговорят
изключени рискове. Застрахованият имал възможност да възрази и да не приеме
някои клаузи от ОУ, но това следвало да бъде изрично заявено. В противен случай
застрахованият се считал за обвързан с тези ОУ. Счита, че чл.411 КЗ е неприложим
досежно конкретния казус като се позовава на решение № 224 от 20.07.2015 г. по
т.д.№ 4554/2013 г. на ВКС, Първо ТО, което било постановено по реда на чл.290 ГПК.
Иска се първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо това постановено друго, с
което да се отхвърлят претенциите на ищеца. Претендират се разноски.
Въззиваемият – „А.“ ООД,
ищец пред СРС е подал отговор по
въззивната жалба, в който излага становище за неоснователност на същата и
правилност на така постановеното решение в частта в която претенцията му по
чл.405 КЗ е била уважена. Самата въззивна жалба била бланкетна, а доводите
нямали отношение към изхода на спора. Счита, че първоинстанционното решение е
съобразено с материалния закон и събраните по делото доказателства. Сочи, че
представител на дружеството не било подписвало въпросника към застрахователния
договор; последното се установило и от представените от третото лице за спора
доказателства. От последните се установявало, че ищцовото дружество не е поело
задължение да не отдава процесния автомобил под наем. Затова и отказа на
ответното дружество да заплати застрахователно обезщетение бил неоснователен.
Освен това отдаването под наем на автомобила по никакъв начин не било довело до
увеличаване на риска. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение
въззивникът е уведомен на 05.01.2021 г.
Въззивната жалба е подадена
на 18.01.2021 г./по пощата/, т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от
обжалване, в частта в която претенцията е уважена.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
Подадена е и въззивна жалба от „А.“ ООД, ищец пред СРС. Решението
се обжалва в частта, в която претенцията на ищеца по чл.405 КЗ е отхвърлена за
разликата до пълния предявен размер от 15 500 лв./след допуснато
изменение по чл.214, ал.1 ГПК във връзка с изслушаната и приета САТЕ/.Излагат
се доводи, че първоинстанционият съд бил приел за безспорни факти, които били
оспорени от ищеца и не били обсъдени възраженията на ищеца. Неправилно СРС бил
приел за безспорен факта, че малкия талон е бил в автомобила към момента на
настъпване на застрахователното събитие - кражба. Тежестта за доказване на този
факт била разпределена в тежест на ответника. Неправилно СРС бил приел, че
оставането на малкия талон в автомобила е увеличила застрахователния риск. Увеличаването
на риска можело да бъде основание за намаляване на застрахователното
обезщетение, но не и за отказ такова да се изплати. Неправилно СРС бил приел,
че водача на МПС е длъжен да носи в себе си свидетелството за регистрация. Решението
било постановено в несъответствие със събраните по делото доказателства. В
резултат на това бил достигнал до неправилния извод, че на ищеца следва да се
присъди обезщетение в намален размер. Сочи, че МПС се ползвало от дружеството „Т.-С.“
ЕООД комуто ищеца бил възложил управлението на негови обекти. Именно в тази
връзка бил сключен договора за наем. Това доказвало, че МПС се ползвало на
правно основание, противно на приетото от СРС. Счита, че отговорността на
ответното дружество възниква в случая на основание чл.395, ал.5 КЗ. Сочи, че
СРС се бил позовал на ОУ, които не били подписани от представител на ищцовото
дружество. Затова същите не представлявали неразделна част от договора и по
арг. от чл.348, ал.1 КЗ не обвързвали дружеството.
По въззивната жалба е
постъпил отговор от ответника пред СРС- ЗАД „Б.В.И.Г.“ в който излага
становище за неоснователност на същата и правилност на така постановеното
решение в частта в която претенцията на ищеца не е била уважена. Сочи, че в
производството пред СРС ищецът не бил оспорил ОУ по застраховка „Булстрад Каско
Стандарт“ нито относно подписа, нито относно тяхното съдържание. Тези доводи се
правели едва пред въззивната инстанция. Сочи, че с подписването на договора
застрахованият се считал за запознат и с ОУ. Оставянето на регистрационния
талон в МПС се установявало от представеното по делото заявление за кражба,
подадено пред застрахователя; това се потвърждавало и от постъпилите от ОДМВР
Перник доказателства.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение
въззивникът е уведомен на 11.01.2021 г.
