№ 3848
гр. София, 19.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-22 СЪСТАВ, в публично заседание
на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефан Ис. Шекерджийски
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.
като разгледа докладваното от Стефан Ис. Шекерджийски Гражданско дело
№ 20241100107224 по описа за 2024 година
иск с пр. основание чл. 79, ал. 1, във вр. с 365, ал. 1 от ЗЗД:
Ищецът – Е. П. А., в исковата си молба и уточнение на същата от 05.11.2024г. (л. 105
и л. 143 - гръб) твърди че имало неизпълнение на задължението, поето от ответницата - В. С.
А., със Анекс към Споразумение от 03.08.2018г. Ответницата се задължила до края на 2018г.
да му заплати сумата от 200 048 лева в замяна на дела му в съпружеското имущество и в
„ТПСОФТ“ ООД, съгласно прикачения към имейла от 15.10.2018г. ексел файл,
представляващ таблица с калкулации на дължимите от нея суми.
Поради неизпълнението в срока, била изпратена от ищеца Нотариална покана peг. №
6858/10.05.2019г., том IV Б, акт № 51 на нотариус № 040 на НК, с район на действие PC гр.
София, връчена на 20.05.2019г.
С оглед изложеното моли да се осъди ответницата да му заплати сумата от 200 048
лева.
Претендира и законната лихва.
Ответникът – В. С. А., оспорва иска:
- претенцията била повторна;
- искът бил нередовен;
- оспорено е и споразумението относно неговото авторство.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 и чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за
установено следното:
от фактическа страна:
1
1. На 07.06.2018г. страните по делото са сключили споразумение относно „ТПСофт“
ООД и апартамент № б12. Съгласили са се сумата от 80 000 евро се прехвърли по сметка на
ищеца. Споразумението се отнася до жилището и до отделни задължения на г-н А. относно
фирмата (чл. 2) – токен устройство и печат.
2. По делото е представена спогодба от 03.08.2018г. Т. 1 се отнася до дяловете на
ищеца от „ТПСофт“ ООД.
Отдолу с ръкописен текст е посочен, че след прехвърляне на фирмата, делът на г-н А.
от СИО възлиза на 190 000 лева (л. 65).
В анекса към него от същата дата (л. 66) е посочено също, че
Е. ще прехвърли фирмата … Освен това, сумата за Е. понастоящем 211 918 лева, следва да бъде
намалена с всички допълнителни разходи, извършени от В. за и вместо Е. по фирмата. Задължението на В. е да
отпише от активите на фирмата нещата на Е.. Тя може да изисква каквото и да е от тях, само срещу заплащане на
пълната му покупна стойност. Пълното разплащане на остатъка от разделянето на СИО – след като се разреши
субсидията около ап. 11б на „Цв. Лазаров“, следва да приключи до края на годината.
Цитирано е почти пълното съдържание на текста. Следват и два подписа.
В отговора е посочено, че ответницата по иска няма спомен да е подписала
споразумението, поради което оспорва неговата истинност (л. 114). Подобно оспорване, ако
се приеме, че се подобна сума е обсъждана, е очевидно нарушение на чл. 3 от ГПК. Т.е., това
е допълнителен и силен аргумент, че документът е подписан от ответницата) – човешка
презумпция (/praesumptiones hominis/ - според Решение № 400/13.04.55 г., по гр.д. № 1962/55
г., на I г.о., при установяване на обективната истина, съдът може да си служи и с човешки презумпции ).
Отделен е въпросът, че доказателствената тежест да се установи, че авторството на
подписа е нейно (чл. 154, във вр. с чл. 193, ал. 3 от ГПК).
Споразумението е оспорено, но то е предмет и на гр.д. № 9692/2019г., съответно и на
Решение № 260748 от 2.03.2022г. на СГС по гр.д. № 9692/2019г., което е с различен предмет
– различна точка. Въпреки това в мотивите се сочи: С анекс към споразумението от същата дата
ответницата се задължила да отпише от активите на дружеството "нещата" на ищеца и може да изисква каквото и
да е от тях само срещу заплащане на пълната му покупна стойност.
Анексът е представен и по бракоразводното дело (Решение № 27 от 31.01.2020г. на
РС - Карлово по гр.д. № 1392/2019г.), както и в н.ч.х.д. № 51345/21г. по описа на СРС. В
анекса е договорено съществено финансово задължение в ущърб на ответницата. Предметът
на наказателното производство не е установен от страните и това следва да се тълкува във
вреда на ответника (арг. от чл. 154 от ГПК).
