№ 2468
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА В. ПОПОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно
наказателно дело № 20251110200130 по описа за 2025 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и следващите от АПК, вр. чл.72, ал.4 от
ЗМВР.
Инициирано е по жалба от Б. Е. М., ЕГН **********, срещу индивидуален
административен акт - заповед, с рег. №23033-1338 от 15.12.2024 г., издадена от М. Ю. М -
полицейски орган при 06 РУ - СДВР, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от Закона за
министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е постановена принудителна
административна мярка - фактическо задържане на лицето, което я оспорва – Б. М., за срок
до 24 часа.
В депозираната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на
атакуваната заповед поради допуснати при издаването съществени нарушения на
изискванията на процесуалния закон. Наведени са доводи за накърняване правото на защита
на жалбоподателя, произтичащо от неговата неосведоменост относно правното и
фактическото основание на наложеното му ограничение. Отправя се упрек и във връзка с
допуснато от административния орган нарушение на принципа за съразмерност, на който
следва да се подчинява всяка принудителна мярка. Като довод в подкрепа на така
формулираното възражение се изтъква обстоятелството, че М. е бил задържан в момент,
когато е посетил по собствена инициатива сградата на районното управление, за да подаде
сигнал срещу своята съпруга. С тези съображения е формулирана молба за отмяна на
издадения индивидуален административен акт.
В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв. А. П., който поддържа
депозираната жалба с изложените в нея аргументи. В допълнение изтъква, че макар към
момента на задържането срещу доверителя му да е пораждала действие заповед за незабавна
защита, издадена по реда на Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН), не е имало
индикации за нейното нарушаване, което да оправдае действията на полицейските органи по
реда на чл.72 от ЗМВР. Подчертава, че проверките по всички подадени от съпругата на М.
сигнали са приключили с постановление от П.та за отказ да се образува досъдебно
производство. В заключение моли обжалваната заповед да бъде отменена.
Ответникът М. Ю. М - полицейски орган при 06 РУ – СДВР, редовно призован, не се
явява и не се представлява. От упълномощен от него юрисконсулт при СДВР са приети
1
писмени бележки, в които се отправя молба за потвърждаване на атакуваната заповед като
законосъобразна, поради издаването от компетентен орган, в кръга на неговите
правомощия и при съблюдаване на регламентираните в ЗМВР процедурни правила.
Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР. В
условията на евентуалност релевира възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на жалбоподателя.
Ответникът по жалбата заявява, че подкрепя доводите на процесуалния си
представител си.
Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея твърдения, и след
като се запозна със събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице, и
съдържа всички изискуеми реквизити за нейната редовност, а разгледана по същество се
явява ОСНОВАТЕЛНА.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Жалбоподателят Б. Е. М. е роден на ХХХ г., в гр. София. Към месец декември 2024 г.,
той живеел заедно със съпругата си – КС М.а и малолетните им деца С и Б. Семейството
обитавало жилище, находящо се на адрес: ХХХХ
В началото на 2024 г. отношенията между брачните партньори се влошили, поради
което К М.а подала иск за разтрогване на брака помежду им. Инициативата й станала повод
за чести словесни конфликти между съпрузите, на които свидетели ставали и децата.
През месец октомври 2024 г. М.а предявила молба до СРС по реда на Закона за защита
от домашно насилие. В рамките на образуваното производство срещу жалбоподателя била
издадена заповед за незабавна защита, която му била връчена. Междувременно
неколкократно в периода август – ноември 2024 г. съпругата подавала сигнали до органите
на 06 РУ – СДВР с оплаквания от поведението на М., който според нея я обвинявал във
„финансови измами“.
Въпреки водените пред различни органи производства към месец декември 2024 г.
двамата брачни партньори продължавали съвместното си съжителство в семейното жилище
на горепосочения адрес.
На 15.12.2024 г. между жалбоподателя и съпругата му възникнал поредния конфликт
по повод преносим простор за дрехи и парични суми. Поради ескалацията на напрежение М.