Въззивната жалба е подадена
на 18.01.2021 г./по пощата/, т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от
обжалване, в частта в която претенцията му не е уважена.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната
инстанция приема, че първоинстанционният
съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.
По
доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че в конкретния случай се установила облигационна връзка, настъпването
на застрахователното събитие – противозаконното отнемане на МПС, както и
изправността на ищеца застрахован във връзка с плащането на застрахователните
премии и уведомяването за застрахователното събитие. Ответникът, обаче, бил направил
възражение за неизправността по застрахователния договор на ищеца-застрахован,
и по-конкретно - т. IV.4 от ОУ към застрахователния договор, относно несъобщаването
от застрахования на застрахователя за изменението на обстоятелства, за които
писмено бил зададен въпрос при сключването на застрахователния договор –
сключването на наемния договор с предмет процесното МПС от 01.10.2018 г. Това
формално представлявало изключен риск по смисъла на цитираната точка т. IV.4 от
ОУ. Обаче, разпоредбата на чл. 408 от КЗ посочвала изчерпателно хипотезите, в
които застрахователят може да откаже плащане на обезщетението. Към конкретния
казус се отнасяла хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ, а именно, при
неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на
застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било
предвидено в закон или в застрахователния договор и довело до възникване на
застрахователното събитие. За да откаже плащането застрахователят, трябвало да са налице кумулативно всичките
елементи на хипотезата, а именно – да има неизпълнение на застрахователния
договор /в случая формално имало такова неизпълнение - необявяването на промяна
на съществено, според застрахователя, за риска обстоятелство/, това
неизпълнение да било от значение за интереса на застрахователя и било предвидено
в процесния застрахователен договор, както и да било довело до възникване на
събитието. Съдът не можел да приеме, че в случая е налице последния елемент от
хипотезата, даваща право за отказ от плащане, а именно – необявеното
обстоятелство да е довело до възникване на събитието. Не можело да се направи
връзка между необявяването на договора за наем и отнемането на МПС. Същите
изводи можели да се изведат и от разпоредбата на чл. 363, ал. 4 от КЗ.
По делото се установило, че в откраднатия
автомобил бил оставен малкият регистрационен талон, което било предвидено като основание
за ½ час /вероятно се има предвид от СРС ½ част/ намаляване на обезщетението на основание Глава 5-та, т. III,
2 от ОУ. СРС е счел, че това оставяне на регистрационния талон в откраднатия
автомобил, представлява основание да се приеме, че е от естество за увеличаване
на риска. Това било така, доколкото в чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП било предвидено
задължението на водача на МПС да носи в себе си регистрационния талон при
управление. Предоставянето на регистрационния талон във владение на лице, което
ползва МПС без правно основание било предпоставка за неразкриване на
противозаконното отнемане и съответно за увеличаване на риска от събитието. При
тези факти, чл. 395, ал. 1 и ал. 4 от КЗ предвиждал възможност за отказ
съответно за намаляване на застрахователното обезщетение. Установило се, че
ищеца е увеличил риска; установило се и, че съгласно договора за застраховка
това конкретно увеличаване на риска е предвидено като основание за отказ от плащане
на застрахователно обезщетение, поради което следвало да се приложи
разпоредбата на Глава 5-та, т. III, 2 от ОУ, като обезщетението се намали с ½
част. Обезщетението следвало да се определи по правилата на чл. 386 от КЗ, и в
частност като се определи стойността на МПС към събитието, но не повече от
застрахователното сума. Установило се, че към датата на събитието МПС възлиза
на стойността от 15 500 лв. при застрахователна сума от 18 000 лв. Следователно
размерът на обезщетението се определял по формулата ½ от 15 500 = 7 750
лв. , до който размер следвало да се уважи иска.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция приема следното:
Ищецът твърди, че е обвързан с ответното дружество от договор за застраховка „Булстрад Каско Стандарт“, който договор бил сключен със застрахователно покритие „Пълно каско“. На 17.10.2018 г. в гр.София застрахованият товарен автомобил марка „Шкода“, модел „Йети“ с рег.№ Е 9255 КВ, собственост на ищеца бил откраднат. За настъпилото застрахователно събитие ответното дружество било уведомено, но последното отказало да изплати дължимото на ищеца обезщетение, тъй като при подписване на застрахователния договор при попълването на въпросника относно отдаването под наем на застрахованото имущество било отговорено от ищеца с „не“. А от приложените документи към претенцията се установявало, че МПС е отдадено под наем.
