Р Е Ш Е Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
Номер 16.02.2021г., град Дупница
V, г.о.
Районен съд – Дупница състав
11.02. 2021
на Година
Мирослав Саневски
В открито заседание в
следния състав:
Председател
Членове
Съдебни заседатели:
1.
Румяна Агонцева
2.
Секретар:
Председателя на състава
Прокурор:
Сложи за разглеждане докладваното от
гражданско 2165 2020
дело № по описа за г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано след като с решение № 260083/14.12.2020г., постановено по в.гр.д.№ 168/2020г., ОС-Кюстендил е обезсилил решение от 13.01.2020г., постановено по гр.д.№ 1392/2019г. на РС-Дупница, в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул. „България“ №49, бл. 53Е, вх. В, срещу И.С.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, иск за признаване за установено, че И.С.Б. дължи на „Профи кредит България“ ЕООД сумата в размер на 712.61 лева, представляваща договорна лихва по договор за потребителски кредит №********** от 10.02.2017г. и е върнал делото на Районен съд – Дупница за произнасяне по предявения иск за осъждане на И.С.Б. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД същата сума.
В заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по което е било образувано ч.гр.д.№ 711/2019г. по описа на РС-Дупница, заявителят „Профи кредит България“ ЕООД е поискал издаване на заповед за изпълнение срещу И.С.Б. *** за сума в размер на 4 857.37 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит с №**********, сключен между страните на 10.02.2017г.
В исковата молба, предявена по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, същото дружество е изложило твърдения, че сумата от 4 857.37 лева, която претендира да се установи, че му се дължи, представлява незаплатена част от предоставената в заем с договора за потребителски кредит главница в размер на 3 000.00 лева, от договорената възнаградителна лихва със същия договор и от дължимо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги на стойност 3 000.00 лева. Ищецът е пояснил, че от всички задължения, които Б. е имал към него, е била погасена частично сумата от 2 679.13 лева, а остатъкът, в размер на исковата сума е дължим.
С определение от 01.07.2019г., постановено по гр.д.№ 1392/2019г., РС-Дупница е констатирал нередовности на исковата молба, изразяващи се в незаплащане на пълния размер на дължимата държавна такса, както и в липса на пълно изложение на обстоятелствата, на които се основава предявения иск. Относно последната нередовност съдът е конкретизирал, че от изложените в исковата молба факти е видно, че исковата сума включва и други компоненти освен дължима по договора за потребителски кредит главница, като с оглед обвързаността на исковото производство със заповедното, е указал на ищеца да конкретизира обстоятелствата, на които основава иска си и да формулира ясен петитум, като съобрази, че предмет на заповедното производство е било вземане само за главница.
В изпълнение на така даденото указание, дружеството-ищец е подало уточняваща молба с вх.№ 9977/17.07.2019г. (л.48 от гр.д.№ 1392/2019г. на РС-Дупница), в която е пояснило, че претендираната в исковата молба сума в общ размер на 4 857.37 лева е формирана от следните компоненти: 2 254.75 лева – непогасен остатък от главницата по договора; 712.61 лева – непогасена част от договорената възнаградителна лихва и 1 890.01 лева – непогасена част от дължимо възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги. Съобразявайки указанието на съда да вземе предвид, че заповедното производство е имало за предмет единствено вземане за главница, ищецът е уточнил, че относно сумата от 2 254.75 лева – незаплатена главница по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, предявява установителен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, а относно останалите уточнени вземания – за възнаградителна лихва в размер на 712.61 лева и за цена на закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1 890.01 лева – предявява осъдителни искове, за които е формулирал и надлежен петитум (вж.л.49 от делото).
