РЕШЕНИЕ
№ 3232
гр. София, 31.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100503887 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение №13552 от 25.11.2022 г., постановено по гр.д. № 44815/2021 г.
по описа на СРС, 67 състав, са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от П. Н. П., ЕГН **********,
действащ чрез процесуалния си представител адв. Ц. З. от адвокатска колегия Велико
Търново със съдебен адрес: гр. София, бул. „****** ******* против „М.Б.“ ЕООД, ЕИК:
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, ул. *******
действащ чрез процесуалния си представител П. И.Б., със съдебен адрес: гр. София, ул.
******* осъдителни искове с правно основание чл. 150 КТ вр. чл.262, ал.1,т.1, 2 и 3 КТ вр.
чл.215 КТ вр. чл.128, т.2 КТ вр. чл.13, ал.1 от НСОРЗ вр. чл.269, ал.2 КТ вр. чл.200 КТ за
сумите, както следва: сумата от 3 000 лева, представляваща възнаграждение за извънреден
труд от общо 84 часа за периода от 04.03.2021 год. да 30.04.2021 год., ведно със законната
лихва, считано от предявяване на иска 29.07.2021 год. до окончателното плащане; сумата
3628, 07 лева, представляваща обезщетение за командировка за периода от 04.03.2021 г. до
30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 29.07.2021 г., до
окончателното плащане; 1000 лева, представляваща дължимо допълнително трудово
възнаграждение за постигнати цели; сумата 277 лева, за извършени служебни разходи за
периода от 04.03.2021 г. до 14.06.2021 г.; сумата 2500 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди вследствие от трудова злополука и сумата 500 лв.,
1
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие от трудова
злополука. Осъжда П. Н. П. да заплати на „М.Б.“ ЕООД, ЕИК: ******* сумата от 1368,62
лева, представляваща направените съдебни разноски по делото. Осъжда „М.Б.“ ЕООД, ЕИК:
******* да заплати на П. Н. П. сума в размер на 4,48 лева, представляваща разноски по
делото.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца, който е недоволен от
постановеното решение, което обжалва като неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Оспорва изводите на съда, че правилата на приложимата към спора
Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в
рамките на предоставяне на услуги относно формата и съдържанието на допълнителното
споразумение са спазени с инкорпорирането на цитираната разпоредба от трудовия договор.
Позовава се и на свидетелските показания, с които се твърди такова изрично споразумение
да е сключвано за Швейцария, но не и за останалите държави. Твърди неприложимост на
цитираната Наредба относно размерите на командировъчните, доколкото в случая следва да
се прилага Наредба за служебните командировки и специализация в чужбина. Поддържа, че
в въззивникът е изпълнявал трудовите си функции на място, различно от мястото му на
работа по трудов договор, а от там и че първоинстанционния съд не е направил ясно
разграничение на хипотезите. Поддържа, че трудовите функции на въззивника, съобразно
трудовия договор и длъжността, която заема, обосновават приложимост на пар. 1, т.3 от
Наредба за служебните командировки и специализация в чужбина. Поддържа заявеното в
исковата молба, че не е налице сключено допълнително писмено споразумение, каквото се
изисква при командироване, поради което и не са зачетени и защитени правата на
въззивника. Оспорва изводите на съда относно начина на организиране на работа и
определяне на работните дни и часове по график, тъй като свидетелските показания не
кореспондирали с отразеното в представените от ответника графици. Поддържа твърденията
за положен извънреден труд от въззивника, като оспорва изводите на съда относно броя
часове извънреден труд, а от там и че същите са изплатени на въззивника. Не са преценени
правилно и съобразени свидетелските показания. Оспорва заключението на СТЕ в частта, в
която коментира броя часове извънреден труд, като било видно от графиците, че някои дни
надвишават 8 часа. Оспорва извода за дължимост на сумата, представляваща бонус, тъй като
не било ясно какво се разбира под „край на проекта“. Не са съобразени и свидетелските
показания на прекия ръководител на въззивника, от които става ясно, че последният
съвестно и качествено си е изпълнявал работата. Оспорва изцяло приетото от съда относно
иска за обезщетение от претърпяна трудова злополука. Прави доказателствени искания за
назначаване на комплексна съдебно – счетоводна и техническа експертиза. Претендира и
разноски.
