Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 146 16.07.2020 година Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд граждански състав
На осемнадесети юни Година две хиляди и двадесета
В открито заседание в следния състав:
Председател: Симеон Михов
Членове:
Съдебни заседатели:
Секретар Стойка В.
Прокурор
като разгледа докладваното от С.Михов
търговско дело номер 372 по описа за 2019 година.
Производството
по делото е образувано по повод искова молба от В.В.Я., ЕГН **********, с
адрес: ***, С.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***, С.К.Д., ЕГН **********, с
адрес: *** и М.В.Ж. с ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощник адв. Вихър
Найденов , с адрес на кантората: гр. София, ул. „Иван Денкоглу“ № 7, ет. 5,
ап.9 против ЗК „Лев инс“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. “Черни връх“ № 51Д,
представлявано от изпълнителните директори М. Стоянова Масларова – Гъркова,
Павел Валериев Димитров и Гълъбин Николов Гълъбов, чрез пълномощник юрк.
К.Александрова, да бъде осъдено ответното дружество да заплати на В.Я. и С.В.
сумата от по 250 000 лв., на С.Д. сумата от 170 000 лв. и на М.Ж. сумата
от 80 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания в резултат на смъртта на С. В. В.в резултат
на настъпило на 25.07.2016 год. ПТП,
причинено от водача на застрахования при ответното дружество автомобил – В. И.
П., с ЕГН **********, ведно със законната лихва върху сумите, считано от
момента на увреждането – 25.07.2016 г. до окончателното изплащане, както и
направените по делото разноски. Претендира се и законната лихва върху сумите,
считано от датата на смъртта – 25.07.2016 г. до окончателното изплащане на
сумите.
Твърди се в исковата молба, че с влязла в сила на 23.05.2019г. присъда № 16/ 18.01.2018г. по НОХД № 1250/2017г. по описа на ОС-Бургас, В. И. П. е бил признат за виновен затова, че на 25.07.2016 г. на първокласен път № І-9 в землището на гр.Поморие, км. 220, при управление на лек автомобил с рег. № СТ 11 09 ВА, марка „Мерцедес“, модел „МЛ 400 ЦДИ“, е нарушил правилата за движение, предвидени в ЗДвП и е причинил смъртта на С. В. В., поради което и на основание чл.343 ал.4, вр.ал.3, б.“б“, предл.първо, вр.чл.342 ал.1 от НК, вр.чл.20 и чл.16 ал.1, т.1 от предл.3 от ЗДвП, вр.чл.373 ал.2 от НПК и чл.58а ал.1 от НК, съдът го е осъдил на лишаване от свобода за срок от 4 години, при първоначален общ режим на изтърпяване и го е лишил от право да управлява МПС за срок от 5 години. Последица от причиненото ПТП е смъртта на С.В. – съжителствал на семейни начала с първата ищца, баща на втората, син на третата и брат на последната ищци. В.Я. е съжителствала от дълго време с починалия, който се грижел за издръжката на малолетната си дъщеря С.В.. Майката на починалия - С.Д., скърби за своя син, с когото са били в много близки отношения. М.Ж. е сестра на С.В. и до смъртта му е поддържала много близки и топли взаимоотношения с него.
Отговорността на ответното дружество произтича от сключения договор за застраховка „Гражданска отговорност“ по полица BG/22/116000841666, със срок на покритието 20.03.2016 г. – 19.03.2017 г. Застраховката покривала отговорността на собствениците, ползвателите и държателите на МПС и на упълномощените от тях лица за водачи. Ищците се позовават на чл. 493 от КЗ, съгласно който застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой.
Становището на ищците относно обезщетителния характер на имуществената застраховка „Гражданска отговорност“ и обема на тази отговорност, е че границите ѝ са определени в чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, като съгласно чл. 432 от КЗ увредените лица имат право да искат обезщетението пряко от застрахователя при спазване изискванията на чл. 380 от КЗ, във вр. с чл. 106 от КЗ, поради което са депозирали пред застрахователя претенции със заявления № 6960/ 21.05.2018г. и № 1251/ 08.10.2018г. за заплащане на обезщетения. По така отправените претенции била заведена щета № 0000-1000-01-18-7410, по която застрахователят се произнесъл, че не дължи обезщетения. Ищцовата страна счита, че нормата на чл.498 ал.1 от КЗ (респ. чл.380 от КЗ) противоречи на чл.2 и чл.9 от Конституцията на РБългария, доколкото въвежда задължение за пострадалите, първо да са предявили претенцията си пред застрахователя. Установеният 3-месечен срок се използва от застрахователите единствено за отлагане на плащания. Не е уредено положението и на ползвателите на застрахователни услуги, ако починат в срока на доброволното уреждане на спора, тъй като правото на обезщетение не се наследява.