Доколкото така стореното уточнение представлява допустимо процесуално действие, извършено в изпълнение на дадените от съда указания и съобразено с предмета на проведеното заповедно производство, то следва извод, че ДнРС е бил сезиран с няколко обективно кумулативно съединени искове, а именно – 1/ установителен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника съществуването на вземане на ищеца спрямо него за сумата от 2 254.75 лева, представляваща незаплатена част от подлежаща на връщане главница по договор за потребителски кредит с №**********, сключен на 10.02.2017г., за което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№711/2019г. по описа на ДнРС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 29.03.2019г., до изплащане на вземането; 2/ осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 712.61 лева, представляваща незаплатен остатък от подлежащата на заплащане по договора за потребителски кредит с №**********/10.02.2017г. възнаградителна лихва, както и 3/ осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 890.01 лева, представляваща дължима част от цена на закупен пакет от допълнителни услуги.
Предмет на настоящото дело е вторият от
така предявените искове, доколкото с
решение № 260083/14.12.2020г., постановено по в.гр.д.№ 168/2020г., ОС-Кюстендил
е влязло в сила в останалата си част.
В срока за отговор на исковата молба е
депозиран такъв от ответника чрез назначения му особен представител, в който
отговор се изразява становище за допустимост и неоснователност на предявения
иск. Оспорва се твърдението на ищеца, че е настъпила предсрочната
изискуемост на процесния кредит. На основание чл. 26 ЗЗД се прави възражение за
нищожност на процесния договор, както и на клаузата, с която е уговорен лихвения процент на договорната лихва.
Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства –Договор за потребителски кредит № **********; Общи условия на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД към Договор за потребителски кредит № **********; Погасителен план към Договор за потребителски кредит № **********; Преводно нареждане (документ за кредитен превод с референция: 270PBWP1704110021 от дата: 10.02.2017г.); Искане за отпускане на потребителски кредит; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация; Извлечение по сметка, удостоверяващо извършените от длъжника погасителни вноски; Уведомително писмо се установява, че на 10.02.2017г. е сключен Договор за потребителски кредит № ********** между „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД като кредитор и ответника в настоящото производство за сумата от 3 000 лв. и срок на кредита 24 месеца, размер на вноската: 185, 46 лв., ГПР: 49.89%; годишен лихвен процент: 41.617%; лихвен процент на ден: 0, 11 %; общо задължение по кредита: 4 451, 04 лева, както и по избран и закупен пакет от допълнителни услуги възнаграждение в размер на 3 000 лева, размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги – 125, 00; общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги: 7 451, 04; общ размер на вноската 310, 46 лева, дата на погасяване – 2 ден от месеца.
По делото е прието като доказателство уведомително писмо, изходящо от ищцовото дружество, с което на ответника в производството се съобщава, че процесният договор за кредит, сключен между страните е прекратен (договор № **********) и, че е обявена неговата предсрочна изискуемост. Описани са в посоченото уведомително писмо като дължими суми както следва: непогасена част от задължението по договора – 5 893, 22 лева, такса по тарифа – 530, 00 лева и лихва за забава – 25, 15 лева. Към писмото има приложено известие за доставяне, от което е видно, че същото не е получено от длъжника по договора – посочено е в известието за доставяне, че пратката не е потърсена от адресата.
При
така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 712.61 лева, представляваща незаплатен остатък от подлежащата на заплащане по договора за потребителски кредит с №**********/10.02.2017г. възнаградителна лихва.
Ответникът прави възражения с правно основание чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Няма спор по делото за това, че между страните е сключен процесният договор за кредит, което обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от събраните по делото писмени доказателства. По силата на сключения между страните договор дружеството е предоставило на Б. сума в размер на 3 000 лева, срещу задължението на последния да върне заетата сума, ведно с договорна възнаградителна лихва в общ размер на 1 451.04 лева, при годишен лихвен процент от 41.17 %, разсрочено – на 24 месечни вноски, всяка в размер на 185.46 лева.