В срок е ответникът „А.Б.“ ЕООД (с предходно наименование „М.Б.“ ЕООД), ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост“, ул. „Самара“,
сграда „Advance Business Center 2“ №2, действащ чрез процесуалния си представител адв. С.
А., със съдебен адрес: гр. София, ул. ******* е подал отговор на въззивната жалба, с която
2
моли съда да отхвърли подадената въззивна жалба изцяло като недоказана и неоснователна,
а да потвърди първоинстанционното решение, като обосновано и законосъобразно. Твърди,
че по спора не е относим въпроса относно правилното командироване на въззивника, тъй
като въпросът има отношение към административно – наказателната отговорност на
въззиваемия, в случай на установено нарушение на правилата. Въпреки това поддържа
заявеното в исковата молба и в описаното в писмените бележки до първоинстанционния
съд, че в случая са спазени изискванията за командироването и допълнително споразумение
не е сключвано, тъй като същото е инкорпорирано в самия трудов договор и изначално
въззивника е назначен на работа за извършване на трудовите си задължения извън страната.
В трудовия договор е описан и начина на определяне на работното време, което се
осъществява по силата на график, съобразен с работата и задълженията на въззивника, както
и с особеностите на извършваната работа. Следователно, твърди, че не е налице промяна в
нито един от задължителните реквизити на трудовия договор, който да обоснове сключване
на ново, допълнително споразумение, а евентуално такова единствено би преповторило
клаузите на сключения трудов договор. Обосновава наличието на такова споразумение за
Швейцария с обстоятелството, че условията на труд се различават значително от тези в
останалите държави. Твърди смесване от въззивника на институтите и приложимите
нормативни правила, доколкото същия се позовава на две различни Наредби, цитирани по –
горе. По твърдените от въззивника транспортни услуги, които въззиваемия е предоставял за
Епъл, респ. че служителите, включително и въззивника, са извършвали превоз на товари,
намира, че същите са преклудирани и не могат да се заявяват пред въззивната инстанция.
Твърди, че въззивника не може да прави изменение на иска, каквото твърди последният да
опитва чрез промяна на основанието. Посочва, че превоз не е извършван, което се подкрепя
от свидетелските показания и на двамата разпитани по делото свидетели, което
кореспондира и със сключения трудов договор и длъжностната характеристика на
въззивника. Оспорва приложимост на на пар. 1, т.3 от Наредба за служебните командировки
и специализация в чужбина. Твърди, че за да се дължат командировъчни, трябва изрично да
са уговорени, каквато уговорка в случая не е налице. Поддържа заявеното в исковата молба
относно твърденията на въззивника за положен извънреден труд и организацията на
работата по графици, приложени и представени по делото. Позовава се на заключението на
вещото лице в съдебно – техническата експертиза относно отработените часове, като отново
посочва, че са налице дни, в които въззивника е работил и по – малко часове, но въпреки
това е получавал възнаграждение като за пълен работен ден. Относно заплащането на бонус,
посочва, че същото се изплаща по преценка на работодателя, но не е негово задължение,
както и обвързаността на заплащането му от участие в проекта до неговото приключване.
Претендира и разноски.
С Разпореждане № 7582 от 04.04.2023 год., съдът оставя без уважение направените
доказателствени искания, като непопадащи в обхвата на чл. 266 от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
3
намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, срещу
акт, подлежащ на обжалване и от лице, което има правен интерес.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по
отношение на нейната правилност, съдът намира подадената въззивна жалба за
неоснователна. Съображенията за това са следните:
Ищецът П. Н. П., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител адв.