Ответникът с отговора по исковата молба поддържа тезата си относно наличието на основания за отказ да се изплати обезщетение на застрахования като твърди неизпълнение на задълженията му по чл.362 и чл.365 КЗ във връзка с раздел IV „Задължение за обявяване“, т.4 от ОУ. Ако се приемело, че обезщетение се дължи, то неговият размер следвало да бъде намален с 50 % съгласно уговореното в Глава Пета „Особени правила при плащане на обезщетение при пълни загуби вследствие на пожар и кражба“, раздел III,т.2 ОУ в този смисъл в случай, че свидетелството за регистрация преди кражбата е било оставено в МПС. Последното се доказвало от представената декларация от застрахования, в която този факт се признавал.
Видно от протокола, съставен за публичното съдебно заседание, състояло се на 15.10.2020 г. СРС е изменил доклада по чл.140 ГПК относно безспорните факти като е уточнил, че единственият безспорен факт е, че МПС преди кражбата е било отдадено под наем.
Действително, установява се, че процесното МПС към датата на настъпване на кражбата е било отдадено под наем на едно трето за спора лице съгласно договор за наем от 01.10.2018 г.
Спорно по делото е представлявали това отдаване под наем на застрахованото МПС и несъобщаването на този факт от страна на застрахования на застрахователя основание за отказ да се плати обезщетение.
Правото на застрахователя да откаже плащане на
застрахователното обезщетение е уредено в нормата на чл. 408, ал. 1 от КЗ
само: 1. при умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което
има право да получи застрахователното обезщетение; 2. при умишлено причиняване
на застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на
застрахователното обезщетение от друго лице; 3. при неизпълнение на задължение
по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с
оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в
застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие;
4. в други случаи, предвидени със закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 408, ал. 1, т. 3
от КЗ, застрахователят може да откаже плащане на застрахователно
обезщетение при неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е
значително с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в закон или в
застрахователния договор, като обаче е обусловено от установяването на причинна
връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно
събитие, съответно препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е
настъпило, респективно възможността да бъдат предотвратени вредите от същото
(така по чл. 211, т. 2 от КЗ (отм.) в Решение № 49/29.07.2013 г. по
т.д. № 840/2012 г. по описа на ВКС, Т. К., І Т. О., която норма съответства
на нормата на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ, като в момента в законовата
норма изрично е записано изискването за връзка между неизпълнение на
застрахователния договор и възникването на застрахователното събитие).
Наред с това с Решение № 105/11.07.2017 г. по т.д. № 1325/16 г. на ВКС, ТК, І
т.о., Решение № 49/29.07.2013 г. по т.д. № 840/2012 г. на ВКС, ТК, І
т.о., Решение № 32/11.08.2014 г. по т.д. № 1262/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ
т.о., Решение № 124/04.08.2015 г. по т.д. № 440/2014 г. на ВКС, ТК, І
т.о., Решение № 167/07.02.2017 г. по т.д. № 1655/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ
т.о. се приема, че приложението на чл. 211, т. 2 от КЗ (отм.) и аналогичен на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ, е
обусловено от установяването на пряка причинно - следствена връзка между
неизпълнението на конкретно задължение, визирано в Общите условия към
застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя, и
настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат
предотвратени вредите от същото". Според решение № 32/11.08.2014 г. по
т.д. № 1262/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., понятието "значително"
включва такова по вид и характер задължение, което въздейства пряко върху
размера на риска, върху обхвата и размера на вредите или възпрепятства
доказването им, т.е. без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за
застрахователя да осъществява дейността си. Прието е също, че ако конкретното
неизпълнено договорно задължение на застрахования, дори и укоримо, не се е
отразило неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за
ограничаване и предотвратяване на вредите, респ. на техния обем, до степен,
която не позволява застрахователят да го носи, то липсва основание да се
приеме, че за последния е възникнало правото на отказ да плати
застрахователната сума или обезщетение.
От друга страна, за да възникне правото на застрахователя на пълен или
частичен отказ от за плащане на обезщетение при съзнателно и неточно обявено
или премълчано обстоятелство при сключване на договора по смисъла на чл.
363, ал. 4 КЗ е необходимо застрахователят да е поставил писмено въпрос
преди сключване на договора по реда на чл. 362, ал. 2 КЗ.
Във връзка със заявеното от пълномощника на ищеца в първото публично съдебно заседание /пред СРС/ и възражението на ответника, че с оглед начина на попълване на въпросника при сключване на застрахователния договор, са налице основания за отказ да се изплати застрахователно обезщетение, СРС е дал възможност за ангажиране на доказателства.
Относно попълването на въпросника са изискани по реда на чл.192 ГПК документите по сключване на застраховката /същата е сключена чрез застрахователен брокер/ и същите са представени с нарочна молба от 30.11.2020 г./л.81 и следв./. Видно от предложението за сключване на застраховката /т.нар.“въпросник/, представен на л.83, действително в същия като отговор на въпроса ще бъде ли използван автомобила за отдаване под наем е отговорено „не“. Самият „въпросник“ действително не е подписан.
При това положение при прилагане на последиците от недоказването, налага се извод, че липсва неизпълнение от страна на застрахования на клаузата на раздел IV „Задължение за обявяване“, т.4 от ОУ. След като не се доказа, че застрахователя е задал въпрос относно отдаването под наем на процесното МПС, като обстоятелство от значение за риска, възраженията по чл. 363 от КЗ на ответника са недоказани.
От друга страна липсват доказателства само по себе си отдаването под наем да е допринесло за настъпване на застрахователното събитие – кражба.
Следователно, отдаването под наем не се доказа да
е съществено обстоятелството относно риска за застрахователя в конкретния
случай по смисъла на чл. 362 от КЗ, поради което и не може да е
основание за отказ да се заплати застрахователно обезщетение (арг. чл. 362,
ал. 6 от КЗ).
По делото липсват данни /а и твърдения/ за умишлено причиняване
на застрахователното събитие от застрахования собственик на автомобила, който
има право да получи застрахователното обезщетение. От събраните доказателства
не се доказва и причиняване на застрахователното събитие от застраховащия,
който да е действал с предвидения в закона умисъл и специална цел - получаване
на застрахователното обезщетение от застрахования.
С оглед горните си мотиви въззивната инстанция достига до извода, че не е налице
основание по чл. 408 от КЗ да се откаже изплащане на застрахователно
обезщетение.
Спорно по делото е и дали е налице основание размера на застрахователното
обезщетение да бъде
намален с 50 % съгласно уговореното в Глава Пета „Особени правила
при плащане на обезщетение при пълни загуби вследствие на пожар и кражба“,
раздел III,т.2 ОУ в случай, че свидетелството за регистрация преди кражбата е
било оставено в МПС.
Видно от представеното по делото с отговора по исковата молба сведение, представляващо неразделна част от заявлението за кражба на процесното МПС в т.18 изрично е посочено, че регистрационния талон част II е останал в автомобила при кражбата. В този смисъл са и доказателствата, представени от ОДМВР – Благоевград, л.70 и следв. пред СРС.
Затова и въззивната инстанция достига до извода, че задължението на
застрахователя да плати застрахователно обезщетение при настъпило
застрахователно събитие в случая се
обуславя
от намаляване на това
обезщетение с 50% при неизпълнение на насрещно задължение изрично уговорено между страните по договора, чиято неразделна
част представляват ОУ, които застрахования изрично е приел с подписването на
договора за застраховка, така и в РЕШЕНИЕ № 60033 ОТ 03.06.2021 Г. ПО Т. Д. №
614/2020 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, постановено по
сходен случай.
На основание гореизложеното първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение се явява правилно и в частта за разноските.
Във въззивното обжалване:
След като се прие, че и
двете въззивни жалби са неоснователни, то на въззивниците разноски не се
присъждат.
Водим от гореизложеното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № ********* от 29.12.2020 г.
по гр.д.32270 по описа за 2020 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав, изцяло.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.