Анексът е заверен с „вярно с оригинала“ и то от адвокат – чл. 32 от ЗА, във вр. с чл.
183 от ГПК, а това е официално заверен препис. Изложеното е с оглед искането за
представяне на оригинал на л. 100.
В Решение № 186 от 7.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1785/2016 г., II т. о., ТК, докладчик
съдията Светла Чорбаджиева са обсъдени мотивите на съдебните актове и дали главни
мотиви се ползват със сила на пресъдено нещо.
2
… при отговор на въпроса следва ли съдът да се произнесе с диспозитива на решението по надлежно
открито производство по оспорване на документ, ако не се е произнесъл с отделно определение, ВКС приема, че
щом оспорването истинността на документ по чл. 193 ГПК е равнозначно на предявяване на инцидентен
установителен иск и по него следва да се формира сила на пресъдено нещо, съдът следва да се произнесе по този
иск независимо от произнасянето по основния иск, поради което е заключено, че съдът дължи произнасяне по
оспорването на документ с диспозитива на решението - Решение № 296 от 20.12.2017г. на ВКС по гр.
д. № 784/2017г., IV г.о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева; също: Решение № 66 от
25.04.2013г. на ВКС по гр.д. № 807/2012г., I г.о., ГК, докладчик съдията Бонка Дечева.
Според ТР ОСГТК № 5/2012г. от 14.10.2012г., В разпоредбите на чл. 193, ал. 1 ГПК е
предвидено процесуалното право на заинтересованата страна да оспори истинността на представен документ по
делото и по този начин да постави началото на производството по чл. 193-194 ГПК. Целта е да се обори
обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото – формалната
доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален
удостоверителен документ. С установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на
документа в резултат на оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно
неговата истинност. Оспорването истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК представлява по същността си
предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ.
Въз основа на проверката съдът или отхвърля оспорването, или го уважава. Уважи ли
го, той изключва неистинския документ от доказателствата и ако има данни за подправка, го
изпраща на прокурора, за да образува срещу виновното лице наказателно преследване.
Становището си по истинността на документа съдът изразява или с нарочно определение,
или с решението по делото (чл. 194, ал. 3; 80-70-I). Първият подход е за препоръчване,
защото дава възможност на страната да замести изключения документ с други
доказателства. Становището на съда даже когато е изразено с отделно определение, подлежи
на обжалване заедно с решението (Проф. Сталев – Българско гражданско процесуално право,
2012г. – стр. 285).
Именно и в този смисъл - Съществува противоречие в практиката на ВКС, досежно произнасянето
в решението с изричен диспозитив по оспорване истинността на документ. В решение № 135 от 3.06.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 820/2009 г., IV г. о., която е постановена по идентична по смисъл и съдържание разпоредба на чл.
194, ал. 2 ГПК/чл. 156, ал. 2 (отм.) е прието, че с цитираната правна норма, законодателят изрично е уредил
възможността съдът да се произнася в решението по оспорването на документа, което има характер на
определение. Отделният диспозитив в решението не означава, че съдът се е произнесъл по установителен иск и
не представлява допуснато процесуално нарушение-произнасяне "плюс петитум". В решение № 270 от
19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о. и в решение № 50119 от 12.10.2023 г. по гр. д. №
4818/2033 г. на ВКС ІV гр. о., е прието, че оспорването на писмен документ по чл. 193 от ГПК прилича по
съществото си на инцидентен установителен иск, но не е самостоятелна искова претенция. Целта на това
производството е във висящ процес, да се определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при
изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като неистинско, от
доказателствения материал. Определението по чл. 194, ал. 2 от ГПК е от същество за доказването. Ако не се е
произнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на
своето решение, като заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В чл. 236
от ГПК е определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не намират място
определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат
на самостоятелно обжалване - Решение № 257 от 13.05.2025г. на САС по в.т.д. № 599/2024г.; в
същия смисъл: Това е едно особено производство в рамките на процеса, приключващо с нарочно
определение, респективно с произнасяне по въпроса за истинността на оспорения документ в мотивите на
3
решението, без това произнасяне да формира сила на пресъдено нещо. Но дори и да има произнасяне в
диспозитива на съдебното решение само за яснота, то в тази си част същото ще е недопустимо - Решение №
135 от 03.06.2010г. по гр.д. № 820/2009г., ІV г.о. на ВКС.
Налице противоречива практика (но тази цитирана от ответника не е преобладаваща),
настоящата инстанция приема обратното, тъй като то е по-логично с оглед изричната уредба
на оспорването и на аналогичния иск.
Така, ако е предявен насрещен или същински инцидентен иск (чл. 124, ал. 4 от ГПК),
инстанцията по същество дължи да се произнесе с изричен диспозитив. Ако обаче
документът само е оспорен, това се обсъжда само в мотивите, естествено, ако няма
предходно изрично произнасяне с определение. Ако се приеме нещо различно, двете
процедури биха се препокрили, а не това е била идеята на законодателя.
По правило мотивите не са част от решението (ТР 1-2000-ОСГК – т. 18: мотивите към
решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него), но има и изрично предвидени изключения –
чл. 298, ал. 4 от ГПК. Ако е сторено възражение за прихващане и то е отхвърлено, за това не
се постановява изричен диспозитив. Налице е обаче сила на пресъдено нещо, ако по
отношение на възражението за прихващане е взето отношение по същество (ТР № 1 от
04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г., ОСГК на ВКС: Поради това, че възражението за съдебно
прихващане е аналогично по своята характеристика на насрещния иск /начинът на разсъждение на
ВКС е идентичен с този относно оспорването на документ/, макар и да не се предявява с искова
молба, с оглед на това, че негов предмет е едно спорно право, по което се формира сила на пресъдено нещо, …).
В „от правна страна“ са изложени и допълнителни аргументи относно оспорения
анекс.
Отново на 03.08.2018г. е проведено ОС на „ТПСОФТ“ ООД, като към този момент
съдружници са страните в това производство (справка и в ТР). Взето е решение за
прехвърляне на дяловете на ищеца (25 дяла) в полза на ответника и за освобождаване на
ищца (до тогава управител) от тази длъжност. Дружеството продължава дейността си като
ЕООД.
Относно дяловете е сключен договор (от 03.08.2018г.), като договорената цена е 2 500
лева на дял, а тя е изплатена напълно в брой (Заявлението в НА, че е платена цената представлява
частен свидетелстващ документ. Конститутивният НА е диспозитивен документ, както и НА по обстоятелствена
проверка. (Разписката е частен свидетелстващ документ, който не може да бъде опроверган със свидетелски
показания съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК, както и със свидетелски показания не може да бъде доказано
плащането на установено с писмен акт парично задължение съгласно чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК - Решение №
365 от 21.07.2004г. по гр.д. № 636/2003, ВКС, II ГО; Определение № 600 от 07.10.2002г. по
ч.гр.д. № 545/2002г., V г.о. на ВКС / същественото е че е налице признание за плащане,
материализирано в съответни договор, без значение дали е в нотариална или обикновена
писмена форма).
3. До ответницата е изпратена нотариална покана, получена на 20.05.2029г., с която се
настоява да се приключат отношенията във връзка с прекратената СИО.
4. Вайбър кореспонденцията е допустима (тя, по правната си природа представлява
4
писмена /електронна/ подписана кореспонденция). Така например: Определение № 2590 от
1.08.2019г. на САС по в.гр.д. № 3653/2019г. и Решение № 1093 от 27.10.2024г. на ОС - Варна
по в.гр.д. № 1830/2024г.).
Ответната страна признава, че viber кореспонденция е била водена между страните (л.
115 – чл. 175 от ГПК). Споменаване на viber има и в ел.съобщение, изплатено от ответника
на 26.09.2018г. (л. 86).
На 03.08.2018г. е обсъждано прехвърлянето на апартамент № 11, паркоместа и
гардероб, което да доведе до приключване на отношенията (л. 104).
От ел. съобщение от 28.02.2018г. може да се направи извод, че се обсъжда изплащане
на някакво обезщетение (л. 72). Аналогично и този от 15.10.2018г. (л. 87).
Без значение, че на 26.09.2019г. в ел.съобщение ответницата признава, че не е
забравила за таблицата и парите – съображения за това са изложени в „от правна страна“ (л.
44). Автор на ел.съобщението от 11.12.2018г. е ищецът (л. 59).
5. Направена е служебна справка – Решение № 48 от 10.01.2013г. по гр.д. № 1466/22г.
по описа на САС, е влязло в сила на 09.05.2024г.
6. Според писмените бележки на ищеца, споразумението се отнася само до
стойността на дружествените дялове.
Депозирано е заключение на СТЕ, оспорено от ответника и прието от съда, като
компетентно изготвено. От него се установява, че:
1. На 26.03.2025г. е била организирана среща с Е. А.. На в.л. е бил предоставен
достъп до електронната му поща, а именно *******@*****.***. Достъпът до нея бил
осъществен посредством уеб интерфейс през браузър. По време на срещата бяха прегледани
всички имейл съобщения посочени в заданието на съдебно техническата експертиза както
всички съобщения по вайбър приложени по делото.
На 06.04.2025г. в офиса на адвокат А. билапроведена среща с В. А.. При преглед на
нейната електронна поща били открити следните писма обект на настоящата съдебно
техническа експертиза.
При преглед на Вайбър приложението инсталирано на компютъра било установено,
че същото е настроено с акаунта на нейният син свързан с друг телефонен номер. На
молбата на експерта за преглед на вайбър приложението на мобилният телефон на госпожа
А. му било обяснено, че апаратът е нов и не съдържа стари съобщения от периода през
2018г. изпращани и получавани през Вайбър.
Приложената по делото кореспонденция по имейл е била осъществена между
адресите *******@*****.*** и ****@gmail.com на съответните дати, както и приложените
разпечатки от вайбър съобщения са открити във Вайбър приложението на Е. А..
Имейл от 28.02.2018г., 9:12 озаглавен „File za advokatite“ е изпратен от имейл
****@gmail.com и съответно е получен на имейл *******@*****.***. Съдържанието му е
5
предоставено във файл <7.1_File za advokatite.pdf>, както и на хартия (Приложение № 1). В
имейлът има прикачен ексел файл с име <Предложенне_Внли.pdf>, като съдържанието му е
предоставено във файл <7.1_Предложенне Вили. pdf>, както и на хартия в Приложение № 1.
Имейли от 30.7.2018 21:26 озаглавен „Вместо разговор" е изпратен и съответно
получен между посочените имейли, а за имейл от 31.7.2018 10:39:00 озаглавен „RE: Вместо
разговор“ е изпратен от *******@*****.***. Съдържанието им е предоставено във файл
<7.2.1_Вместо отговор.pdf> и <7.2.2_RE Вместо отговор.pdf>, както и на хартия в
Приложение № 1.
Имейл от 2.8.2018 14:13 без заглавие е изпратен от имейл *******@*****.*** към
имейл ****@gmail.com със прикачени следните два файла <7.3.Al.sporaz.****.prhvarliane na
dialove30-07-18.rtf> и <7.3.A2.emil vili final update ver.xls>. Няма данни дали същият е
получен. Съдържанието на имейла е предоставено във файл <7.3_no subject.pdf>.
Съдържанието на прикачените файлове е предоставено във файл
<7.3.Al.sporaz.****.prhvarliane па dialove30-07-18.pdf> и <7.3.A2.emil vili final update
ver.pdf>. както и на хартия в Приложение № 1.
Имейл от 26.9.2018 10:34 озаглавен „прати ми изравнителната таблица моля" е
изпратен от имейл *******@*****.*** към имейл ****@gmail.com с прикачен файл .
Съдържанието на имейла е предоставено във файл <7.4.1_прати ми изравнителната таблица
Mo.iH.pdС*. Съдържанието на прикаченият файл е предоставено във файл <7.4.1.Al_Emil
Sep 18 VDT uploads.pdr> . както и на хартия в Приложение №1. Същият не е открит в
електронната поща на В. А., но предвид факта, че е получен отговор може да се
предположи че същият е бил получен.
Имейл от 26.9.2018 13:05 озаглавен „RE: прати ми изравнителната таблица моля" е
изпратен от имейл ****@gmail.com към имейл *******@*****.*** без прикачени файлове.
Съдържанието на имейла е предоставено във файл <7.4.2 RE прати ми изравнителната
таблица моля.pdf>. Същият е бил получен от Е. А..
Имейл от 15.10.2018 23:14:00 озаглавен „Amounts" е изпратен от имейл
****@gmail.com към имейл *******@*****.*** с прикачен файл
<Вили&Емо_Сметки_101518.хls>. Съдържанието на имейла е предоставено във файл
<7.5.1_Amounts.pdf>. Съдържанието на прикаченият файл е предоставено във файл <7.5.1.А
1_Вили& Емо_Сметки 101518.pdf> . както и на хартия в Приложение № 1. Същият е
получен в електронната поща на Е. А..
Имейл от 15.10.2018 23:28, озаглавен „RE: Amounts” е изпратен от имейл
****@gmail.com към имейл *******@*****.*** с прикачен файл
<Вили&Емо_Сметки_101518.хls>. Съдържанието на имейла е предоставено във файл
<7.5.3_RE Amounts.pdf>. Съдържанието на прикаченият файл е предоставено във файл
<7.5.3.Al_Вили&Eмo_Сметки_101518.pdf> както и на хартия в Приложение №1. Същият е
получен в електронната поща на Е. А..
Имейл от 11.12.2018 14:25 озаглавен „Разделяне на СИО" е изпратен от имейл
6
*******@*****.*** към имейл ****************@*****.*** без прикачени файлове.
Съдържанието на имейла е предоставено във файл <7.6_Разделяне на CИO.pdf>. както и на
хартия в Приложение № 1. Същият е бил получен от В. А., като към момента на огледа е
наличен в пощенската и кутия.
2. Оспорването е неоснователно и се отнася и на двете части на експертизата, като
съображенията на съда са следните:
Вярно е, че при необходимост може да се използва доставчика на интернет услугата,
но това е излишно, ако се провери съдържанието на двете пощи и там се съдържат
съответните ел. съобщения.
В тази връзка, добросъвестността предполага да се оспорват само тези факти, за които
страната не е наясно и няма задължения да знае. Или, недобросъвестността (в собствен
смисъл) не е вина, тя е знание на определи факти.
По отношение на такава фактология страната може да ги оспори, че са се
осъществили, но не и че са доказани; съответно не може, както бе посочено и по-горе,
голословно да оспорва разпечатките, без да се излага становище по тях (арг. и от чл. 131, ал.
2, т. 4 от ГПК).
Идентично е становището на съда и относно оспорването на л. 154, с оглед
заключението на СТЕ. Дори са оспорени и преводите, без да се посочат евентуални грешки.
Ответницата определено знае, че е водила ел.кореспонденция и такава по vibre.
Относно втората е приложимо правилото на чл. 161 от ГПК, като решаващият орган приема,
че целият чат, описан от ищеца, се е осъществил.
Ищецът действително може да посочи каквото и да е име по отношение на телефонен
номер, записан в устройството му. Проблемът е, че самият номер или съответства на този на
ответницата или не. Това обстоятелство не е оспорено, но същевременно вещото лице е било
възпрепятствано да установи съдържанието на архива на приложението. Телефонът не само
е сменен, но на него не е инсталиран viber (или по-точно това е била причината, за да не се
предостави апаратът на експерта), което не е житейски правдоподобно, след като все пак
се ползва различен такъв, но на компютър.
В кореспонденцията между страните се съдържа обсъждане на разходи. Не може
обаче да се прецени доколко те имат отношение към сумата, посочена в анекса, като
съображения за това са изложени в „от правна страна“.
Същото, с оглед посоченото относно оспорването на vibre кореспонденцията се
отнася до оспорването на огромна част от документацията, приложена към
отговора/насрещен иск (№№ 2-6, 9-27). Така, когато страната заяви, че оспорва документа, следва да
бъде поканена да уточни конкретния предмет на оспорването, тъй като оспорване изобщо няма - Решение №
1310 от 17.11.2008г. по гр.д. № 4248/2007г., IV г.о. на ВКС; и Решение № 191 от 14.01.2015г.
по т.д. № 3046/2013г., ВКС, II т.о.
от правна страна:
Исковата молба е редовна – претенцията е част от отговора на иска за делба, което
7
означава, че погрешно е прието, че компетентният съд е СРС и в частност 62 с-в. Съответно
и производството е било разделено с оглед процесуалната недопустимост за кумулиране на
подобен осъдителен иск с този за делба. Изложеното обаче не предполага недопустимост на
иска.
Не е налице и хипотеза на чл. 126 или чл. 299, ал. 2 от ГПК (предметът на Решение №
48 от 10.01.2013г. по гр.д. № 1466/22г. по описа на САС, е различен).
Имената на ответника (по предходното дело – сега ищец) са посочени, а тези на
ответната страна се предполагат, като съображенията за това са тези по предходния абзац –
основната част от волеизявлението е отговор на иск (също волеизявление с ясен автор).
Редакцията на иска търпи критика, но е достатъчно ясна, за да се тълкува (ако исковата
молба е неясна, от значение е нейният смисъл, а не буквалното ù съдържание - 18-60-ІV), налице е и
изричен петитум, съобразен от решаващия орган в началната част на това решение.
Изложени са факти и то коректно – сключено споразумение, с което е поето задължение за
плащане.
Както е отбелязано и от ответника, правната квалификация не е част от
задължителното съдържание на исковата молба. Ищецът не е длъжен да сочи правното
естество на претендираното от него право, т.е. да го квалифицира правно (например като
вземане от заем, наем, недължимо платено и т.н. И да даде такава квалификация, тя не
обвързва, съда, който е длъжен да я определи служебно (например: Р. № 644 от 12.10.2010г.
на ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 1269/2009г.; Р. на ВКС, ТК ІІ г.о. № 51 от 07.04.2009г. по гр.д. №
623/2008г.; ВС: 66-75-1; 139-83-ІІІ; 2224-84-ІІ; 75-88-ОСГК; 288-89-ІІІ; 1208-98-V; на ВДА; и
Р. № 705 от 17.01.2011г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 1388/2009г.).
Квалификация всъщност е посочена, но е сгрешена нормата от ЗЗД, пропусната е
първата цифра – 65, ал. 2 от ЗЗД, като правилната е чл. 365, ал. 1-2 от ЗЗД.
Ищецът е добре да посочи какви факти предполага, че доказват приложението от него
доказателства. Ако обаче не го стори, това не предполага нередовност на исковата молба, а
само възможност решаващият орган да приеме нещо различно. Това всъщност е една от
причините да се стигне до уточнението в първото о.с.з., тъй като от документацията,
представена към исковата молба, трудно може да се свърже с твърденията, изложени в нея.
Ако към отговора, материализиращ и насрещната искова молба, е приложено копие и
то е изпратено на първоначалния ищец, това е достатъчно, за да се приеме, че процесуалните
задължения на активната страна, свързани с чл. 128, т. 3 от ГПК са изпълнени.
Налице е сключен договор за спогодба – чл. 365 и сл. от ЗЗД. С него страните
прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят
взаимни отстъпки.
В предходното производство изрично е направено оспорване на документа, но той е
зачетен от решаващия орган. Изложеното предполага, че той е истински и е подписан от
ответницата.
Съобразно изложеното, съдът приема, че анексът е действителен документ, подписан
8
от страните. Двустранната сделка действително има характеристиките на договор, но
бившите съпрузи са се съгласили, че той допълва по някакъв начин спогодбата (подобно на
допълнителните споразумения по договорите за банков кредит). Това означава, че
уговорките между страните, свързани със спогодбата са материализирани на два носителя,
но правоотношението е едно. Доводът за обратното е неоснователен.
Съдържанието на анекса обаче подлежи на тълкуване, съобразно изискването на чл.
20 от ЗЗД. Според Решение № 214 от 10.04.2009 г. на ВКС по гр.д. № 6466/2007г., II г.о., ГК,
докладчик съдията Светлана Калинова, добросъвестността се предполага, а това означава и
тълкуване, съобразено с нея.
Страните са сключили няколко двустранни сделки на 03.08.2018г.:
- основното споразумение (л. 64);
- отдолу, на стр. 2 има допълнение относно сумата от 190 000 лева относно дела на
ищеца от фирмата (л. 65);
- анекса (л. 66); и
- договор за покупко-продажба (л. 114).
Не са ангажирани каквито и да са доказателства за тяхната последователност.
Юридически е нормално да се предположи, че първо е споразумението, последвано от
допълнителното уточнение - това с ръкописен текст на същия материален носител, след това
анекса и накрая договора, с който всичко е предоговорено окончателно.
Житейски може да се предположи (предвид и изложеното в отговора – л. 100, но от
нотариалната покана на ищеца е с различен предмет /СИО/), че договорът не е последната
двустранна сделка, а целта е да се спестят данъци или такси, като цената, вписана в покупко-
продажбата, е симулативна. Подобно тълкуване обаче не може да бъде сторено без изрични
твърдения в исковата молба, а и не може да се установи без начало на писмено
доказателство (questo principio di prova) или обратно писмо (contre-lettre), а такива няма (арг.
от чл. 165, ал. 2 от ГПК).
Не се твърди, а и не се установява, че термините, използвани в анекса, са с различно
от обикновеното им съдържание. Така, дори и страните да са имали съзнанието, че се
договарят за нещо различно, от значение е това, което е изписано, като договорено в текста.
Както бе посочено, макар между страните да е била водена обилна
ел.кореспонденция, извод за някакво признание за задължение от страна на ответницата, не
може да бъде сторено (предвид установени предмет на спогодбата). В тази връзка и
твърденията изложени в писмените бележки на ищеца – за пореден път (разликите са в
извънсъдебните и съдебните волеизявления на г-н А.) се променя становището му относно
предмета на сделката (СИО, СИО и дялове, само дялове). Отново следва да се посочи, че в І-
то заседание пред І-та инстанция всяка страна е длъжна да вземе становище по наведените
от противника фактически обстоятелства, за да се отдели спорното от безспорното и да се
определят рамките на процеса. Тия становища на процеса не могат да се изменят
9
впоследствие, а още по-малко и в писмените бележки, тъй като това представлява хипотеза
на процесуална изненада, т.е. нарушение на чл. 3 от ГПК (например: Р. 1309/20.07.1998г. по
гр.д. № 1280/97г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 130 от 26.06.2016 г. по т.д. № 748/2015 г., I т.о.:
С писмената защита не могат да бъдат направени процесуално валидни възражения относно за съществуването
или несъществуването на материалното право, предмет на иска, ако те се излагат за първи път в нея; и т. 11 от
ТР № 6/2012г. на ВКС ОСГТК от 06.11.2013г.).
Аргументът относно чл. 129, ал. 2 от ТЗ е неоснователен. Общоизвестно е много
сделки с предмет недвижима собственост се сключват с формално посочена цена, която е
много по-ниска от реалната (например - Р. № 671 от 09.11.2010г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д. №
875/2010г.: ... тъй като е ноторно известна широко разпространената практика сделките с недвижими имоти
между граждани с да се оформят по данъчни оценки, без това да е действителната воля на страните; и Р. № 323
от 20.10.2011г. на ВКС, ІІІ г.о., по гр.д. № 1135/2010г.). Това не се отнася до тяхната
действителност. Рискът за страните е при евентуално разваляне на сделката или претенция
за лошо изпълнение, съответно и за някаква административна санкция.
Би могло да се разсъждава, че допълнително (предварително или след сключване на
договора за продажба) страните са приели различна цена на дяловете, но проблемът е че
Анексът се отнася до СИО.
При това положение, проблемите между страните са два – дяловете от дружеството и
разпадналата се съпружеска имуществена общност.
Първият е решен окончателно с договора за покупко-продажба. Самите дялове не са
били съпружеска имущества общност, а лично имущество.
След развода, на основание чл. 27, ал. 1, във вр. с чл. 28 от СК, между съпрузите е
възникнала съсобственост при равни дялове относно цялото имуществото, дотогава
представлявало съпружеска имуществена общност.
След систематично тълкуване на „клаузите“ на анекса, може да се приеме, че става
въпрос за оценка на дела на ищеца именно от тази съсобствена маса (тя може … само срещу
заплащане …). Терминът „може“ в правото предполага възможност, а не задължение. Ако
нещата на ищеца са част от патримониума на дружеството, те не са негови. Той се
компенсира с дяловете си. Ако все пак такова имущество се отпише от активите на
дружеството, то би било съсобствено (дялова съсобственост), с оглед разпадналата се
съпружеска имуществена общност, ако се приеме, че страните вече са във фактическа
раздяла – разводът е последващ (Решение № 80 от 1.06.2017 г. на ВКС по гр.д. №
3812/2016г., I г.о., ГК, докладчик съдията А. Цонев). Може да се предположи с относителна
сигурност, че точно тази имуществена маса е определена като СИО (тъй като някога е била
такава – към момента на включването в активите на дружеството).
Това вероятно е най-логичното буквално тълкуване на изключително лошо
редактирания тест на анекса.
Ответницата по принцип не е длъжна да прекрати съсобствеността (нормативно няма
подобно изискване), не е поела и задължение да го стори; на още по-голямо основание това
10
се отнася до евентуално отписаните от актовите книги предмети (с оглед термина „може“).
Страните са се съгласили само, че ако до края на годината се изчисти проблемът
относно ап. 11б, че ответницата би могла да изкупи (недоизплатената част) дела на ищеца за
сумата от 211 918 лева. Уговорката не представлява предварителен договор. Това по
правната си природа е някакво първоначално споразумение (доколкото сумата подлежи на
корекции) но с минимален практически ефект.
Стойността на дяловете е договорена в ръкописното допълнение на основния текст –
190 000 лева. Последяваща договорка в рамките на същия ден, която обаче не е окончателна
(211 918 лева) е по-скоро нелогична и предвид договора с нотариална заверка на подписите.
Съобразно възприетото от решаващия орган тълкуване - съсобствеността може да се
прекрати и чрез делба (като така може тълкува и искането, изложено в Нотариална покана
от 10.05.2019г.)
Или искът е неоснователен.
С исковата молба се претендира законна лихва – т.е., такава, считано от датата на
депозиране на иска, а не мораторна – считано от минал момент, до датата на депозиране на
иска. Подобно последващо уточнение не може да бъде сторено допълнително (молба л. 105).
Сумата не е конкретизирана по размер, не е заплатена и държавна такса. По тази причина
решаващият орган намира, че подобна претенция не е част от предмета на делото.
Същото се отнася и до уточнението от о.с.з. от 05.11.2024г. (л. 144). Такива твърдения
не са изложени в исковата молба. Не е направено разграничение между дружеството и
ответницата. Относно дружеството – важи посоченото по-горе във връзка с дяловете. Не са
ангажирани доказателства за прехвърляне на сума. Отделно от това, ако кредитът е не за
търговска дейност (изцяло или отчасти), то задължението за заплащането му е общо – чл. 32,
ал. 2 от СК (ако става въпрос за документа на л. 43, ред 86 относно 48 701,22 лева от
01.08.2024г.). Иск по чл. 21 от СК, ако това е идеята, не е бил предявен. Никакъв особен
извод не може да се направи и въз основа на viber кореспонденцията, съобразно и вече
взетото становище на съда по въпроса (проблемът е че са депозирани множество
доказателства, а те не могат да се обвържат еднозначно с претенцията).
Важи и вече изложеното относно изменчивото становище на ищеца относно
предмета на сделката.
Посоченото е само за пълнота – не се уточнява претенция, която е ясна като
фактология.
по разноските:
На ответника се дължи възнаграждение, съобразно уважената част от исковете – 6
000 лева (чл. 78, ал. 3 от ГПК).
Според Определение № 143/17.06.2020 г. по гр. д. № 3451/2019 г. на ВКС, IV г. о.:
Искането по чл. 78, ал. 5 ГПК винаги е неоснователно до размера, до който страната, която го прави, е оценила
11
труда на своя адвокат. С уговореното тя признава, че поне дотам се разпростира причинно-следствената връзка;
По аргумент от чл. 6, ал. 2 ГПК възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не може да уважи над размера, заплатен
от страната, която е направила възражението - опр. № 374 от 20.11.2017г. по гр. д. № 687/2017г., III
г.о.; опр. № 343 от 23.10.2017г. по гр. д. № 2090/2016г., III г. о.; опр. № 976 от 5.03.2024г. по
ч. гр.д. № 5221/2023г., IV г.о. Става въпрос за нарушение на чл. 3 от ГПК, като степента на
неетичност е изключително висока.
Воден от гореизложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. П. А., ЕГН **********, гр. Сопот, ул. ****, съд.адр.:
гр. София, бул. ****, тел.: **********, чрез адв. И. Г., САК (ЕПЕП - л. 95), срещу В. С. А.,
ЕГН **********, гр. София, ул. ****, съд.адр.: гр. София, ул. **** чрез адвокат Т. С. Б.
(ЕПЕП - л. 97), иск с пр.осн. чл. 79, ал. 1, във вр. с 365, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата
от 200 048 (двеста хиляди и четиридесет и осем) лева, във връзка с Анекс към
Споразумението, и двете от 03.08.2018г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Е. П. А., ЕГН **********, гр. Сопот,
ул. ****, съд.адр.: гр. София, бул. ****, тел.: **********, чрез адв. И. Г., САК (ЕПЕП - л. 95),
да заплати на В. С. А., ЕГН **********, гр. София, ул. ****, съд.адр.: гр. София, ул. ****
чрез адвокат Т. С. Б. (ЕПЕП - л. 97), сумата от 6 000 (шест хиляди) лева, сторени деловодни
разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
12