Р      Е     Ш    Е    Н     И     Е

 

град София,28.11.2019 година

 

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                      мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело № 1845 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

 

                Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

      Постъпила е въззивна жалба от „Т.” ЕООД, представлявано от управителя И.И.К., срещу съдебно решение № 467527 от 09.08.2018г., постановено по гр.д. № 64980/2016г. по описа на СРС, 44 състав, с което е прието за установено по реда на чл.422 от ГПК във вр. с чл. 327, ал. 1 от ТЗ, че „Т.” ЕООД дължи на „А.К." ЕООД сумата от 1125.25 лв. - главница, представляваща неплатена цена по сключен между страните договор за продажба на стоки /политекс – АКВ 4,5 кг./, във връзка с който е издадена фактура № 40000007074/12.01.2016г., ведно със законната лихва за забава за периода от датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 19.07.2016 г. до окончателното плащане на сумата.

            Във въззивната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение. Навеждат се аргументи, че от представените от ищеца писмени доказателства не се установява наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, от което ищцовата страна би могла да черпи права, респективно да твърди и насрещни задължения. Излага се още, че ищецът не е провел пълно главно доказване на твърдените от него положителни факти, които ответникът, макар и да не е подал отговор на исковата молба, е оспорил в първото по делото съдебно заседание. Релевирани са доводи за необоснованост на изводите на съда за извършване от ищеца на доставка на стоки по искане на ответника.Наведени са аргументи за липсата на споразумение между страните в тази насока. Твърди се, че от доказателствата по делото не се установява реализирана изработка на твърдените от ищеца материали и услуги. Посочено е, че представената от ищеца фактура, от която черпи предполагаеми права, не носи подпис на ответника, както и че същата не е била предявявана, респективно подписана и надлежно осчетоводена. Твърди се, че не са реализирани сочените от ищеца доставки, поради което претенцията му е неоснователна. Оспорва се размерът на претендираните суми и тяхната изискуеост. В подкрепа на това твърдение се излагат доводи за липсата на споразумение с уговорен размер и срок на доставка, с което се аргументира извод, че ответникът не е в забава за каквото и да е насрещно изпълнение, поради което и няма задължение за обезщетение в размер на законната лихва. Предвид изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС и да постанови друго решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира сторени разноски пред двете съдебни инстанции. 

Въззиваемата страна - „А.К.” ЕООД, не депозира писмен отговор на въззивната жалба.

Предявен е от „А.К.” ЕООД срещу „Т.” ЕООД иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във вр. с чл. 327, ал. 1 от ТЗ.

С оглед постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума, видно от приложеното ч.гр.д. № 40859/2016г. по описа на СРС, 44-ти състав, въззивникът-ищец - „А.К.” ЕООД, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 19.07.2016г. и е постановена на 26.08.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „Т.” ЕООД за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - „Т.” ЕООД, възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод за основателност на предявения от ищеца - „А.К.” ЕООД срещу ответника „Т.” ЕООД иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във вр. с чл. 327, ал. 1 от ТЗ. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение по договор за продажба, по който ищецът се е задължил да прехвърли възмездно в патримониума на ответника собствеността върху стоките, описани в двустранно подписаната фактура, съдържаща достатъчна индивидуализация на страните – продавач и купувач и на стоките – обект на продажбата, както и размер на цената за доставката им. Посочено е още, че с подписването на издадената фактура ответникът е направил и признание, че стоките са му предадени от ищеца-продавач на указаната дата на получаване – 12.01.2016 г., удостоверяване на което обстоятелство се съдържа също и в отправеното искане за доставка. Първоинстанционният съд е приел, че страните са обвързани от валидно сключен договор за търговска продажба, по който ищецът е изпълнил задължението си да достави и предаде на ответника уговорената стока, както и че при доказателствена тежест за ответника в тази насока, същият не е ангажирал доказателства за погасяване на задължението си. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