Ц. З. от адвокатска колегия Велико Търново със съдебен адрес: гр. София, бул.
„*************е предявил срещу „М.Б.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Младост, ул. ******* действащ чрез процесуалния си
представител П. И.Б., със съдебен адрес: гр. София, ул. ******* осъдителни искове с правно
основание чл. 150 КТ вр. чл. 262, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за заплащане на сумата 3000 лева,
представляваща възнаграждение за извънреден труд от общо 84 часа за периода от
04.03.2021 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска –
29.07.2021 г., до окончателното плащане, иск с правно основание чл. 215 КТ за заплащане на
сумата 3628, 07 лева, представляваща обезщетение за командировка за периода от 04.03.2021
г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 29.07.2021
г., до окончателното плащане, иск с правно основание чл. 128, т. 2 вр. чл. 13, ал. 1, т. 1
НСОРЗ за заплащане на сумата 1000 лева, представляваща дължимо допълнително трудово
възнаграждение за постигнати цели, иск с правно основание чл. 269, ал. 2 КТ за заплащане
на сумата 527 лева, представляваща равностойност на неполучени ваучери за храна и пътни
разходи за периода от 04.03.2021 г. до 14.06.2021 г., както и искове с правно основание чл.
200 КТ за заплащане на сумата 2500 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди вследствие от трудова злополука и сумата 500 лв., представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие от трудова злополука.
Ищецът твърди, че в периода от 04.03.2021 г. до 14.06.2021 г. между него и ответника
е съществувало трудово правоотношение, по силата на което е изпълнявал длъжността
"оператор мобилен агент". Поради характера на работата и изискванията на работодателя
ищецът полагал извънреден труд в периода от 04.03.2021 г. до 30.04.2021 г. в размер общо
84 часа, от които 12 часа положен труд в делнични дни, 56 часа положен труд в почивни дни
и16 часа положен труд през официални празници. Излага, че работодателят го командировал
в Унгария и Хърватска незаконосъобразно, тъй като не било подписано допълнително
споразумение между страните, както и не му били заплатени командировъчни средства за
общо 53 дни по 35 евро на ден. През времетраенето на трудовото правоотношение ищецът
достигнал и поставените от работодателя цели, но въпреки това не получил уговореното
съгласно чл. 2. 4 от договора допълнително трудово възнаграждение в тази насока. Също
така, работодателят не предоставил уговорените в договора пътни разходи в размер на 158
4
лева, ПСР тест в размер на 119 лева, както и ваучери за храна за периода от месец март до
месец юни 2021 г., чиято равностойност възлиза на 250 лева, като ищецът твърди
последните да са били заплатени от ответника след завеждане на настоящото дело. Твърди
още, че по време на командировката получил сърдечна криза, причинила временна
неработоспособност, във връзка с която претърпял имуществени и неимуществени вреди.
Намира, че влошеното му здравословно състояние се характеризира като трудова злополука,
а работодателят не бил осигурил адекватна грижа и необходима застраховка за покриване на
разходите на служителя.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, с който
оспорва предявените искове по основание. Не оспорва, че между страните е съществувало
трудово правоотношение през периода от 04.03.2021 г. до 14.06.2021 г. Излага, че ищецът е
полагал труд при 40-часова работна седмица, като разпределението на работното време се е
осъществявало чрез съставен от работодателя график на смени. Съгласно утвърдения график
част от смените съвпадали с почивните дни, но доколкото не е полаган труд над 40 часа в
рамките на една седмица не се касае за извънреден труд. По отношение на положения труд
през официални празници прави възражение, че е извършил плащане преди подаване на
исковата молба. Излага съображения, че ищецът е командирован по реда на чл. 121а КТ, при
който режим работодателят има задължение единствено да осигури същите минимални
условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи
същата или сходна работа в приемащата държава, но няма задължение за изплащане на
командировъчни дневни пари, нито е задължен да застрахова служителя. Оспорва ищецът да
е постигнал уговорените в договора цели, а от друга страна дали да начисли и изплати
уговорено допълнително трудово възнаграждение за постигнати цели е по преценка на
работодателя. По отношение на претендираните ваучери за храна твърди, че същите са
предоставени на ищеца. Оспорва претендираните пътни разходи и разходи за ПСР тест, тъй
като липсват доказателства да са реално сторени. Излага, че твърдяната от ищеца сърдечна
криза не представлява трудова злополука, тъй като не е настъпила по време, във връзка и по
повод изпълняваната работа и поради това не дължи обезщетение за претендираните вреди.