В погасителния план, съставляващ неразделна част от договора, който е подписан от кредитополучателя, е било посочено с всяка погасителна вноска каква част от главницата и каква част от договорната лихва се погасява. От съдържанието на сключения между страните договор за потребителски кредит, ведно с общите условия към него, произтича извод за неговата валидност и действителност – същият е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, посочени са чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредита, общият размер на всички плащания по договора и условията за усвояването му, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, информация за правата по чл.11 ал.1 т.12 и т.20 от ЗПК, лихвения процент на ден, приложим при отказ от договора. В договора ясно е посочен фиксирания лихвен процент – 41.17 % и стойностното му парично изражение спрямо главницата, а именно – 1 451.04 лева.
Особеният представител на ответника прави възражение с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като сочи, че уговорената възнаградителна лихва от 41, 17% за кредит от 3 000 лв., както 49.89% годишен процент на разходи (ГПР) са в противоречие с добрите нрави и изискването за добросъвестно упражняване правата на страните по договора, по което възражение, съдът намира следното:
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. ГПР по процесния кредит е в размер на 49.89 %, като годишния лихвен процент е 41.17 %.
Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва. Със заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер на договорната лихва. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета преди датата на сключване на договора /10.02.2017г./ със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване на договора за кредит страните са били обвързани от законовото изискване, третиращо размера на ГПР.
Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/. Понятието "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие.
При преценка дали уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
Ето защо съдът намира, че при потребителски заем за сума от 3000 лв., със сравнително кратък срок на ползване - 24 месеца, уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер от 41.17 % е обяснимо с разходите, които прави заемодателят, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Следва да се отчете обстоятелството, че се касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник по него.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения, независимо от спецификата на сделката като заемна сделка по ЗЗД или кредитна услуга, предоставена от търговец на потребител. Нещо повече, законодателят по предвидения от него ред /ЗПК/ предприема регулация на предоставените от търговците кредитни услуги, като ограничава размера на възнаградителната лихва по отношение на договорите за потребителски кредит, при което вече е налице ограничаване на волята на страните не с добрите нрави, а с императивни правила на закона. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Към момента, предвиден за плащане на вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва е бил 10 %, а петкратния й размер – 50 %. Т.е. в конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави, като уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични средства не противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в облигационното отношение.
Договорната лихва е възнаграждение, което финансовата институция получава за услугата по договора за потребителски кредит и се дължи до датата, на която длъжникът реално изпълнява задълженията си по договора е възнаграждение за заемодателя за това, че е предоставил паричен ресурс на длъжника.
Уговорената възнаградителна лихва не може да бъде счетена за нищожна и като неравноправна клауза. Чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ повелява, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Според ал.2 на същата разпоредба: „не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.“ Следователно, преди да бъде извършена преценка дали една клауза е неравноправна, се изследва дали същата е индивидуално уговорена, доколкото това индивидуално уговаряне преодолява евентуалната неравноправност. Именно такъв е настоящият случай, в който уговорената в договора за потребителски кредит възнаградителна лихва е индивидуално уговорена. Тя не е определена в общите условия, които се прилагат за всички кредитополучатели, а е част от индивидуално сключен с потребителя договор. Клаузата на договора относно лихвата не е предварително изготвена, поради което да се счете, че потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието и. Напротив- потребителят е получил преддоговорна информация, в която размерът на договорната лихва е отразен и сам, ден преди подписване на договора, е попълнил искане за отпускане на кредит.
С оглед изложеното, искът в частта относно претендираната договорна лихва се явява основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора, на ищеца се дължат направените и претендирани по делото разноски в размер на 300.00 лв. за възнаграждение на назначения от съда особен представител на ответника.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА И.С.Б., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 712.61 лв. (седемстотин и дванадесет лева и шестдесет и една стотинки), представляваща незаплатена част от договорна възнаградителна лихва, дължима по сключения между страните договор за потребителски кредит №********** от 10.02.2017г.
ОСЪЖДА И.С.Б., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, направените в настоящото производство разноски в размер на 300.00 лв. за възнаграждение на назначения от съда особен представител на ответника.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Окръжен съд Кюстендил.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: