№ 1191
гр. Варна, 11.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20223100501580 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по подадена от М. М. Р. жалба вх. № 31855/13.05.2022 г.
при ВРС, чрез процесуален представител, против Решение № 991/11.04.2022
г. на ВРС по гр.д. № 10685/2021 г. по описа на същия съд, поправено по реда
на чл. 247 от ГПК с решение № 1913/14.06.2022 г., В ЧАСТТА, в която е
уважен предявеният от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, гр. София
против М. Р. установителен иск за вземането, присъдено по издадена заповед
за изпълнение на парично задължение № 2083/01.06.2021 г. по ч.гр.д. №
7551/2021 г. по описа на ВРС.
Жалбоподателят моли за отмяна на решението, в обжалваната му част,
като постановено при противоречие с приложимия материален закон
следствие неправилна оценка на доказателствата по делото. Акцентите, както
и в първата инстанция против основателността на иска, се свеждат до
недействителност на договора за потребителски кредит, поради противоречие
с императивни разпоредби на ЗПК – чл. 22 вр. чл. 10, чл. 11, ал.1, т.10 - т.12.
На самостоятелно основание се поддържа и нищожност на клаузата за
договорна лихва, тъй като е в размер надвишаващ три пъти
законоустановения. Настоява се, че е уговорена и в противоречие с добрите
нрави при явна нееквивалентност на престациите /основание по чл. 26, ал.1
предл.3 от ЗЗД/. В контекста на горното жалбоподателят счита, че не следва
да заплаща нищо, включително и главницата по договора за кредит, а
института на неоснователното обогатяване не би могъл да намери
приложение поради забрана за „подмяна на основанието“, за което се търси
1
сумата. На тези и други основания моли за отмяна на решението в
установителната му част.
Становището на въззиваемата страна, в депозирания по жалбата
отговор, е за нейната неоснователност. Настоява, че решението на ВРС не
страда от релевираните от въззивника пороци, постановено е при правилно
приложен материален закон. В отговора излага контрааргументи на всеки от
поддържаните в жалбата. Счита, че е доказал както кредиторовото си
качество, така и валидността на договора за кредит, като сключен при
спазване на императивните изисквания на ЗПК, така и размера на
задълженията и тяхната изискуемост. Моли за потвърждаване на решението
на ВРС.
В съдебно заседание въззивникът не се явява. С депозиранa молба
изразява становище по същество на спора и претендира разноски. Моли
решението на ВРС да бъде отменено.
Становището на въззиваемата страна, изразено чрез молба, депозирана
от процесуален представител, е за потвърждаване на решението на ВРС като
правилно и законосъобразно. Отправя възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени, че е сезиран с редовна и допустима за
разглеждане жалба, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес
от обжалване акта на ВРС и като съобрази доводите на страните, приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
В развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 7551/2021 г. на
ВРС частично е удовлетворено заявление на ищеца и е издадена Заповед №
2083/01.06.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в
полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу М. М. Р. за следните
суми: 3 859.38 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 30042260767/30.01.2020 г., сключен между М. М. Р. и „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД; сумата от 1 709.47 лева, представляваща
неплатено договорно задължение, дължимо за периода от 15.04.2020 г. до
08.05.2021 г.; сумата от 406.61 лева, дължима лихва за забава за периода от
16.02.2020 г. до 08.05.2021 г., както и сумата от 48.84 лева, представляваща
законна лихва, дължима за периода от 08.05.2021 г. до 27.05.2021 г. (като за
периода 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. не е начислявана лихва с оглед
разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИППП), ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявление в съда – 28.05.2021 г. до окончателно
изплащане на задължението. Заповедният съд е отказал издаване на заповед за
изпълнение за сумите от 971.22 лева, представляваща възнаграждение за
закупена услуга „Фаст“, както и за сумата от 2 722.22 лева, представляваща
стойността на закупена услуга „Флекси“.
Поради депозирано от длъжника възражение в срока по чл. 414 от ГПК
е заявена и установителна претенция за вземането, както и осъдителна такава
за сумите, за които е отказано издаване на заповед за изпълнение, на осн.