излязъл от апартамента.
Около 18:00 - 18:15 часа, на 15.12.2024 г. ЕК М.а посетила 06 РУ – СДВР, за да подаде
сигнал срещу съпруга си. По същото време жалбоподателят също пристигнал в сградата на
районното управление с намерение да депозира оплакване от своята брачна партньорка,
придружен от своята майка – свид. Е М.а и баща си. Докато се опитвал да обясни повода за
търсеното съдействие на посрещналия го полицейски орган в приемната за граждани, М.
бил приближен от двама униформени служители, единият от които бил ответникът по
настоящото дело – М. Ю. М, на длъжност „полицай“ в Група „Охрана на обществения ред“
на Сектор „Охранителна полиция“ към 06 РУ - СДВР. След като се легитимирали, те се
осведомили за причината за посещението на жалбоподателя в институцията. В хода на
разговора, те изискали документите му и му заявили, че следва да бъде задържан. В тази
връзка ответникът М издал заповед с рег. №230зз-1338 от 15.12.2024 г., с която на основание
чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, на 15.12.2024 г., считано от 18:15 часа, Б. Е. М. бил задържан за
срок до 24 часа. Като фактическо основание в нея било отразено: „чл.296 НК (не изпълнява
съдебно решение)“. Жалбоподателят се запознал с нейното съдържание, подписал я и
екземпляр от нея му бил връчен. Била му предоставена и декларация за правата на
задържано лице, която той попълнил и подписал. Задържането му било вписано и в книгата
за задържани лица, водена в структурното подразделение на СДВР. В съответната графа за
тази мярка било въведено основание, идентично на отразеното в издадената заповед. М.
станал обект и на предприетото претърсване на лице, при което били описани подробно в
съставения протокол за обиск движимите вещи, установени в негово владение.
М. бил освободен от арестните помещения на 06 РУ - СДВР в 17:20 часа, на
2
16.12.2024 г.
Всички подадени до органите на МВР сигнали от К М.а и Б. М. в периода август –
декември били проверени, а материалите по тях – изпратени по компетентност на С. Р. П..
По тях били постановени откази от образуване на досъдебно производство поради отсъствие
на достатъчно данни за извършени престъпления от общ характер.
Така изложената фактическа обстановка се установява по безспорен начин от
събраните по делото доказателства и доказателствени средства, а именно: заповед за
задържане на лице, с рег. №230зз-1338/15.12.2024 г., протокол за обиск на Б. М., декларация
за правата на задържано лице, подписана от Б. М., разписка за върнати вещи и пари на
задържаното лице, пълномощни за процесуално представителство, договор за правна защита
и съдействие, платежно нареждане за внасяне на държавна такса, удостоверение от Отдел
„Човешки ресурси“ – СДВР за заеманата към 15.12.2024 г. длъжност от М. Ю. М, извлечение
от книга за задържани лица, започната на 12.12.2024 г. и завършена на 31.12.2024 г.,
съпроводителни писма от СРП, с приложени справки от УИС, както и копия на материали,
събирани по повод подавани от К М.а и Б. М. сигнали, сред които писмени сведения от М.а,
М. и по- голямото им дете – С М., протоколи за полицейско предупреждение, докладни
записки, както и показанията на свид. Е М.а, събрани в съдебно заседание по настоящото
дело.
Изброените по- горе доказателствени материали в по-голямата си част са обективни,
отличават се с достоверни дати, взаимно се допълват и разкриват синхрон, поради което
следва да бъдат възприети без резерви, като изясняващи обстоятелствата по настоящия
спор. Изготвените докладни записки от полицейските служители, пряко ангажирани с
работата по подаваните от М.а сигнали, както и с последващото предприемане на служебни
действия по компетентност, в съвкупна преценка със събраните предварителни писмени
сведения от двамата съпрузи, предлагат възможност да се установи с нужната степен на
обстоятелственост и конкретика хронологията на отношенията, развивали се между
съпрузите М.и в периода август – декември 2024 г. За случилото се на 15.12.2024 г. сведения
може да се почерпят от обясненията, предоставени в писмена форма от К М.а и от
показанията на разпитания от съда свидетел Е М.а. Те обаче са оскъдни и не предоставят
информация за конкретна неправомерна проява на жалбоподателя. Макар от тях да не остава
съмнение, че между брачните партньори е възникнало напрежение по битови въпроси, не се
установява на посочената дата в поведението на М. да са намерили обективен израз
действия, чиято характеристика категорично да консумира състав на престъпление от общ
характер. Изводите не се оборват от писмените сведения на К И която не пояснява кое точно
я е мотивирало да подаде пореден сигнал, споменавайки само за възникнал „скандал“.
Знание за това не се формира и от прочита на обясненията на детето С М., което единствено
сочи, че има спомен за отправени от жалбоподателя закани към неговата майка, но датира
същите към лятото на 2024 г., който период предхожда датата на издаване на заповедта за
незабавна защита и нейното връчване. Тази съвкупност от писмени материали не може да се
противопостави на данните, събрани посредством показанията на свид. Е М.а, които макар и
емоционално оцветени, доколкото разкриват синхрон с останалите материали по преписката,
съдът приема като достоверни относно повода за настъпилия между Б. и К М.и на 15.12.2024
г. конфликт и действията на всеки от тях, сред които актове на физическа или психическа
принуда не се откриват.
В обобение се налага извод, че не е подходено с нужната конкретика за установяване
на извършени действия по неизпълнение на акт, издаден от съда по реда на ЗЗДН, така че да
се мотивира, доколко те изпълват елементите на противоправно посегателство.
Действително, тези обстоятелства не се явяват предмет на настоящото административно по
своя характер производство, доколкото обосноваността на предприетата принудителна
административна мярка не е поставена в зависимост от доказаността на престъплението, за
което се води евентуално паралелна наказателна процедура, тъй като целта й не е налагане
на наказание за стореното. Те обаче не следва да бъдат игнорирани, защото именно въз
основа на тях се достига до извод, доколко е съществувало основание за позоваването върху
разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР и дали мярката не се явява акт на административен
произвол. За приложимостта на визираната в нея хипотеза се изисква положителното
установяване на минимални, но достатъчно данни, които да сочат, че дадено лице е участник
3
в извършването на престъпление. В допълнение, правилното тълкуване на закона
предполага и сведенията да се отнасят до престъпление от общ характер, за превенцията,
разкриването и преустановяването на които органите на МВР разполагат с правомощия да
предприемат легална принуда, посредством която се ограничават основни човешки права.
Кредитира се от съда и приложеното към материалите по настоящото дело
удостоверение от Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР – официален документ, предлагащ
информация относно заеманата длъжност от издателя на обжалваната заповед за задържане
към датата на нейното изготвяне.
В процеса по изграждане на изводите си настоящият съдебен състав се довери и на
част от съдържанието на атакуваната в настоящото производство заповед за задържане,
както и приложените към нея протокол за обиск, декларация за права на задържано лице и
разписка за върнати вещи и пари, ведно с извлеченията от книгата за задържани лица. От тях
се извеждат фактът на въдворяване на Б. М. в арестните помещения на 06 РУ – СДВР и
продължителността на така наложената принудителна мярка. Съдът приема, че екземпляр от
заповедта е бил връчен на жалбоподателя. Този извод се обосновава с различения в
съответните графи подпис на задържания, неоспорен от него.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР предвижда задържане на граждани от
органите на МВР като вид принудителна административна мярка (ПАМ). Същата, по
смисъла на чл.22 от Закона за административните нарушения и наказания, има за цел да
предотврати възможността лицето, спрямо което тя се предприема, да се укрие или да
извърши престъпление. За нейното прилагане е нужно да се разкриват данни за авторство
или за възможна съпричастност към извършено в обективната действителност престъпно
посегателство от страна на субекта, който я търпи. Законът не поставя изискване за
убеждение в безспорната доказаност на авторството и вината на лицето в извършеното
престъпление, доколкото тези обстоятелства са част от предмета на доказване в
наказателното, а не в административното производство, каквото по своята същност е
развиващото се по реда на чл.72 ЗМВР, вр.чл.145 и сл. от АПК. Достатъчно за налагане на
мярката се явява и наличието на „данни“ за осъществено престъпление, които могат да бъдат
обективирани писмено или дори устно. В този смисъл и оперативната самостоятелност, с
която разполага органът, пристъпващ към нея, има за свои предели единствено преценката,
дали да издаде, или да откаже да издаде заповедта, когато приеме, че се разкриват законовите
предпоставки.
Проверката на съда в производствата по оспорване на административни актове,
издадени при оперативна самостоятелност, съгласно чл.169 от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), се съсредоточава върху наличието на
оперативна самостоятелност за органа, издал заповедта и спазването от негова страна на
изискването за законосъобразност на административните актове. Разпоредбата на чл.168,
ал.1 от АПК предписва, съдът в производството да не бъде обвързан от основанията,
посочени в жалбата, с която е сезиран, но да провери законосъобразността на оспорения
административен акт на всички основания по чл.146 от АПК. Законовият текст, към който
чл.168, ал.1 от АПК препраща, предвижда като условие за валидност на обжалваните
административни актове кумулативната даденост на следните предпоставки: издаването им
от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на
административнопроизводствените правила, в унисон с материалноправните разпоредби и
без противоречия с целта на закона. От значение се явява и съответствието на наложеното
ограничение по чл.72, ал.1 от ЗМВР с принципа за съразмерност в административното
производство, прокламиран от чл.6, ал.2 – ал.4 от АПК - да не се засягат права и законни
интереси в по- голяма степен от най- необходимото за целта, за която актът се издава, да не
са възможни по- благоприятни мерки, с които да се постигне тази цел, да не съществуват
повече от една законосъобразни възможности в обхвата на дискрецията.
Следвайки обсъдената хронология в преценката относно законосъобразността на
обжалваната заповед за задържане, този съд намира, че няма основание да се коментира
порок в нея по отношение компетентността на органа, който я е издал. Тя изхожда от
полицейски орган, в кръга на неговите правомощия, съгласно чл.72, ал.1 от ЗМВР. Според
чл.57, ал.1 от ЗМВР, сред полицейските органи, осъществяващи дейности по чл.6, т.1-3, т.7-8
4
от ЗМВР, са и органите на областните дирекции на МВР, каквато е СДВР със своите
подразделения. Прието и неоспорено по делото като доказателство е удостоверението от
Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР относно заеманата от М. Ю. М към 15.12.2024 г. длъжност
„полицай“ в Група „Охрана на обществения ред“ на Сектор „Охранителна полиция“ към 06
РУ - СДВР. С тези аргументи следва да се приеме, че той е имал правомощие да реализира
задържане по реда на чл.72, ал.1 от ЗМВР.
Атакуваният индивидуален административен акт, макар и издаден в предвидената от
закона писмена форма, не съдържа всички изискуеми от закона задължителни реквизити,
предвидени в разпоредбата на чл.74, ал.2, т.1 и т. 3-6 от ЗМВР.
В заповедта е отразен органът, който я е издал, лицето, срещу което е издадена,
правото на превод, възможностите за оспорването й по административен и съдебен ред и
сроковете за това. Фигурира разяснение на правата на задържания, ведно с отразяване на
законовите основания за издаването на административния акт. Копие от нея е връчено на
жалбоподателя, който се е подписал в уверение на факта, че е получил същото и че се е
запознал с него.
Формални пропуски в процедурата по съставяне на заповедта за задържане са
допуснати обаче при нейното оформление. Неин съществен реквизит е предвиден в
нормативния регламент на чл.74, ал.2, т.2 от ЗМВР. Съгласно този законов текст, заповедта
за задържане следва да съдържа „фактическите и правните основания за задържането“.
Изискването е въведено с оглед обезпечаване необходимостта от мотивиране на акта от
правна страна и с посочване на конкретните фактически основания, послужили за
законосъобразното упражняване на правомощията на полицейския орган по ограничаване на
правото на свобода на лицето, срещу което се предприема принудителната административна
мярка (ПАМ). Фактическото основание за издаване на индивидуалния административен акт
е очертано словесно в съответната графа единствено посредством въвеждане на разпоредба
от Особената част на Наказателния кодекс – „чл.296 НК“, с лаконичното допълнение „не
изпълнява съдебно решение“, без дори бланкетно указание за особеностите на проявата,
която се визира. Разкрива се пълна липса на конкретизация в правната квалификацията на
деянието - предвид многообразието от състави, които законодателят е предвидил като
престъпления в цитирания текст от Наказателния кодекс. Откриващата се в съдържанието на
оспорения акт словесна формулировка на основанието не изпълнява целите на закона, да
предостави нужната информация за разумните причини, поради които конституционно
гарантираното право на лична свобода и неприкосновеност на задържаното лице е било
ограничено посредством наложената спрямо него принудителна административна мярка. В
издадената заповед не е включена конкретика относно престъпна деятелност с нейните
основни елементи – време, място и начин на извършване, които обективни параметри да са
достатъчни, за да се формира заключение за евентуална съпричастност на жалбоподателя
към противоправна проява. Още повече че разпоредбата на чл.296 от НК предвижда в
своите три алинеи множество отделни състава, които са диференцирани помежду си по своя
предмет (включително нарушение на съдебно решение по Закона за опазване на
обществения ред при провеждане на спортни мероприятия, нарушаване на Европейска
заповед за защита и пр.) и съществено се отличават като механизъм (например чл.296, ал.1 и
чл.296, ал.2 от НК). Изискуемият обем от факти, относими към основанието за задържане,
не е постигнат само с въвеждането на цифровото изражение на нормата, доколкото в него не
се откриват основните белези на едно правно запретено поведение, налагащо приложението
на ПАМ - време и място на неговото предприемане, което да послужи като достатъчна
обосновка за предприетото ограничение на основни права на личността и неговата
законосъобразност и пропорционалност.
Изрично в практиката на Европейския съд по правата на човека е поставен акцент
върху стандартите, приложими при закрила на правото на свобода и сигурност,
регламентирано с чл.5, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи
(ЕКПЧ). Един от тях е изчерпателността на изключенията, по силата на които е допустимо
това право да бъде временно ограничено. Те следва да бъдат тълкувани стриктно, така че да
се създадат гаранции, че никой няма да бъде лишен от свобода на основание, което не е
предвидено в ЕКПЧ. В чл.5, от §2 до §5 от ЕКПЧ са установени правила, обезпечаващи
минимизиране на риска от произвол. Едно от тях е и уреденото в чл.5, §2 от ЕКПЧ,
5
съобразно което задържаният следва незабавно да бъде уведомен за основанията за своя
арест, като задължение на компетентния държавен орган се явява обосновката на
разумността на тази крайна мярка. В конкретния случай този стандарт не е постигнат,
доколкото въведеното цифрово изражение на текста на чл.296 от НК и съчетанието му с
краткото пояснение, че „не изпълнява съдебно решение“ не предоставя отговор на
релевантните въпроси относно фактите, установяващи съставомерността на конкретната
проява, спрямо които именно контролиращият съд може да извърши оценка за
съществуването на материалноправно основание по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР за закоността на
задържането. Още повече когато твърде краткото словесно описание може да бъде отнесено
и към поведение, непопадащо под хипотезите на текста от Особената част на Наказателния
кодекс, поради което и предварително задържане за него би било недопустимо.
В писмените си доводи процесуалният представител на ответника се позовава на
съдържанието на докладната записка на полицейския патрул, реализирал мярката, изготвена
и приобщена към материалите по административната преписка по повод издадената заповед
за задържане. Аргументирана е възможността фактическите и правни основания за
задържането да бъдат изложени в друг (отделен) документ – различен от самия
индивидуален административен акт, за което се препраща към съдебната практика. Както
самият пълномощник на ответника изтъква обаче – обосновката следва да предхожда
издаването на акта и да се съдържа в документ, съставен с оглед предстоящото издаване на
административния акт. В конкретиката на настоящия казус обаче, тази последователност е
нарушена, тъй като преди и сле издаваннето на заповедта няма изготвена докладна записка,
а обжалваният индивидуален административен акт предхожда снемането на сведенията от К
М.а и Б. М. (видно от датите на писмените им обяснения). Оттук съдът изхожда във
виждането си, че процедурата по налагане на административната мярка е изначално
опорочена, тъй като жалбоподателят не е бил запознат със събраните материали преди и към
момента на налагане на ограничението му. Нещо повече – към 18:15 часа на 15.12.2024 г.,
когато е започнало задържането, подобни материали, съдържащи предварителна
информация за разглеждания случай, все още не са съществували, което е предполагало
обективната невъзможност на М. да се запознае с носител на информация, очертаващ
фактическите рамки на нейното задържане. При това положение единствената възможност
за полицейските служители е била да вместят в съдържанието на процесния
административен акт обосновка, дори и кратка, обосноваваща ограничителна мярка, с което
единствено би се постигнала наложената от законодателството и практиката степен на
закрила и осигуряване на възможност на засегнатото лице да разбере причините за
ограничаването в свободното му придвижване.
Принципна възможност мотивите на индивидуалния административен акт да се
съдържат и в нарочен документ, съпътстващ неговото издаване, е сподЕ в съображенията на
Тълкувателно решение №16 от 31.07.1995г. на ОСГК на ВС. За да е приложим обаче, този
подход налага в заповедта да се открива изрично препращане към съпътстващите книжа,
ведно с доказателство за предоставянето на възможност на лицето да се запознае с тяхното
съдържание. Това разбиране, впрочем, се открива и в задължителната като отправна точка
на юриспруденцията практика на Съда на европейския съюз, материализирана в мотивите
на решение от 25.05.2023г. по преюдициално дело №С608/2021. Посредством него, макар да
е легитимирано тълкуването, дадено в ТР №16/31.07.1995г., изрично се подчертава, че чл.6,§
2 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година
относно правото на информация в наказателното производство не допуска информацията за
основанията за задържане на лицата да им бъде съобщавана само при евентуално оспорване
на законосъобразността на задържането по съдебен ред, а не в момента на лишаването от
свобода или в кратък срок след началото на същото.
Същевременно, в цитираното решение по преюдициалното дело пред СЕС е
възприето, че основанията за задържане на лица, заподозрени или обвинени в извършването
на престъпление, следва да съдържат цялата необходима информация, за да имат лицата
възможност ефективно да оспорят законосъобразността на задържането си, както и че тази
информация трябва да съдържа описание на релевантните факти, известни на компетентните
органи, сред които фигурират време и място на настъпване на фактите, формата на
конкретното участие на тези лица в предполагаемо престъпление и дадената неокончателна
правна квалификация, като се отчита етапа на производството, така че да не бъде засегната
6
ефективността на текущото разследване. Изхождайки от дадените в решението насоки, се
достига до извод, че въведените фактическите основания в заповедта за задържане трябва да
кореспондират и с правните основания по нейното издаване, като е недопустимо да се
очаква, че контролиращият съд ще допълва волята на издаващия орган и ще подвежда
фактите под съответната правна норма.
Оперативната самостоятелност, при която действа административният орган, не го
освобождава от обективирането на конкретните причини, обосноваващи необходимостта от
ареста. Неизлагането на мотиви относно необходимостта от предприемане на ПАМ винаги
съставлява съществено нарушение на адиминстративнопроизводствените правила и е
основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл.146, т.3 от АПК (арг. от ТР
№4/22.04.2002г. по т. д. №4/2002г. на ВАС, съгласно която липсата на мотиви във всички
случаи е основание за отмяна на издадения административен акт.) Аналогично е и
разрешението на ЕСПЧ по делото „Петков и Профиров срещу България“, по жалби с
№50027/08 и №50781/09. В съображенията към решението от 24 юни 2014г. изрично е
посочено, че разпоредбата на чл.5, §1, б.„с“ от ЕКЗПЧОС изисква лицето да е задържано по
„обосновано подозрение“, че е извършило престъпление и че такова подозрение не може да
бъде общо и абстрактно. В този смисъл и задържането винаги следва да бъде аргументирано
с данни за съпричастност на лицето към извършването на престъпление.
В конкретния случай се наблюдава пропуск на административния орган да съобрази
задължителните изисквания на константната практика на върховната съдебна инстанция,
както и на ЕСПЧ относно съдържанието на издадения индивидуален административен акт.
Съдът не разполага с правомощие да запълни със собствено тълкуване липсващите мотиви в
оспорваната заповед. Налага се извод за незаконосъобразност на контролирания в
настоящото производство акт поради порок в неговата форма и съществено нарушение на
административнопроизводствените правила, с което е засегнато правото на защита на
жалбоподателя.
За пълнота следва да се отбележи, че задържането като вид принудителна
административна мярка, налага небагоприятни последици за своя адресат, с цел постигане
на определен резултат. По необходимост се налага мярката по чл.72 от ЗМВР да бъде
съобразена с принципа за съразмерност, уреден в чл.6 от АПК. Според чл.6, ал.2 от АПК,
административният акт и неговото изпъление не могат да засягат права и законни интереси
в по-голяма с степен от най- необходимото за постигането на законовата цел. Когато
действа в условията на оперативна самостоятелност, административният орган следва да
упражнява делегираната му от закона компетентност в нормативно определени рамки, които
не следва да надхвърля. Задържането за срок до 24 часа по ЗМВР има за своя цел
предотвратяване възможността на лицето да извърши престъпление или да се укрие, които
опасности обаче следва да се установяват категорично от наличните данни. Тежестта за
тяхното доказване е възложена на издаващия заповедта за налагане на ограничението орган.
В конкретния случай мярката не е оправдана с постигането на легитимните цели, доколкото
не е събрана информация за съществуването на визираните по- горе опасности. От
материалите по административната преписка не се установява вероятност от извършване на
друго престъпление, опасност от укриване или осуетяване разкриването на посегателство.
Същевременно, видно е, че жалбоподателят сам се е явил пред правоохранителните органи и
то, за да ги сезира лично по повод нередност. Остават без разумно обяснение причините,
поради които е взето решение именно той да бъде въдворен в арестните помещения на
структурното подразделение на СДВР. В този смисъл и задържането му за срок до 24 часа
противоречи на същността и предназначението на принудителните административни мерки,
каквато именно е наложена с обжалвания индивидуален административен акт.
По изложените съображения, този съдебен състав намира, че оспорената заповед
следва да бъде отменена като незаконосъобразна.
Така мотивиран, на основание чл.172 и чл.172а от АПК, Софийски районен съд, НО,
2 състав,
РЕШИ:
7
ОТМЕНЯ Заповед за задържане №230зз-1338 от 15.12.2024 г., издадена от М. Ю.
М, заемащ длъжността „полицай“ при 06 РУ – СДВР, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от
ЗМВР е постановена принудителна административна мярка - задържане на жалбоподателя Б.
Е. М., ЕГН **********, за срок до 24 часа, като незаконосъобразна.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд –
София град в 14-дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8