В конкретния случай първоинстанционният съд е приел, че доколкото пруцесната фактура е двустранно подписана, съдържа достатъчна индивидуализация на страните – продавач и купувач и на стоките – обект на продажбата, както и размер на цената за доставката им, следва да се приеме, че същата обективира облигационно правоотношение по договор за продажба, по който ищецът се е задължил да прехвърли възмездно в патримониума на ответника собствеността върху описаните в нея стоки, както и че с подписването на издадената фактура ответникът е направил и признание, че стоките са му предадени от ищеца-продавач на указаната дата на получаване – 12.01.2016 г., удостоверяване на което обстоятелство се съдържа също и в отправеното искане за доставка. В подкрепа на изложените констатации се е позовал на константната практика на ВКС, според която издадената фактура може да бъде доказателство за сключен договор за търговска продажба за движими вещи между посочените в нея страни по доставката, ако от същата може да се изведе същественото съдържание на сделката и е подписана от страните или е осчетоводена от тях. От името на ответника в процесната фактура за получател е посочено лицето Тома Томов, чиято представителна власт не е оспорена. Първоинстанционният съд е достигнал до правилен и съобразен със закона извод, че макар по делото да не са събрани доказателства за това подписалото се във фактурата лице от името на ответника да е било упълномощено от него да сключва договори за продажба и да получава доставените по тях стоки, действията му обвързват правната сфера на ответника, съобразно презумпцията, уредена в разпоредбата на чл. 301 ТЗ и липсата на своевременно направено от него оспорване в процеса на представителната власт на това лице, както и на ангажирани доказателства за извънсъдебно противопоставяне на действията му веднага след узнаването за тях. Изложените от СРС в горния смисъл мотиви, обосноваващи констатацията, че страните са обвързани от валидно сключен договор за търговска продажба, по който ищецът е изпълнил задължението си да достави и предаде на ответника уговорената стока, настоящият въззивен състав счита за законосъобразни и  постановени при правилен анализ на събраните по делото доказателства. По изложените съображения се явяват неоснователни съдържащите се във въззивната жалба възражения.

Неоснователни са възраженията на ответника за недоказаност на обстоятелството дали процесната фактура е осчетоводена от ответното дружество. В тази насока първоинсанционният съд е достигнал до правилен извод, че неосчетоводяването на фактурата не е основание да се приеме, че не е възникнало задължение за плащане на сумата по нея, тъй като това задължение не е обусловено от извършване на счетоводната операция, както и че вземането на ищеца произтича от изпълнението на неговото задължение да прехвърли собствеността върху вещите – обект на продажбата, което именно поражда задължението на ответника за извършване на насрещната парична престация.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния  закон, като първоинстанционният съд е достигнал до правилен и съобразен с данните по делото извод, че липсват доказателства за това страните по обща воля да са дерогирали диспозитивната норма на чл. 327, ал. 1 ТЗ, според която купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи. В този смисъл и правно обосновано СРС е достигнал до извод, че при липса на уговорка в друг смисъл, съгласно цитираната разпоредба ответникът дължи заплащането на стоките при получаването им, т.е. задължението му е станало изискуемо на датата на извършване на доставката – 12.01.2016 г.

По отношение на всички изложени във въззивната жалба възражения са изложени задълбочени, правилни и съобразени със закона мотиви на първоинсанционния съд, които изцяло се споделят от настоящия съдебен състав.

С оглед на това съдът намира, че искът по  чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във вр. с чл. 327, ал. 1 от ТЗ е основателен и като такъв правилно е бил уважен в пълния предявен размер.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. Въззиваемата страна – ищец не е направила искане за присъждане на разноски, нито по делото са налице доказателства за извършването на такива, доколкото същата не е депозирала отговор на въззивната жалба, нито в съдебното заседание се е явил неин представител, поради което по отношение на нея също не са налице предвидените от закона предпоставки за присъждане на разноски.

 

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

 

 

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 467527 от 09.08.2018г., постановено по гр.д. № 64980/2016г. по описа на СРС, 44 състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

                    

                                                                               ЧЛЕНОВЕ : 1./

 

 

                                                                                                    2./