Претендира разноски.
С Определение №8369 от 01.04.2022 год. по гр.д. №44815/2021 год. на СРС, 67 състав
и в изготвения проект на доклад по делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че по силата на трудов договор от 04.03.2021 г. ищецът е заемал
при ответника длъжността "оператор мобилен агент", който договор е прекратен на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ по взаимно съгласие на страните на 14.06.2021 г., както и
това, че ищецът е бил командирован в Унгария и Хърватска за периода от 04.03.2021 г. до
30.04.2021 г. Съдът правилно е разпределил и доказателствената тежест, като е указал на
ищеца по кои от предявените искове какви факти и обстоятелства следва да установи при
условията на пълно и главно доказване. По иска по чл. 150 КТ вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 и 3 КТ в
тежест на ищеца е да докаже полагането на твърдения извънреден труд, както и
претендирания размер на допълнително възнаграждение в тази връзка. По иска по чл. 215
5
КТ в тежест на ищеца е да докаже, че е полагал труд в изпълнение на командироване, както
и размера на дължимите суми в тази връзка. По иска по чл. 128, т. 2 КТ вр. чл. 13, ал. 1, т. 1
НСОРЗ в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е налице уговорка за изплащане
на допълнително трудово възнаграждение при постигнати резултати от труда, период на
изплащане, както и размера на дължимата сума в тази връзка. По иска по чл. 269, ал. 2 КТ в
тежест на ищеца е да докаже, че между страните е налице уговорка за предоставяне на
ваучери за храна, периодичността на предоставянето им, както и техния размер. По иска по
чл. 200 КТ в тежест на ищеца е да докаже че е настъпила твърдяната злополука, която е
приета за трудова по установения ред, настъпване на твърдените имуществени вреди, както
и техния размер, а по отношение на неимуществените вреди– настъпилите стрес,
напрежение и уплаха, техния интензитет и продължителност, както и причинна връзка
между трудовата злополука и вредите.
В тежест на ответника при доказване на горните факти е да докаже положителния
факт на заплащане, респ. факта, че е предоставил ваучери за храна.
Основните спорни моменти по делото са за приложимия ред на командироване и за
приложимия режим на обезщетение на извършените разходи във връзка с командироването.
В Кодекса на труда са разграничени две хипотези за работа в чужбина -
командироване и пращане от предприятие, осигуряващо временна работа (ПОВР).
При командироване трудещият се в чуждата държава остава под ръководството и
контрола на своя работодател в България. За целта двете страни следва да сключат
споразумение за изменение на трудовия договор. В Наредбата за условията и реда за
командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на
услуги са регламентирани задължителните клаузи, които трябва да съдържа това
споразумение за командироване. В него е нужно да се договорят характерът и мястото на
работа; времетраенето на изменението на трудовото правоотношение, посредством
посочване на начална и крайна дата на командироването; размерът на трудовите
възнаграждения с постоянен характер; условията за полагане на извънреден и нощен труд и
размерът на заплащането му; продължителността на работния ден и седмица, на почивките -
дневни, междудневна и седмична; дните на официални празници в приемащата държава,
размерът на платения годишен отпуск; допълнителни финансови условия на
командировката, свързани с разходите за настаняване, начините на пътуване и разходите за
това; видът на транспортните средства и маршрута. Дните на пътуване, както и почивните и
празничните дни биват включени в срока на командироването. Сключеното споразумение
следва да е на български език. Освен че информира командированото лице за условията, при
които то ще се труди, този документ ще му съдейства при нужда да защити правата си,
защото работещите могат да претендират и пред ИА ГИТ, и в съда, единствено за писмено
договорените условия.
В случай че лицата са изпратени от предприятие, което осигурява временна работа,
тогава те полагат труд под ръководството и управлението на предприятието - ползвател.
ПОВР задължително следва да разполага с удостоверение за извършване на тази дейност.
6
Регистърът с лицензираните предприятия, осигуряващи временна работа, е публичен и е
качен на сайта на Агенцията по заетостта. За да се прати едно лице в предприятие -
ползвател, то следва да сключи трудов договор с ПОВР. В новата наредба са посочени
специални изисквания към съдържанието на този вид трудов договор. С него също следва да
се договорят размерът на основното и допълнителни трудови възнаграждения, имащи
постоянен характер; условията за полагане на извънреден и на нощен труд и размерът на
тяхното заплащане; продължителността на работния ден и почивките; дните на официални
празници в приемащата държава; размерът на платения годишен отпуск; други финансови
условия, които са свързани с пътуване, настаняване и т. н. Преди да замине за чужбина на
работника или служителя следва да се връчи акт за изпращане, а работодателите и
предприятията, осигуряващи временна работа и командировали или изпратили работници и
служители до влизането в сила на тази наредба, разполагат с 30 дни, за да приведат
трудовите правоотношения в съответствие с нейните разпоредби.
За да възникне субективното притезателно право на работника за командировъчни
пари, следва в обективната действителност да са проявени следните юридически факти: 1.
ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение; 2. компетентен орган
на ответното дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови
задължения в друго населено място, различно от това, в което той изпълнява длъжността и
3. командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в друго
населено място, определено от работодателя.
При командироване на работници и служители, изпратени от предприятие,
осигуряващо временна работа в рамките на предоставяне на услуги в друга държава членка
на ЕС, какъвто е настоящият случай, страните уговарят за срока на командировката поне
същите минимални условия на работа, установени за работниците, изпълняващи същата
работа в приемащата държава, съгласно отменената редакция на нормата на чл. 121, ал. 4 КТ
(ДВ, бр. 7 от 2012 г., отм. - ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г.).
"Командироването" на работници в хипотезата на чл. 121, ал. 4 КТ (отм.), обаче, не е
типичният случай на командироване, коментиран в разпоредбите на чл. 121, ал. 1 и ал. 2 от
КТ, както правилно е посочил и районният съд. Необходимо е да се направи разграничение
между "командироване" в рамките на предоставяне на услуги и "изпращане" в рамките на
предоставяне на услуги, осъществявано от предприятията, осигуряващи временна каквото е
направено и в чл. 1, пар. 3 от Директива 96/71/ЕО. При командироване в рамките на
предоставяне на услуги работодателят командирова работници за собствена сметка и под
свое ръководство по договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите, или
командирова работници или служители в предприятие от същата група предприятия. При
изпращане в рамките на предоставяне на услуги предприятието, осигуряващо временна
работа, предлага за наемане работник на предприятие-потребител на територията на друга
държава.
В този смисъл допълнителен позитивноправен аргумент се извлича и от последвалите
изменения в Кодекса на труда, като в новосъздадената разпоредба на чл. 121а КТ
7
разграничението е изрично проведено. Целта на изменението е да се отграничи дейността на
предприятията, осигуряващи временна работа от дейността на другите работодатели
(доставчици на услуги), както е посочено и в мотивите към проекта на ЗИД на КТ от
20.10.2016 г. С тези изменения в КТ се въвежда и промяна в режима на заплащане на
командировъчни пари, като изрично се уточнява, че пътни, дневни и квартирни се дължат
единствено в случаите на командироване по реда на чл. 121, ал. 1 КТ, докато при
командироване по чл. 121а, ал. 1, т. 1 и при изпращане по чл. 121а, ал. 2, т. 1 от КТ се
дължат единствено пътни пари, а по изрично съгласие на страните – и разходи за квартира
(арг. чл. 215, ал. 2 КТ, вр. чл. 121а, ал. 2, т. 1 КТ и чл. 4 и чл. 5 от НУРКИРСРПУ, приета с
ПМС № 382/29.12.2016 г.). Новата правна уредба не предвижда уговарянето на заплащане на
дневни пари на служителя, изпратен от предприятие осигуряващо временна заетост, тъй
като работодателят е длъжен да изравни получаваната работна заплата според стандарта в
държавата, където се намира предприятието ползвател.