В исковата молба подробно е проследено законодателството по отношение правата на жертвите на престъпления, като според чл.2, §.1, б.“а“ т.ii от Директива 2012/29/ИС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г., като „членове на семейството“ следва да се считат съпругът, лицето което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по права линия, братята и сестрите и издържаните от жертвите лица. Според §.4 от ДР на КЗ по отношение на чл.492 от същия, минималната застрахователна сума по тази застраховка към момента за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт е в размер на 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Въведеният с §.76, вр.§.96 от ЗИДКЗ лимит на застрахователните обезщетения за лицата по чл.493а от КЗ от 5000 лв., противоречи на европейското и българското законодателство. Цит.е Решение от 24.10.2013г. по дело С-277/12 на СЕС с дадено тълкуване на въведени ограничения в размера на обезщетителните суми на лица, пострадали от събития, за които съществува застраховка „Гражданска отговорност“, което на основание чл.633 от ГПК и ДФЕС е задължително за всички съдилища и институции в България.
Ищците считат, че вредите, които продължават да търпят, са в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП, предвид смъртта на близкият им роднина С. В.. Претендират се направените по делото разноски.
Писменият отговор от ответника, съдържа оспорване на претенциите изцяло както по основание, така и по размер. Ответникът счита претендираните обезщетения за завишени по размер. Твърди също така, че наследодателят на ищците е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат чрез непоставяне на предпазен колан и несъобразена скорост и с оглед разпоредбата на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, размерът на обезщетението следва да се намали с оглед приетия процент на принос. На следващо място се излага от ответната страна становище относно неоснователността и необосноваността на предявената искова претенция, като несправедлива по смисъла на чл. 52 от ЗЗД размер. Съгласно трайната практика на ВКС, справедливостта изисква от съда да определя във всеки конкретен случай онзи необходим, но и достатъчен паричен еквивалент, който да възмезди увредените лица за претърпените вреди. Твърди се, че претендираните обезщетения не съответстват на изискването за необходимост и достатъчност, с оглед на което са незаконосъобразни, необосновани и завишени по размер.
Ответникът прави възражение по изложените твърденията в исковата молба за духовна връзка и близки отношения между пострадалия и ищците, като се позовава на заложените в постановления № 4/61г., № 5/69 г. и № 2/84 г. на Пленума на ВС критерии за обезщетяване за неимуществени вреди от смърт на друго лице, както и посоченото в Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018г. на ОСГТК на ВКС относно материалната легитимация на лицата да получат обезщетение за получени вреди от причинена смърт на техен близък. По отношение на ищцата М.Ж. се твърди липса на процесуална и фактическа предпоставка, да бъде заплащано обезщетение, тъй като не са налице изключителни привързаност и близост с починалия, извън обичайните между брат и сестра.
Претенцията за законна лихва от датата на събитието се оспорва с твърдението, че такава е дължима от по-късен момент на основание чл. 497 ал. 1 от КЗ. Релевантни по отношение на началния момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетението, са чл. 106 ал. 3 във връзка с чл. 496 и чл. 497 от КЗ, като лихва се дължи след изтичането на 15 работни дни от представянето на всички доказателства.
С допълнителната искова молба, ищците посочват, че размерът на претенциите е изцяло съобразен с практиката на съдилищата, като близостта между ищците и загиналия е била много голяма. Съпричиняване от страна на С.В. не би могло да има, тъй като ПТП е настъпило изцяло по вина на В.П.и загиналият не е могъл да предотврати настъпването на ПТП. Изобщо считат за процесуално недопустимо оспорването на фактически положения, различни от приетите в наказателното производство на основание чл.413 от НПК и чл.300 от ГПК.