чл.415, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ищецът твърди, че на 30.01.2020 г. е сключен Договор за потребителски
кредит № 30042260767 между него, в качеството му на кредитор, и М. М. Р.,
като кредитополучател, за сумата от 4000 лева и за срок от 36 месеца. Излага,
че размерът на месечната вноска е 190.73 лв., годишният процент на
разходите (ГПР): 49.20 %, годишният лихвен процент: 41.00 %; съответно
2
лихвен процент на ден: 0.11 %, а общото задължение по кредита, твърди да е
в размер на 6864.57 лв. с падеж 15-ти ден от месеца. Ищецът твърди още, че
кредитополучателят е пожелал с част от отпуснатия кредит да бъдат
рефинансирани други негови задължения към „ПРОФИ КРЕДИТ България"
ЕООД в размер на 3445.52 лв., което ищецът изпълнил с извършена
вътрешнобанкова транзакция, съответно на 30.01.2020 г. е превел по сметка
на длъжника остатъка от договорения заем, а именно сумата от 554.48 лв.
Твърди, че кредитополучателят е погасил една единствена вноска от кредита,
поради което и съгласно чл. 12.3 от Общите условия по договора е обявил
кредита за предсрочно изискуем.
В отговора на исковата молба, насрещната страна възразява срещу
дължимостта на претендираните суми.
Решението на ВРС в обжалваната част е валидно и допустимо,
поради което и съдът е ограничен при преценка законосъобразността на
акта от доводите, развити в жалбата. Доколкото вземанията произтичат
от договор за потребителски кредит, съдът следи служебно за наличието
на неравноправни клаузи.
Безспорно е, че на 30.01.2020 г. между „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД, в качеството му на кредитор, и М. М. Р., в качеството му на
кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит №
30042260767, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на
заемополучателя сума в размер на 4 000 лева, които следвало да бъдат
погасени за срок от 36 месеца до 15.01.2023 г.
По въпроса за действителността на договора за кредит:
Настоящият състав намира за безспорно, че по отношение преценка
действителността на процесния договор приложение намират специалните
изисквания на ЗПК, предвид качеството потребител на заемополучателя. В
тази връзка съдът намира, че договорът за потребителски кредит, отговаря на
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, доколкото същият е съставен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като видно всички
елементи на договора се представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора. Съдът намира също, че са спазени изискванията и на чл. 11 от ЗПК,
като не споделя възраженията на въззивника за нарушаване разпоредбите на
чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 10, 11 и 12, доколкото в договора ясно е посочен общия
размер на кредита, както и дължимата сума по него, посочени са стойности на
ГЛП - 41.00 % и ГПР – 49.20 %, в рамките на допустимите по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК граници, включително представен е и погасителен план, подписан от
заемополучателя, с посочен брой на дължимите вноски, общ размер на всяка
вноска, падеж, съответно посочено е каква част от вноската се отнася за
главница и лихва. С оглед гореизложеното, съдът намира, че процесният
договор е съобразен с изискванията на ЗПК, за потребителя в достатъчна
степен се внася яснота относно всички параметри на правоотношението и
какво дължи по него, поради което и същият се явява действителен.
По дължимостта на сумите за главница:
Пред въззивната инстанция не се повдига спор относно това дали
сумата, предмет на договора за кредит, в действителност е предоставена на
кредитополучателя. Въпреки това следва да се отбележи, че доказателствата
3
по делото налагат извод както за предоставена сума съобразно уговорките
между страните, така и за изискуемо вземане за главницата в полза на
кредитора.
Видно от представения в заповедното производство договор за
потребителски кредит, страните изрично са уговорили сума по кредита в
размер на 4 000 лева, като кредитополучателят се е съгласил част от нея в
размер на 3 445.52 лева да послужи за рефинансиране на предходни негови
задължения към кредитора. Видно и от представеното по делото „Искане за
отпускане на потребителски кредит“, подписано от заемополучателя,
посочената цел на кредита е именно рефинансиране на предходни
задължения. По делото е представено и преводно нареждане от 30.01.2020 г.
/л. 15 по делото на ВРС/, от което се установява, че ищецът е превел по
банкова сметка на ответника сума в размер на 554.48 лева, представляваща
стойността на остатъка от общия договорен размер на кредита 4000 лева. С
оглед изложеното настоящият състав намира, че кредиторът е изпълнил
задължението си по договора за предоставяне на заетата сума, съобразно
уговореното между страните, поради което и се явява изправна страна по
правоотношението. От доказателствата по делото се установява и по това не
се възразява от ответника, че същият е заплатил една единствена вноска по
кредита в размер на 300.40 лева, която не е достатъчна да погаси цялото
задължение. Предвид изложеното съдът приема, че кредитополучателят е
неизправна страна по договора и претенцията за заплащане на главница се
явява основателна в пълния й размер, предвид и обстоятелството, че по
въпроса за настъпила предсрочна изискуемост по кредита не се спори, а и
такова оплакване не е въведено като предмет на въззивно
обжалване.Доколкото съдът не споделя изводите за недействителност на
договорни клаузи, то не се налага обсъждане на възраженията за евентуална
дължимост на главница, но на плоскостта на неоснователното обогатяване и
свързаните с това съждения за евентуална недопустимост на съдебно решение
при присъждане на „чистата сума“ по кредита.
По отношение на претендираната от ищеца сума за
възнаградителна лихва, съдът намира следното:
В договора страните изрично са уговорили размер на годишен лихвен
процент по кредита 41.00 %, или 0.11 % на ден. Договореният размер на
възнаградителна лихва е изцяло в рамките на допустимия по закон, доколкото
същият не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. В тази връзка
настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че не споделя
изложеното от въззивника, според което възнаградителна лихва, договорена в
размер над три пъти размера на законната лихва, се явява в нарушение на
добрите нрави, респективно такава клауза следва да се третира за нищожна. С
изменението на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, законодателят изрично е
предвидил праг, до който размерът на възнаградителната лихва се явява
допустим и съобразен с интересите на потребителя, в какъвто смисъл е и
трайно установената съдебна практика. С оглед изложеното и доколкото с
обжалваното решение е присъдена възнаградителна лихва единствено върху
уважените суми за главница, то следва да се приеме, че оплакванията във
въззивната жалба, се явяват неоснователни. Следва да се настои и това, че
лихвеният процент е фиксиран и същият не е променян по никакъв начин в
рамките на действие на правоотношението.
По претенцията за лихва за забава:
4
Съгласно чл. 12. 1 от Общите условия към сключения между страните
договор, при просрочие на месечна вноска, кредитополучателят дължи
заплащане на лихва за забава в размер на ОЛП + 10 % годишно или лихва за
забава в размер на законната такава. С оглед извода за дължимост на сумите
за главница и възнаградителна лихва, основателни се явяват и претенциите за
заплащане на мораторна лихва, с оглед акцесорния й характер. В тази връзка с
обжалваното решение мораторна лихва е присъдена единствено върху сумите,
за които исковете са приети за основателни, като следва да бъде отбелязано,
че за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. лихва не е начислявана,
съгласно чл. 6 ЗМДВИППП, респективно такава не се претендира. Предвид
изложеното, решението в тази му част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, разноски в полза на
въззивника не се следват.
Предвид своевременно отправеното искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение и на осн. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК на
въззиваемата страна се следва такова. Представител на въззиваемата страна
не се явява в съдебно заседание, а предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
минималния размер от 50 лева, на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 25а, ал. 3
от Наредбата за правната помощ.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 991/11.04.2022 г., постановено по гр.д.
№ 10685/2021 г. по описа на ВРС, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с
решение № 1913/14.06.2022 г., В ЧАСТТА, в която е уважен предявеният от
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, гр. София против М. Р. установителен
иск за вземането, присъдено по издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 2083/01.06.2021 г. по ч.гр.д. № 7551/2021 г. по описа на ВРС,
както следва: сумата от 3859.38 лв. (три хиляди осемстотин петдесет и девет
лева и 38 ст.), представляваща главница по Договор за потребителски кредит
№ 30042260767/30.01.2020г. сумата от 1709.47 лв. (хиляда седемстотин и
девет лева и 47 ст.), представляваща неплатено договорно възнаграждение,
дължимо за периода от 15.04.2020г. до 08.05.2021г. сумата от 165.30лв. /сто
шестдесет и пет лева и 30 ст./, представляваща лихва за забава, дължима за
периода от 16.02.2020г. до 08.05.2021г. сумата от 30.94лв. /тридесет лева и
94ст./, представляваща законна лихва, дължима за периода от 08.05.2021г.г.
до 27.05.2021г. /като за периода 13.03.-13.07.2020г. не е начислявана законна
лихва, с оглед разпоредбите на чл. 6 от ЗМДВИППП/ ведно със законната
лихва от дата на подаване на заявлението – 25.08.2021г. до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл. 415 от ГПК вр. чл. 240 ал. 1 и
ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА М. М. Р., ЕГН **********, с адрес гр. В., жк. В, В, бл. *, вх.
*, ет. * ап. * да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК
5
*********, гр. София, сумата от 50.00 /петдесет/ лева разноски в
производството за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6