Въззивният съд намира следното. По делото не се представят споразумение за
изменение на трудовия договор и споразумение за командироване по смисъла на
НСРКИРСРПУ, не се представя и сключен трудов договор с предприятие, осигуряващо
временна работа (ПОВР), поради което не може да се приеме за изпълнена хипотезата на
чл.121а от КТ, доколкото на практика няма приемаща страна в държавата членка, на която
те да предоставят съответната услуга. Не са представени и доказателства за командироване
по смисъла на чл.121 от КТ, съгласно който когато нуждите на предприятието налагат
командирова работника за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на
постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Въпреки че по
делото безспорно се установи работникът – въззивник да е осъществявал трудовите си
задължения по сключения трудов договор в полза на българския работодател, последният не
представя заповед за командироване, от която да се установи валидно извършеното
командироване със задължително предвидените по закон реквизити. Следователно, нито
може да се установи продължителността на периода, за който е командирован работника,
респ. надхвърля ли периода от 30 дни, след който се изисква изрично писмено съгласие на
работника, нито други условия, при които работника е полагал своя труд.
Непротиворечива и последователна е практиката на ВКС, че нарушаването
/неспазването/ на законоустановените изисквания за реда на командироване има за
последица незаконност на действията на работодателя, но не и отпадане на задължението за
заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна
степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача
извън мястото на работа и местоживеенето си, като по този начин законът защитава
интересите и на двете страни, като отчита подчиненото положение на работника или
служителя в трудово-правната връзка и фактическото изпълнение дори на незаконни
заповеди. /Решение № 123/14.03.11 по г. д. № 1167/10, ІV ГО на ВКС, решение от 17.05.2010
г. по гр. д. № 638/2009 г. на ІІІ-то г. о. на ВКС и решение от 21.01.2010 г. по гр. д. №
278/2010 г. на ІІІ-то г. о. на ВКС, Определение № 147 от 4.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
8
6100/2015 г., III г. о., ГК/, т.е. независимо дали има издадена командировачна заповед и/или
др. писмени доказателства за командироване, работодателят дължи обезщетение по чл 215
КТ-пътни, дневни и квартирни пари, при условията и в размери определени от МС, ако по
делото се установи, полагане на труд извън мястото на постоянната работа на работника,
при наличие на доказателства за това, вкл. и гласни.
Според вещото лице в приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза,
дължимата се сума на работника – въззивник за командировъчни пари възлиза на 3628,06 лв.
С оглед изложеното искът с правно основание чл. 215 КТ се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума.
По възражението на въззивника относно дължимото заплащане на положен
извънреден труд.
Извънредният труд, съгласно разпоредбата на чл. 143, ал.1 КТ е работата по
трудовото правоотношение между работника или служителя и работодателя извън
установеното работно време, която се осъществява по разпореждане или със знанието на
определени лица в предприятието. За положения извънреден труд от работника или
служителя, който е съпроводен с изразходване на работна сила извън установеното работно
време и с който се засяга полагащата му се почивка, работодателят съгласночл. 150, ал.1 вр.
чл. 262 КТ дължи възнаграждение според уговореното помежду им, а ако липсва уговорка
прилагат се минималните установени в закона размери.
Следователно, за да възникне парично вземане за извънреден труд за работника или
служителя, необходимо е да са налице следните материалноправни предпоставки:
работодателят да е възложил изпълнение на трудовите задължение на работника или
служителя извън уговореното работно време или той мълчаливо да е допуснал полагането
на труд извън установено по трудовото правоотношение работно време, като законодателят
не прави разлика между изричното разпореждане на работодателя за извършване на
извънреден труд и мълчаливото му допускане, и работникът и служителят ефективно да е
престирал своята работна сила извън установеното в трудовия договор работно време.
Тежестта за доказване на тези факти е на работника или служителя. В тежест на ответника е
да докаже положителния факт на плащането.
Видно от представения трудов договор № 145 от 17.02.2021 г., същият е сключен при
условията на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, а именно като срочен до завършване на определена
работа. Съгласно уговореното в чл. 5. 2 от договора, работодателят изплаща в случай на
извънреден труд или труд полаган на национален празник допълнително възнаграждение,
чиято часова ставка се съобразява с минималното възнаграждение на приемащата държава,
в което се предоставя услугата от служителя. В раздел VI, т. 6. 1. от трудовия договор е
регламентирано работното време на служителя, като е посочено, че същото е с нормална
продължителност 40 часа седмично или съобразно нормалната продължителност на
работното време в приемащата държава. От събраните по делото писмени и гласни
доказателства се установява, че графиците за работа са се изготвяли на седмична база и са
9
включвали работа по 40 часа седмично и пет работни дни, като възнаграждението е
изчислявано за 40 часа седмично при осем часов работен ден, като са осигурени съответно
по два почивни дни. Обикновено този ден е бил неделя и някой от останалите дни през
седмицата. Следователно, съботите за които работникът – въззивник претендира
възнаграждение за извънреден труд, са част от работния график и са включени в общата
сума на отработените часове.
Същото се потвърждава и от изготвените от вещото лице по приетата и неоспорена от
страните по делото техническа експертиза таблици съставени въз основа на присъствените
листове в системата на ответника за м. 03. 2021 г. и м. 04. 2021 г. Видно от същите всички
посочени от ищеца съботни дни са били предвидени като работни за него по график, а за
почивни са били определени други дни от седмицата, респективно на работника са били
осигурени по два почивни дни седмично съгласно установеното между страните работно
време. Предвид това съботните дни, за които се претендира заплащане не се явяват
извънреден труд по смисъла на чл. 143 КТ и претенцията в тази насока се явява
неоснователна.
Въззивният съд споделя заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно
– счетоводна експертиза, поради което намира за неоснователни и заявените претенции за
възнаграждение за положен извънреден труд за работа в официални празници и извън
установеното работно време, като погасени поради извършено плащане или недължими
поради недоказване на положен труд през съответния ден. Споделя извода на
първоинстанциония съд за отхвърлянето им.
Възражението във въззивната жалба за наличие на трудова злополука, въззивният съд
намира за неоснователно, като съображенията за това са следните.
Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от Кодекса на труда КТ) работодателят
отговаря за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили
временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или
смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от
това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.
Видно от законовата разпоредба фактическият състав за възникване на
отговорността на работодателя при смърт на работника или служителя, имаща по същество
обективен характер, включва следните кумулативни предпоставки: 1) наличие на трудово
правоотношение между работодателя и починалия работник/служител, 2) професионално
заболяване или трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на
трудовото правоотношение, която да е причинила смъртта му, 3) неимуществена вреда,
претърпяна от легитимирано лице, попадащо в кръга на лицата, които могат да претендират
неимуществени вреди от смърт на техни близки, съобразно ППВС № 4/1961 г., ППВС №
5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. и 4) причинна връзка между трудовата злополука и
неимуществените вреди.
Надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия
състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1
10
КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредбата за
установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Съгласно този
ред работодателят /осигурител/, от една страна и пострадалият /осигурен/ или неговите
наследници, от друга страна, следва да декларират /първият в 3-дневен срок от настъпване
на злополуката, а вторият в 1-годишен срок/ пред съответното териториално поделение на
НОИ по регистрация на осигурителя настъпването на злополуката. След извършване на
проверка, по нормативно определен ред, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава
разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден от
управителя на НОИ формуляр. Липсата на проведена процедура по посочения нормативно
установен ред обуславя отхвърлителен резултат по предявени от пострадалия работник или
служител, респ. неговите наследници искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ.
Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение – от една
страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на
трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за
установените в него факти, и в частност – за наличието на трудова злополука като
положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената
отговорност на работодателя, и от който зависи съществуването на правото на обезщетение
/виж решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на ВКС/.
Доколкото по делото изобщо не е представен документ, необходим за квалифициране
на злополуката като трудова, не е налице основание за разглеждане на останалите
предпоставки за реализиране на отговорността на работодателя по цитираната разпоредба на
чл.200 от КТ. Въззивният съд споделя възприетото в обжалваното решение, поради което за
останалото препраща към мотивите, изложени в същото.
По разноските:
При този изход на правния спор и двете страни имат право на направените от тях в
хода на въззивното производство разноски, за което изрично правят искане в открито
съдебно заседание, видно от протокола за провеждането му и са представили списък с
разноски по чл.80 от ГПК, като въззиваемия представя фактура и платежно нареждане за
плащането, а въззивника прилага договор за правна защита и съдействие, видно от който
договореното възнаграждение е заплатено в брой. Съдът, като прецени фактическата и
правна сложност на делото, броят на проведени съдебни заседания и пред двете инстанции,
както и извършените от процесуалните представители правни действия по движение и
приключване на делото, намира по заявените претенции следното. Доколкото въззивника
прави възражение за прекомерност на възнаграждението на адвоката на въззиваемия, съдът
намира същото за основателно. Предвид отхвърлената част от иска, приложимата
разпоредба е чл.7, ал.2, т.2 вр. чл. 7, ал.9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год., като
възнаграждението възлиза в размер на 1527,70 лева, поради което следва да се намали до
този размер.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
11
РЕШИ:
ОТМЕНЯ съдебно решение №13552 от 25.11.2022 г., постановено по гр.д. №
44815/2021 г. по описа на СРС, 67 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Н.
П., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител адв. Ц. З. от адвокатска
колегия Велико Търново със съдебен адрес: гр. София, бул. „*********** против „М.Б.
ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, ул.
******* действащ чрез процесуалния си представител П. И.Б., със съдебен адрес: гр. София,
ул. ******* осъдителен иск с правно основание чл.215 от КТ, като ОСЪЖДА ответника да
заплати на ищеца сума в размер на 3628,07 лв., представляваща обезщетение за
командировка за периода от 04.03.2021 год. до 30.04.2021 год., ведно със законната лихва от
предявяване на иска – 29.07.2021 год. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №13552 от 25.11.2022 г., постановено по гр.д. №
44815/2021 г. по описа на СРС, 67 състав в останалата част.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК П. Н. П., ЕГН **********, действащ чрез
процесуалния си представител адв. Ц. З. от адвокатска колегия Велико Търново със съдебен
адрес: гр. София, бул. „***** ******* да заплати на „М.Б. ЕООД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, ул. ******* действащ чрез
процесуалния си представител П. И.Б., със съдебен адрес: гр. София, ул. ******* сумата от
1527,70 лева, представляваща направени в производството разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК „М.Б. ЕООД, ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление: гр. София, район Младост, ул. ******* действащ чрез процесуалния
си представител П. И.Б., със съдебен адрес: гр. София, ул. ******* да заплати на П. Н. П.,
ЕГН **********, действащ чрез процесуалния си представител адв. Ц. З. от адвокатска
колегия Велико Търново със съдебен адрес: гр. София, бул. ************ сумата от 662,80
лева , представляваща направени в производството разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12