АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ
Р E Ш Е Н И Е
№ 818/9.5.2022г.
гр. Пловдив, 09.05.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХХVІ състав, в
публично заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и втора година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА НЕСТОРОВА-ДИЧЕВА
ХРИСТИНА ЮРУКОВА
при секретаря СТАНКА ЖУРНАЛОВА и с участието на
прокурора РОСЕН КАМЕНОВ, като разгледа докладваното от Председателя к.а.н.д. № 413
по описа на съда за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по чл.208 и сл. АПК във връзка с чл.285
ал.1 ЗИНЗС.
Образувано е по касационни жалби от
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София /ГДИН/, чрез ст.юриск. Ч. и
от С.Х.С., чрез пълномощника му адв. В.С., против Решение № 2454 от 14.12.2021 г.,
постановено по административно дело № 2247/2021г. по описа на Административен
съд - Пловдив, с което Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София е
осъдена да заплати на С.Х.С., сумата от 2700 (две хиляди и седемстотин) лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 18.02.2020г.
до 20.07.2021г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 17.08.2021г. до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлен
иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за времето от
01.01.2019г. до 17.02.2020г. и от 21.07.2021г. до 16.08.2021г. и за разликата
до пълния предявен размер от 50 000лв.
С касационната жалба на ГДИН се обжалва
решението на Административен съд – Пловдив в частта, в която Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ – София е осъдена да заплати на
С.Х.С., сумата от 2700лв. обезщетение за неимуществени вреди за
периода от 18.02.2020г. до 20.07.2021г., ведно със законната лихва. Твърди се неправилност и необоснованост на
решението. Посочено е, че в действителност е установена известна пренаселеност
в част от спалните помещения, но това се компенсира с възможността за
раздвижване по коридорите и престой на открито. Твърди се,че килиите,
коридорите и сервизните помещения се почистват ежедневно от лишените от
свобода. Заътова и се оспорва да са доказани реално претърпени вреди, които да
са в резултат на посочените бездействия на ГДИН, в частност затвора в Пловдив. Изложени
са доводи, че затворите са пенитенциарни заведения, поради което не бива да се
очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните битови навици и предпочитания
на всеки от лишените от свобода. Твърди се, че не е налице причинно-следствена
връзка между конкретно изразено бездействие от страна на административния орган,
в резултат на което да са причинени неимуществени вреди. Моли да се отмени
решението в обжалваната част и да се отхвърли изцяло претенцията на ищеца.
Жалбоподателят С.Х.С. не е доволен от
обжалваното решение в частта, в която се отхвърля претенцията му. Счита, че присъденото
обезщетение не е достатъчно, въпреки цялостното доказване на твърденията и, че
искът е следвало да се уважи в пълен размер.
Представителят
на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище, че решението е правилно и законосъобразно
и че жалбите са неоснователни.
Съдът,
като разгледа становищата и възраженията на двете страни и след преценка на
събраните по делото доказателства и на обжалвания съдебен акт,намери за
установено следното:
Касационните
жалби са подадени в срок от надлежни страни, поради което са процесуално
допустими.
Разгледани
по същество, жалбите са неоснователни.
Производството
пред Административен съд Пловдив се е развило по реда на чл.203 и следв. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, по искова молба, подадена от С.Х.С.
против ГДИН за заплащане на обезщетение в общ размер на 50 000 лева, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното ѝ изплащане, за причинени на С. неимуществени вреди, съставляващи
болки и страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване чувство за
малоценност, за периода от 01.01.2019г. до 16.08.2021г., в резултат на
поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „Лишаване
от свобода“ в Затвор – Пловдив и мярка за неотклонение „задържане под стража“ в
Арест – Пловдив. Претърпените неимуществени вреди се изразявали в липса на
достатъчно жилищна площ, лоши хигиенни условия в килиите (наличие на хлебарки,
дървеници и гризачи), липса на постоянен достъп до течаща топла и студена вода
в килиите, както и неназначаването на ищеца на работа.
Съдът се е произнесъл по всяко от
изложените твърдения в исковата молба. Приел е, че С. *** в два периода от време, но различни от
твърдения в исковата молба, а именно от 24.06.2019 г. до 12.09.2019 г. и от
08.01.2020 г. до 18.02.2020 г., като и при двата престоя е бил настанен в
сградата на новооткрития през 2009 г. арест в условия съответни на въведените
стандарти. Установено е от доказателствата по делото, че в Затвора в Пловдив ищецът
е постъпил по изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ на 18.02.2020 г.,
а не, както твърди в исковата молба – от 01.06.2019г., като действително е
пребивавал там и до края на исковия период 16.08.2021г., без прекъсване.
Първоинстанционният съд подробно е описал в мотивите
на оспорваното решение периодите на
престой, в съответните помещения на
Затвора в Пловдив, в които е пребивавал лишеният от свобода и условията
на населеност в същите. Констатирано е от събраните по делото доказателства, че
всяко помещение било обзаведено с легло и шкаф за всеки лишен от свобода, както
и наличието на санитарно помещение и денонощен достъп до течаща студена вода.
Единствените случаи на липса на такава били при отстраняване на ВиК повреди.
Топла вода лишените от свобода можели да ползват по график за достъп в банята
на затвора, като съответно работещите можели да се ползват от банята ежедневно
след работа.
Видно от
приетите в тази връзка писмени доказателства по делото, за периода на престой
на ищеца в Затвора Пловдив от 18.02.2020 г. до края на исковия период
16.08.2021 г. били извършвани периодично дейности по обработка на помещенията
срещу гризачи и насекоми, като в рамките на посочения период от около година и
половина били осъществени шест такива обработки.
Обсъдено е също
така в оспорваното решение, че в периода на задържането си в затвора С. бил
устройван двукратно на работа през м.февруари 2021г. както и през м.юли 2021г.,
съгласно издадени заповеди за назначаването му в обособеното производство при
Затвора Пловдив, като първият път работил около четири месеца, но бил спрян от
работа поради системни отсъствия и несправяне с възложените норми, а вторият
път бил спрян от работа по същите причини след един месец работа.
Предвид така установеното е прието, че
жалбоподателят С. *** в посочения от
него в исковата молба период - 01.01.2019 г. до 01.06.2019 г., който той твърди
да е бил продължен без прекъсване със задържане в Затвора Пловдив, считано от
01.06.2019 г. и до края на исковия период, нито в целия посочен в исковата
молба период на задържането му в Затвора Пловдив. От приетите по делото справки съдът е установил, че С. е
би задържан в ареста в гр.Пловдив за два отделни периода от време /24.06.2019
г. до 12.09.2019 г. и 08.01.2020 г. до 18.02.2020 г./, за които периоди обаче,
същият не е предявил претенции по отношение условията в ареста по исковата си
молба.
По отношение на
условията при задържането на С. *** за периода от 18.02.2020г. до 16.08.2021г.
съдът е приел, че в рамките на
този период от време за част от времето на престой, а именно за общо 400 дни,
ищецът е пребивавал действително при условията на пренаселеност. Такава, според
съда, се установява в една или друга степен за всяко от помещенията по
настаняването му, с изключение на пребиваването в стая 82. В тази връзка съдът се
е позовал и на събраните по делото гласни доказателства. От друга страна,
предвид приложеното по делото становище от ИСДВР при Затвора Пловдив, е прието,
че за част от дните на установена пренаселеност – за общо 78 дни същата е била
и особено съществена, доколкото ищецът е пребивавал в условия, при които
разполагаемата площ на един лишен от свобода е била и под 3 кв.м
Първоинстанционният
съд е приел, че помещенията, в разглеждания период на престой на С. ***, са разполагали
със санитарен възел и осигурена течаща студена вода като лишените от
свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена топла вода
поне два пъти седмично.
В мотивите си съдът се е позовал на чл.43,
ал.2, ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС, на чл.20 ал.3 от ППЗИНЗС, както и на Минималните
стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на ООН
по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпници, проведен в
Женева през 1955 г. Цитирана е и практика на ЕСПЧ.
По отношение на
оплакването на ищеца за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за
наличие на гризачи, дървеници и хлебарки
в помещенията, по делото са събрани доказателства за създадени
условия за поддържане на елементарна
хигиена в стаите,
както и за извършвани ремонтни дейности, в помещения, в които е бил
настаняван ищецът. По делото са приети писмени доказателства, че през цялото
време на разглеждания престой на ищеца в Затвора Пловдив по няколко пъти в
годината са се
извършвали дейности по договор по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора Пловдив, включително и спалните такива.
Оплакването
на ищеца, че не му е била предоставяна работа, първоинстанционния съд е намерил
за неоснователно, с оглед на приетите писмени и гласни доказателства за
устройването му на работа От друга страна по делото са налице данни за
спирането на С. от работа с оглед на системно отсъствие и несправяне със
същата. В тази връзка и позовавайки се на свидетелските показния първоинстанционният
съд не е приел за основателно твърдението на ищеца, че не му е предоставена работа
в условията на задържането, както и че същият е търпял вреди от твърдяното
отношение на администрацията към него.
С
оглед изложеното съдът е формирал извод, че предявеният иск е частично доказан по
основание, като е налице незаконосъобразно бездействие
от страна на служителите на ГДИН само по отношение на пренаселеността в килиите
за установения конкретен брой дни в
рамките на разгледания период от време, а именно от 18.02.2020г. до
преустановяване на нарушението преди края на исковия период, а именно до
20.07.2021г.
По отношение
размера на дължимото обезщетение, съдът е мотивирал решението си по
справедливост и е приел исковата претенция за претърпени неимуществени вреди за
частично доказана и по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена
до размера от 2700 лева и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен
размер от 50 000 лева. Уважена е и претенция
за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 17.08.2021г. –
датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.
Решението
е валидно, допустимо и правилно.
В
съответствие със събраните по делото доказателства, правилно и обосновано първоинстанционният
съд е приел, че исковата претенция на С. се явява доказана по отношение на пренаселеността
в килиите за част от исковия период, а именно от 18.02.2020г. до 20.07.2021г., в
който период С. е бил настанен в затвора в гр.Пловдив. В останалата й част,
като период и като вид претърпени неимуществени вреди, правилно съдът е приел
исковата претенция за недоказана.
Първоинстанционният
съд обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните
по делото писмени доказателства и обяснения на ищеца, които са правилно ценени
и анализирани. Оспореното решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка
и обосновани правни изводи.
Съгласно
разпоредбата на чл.284
ал.1 от ЗИНЗС държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на
техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна
дейност. Според чл.284
ал.5 от ЗИНЗС, в
случаите по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до
доказване на противното.
В
случая, безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в
пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и по-конкретно, жилищната
площ на помещенията, в които е бил настанен С. в периода 18.02.2020г. до
20.07.2021г. в Затвора в гр.Пловдив. В тази връзка неоснователни се явяват
доводите на касационния жалбоподател ГДИН, че пренаселеността в част от
спалните помещения се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и
останалите помещения. Такова компенсиране на площта не е предвидено нито в
стандартите възприети от Съвета на Европа, нито в практиката на ЕСПЧ.
Напълно
неоснователен е касационният довод на ГДИН, за недоказаност на претърпените
вреди от бездействието на ГДИН за осигуряване на минимална жилищна площ от 4
кв.м., тъй като съобразно разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС в обжалваното решение е направен
обоснован и логичен извод за характера и степента на въздействието върху ищеца
на пренаселеността на килиите в затвора Пловдив. Тези условия са несъответни на
минималните критерии и стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените
на администрацията задължения за създаване на условия за изтърпяване на
наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на личността и
накърняване на човешкото достойнство. Установената от доказателствата по делото
липса на минимална жилищна площ за сочения период, несъмнено предпоставят
унизително отношение, уронващо човешкото достойнство, както правилно е прието в
обжалваното решение.
Що
се отнася до твърдението на ГДИН, че затворите са пенитенциарни заведения и не
бива да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните битови навици и
предпочитания на всеки от тях, съдът намира за необходимо да отбележи, че, в случая
се касае за минимални битови условия и минимална жилищна площ, които следва да
са налице за всички лишени от свобода, и които условия трябва да са такива, че
да не създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от
свобода и да не създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство.
Пак
в тази връзка следва да се отбележи, че ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че, макар
и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на
лишения от свобода по чл.8 § 1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на
други основания и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им.
Нормата на чл.8 § 2 на ЕКПЧ прави изключение единствено
касателно намеса на държавата, предвидена в закон, или е необходима в интерес
на националната и обществената сигурност или икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето
и морала или на правата и свободите на другите. Следователно, тази свобода не е
абсолютна и неограничена, но дори при прилагането на изключенията по § 2 на чл.8 от ЕКПЧ се изисква съобразяване с принципа
на пропорционалност при намесата в упражняване на тези права и свободи.
Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за изтърпяване на наказаните
с лишаване от свобода.
Изводите
на съда за размера на присъденото обезщетение, съответстват на правилната
преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към
увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им въздействие
върху С., предвид условията на пренаселеност в килиите, в които е пребивавал в
Затвора в Пловдив в периода от 18.02.2020г. до 20.07.2021г. Размерът на така
определеното от първа инстанция обезщетение е съобразено и с времевата продължителност
на пренаселеността на килиите, в които е бил настанен С., и е в съответствие с
изведената от закона и дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на
причинените вреди. В случая, при определяне размера на обезщетението правилно
съдът е взел предвид и практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за
справедливост е определил обезщетението. Изложените в тази връзка мотиви на
съда са подборни, обосновани и правилни, и настоящият съдебен състав ги споделя
изцяло.
Оспореното
решение е правилно и в частта, с която искът е отхвърлен. Мотивите за недоказаност
на твърденията на ищеца, относно лошите хигиенни условия в килиите (наличие на
хлебарки, дървеници), липсата на постоянен достъп до течаща топла и студена
вода и санитарен възел в килиите, както и неназначаването на ищеца на работа се
споделят от настоящия състав. Въз основа на събраните по делото доказателства,
съдът е достигнал до правилни и обосновани изводи, които са подробни и
задълбочени, поради което настоящият съдебен състав, с оглед разпоредбата на чл.221, ал.2 изр. последно от АПК, не следва да ги приповтаря.
За
пълнота следва да се отбележи, че оспореното решение е постановено при
съобразяване с националната правна уредба, практиката на ВАС, ВКС и ЕСПЧ.
При
разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени
нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му.
С
оглед изложеното, Решение № 2454 от 14.12.2021г., постановено по
административно дело № 2247/2021г. по описа на Административен съд - Пловдив
следва да бъде оставено в сила, а касационните жалби като неоснователни, следва
да бъдат оставени без уважение.
Мотивиран от горното, Административен
съд – Пловдив, ХХVІ състав,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2454 от
14.12.2021г., постановено по административно дело № 2247/2021г. по описа на
Административен съд – Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.