Решение по дело №198/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 16/28.02.2014 г., постановено от К.районен съд по гр.д. № 1626 по описа за 2013 г. на същия съд, „Е.” О. – Г. е осъдено да заплати на С. Х. Ч. от Г. сумата 5 000 лв., представляваща част от цялото вземане от 20 000 лв. за неустойка за забава за периода от 10.08.2012 г. до 13.09.2013 г. по договор от 04.11.2011 г, сключен с нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж и поемане на задължение в полза на трето лице № 153, дело № 4102/04.11.2009 г. на Нотариус с рег. № 208 на НК, ведно със законната лихва от 14.10.2013 г. – датата на предявяване на частичния иск, до окончателното изплащане на сумата 5000 лв., както и сумата 1300 лв., представляващи разноски по делото, от която 200 лв. държавна такса и 1100 лв. адвокатско възнаграждение.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „Е.” О. – Г., който го обжалва чрез процесуалния си представител като неправилно. Във въззивната жалба се сочи, че вземането било погасено по давност и само на това основание исковата претенция следвало да бъде отхвърлена. Неправилно не било уважено възражението за нищожност на клаузата за търсената неустойка поради противоречие със закона и добрите нрави. Твърди се, че вземането за неустойка било изпълнено с прехвърлянето на правото на строеж върху недвижим имот с нотариален акт № 137/15.05.2012 г., том V, дело № 909/2012 г., като с настоящия иск се искало два пъти заплащане на неустойка. Срокът за изпълнение на задължението бил 20 месеца, считано от датата на даване на строителна линия, която предхождала с близо година и половина поемането на задължението, поради което задължението не би могло да се изпълни предвид забраната за строителство в летните месеци. Въззиваемото дружество било изпаднало в забава още със сключването на договора в полза на трето лице и на това основание исковата претенция следвало да бъде отхвърлена. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение на К.окръжен съд и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски. В съдебно заседание поддържа въззивната жалба по изложените в същата съображения.

Въззиваемата С. Х. Ч. оспорва въззиввната жалба в представен отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. Счита, че обжалваното решение е правилно, обосновано и съответстващо на материалния закон и моли съда да го потвърди изцяло, като й бъдат присъдени разноски. В съдебно заседание, представлявана от процесуалния си представител поддържа становището си, изразено в отговора на въззивната жалба.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по същество разгледана е неоснователна.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск от трето лице (бенефициер) за заплащане на неустойка от обещателя (промитент) по договор в полза на трето лице, сключен с нотариален акт № 153/04.11.2009 г., том ХХІ, дело № 4102/04.11.2009 г. на Нотариус С. А., с район на действие РС – Н., вписан под № 208 на Нотариалната камара – С. Ищцата твърди, че ответното дружество не изпълнило в срок задължението се да предаде в завършен вид недвижимите имоти, предмет на договора, поради което претендира мораторна неустойка за периода от 10.08.2012 г. до 13.09.2013 г. Ответното дружество оспорва иска като твърди, че е заплатило претендираната неустойка с прехвърлянето на недвижим имот. Твърди, че ищцата имала вина за забавата и към момента обитавала недвижимите имоти. Прави възражение за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави, а също така и възражение за изтекла давност.

С нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж и поемане на задължение в полза на трето лице № 153/04.11.2009 г., том ХХІ, дело № 4102/04.11.2009 г. на Нотариус С. А., с район на действие РС – Н., вписан под № 208 на Нотариалната камара – С., сключен между „А-Е” ЕООД – гр.Б., като уговарящ (стипулант) и „Е.” О. – Г. като обещател (промитент), въззивникът се задължил да построи жилищна сграда със свои средства, като С. Х. Ч. като трето лице (бененефициер) ще стане собственик на описаните в нотариалния акт недвижими имоти. Уговорено било сградата да бъде завършена „до ключ” в срок 20 месеца след даване на строителна линия, като в случай на пълно неизпълнение обещателят дължи неустойка в размел на 50 000 лв., в случай на частично неизпълнение, което включва незавършване на сградата в срок е уговорена неустойка в размер на 50 лв. за всеки просрочен ден. Видно от представения протокол за определяне на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж, такава е била дадена на 26.06.2008 г.

С договор от 09.11.2011 г., сключен между страните по делото било констатирано, че „Е.” О. не е изпълнило задължението си в срок от 20 месеца, считано от даване на строителна линия (26.06.2008 г.), да предаде на С. Ч. самостоятелните обекти съгласно нотариалния акт и към датата на сключване на договора дължи неустойка в размер на 30 000 лв., а при липса на парични средства дружеството се задължило да прехвърли собствеността върху студио С2-2, или друго подобно. Това задължение било изпълнено с нотариален акт № 137/15.05.2012 г., том V, дело № 909 на Нотариус С. А., с район на действие РС – Н., вписан под № 208 на Нотариалната камара – С.. В договора от 09.11.2011 г. било уговорено също, че „Е.” О. ще възобнови строителството в срок до 15.01.2012 г., ще завърши строителството в степен на завършеност на сградата с акт образец 15 в срок до 15.05.2012 г., а в степен на завършеност „до ключ” най-късно до 30.07.2012 г. За неизпълнение на тези задължения била уговорена натурална неустойка, която да бъде изпълнена чрез прехвърляне на недвижими имоти в строящата се сграда.

От представените по делото конструктивни становища и инвестиционен проект, се установява, че в хода на строителството са били предвидени изменения в одобрения инвестиционен проект на обектите в сградата, с изключение на петия етаж.

На 22.03.2011 г. бил съставен акт за приемане конструкцията на сградата, образец 14, а на 02.08.2013 г. бил съставен констативен протокол от работна група към Община Н., в който е посочено, че сградата е изградена в груб строеж.

С две нотариални покани съответно от 10.10.2011 г. и 01.07.2013 г. въззиваемата поканила въззивника да изпълни задълженията си по сключения между тях договор.

По делото са разпитани като свидетели С. М., Е. П. и Г. М., които посочват, че в процесната сграда са били извършвани СМР в различни периоди от време.

При тези данни обосновано и правилно К.районен съд е приел, че предявеният частичен иск е основателен и доказан, като въззивника дължи на въззиваемата неустойка по договор в полза на трето лице за претендирания период. В тази връзка съдът изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.

Неоснователни са в тази връзка доводите, изложени във въззивната жалба, че задължението на въззивника било погасено по давност, както и, че клаузата за уговорена неустойка е нищожна. Претендираната от ищцата мораторна неустойка е за периода от 10.08.2012 г. до 13.09.2013 г., а исковата молба е входирана в съда на 14.10.2013 г., поради което не е изтекъл предвидения в разпоредбата на чл.111, б.”б” от ЗЗД давностен срок и това възражение е неоснователно. Неоснователен е и доводът за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие със закона и добрите нрави. Това е така, защото уговорената неустойка от 50 лв. на ден касае шест недвижими имота, които могат да реализират граждански плодове – наем, в много по-голям размер от претендраната неустойка. Ето защо така уговорената неустойка не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, в който смисъл е тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК. Впрочем, първоитнстанционният съд е изложил подробни съображения в тази насока, които настоящата инстанция напълно споделя.

Не може да бъде споделен изложеният довод, че с прехвърлянето на правото на собственост върху недвижим имот като неустойка за забава въззивникът е изпълнил задължението си. С прехвърлянето на правото на собственост върху студио С3-1, „Е.” О. е погасило задължението си за заплащане на мораторна неустойка за периода от забавата до 09.11.2011 г., когато е сключен договор между страните по делото, а претендираният от ищцата период е от 10.08.2012 г. до 13.09.2013 г. Поради тази причина не може да се приеме, че с прехвърлянето на правото на собственост върху посоченото студио е погасена именно неустойката за претендирания прериод.

Що се отнася до изложения във въвзивната жалба довод, че задължението обективно не би могло да бъде изпълнено, тъй като договорът в полза на трето лице е сключен на 04.11.2009 г., а строителната линия е открита на 26.06.2008 г., от който момент започва да тече и 20 месечния срок за извършване на строителството, то той също е неоснователен. Разбира се, строителната линия е била открита на 26.06.2008 г., което се потвърждава и от сключения между страните договор с дата 09.12.2011 г., но това обстоятелство е било известно на въззивника и той се е съгласил с тези срокове, като не е възразил, както при сключването на договорите, така и в отговора на исковата молба, поради което този довод е и преклудиран и не може да бъде предмет на обсъждане от въззивната инстанция.

Като е достигнал до такива правни и фактически изводи, К.районен съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото на въззиваемата се следват съответни разноски. В тази връзка съдът намира направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата възнаграждение за адвокат за неоснователно. Съдът съобрази обстоятелствата, че делото е със сравнително висока фактическа и правна сложност, подаден е писмен отговор на въззивната жалба, като процесуалният представител на въззиваемата се е явила в съдебно заседание. Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и предвид обжалваемия интерес – 5000 лева, минималното възнаграждение е в размер на 580 лева, а двукратният размер е 1160 лв. Ето защо договорения хонорар от 900 лв. не е прекомерен и следва да бъде присъден на въззиваемата.

Ето защо и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 16/28.02.2014 г., постановено от К.районен съд по гр.д. № 1626 по описа за 2013 г. на същия съд.

ОСЪЖДА „Е.” О. – Г., ж.к.”В. Б. вх.”Г”, .1, А., с ЕИК ********* да заплати на С. Х. Ч. от Г., У.О. П. 29А, О. 7, с ЕГН * направените за въззивната инстанция разноски в размер на 900 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

Председател:

Членове:1. 2.