Законната лихва се дължи от момента на увреждането върху цялата сума, на основание чл.429 ал.2, т.2, вр.ал.3, вр.чл.432 ал.2, изр.първо от КЗ, доколкото отговорността на застрахователя е акцесорна и следва главния иск. В случая лихвата е компенсаторна и се дължи от датата на деликта, както я дължи делинквентът ако искът беше насочен директно срещу него.
Подаденият отговор на
допълнителната искова молба, съдържа уточнения във връзка с възраженията за
съпричиняване от страна на пострадалия, както и препратка изцяло към подадения
писмен отговор на исковата молба.
В съдебно заседание пълномощникът на ищците поддържа предявените искове и моли съда да ги уважи в пълен размер като основателни и доказани. В подкрепа на исковете ангажира свидетелски показания, съдебно-автотехническа и съдебно-медицинска експертизи. Подробни доводи разви в писмени бележки.
Ответната страна чрез процесуалния си представител, в съдебно заседание поддържа направените възражения. В подкрепа на тезата си ангажира съдебно-автотехническа експертиза.
Съдът след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното.
Исковата молба е допустима, като предявена пред надлежния съд според чл.104, т.4 и чл.115, ал.2 от ГПК. Ищцата В.Я. безспорно е живяла на семейни начала с починалия В., а С.В. е тяхна дъщеря. От приложените удостоверения за наследници е ясно, че С.Д. и майка на пострадалия, а М.Ж. е негова сестра. Това обосновава и правото им на иск против застрахователя по полица „ГО“ на автомобила, управляван от причинителя на ПТП.
Предявените искове са с правно основание чл. 432 ал. 1 от КЗ, вр. чл.45, чл.52 и чл.86 от ЗЗД.
Видно от приложените препис извлечение от акт за смърт № 0076/ 26.07.2016 г. (л.72) и удостоверения изх.№ 94-01-25085/ 27.07.2016г. (л.73) и изх.№ 943-01-25484/ 01.08.2016 г. (л.74) - всички издадени от община Бургас, ищцата С.К.Д. е майка, С.С.В. е дъщеря, а М.В.Ж. е сестра и са единствени наследници на починалия на 25.07.2016 г. С. В. В.. Не се спори относно наличието на застрахователно правоотношение между застрахователя и водача П.по повод ЗЗГО полица № BG/22/116000841666, със срок на покритието 20.03.2016 г. – 19.03.2017 г. (непредставена). Съставени са били карта за ПТП (л.46-47) и 2 бр. протоколи за оглед на местопроизшествие със схема (л.48-51; 52-55), с описани участници и пострадали лица в ПТП от 25.07.2016 г. Видно от 3 бр. заявления (л.76-78) и писма от ответника до адв.В.Найденов (л.79-80), била е заведена щета № 0000-1000-01-18-7410 по застраховка „Гражданска отговорност“, като е отказано изплащане на застрахователно обезщетение поради това, че доказателствата не установяват основание затова.
С влязла в сила на 23.05.2019г. присъда № 16/ 18.01.2018г. по НОХД № 1250/2017г. по описа на ОС-Бургас (л.7-45), В. И. П. е бил признат за виновен затова, че на 25.07.2016 г. на първокласен път № І-9 в землището на гр.Поморие, км. 220, при управление на лек автомобил с рег. № СТ 11 09 ВА, марка „Мерцедес“, модел „МЛ 400 ЦДИ“, е нарушил правилата за движение, предвидени в ЗДвП и е причинил смъртта на С. В. В., поради което и на основание чл.343 ал.4, вр.ал.3, б.“б“, предл.първо, вр.чл.342 ал.1 от НК, вр.чл.20 и чл.16 ал.1, т.1 от предл.3 от ЗДвП, вр.чл.373 ал.2 от НПК и чл.58а ал.1 от НК, съдът го е осъдил на лишаване от свобода за срок от 4 години, при първоначален общ режим на изтърпяване и го е лишил от право да управлява МПС за срок от 5 години.
Според заключението на приетата съдебно-автотехническа експертиза (л.122-126), управляваният от П.джип е навлязъл в насрещната лента за движение и се е сблъскал челно с микробуса, управляван от пострадалия. Подробно е обяснен механизма за настъпване на катастрофата. Тялото на пътуващия на седалката зад В. пътник, е упражнило огромен натиск върху седалката на пострадалия и я е притиснало силно напред между волана, въздушната възглавница и облегалката и това е довело до смъртта на В.. Според в.лице, дали водачът В. е бил с поставен колан или не, е без значение за изхода с оглед описания механизъм. И в двата случая би получил травми, несъвместими с живота.
Ответната страна оспори механизма на ПТП като сочи, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия С. В., като не е поставил предпазен колан. Влязлата в сила присъда в частта досежно констатациите за липса на съпричиняване няма задължителна и обвързваща сила за настоящия граждански съд. Това е така, тъй като не се касае за част от фактическия състав на приложената от наказателния съд правна норма. Това сочи на допустимост на възражението и възможността същото да бъде установявано с допустимите и релевантните за това по ГПК доказателствени средства.
Съгласно чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, обезщетението за вредите, причинени на увредения, може да се намали само ако той сам е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Граматическото и логическо тълкуване на нормата на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД показва, че релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало до настъпване на вредоносния резултат. Така е разрешен въпросът и в практиката на съдилищата относно приложението на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД. Според нея, не всяко поведение на пострадалия (действие или бездействие), дори ако не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по смисъла на разглежданата норма, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произтичащите вреди. Това разбиране, свързано с приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, е застъпено и в ТР № 1/ 23.12.2015 година по тълк. дело № 1/2014 година, ОСТК на ВКС. Съпричиняване ще е налице само тогава, когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като цяло е било противоправно, в частност - в нарушение на ЗДП и виновно. Ако се установи, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, обезщетението за вреди може да се намали, като намаляването е въпрос на преценка във всеки конкретен случаи в зависимост от събраните доказателства по конкретния спор.
За установяване наведените в горната насока твърдения от страна на ответника по делото беше допусната и извършена съдебна автотехническа експертиза. От мотивите към присъдата, както и от заключението на вещото лице инж. Г., не се установи безспорно дали пострадалият С.В. е бил с поставен предпазен колан или не, макар автомобилът да е фабрично оборудван с предпазни колани за всички 8 места. Вещото лице обаче, в заключението си твърди, че това няма никакво отношение към настъпването на смъртта, доколкото същата се дължи на притискането му към волана и таблото от задната седалка, на която е седял пътникът С. Г..
От всичко изложено следва да се направи обосновано заключение, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия С.В., което прави и възражението на ответника неоснователно.
Оспорва се и размера на претенцията, като ответникът счита същата за завишена съобразно принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД.
Според показанията на свидетелката Ц.В. – позната на ищците С. и М., както и на пострадалия от 30 години, С. сама е отгледала сина си С., сестра му М. му пишела домашните, а като пораснали тя търсела неговата помощ. След като се запознал с В., заживели заедно. Свидетелката научила за станалото произшествие от С. още същия ден. Роднините му още не могат да приемат загубата. С., В. и С. *** от раждането на детето. Пострадалият работел във фирма „Б.“ като шофьор, като предполага заплата над 1000 лв.
Свидетелката Е. М.– братовчедка на ищцата В.Я., заявява, че познава пострадалия от 10 години. Били изключително щастливо семейство, били сплотени и работливи. В. и С. приели много тежко загубата, а животът им се променил коренно. С. много липсва и на двете.
Представените
доказателства водят до извода за частична основателност на исковете на първите трима
ищци. Съгласно чл. 432 ал. 1 от
В хода на съдебното следствие по несъмнен начин се установи, че ищците В.Я., С.В. и С.Д. са претърпели болки и страдания, изразяващи се в шок, стрес и мъка след смъртта на техния спътник в живота, баща и син С. В., загинал вследствие на пътно-транспортно произшествие, за причиняването на което вина има В.П. Последният, чрез своите действия, противоправно е причинил смъртта на С.В., а с това и неимуществени и имуществени вреди на ищците, като съдът приема, че са налице предпоставките на фактическия състав на непозволеното увреждане – деяние, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Ответното застрахователно дружество отговаря по силата на валидна към момента на настъпването на ПТП застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобил с ДК № СТ 11 09 ВА, управляван от В. И. П..
Съгласно чл.
52 от ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост, което не е абстрактно понятие. Последното зависи от преценката
на обективни обстоятелства, каквито са характера на увреждането, начина на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено и др. Съдът определи
характера на вредите с оглед събраните по делото доказателства, като счита, че
исковете за присъждане на обезщетение за посочените неимуществени вреди, се
явяват основателни и следва да ги уважи, но частично спрямо претендирания
размер. Явно е, че след смъртта на своя близък С. В., ищците не могат да живеят
както преди това. Смъртта му е огромен удар за тях като фактическа съпруга,
дъщеря и майка, особено след като това е станало внезапно, а не след
заболяване, в разцвета на живота на починалия. От показанията на разпитаните
свидетели се установи, че загиналия не е живял в едно домакинство с майка и
сестра си. Между В. и първите трима ищци са съществували взаимоотношения на
привързаност и близост, а като семейство В.Я. и С.В. са кроели планове за
бъдещето си. Смъртта на С.В. е довела до мъки и страдания за тях, изпадане в
депресия, продължително ненормално протичане на техния живот. Претърпените
болки и страдания от ищците В.Я., С.В. и С.Д. вследствие на преживяното,
невъзможността да водят живот както преди, съдът преценява че отговарят на
сумата от по 170 000 лв. за първите две и 50 000 лв. за третата. Или
исковете по чл. 432 ал. 1 от
Съгласно Тълкувателно Решение № 1 от 21.06.2018 г по тълк. д №1//2016 г. на ОСГНК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания. В мотивите на тълкувателното решение освен, че подробно са изложени съображенията и аргументите за така приетото становище, е обстойно разяснено и съдържанието на обобщаващия диспозитив на този съдебен акт. Според него най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Но и правото на най-близките да получат обезщетение не е прогласено за абсолютно и се сочи, че не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допуска като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. В тези случаи не е достатъчна само родствената връзка, т.е. нейното естество и характеристики сами по себе си, за разлика от тези при семейната връзка или връзката родител-дете. Родствените връзки не водят до логично предположение, че всички роднини търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата на техния близък, които е справедливо да бъдат обезщетени. Необходимо е да бъде установено, че създалата се между родствениците емоционална връзка е от такъв характер, че да причини болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите такива за съответната родствена връзка. В този контекст е разяснено, че особено близка привързаност, надхвърляща присъщата такава за родствената връзка, може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, като е наблегнато именно на разликата между нея и обичайните виждания за нея. Отбелязано е, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Това обаче само по себе си е прието за недостатъчно от гледна точка на справедливостта, да обоснове право на обезщетение по чл.52 от ЗЗД. Необходимо е допълнително да са налице и конкретни житейски обстоятелства, в резултат на които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В тези случаи е справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В заключение е отбелязано, че за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек, преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Изхождайки от горните разяснения, в тежест на ищцата М.Ж. е да установи съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка в резултат на която търпи от смъртта на брат си С. В. продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. От събраните по делото доказателства – гласни и писмени, които съдът изцяло кредитира, тъй като в съвкупност последователно, безпротиворечиво и пълно изясняват фактическата страна на спора, се установява, че към момента на смъртта си С. В. е бил на 38 години и половина, а ищцата М.Ж. - на 40 г. Починалият Ст.В. не е живеел заедно със сестра си, макар да е бил в много добри и близки отношения с нея. Отношенията между брата и сестрата са били много добри, като между приятели. Ищцата понесла тежко загубата на брат си, плачела всеки път, щом стане дума за него. От така събраните гласни доказателства, се констатира, че починалият и ищцата са били брат и сестра, като взаимоотношенията им са били много добри, такива каквито са характерни за тази родствена връзка. Не се установява отношенията помежду им, да са били от такова естество, че да създадат връзка, по-дълбока или различна от обичайната между брат и сестра. Описаните от свидетелите отношения между ищцата и починалия са естествени и общоприети за този вид родствена връзка и отговарящи в пълна степен на българската народопсихология. В тях не се установява нещо изключително и необичайно, надхвърлящо традиционното за този вид родство, от което да бъде направен извод, че е създадена дълбока, трайна и особено близка емоционална връзка, която да е довела до търпени от ищцата морални болки и страдания от смъртта на брат ѝ, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките – родител, съпруга, дъщеря. Скръбта от загубата на близък човек е нормално и естествено състояние на празнота и липса (ищцата е скърбяла за своя брат), но в случая не се установява тя да е от такъв характер, че да обоснове справедливо признаване на право на обезщетение за неимуществени вреди на сестрата.
Изложените в писмените бележки доводи по повод иска на М.Ж., съдът също не счита за основателни. Проследяването на европейското законодателство не води до извода, че за България е задължително уважаването на претенции на близки роднини (баби, дядовци, сестри, братовчеди и др.) на основание пряко прилагане на норми на ЕС. Ако ли беше така, то не би било постановено Тълкувателно Решение № 1 от 21.06.2018 г по тълк. д №1//2016 г. на ОСГНК на ВКС. Не трябва да се пренебрегва и самият повод за това решение, а именно наличието на изключително близки отношения между пострадало лице и негов роднина, който поради отсъствието с години на родителите на пострадалия, фактически ги е заместило в грижите и отглеждането.
А твърдението на пълномощника, че „в българското общество …. обичайно децата се отглеждат от бабите и дядовците си..“, може да отразява бита на някои малцинства, но не и на мнозинството от българските граждани. Ако в настоящото дело се касаеше за подобен частен случай, то това следваше да се докаже.
С оглед изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че предявеният от М.Ж. иск за претърпени неимуществени вреди е неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде отхвърлен.
По делото ищците претендират лихва за забава, считано от 25.07.2016 г. – датата на деликта. Но съгласно чл. 493 ал. 1, т. 5 КЗ, застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица имуществени и неимуществени вреди, като в този случай той покрива, наред с другото и лихвите по чл. 429 ал. 2, т. 2 КЗ, т.е. лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429 ал. 3 КЗ. В чл. 429 ал. 3 КЗ е предвидено, че застрахователят покрива лихвите, дължими от застрахования само в рамките на застрахователната сума, считано от датата на уведомяването за настъпилото застрахователно събитие от застрахования по реда на чл. 430 ал. 1, т. 2 КЗ или считано от датата на предявяване на застрахователната претенция от пострадалото лице, която от датите е най-ранна. В случая застрахованият дължи лихви за забава по отношение на увреденото лице от момента на деликта, по общото правило на чл. 84 ал. 3 от ЗЗД. Техният размер не би надхвърлил застрахователния лимит, предвид определените размери на обезщетението. След като липсват доказателства за уведомяване на ответника за събитието от самия застрахован, то като момент на дължимост на лихвата за забава следва да се възприеме 08.10.2018 год. – датата, на която ищците В.Я., С.В. и С.Д. са подали заявления за изплащане на застрахователно обезщетение. С оглед отхвърлянето на главния иск на ищцата М.Ж., претенцията ѝ за присъждане на лихва за забава също е неоснователна.
Процесуалният представител на ищците е поискал присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА. Ищците са освободени от заплащането на държавна такса и разноски, предвид влязлата в сила присъда, обосноваваща наличие на хипотезата на чл.83 ал.1, т.4 от ГПК. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, ответникът дължи на ищците направените по делото съдебни разноски и заплатеното адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете им. По делото са ангажирани доказателства за предоставяне на безплатна адвокатска защита на основание чл. 38 ал. 1 от Закона за адвокатурата, поради което основателно е искането на процесуалния им представител за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в минималния размер, установен от Наредба № 1/ 2004 г. По тези съображения и съобразно частичното уважаване на исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати разноски за адвокатско възнаграждение в следните размери: по 4930 лв. за ищците В.Я. и С.В. и 2030 лв. за ищцата С.Д. или общо 11 890 лв.
След като ищците изцяло са освободени от заплащане на държавна такса и разноски, дължимата държавна такса върху присъдените обезщетения следва да се възложи върху ответника на основание чл.78 ал.6 от ГПК – 15 600 лв.
Съобразно отхвърлената част от исковете и предвид чл.78 ал.3 от ГПК, ЗК „Лев Инс“ АД има право да получи част от направените разходи за възнаграждение за САТЕ в размер на 144 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗК „Лев инс“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Черни връх“ № 51Д, представлявано от изпълнителните директори М. Стоянова Масларова – Гъркова, Павел Валериев Димитров и Гълъбин Николов Гълъбов, чрез пълномощник юрисконсулт К.Александрова да заплати в полза на В.В.Я., ЕГН **********, с адрес: *** и С.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***, с пълномощник адв. Вихър Найденов ***, с адрес на кантората: гр. София, ул. „Иван Денкоглу“ № 7, ет. 5, ап.9 сумата от по 170 000 (сто и седемдесет хиляди) лв. на всяка от тях, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания поради смъртта на С. В. В.в резултат на настъпило на 25.07.2016 год. ПТП, причинено от водача на застрахования при ответното дружество автомобил – В. И. П., с ЕГН **********, ведно със законната лихва считано от 08.10.2018 г. до окончателното изплащане, по следната сметка IBAN: *** „Интернешънъл асет банк“ АД с титуляр В.В.Я., като исковете до претендираните за всяка от тях 250 000 лв., ОТХВЪРЛЯ като неоснователни.
ОСЪЖДА ЗК „Лев инс“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Черни връх“ № 51Д, представлявано от изпълнителните директори М. Стоянова Масларова – Гъркова, Павел Валериев Димитров и Гълъбин Николов Гълъбов, чрез пълномощник юрисконсулт К.Александрова да заплати в полза на С.К.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, с пълномощник адв. Вихър Найденов ***, с адрес на кантората: гр. София, ул. „Иван Денкоглу“ № 7, ет. 5, ап.9, сумата от 50 000 (петдесет хиляди) лв., като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания поради смъртта на С. В. В.в резултат на настъпило на 25.07.2016 год. ПТП, причинено от водача на застрахования при ответното дружество автомобил – В. И. П., с ЕГН **********, ведно със законната лихва считано от 08.10.2018 г. до окончателното изплащане, по следната сметка IBAN: *** „Интернешънъл асет банк“ АД с титуляр С.К.Д., като иска до претендираните 170 000 лв., ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.В.Ж. с ЕГН **********, с адрес: ***, с пълномощник адв. Вихър Найденов ***, с адрес на кантората: гр. София, ул. „Иван Денкоглу“ № 7, ет. 5, ап.9 иск против ЗК „Лев инс“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Черни връх“ № 51Д, представлявано от изпълнителните директори М. Стоянова Масларова – Гъркова, Павел Валериев Димитров и Гълъбин Николов Гълъбов, чрез пълномощник юрисконсулт К.Александрова да заплати сумата от 80 000 (осемдесет хиляди) лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания поради смъртта на С. В. В.в резултат на настъпило на 25.07.2016 год. ПТП, причинено от водача на застрахования при ответното дружество автомобил – В. И. П., с ЕГН **********, ведно със законната лихва, считано от 25.07.2016 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА ЗК „Лев инс“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Черни връх“ № 51Д, представлявано от изпълнителните директори М. Стоянова Масларова – Гъркова, Павел Валериев Димитров и Гълъбин Николов Гълъбов, чрез пълномощник юрисконсулт К.Александрова да заплати в полза на адвокат Вихър Найденов, с адрес на кантората: гр. София, ул. „Иван Денкоглу“ № 7, ет. 5, ап.9, сумата от 11 890 (единадесет хиляди осемстотин и деветдесет) лв. направени по делото разноски, съобразно уважената част от исковете, по следната сметка IBAN: *** „Интернешънъл асет банк“ АД с титуляр В.Н..
ОСЪЖДА В.В.Я., ЕГН **********, с адрес: ***, С.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***, С.К.Д., ЕГН **********, с адрес: *** и М.В.Ж. с ЕГН **********, с адрес: ***, с пълномощник адв. Вихър Найденов ***, с адрес на кантората: гр. София, ул. „Иван Денкоглу“ № 7, ет. 5, ап.9 да заплатят в полза на ЗК „Лев инс“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Черни връх“ № 51Д, представлявано от изпълнителните директори М. Стоянова Масларова – Гъркова, Павел Валериев Димитров и Гълъбин Николов Гълъбов, чрез пълномощник юрисконсулт К.Александрова сумата от 144 лв. (сто четиридесет и четири) лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА ЗК „Лев инс“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Черни връх“ № 51Д, представлявано от изпълнителните директори М. Стоянова Масларова – Гъркова, Павел Валериев Димитров и Гълъбин Николов Гълъбов, чрез пълномощник юрисконсулт К.Александрова да заплати в полза на Държавата по сметка на ОС-Бургас сумата от 15 600 лв. (петнадесет хиляди и шестстотин) лв. дължима такса върху уважената част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд – гр.Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :