Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 19.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на деветнадесети
февруари през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 54 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е
първоинстанционно решение № 1471/16.12.2019г. по гр.д. № 4572/19г. на СлРС, с
което е осъдена Областна дирекция на МВР – Сливен да заплати на М.Г.П., на
основание чл.187, ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР, сумата от 1703, 52 лв.,
представляваща дължимо и незаплатено допълнително възнаграждение за положен от
ищеца 245 часа извънреден труд за периода от 01.05.2017г. до 30.06.2019г.,
получен след преизчисляване на часовете положен от ищеца нощен труд в дневен
такъв с коефициент 1,143, ведно със законната лихва за забава, считано от
подаване на исковата молба – 24.08.2019г. до окончателното й изплащане; на осн.
чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 130,00 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 01.08.2017г. до 01.07.2019г., като искът по
чл.86, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за периода от 26.07.2017г. до 01.08.2017г., и са
присъдени разноски на ищеца в размер на 358, 35 лв. и ответната дирекция е
осъдена да заплати съответна държавна такса и разноски за вещо лице по сметка
на СлРС в общ размер от 418, 14лв.
Решението е обжалвано изцяло
от ответника в първоинстанционното производство.
Въззивникът - Областна
дирекция на МВР – Сливен, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32
т. 3 от ГПК, обжалва първоинстанционното решение изцяло, като твърди, чето е неправилно и
незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и необосновано. Счета,
че НСОРЗ и в частност разпоредбата на чл.9 от същата, е неприложима спрямо
държавните служители в МРВ, тъй като техния статут е уреден в специалния закон
и издадените въз основа на него наредби, в т.ч. Наредба за организация и
разпределяне на работното време, отчитането, компенсирането на работата извън
редовното работно време и Наредба за условията и реда за заплащане на
допълнителни възнаграждения на държавните служители в МВР. В посочените
нормативни актове през процесния период, нито към момента, не е съществувала
разпоредба, подобна на тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Счита, че липсата не е въпрос
на празнота, а на законодателна регламентация, на различен метод на регулиране
на тези обществени отношения. Не е налице и неравностойно третиране на
държавните служители в МВР спрямо работниците, с оглед предвидените и
получавани от първите определени материални и нематериални блага. В чл.187,
ал.3 от ЗМВР изрично било регламентирано полагането на нощен труд в размер на 8
часа за съответната смяна, за разлика от чл.136, ал.3 и чл.140 от КТ, а ищецът
е работил на 12-часови смени, от които 8 часа нощен труд. Специалния ред при
регламентацията на извънредния и нощния труд за служителите на МВР изключва
общите разпоредби и в частност тези на НСОРЗ. При работата на смени, работното
време се отчита по специален ред на служителите на МВР, което прави недопустимо
аналогичното прилагане на законите за държавните служители в гражданските
ведомства, вкл. конвертиране на часовете труд, положен през нощта, в дневни
часове. Освен това счита, че неправилно
разликата след въпросното конвертиране се възприема като извънреден труд. За да
е извънреден труд, то той трябва да е положен в повече от установеното за него
работно време, а в случая преизчислените часове не са положени в повече от
ищеца, нито преди, нито след края на работното време, за която и да е смяна, защото
реално не са отработени. Счита, че не са налице и предпоставките в алгоритъма,
уреден в самата НСОРЗ за преизчисляване на нощния труд.
С оглед всичко изложено,
въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и
да постанови ново по същество, с което отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира присъждане на разноски пред двете инстанции за юрисконсултско
възнаграждение.
В
жалбата няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за
въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, в който се оспорват изцяло твърденията във
въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното решение за правилно,
обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на
съображенията, изложени във въззивната жалба. Счита, че разпоредбата на чл.9,
ал.2 от НСОРЗ е напълно приложима, като тя е израз на една от мерките, които
държавата е взела за ограничаване/компенсиране на вредните последици от
полагането на нощен труд, наред с другите задължения на работодателя по КТ и
ЗМВР. В ЗМВР и подзаконовите актове по прилагането му липсва аналогична правна
регламентация по прилагане на този компенсаторен механизъм и именно поради
препращащата норма на чл.188, ал.2 от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на
чл.9, ал.2 от НОСРЗ. При спазването на разпоредбата, при изчисляването на
нормата работно време, ако същата не е надвишена, обективно служителят не би
получил никакво възнаграждение за извънреден труд, тъй като няма да е налице
надвишаване на работното му време. Предвиденото в нормата е израз на
специалната законодателна закрила по отношение на полагащите нощен труд и ако
работодателят я съобразяваше при изготвяне на графиците за дежурствата, нямало
да се стига до полагане на извънреден труд. Посочва, че тълкуването на
разпоредбата на чл.188, ал.2 от ЗМВР обхваща всички мерки, форми на специална
закрила за работещите през нощта, една от които е преобразуването на нощните
часове към дневните. Посочва, че специалният закон съдържа непълнота относно
продължителността на нощното работно време при 5-дневна работна седмица, тъй
като разпоредбата на чл.187, ал.1 от ЗМВР посочва 8 часа дневно /а не
денонощно/, при което следва да се прилага общата разпоредба на чл.140 от КТ за
нормалната продължителност на нощния труд – до 7 часа на денонощие. Поради това
доводът за изрична регламентация на продължителността на работното време през
нощта намира за неоснователен. Прави анализ на разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР. На последно място посочва, че твърдяната от въззивника специална
регламентация – Наредба №8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от
10.12.2019г. по адм.д.№8601/2019г. на ВАС изцяло като незаконосъобразна,
основно поради липса на мотиви за изменението. По този начин се възстановява
действието на предходната правна регламентация – Наредба №8121з-407 от
11.08.2014г., която пък съдържа разпоредба в чл.31, аналогична с тази на чл.9,
ал.2 от НСОРЗ. С оглед изложеното, въззиваемият моли съда да потвърди
обжалваното решение. Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
В отговора не са направени
нови доказателствени ил други процесуални искания.
В същия срок няма подадена
насрещна въззивна жалба.
След подаване на въззивната
жалба, на 23.01.2020г. по гр.д.№ 4572/2019г. на СлРС е постъпила молба от ищеца
в първоинстанционното производство М.Г.П., чрез процесуалния му представител по
пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК /с приложено изрично пълномощно от същата
дата/, с която на основание чл.233 от ГПК е направен частичен отказ от
предявените искове, както следва: по иска за заплащане на извънреден труд за
сумата над 1703, 52 лв. до пълния претендиран размер от 1233, 38лв.,
представляваща възнаграждение за положен извънреден труд над 70 часа на
тримесечие за исковия период, т.е. над 175 часа до 245 часа и по иска за
мораторна лихва над сумата от 100лв. до 130лв.
Моли делото да бъде
прекратено в тези му части.
С влязло в сила определение
от з.з. на 30.01.2020г., съдът е обезсилил първоинстанционното решение в частите, с които е осъдена Областна дирекция на МВР – Сливен да заплати на М.Г.П.,
на основание чл.187, ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР, възнаграждение за положен
извънреден труд за периода от 01.05.2017г. до 30.06.2019г. над 175 часа и над
размера на сумата от 1233, 38лв. и е осъдена Областна дирекция на МВР – Сливен
да заплати на М.Г.П. на осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД обезщетение за забава върху
главницата над размера от 100лв., поради отказ от исковете в тези им части,
прекратил е поради частичен отказ от исковите претенции производството по гр.
дело № 4572/2019год. по описа на СлРС по отношение на горните претенции, оставил е без разглеждане
въззивната жалба по отношение на иска по чл.187, ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР за
заплащане на възнаграждение за положен от М.Г.П. извънреден труд за периода от
01.05.2017г. до 30.06.2019г. над 175 часа и над размера на сумата от 1233, 38
лв. и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху
главницата над размера от 100лв., поради липса на предмет на обжалване и е
прекратил производството по въззивно гр.д.№
54/2020г. по описа на СлОС в
часите относно тези искове като недопустимо.
Така в предмета на
въззивния контрол остават главната и акцесорната претенции до размер на 1 233,
38 лв. за отработени 175 часа извънреден труд по отношение на главния иск и до
размер на 100 лв. – по отношение на допълнителния.
В с.з., за въззивника,
редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната
жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Представя писмена защита, в
която преповтаря изложените до момента доводи. Претендира разноски.
В с.з. въззиваемият, редовно
призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл.
32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора, няма
доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди
атакуваната част на обжалваното решение, като я счита за правилна и
законосъобразна. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, с оглед направения
след постановяване на решението частичен отказ от искове и последвалото
частично обезсилване на съдебния акт на първоинстанционния съд и след преценка
на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично
неправилно.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея, но не споделя
изцяло изведените правни изводи.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са частично основателни.
Няма спор по фактите, а
именно, че въззиваемият, през претендирания период за заплащане на извънреден
труд, е в служебно правоотношение с дирекцията, работи като старши полицай в ОД
на МВР-Сливен, като местоизпълнението на служебните му задължения е в
териториалната структура на ответника – РУ Сливен. През процесния период – 01.05.2017г.-30.06.2019г. е работил
на сменен режим - 12 часови смени, при сумирано изчисляване на работното време.
За него е установено, че е имал общо отработени часове 4 300, 26 ч. при
индивидуална норма от 3 696 ч. От тях са положени 1 792 ч. нощен труд,
заплатени му били общо 359 ч. извънреден труд.
Първостепенният
съд е приел, че разликата между реално отработените часове и тези по
индивидуалната норма - 604 ч. е
извънреден труд, 256, 26 ч. от който е нощен труд, преобразуван с коефициент
0.143, а след като на ищеца е заплатено допълнително възнаграждение за 359 ч.,
то му се дължи такова за останалите 245 ч. в размер на 1703, 52 лв., в каквито размери и уважил главния иск.
След
десезиране на съда с част от претенцията, тя се счита за уважена в размер на 175
ч. и за 1 233, 38 лв.
С въззивната жалба, макар да се иска пълно отхвърляне на исковете, в
действителност се оспорва единствено правилността на приетото от районния съд преизчисление на часове нощен труд с прилагането на
коефициент 0,143.
Съгласно чл.176 от ЗМВР, брутното месечно
възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно и
допълнителни такива.
В
чл.178, ал.1, т.3, от ЗМВР е предвидено, че към
основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплаща допълнително такова
за извънреден труд, а според
чл.179, ал.1, пр.2 от закона и за нощен. Условията и редът за заплащане на
последното се определят с наредба
на министъра на вътрешните работи, а размерът – с негова заповед.
Съгласно чл.187, ал.1 от ЗМВР, нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 – седмично при 5-дневна работна седмица. За работещите на 8, 12 или 24-часови смени, то се изчислява сумирано за тримесечен период, с
възможно полагане на труд и през нощта – между 22.00
и 06.00 часа, като работните часове
не следва да надвишават средно 8 за всеки 24-часов период. В ал.5, т.2 е предвидено, че за служителите,
работещи на смени, работата извън
редовното работно време, до 280 часа годишно, се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период, който се заплаща
с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение – ал.6.
Съгласно чл.187, ал.9 от
ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих
и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи.
Разпоредбата на чл. 188
ал.2 от ЗМВР повелява, че държавните служители, които полагат труд за
времето между 22,00 и 6,00 ч., се ползват със специалната закрила по Кодекса на труда.
През
периода от 01.01.2016г.
– 31.12.2018г. са действали Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014г.,
Наредба № 8121з-592 от 25.05.2015г. и Наредба № 8121з-776 от 29. 07.2016г.,
издавани от министъра на вътрешните работи, съобразно горната разпоредба.
Текстовете на чл.3, ал.3 и в трите са идентични – при работа на смени е възможно полагането на
труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да
надвишават средно 8 за всеки 24-часов период. В първата от тях изрично е предвидено,
че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове, положен
нощен труд за отчетния период, се умножава по 0.143 – чл.31, ал.2.
Подзаконовият нормативен акт е отменен с приемането на втората цитирана Наредба
в сила от 01.04.2015г. и отменена с Решение № 8585/11.07.2016г. по адм. дело №
5450/2016г. на ВАС, влязло в сила от датата на постановяването му и
обнародвано. В периода от отмяната до издаването и обнародването на третата
Наредба – на 02.08.2016г., отново приложима е била първата, предвиждаща
преизчисляване на нощния труд в дневен.
В
Наредба № 8121з-592 /обн. в ДВ бр.40 от 02.06.2015г./ и в Наредба № 8121з-779
/обн. в ДВ бр.60 от 02.08.2016г./ липсва изрична норма, съответстваща на чл.31,
ал.2 от Наредба № 8121з-407, за преобразуване на часовете положен нощен труд с
коефициент 0.143.
От своя страна Наредба
№8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от 10.12.2019г. по
адм.д.№8601/2019г. на ВАС изцяло като незаконосъобразна, поради което отново се
възстановява действието на последната предхождаща я правна регламентация –
Наредба №8121з-407 от 11.08.2014г., ведно с цитираната разпоредба чл.31,
аналогична с тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Доколкото обаче правният ефект от
отмяната на Наредба №8121з-776/29.07.2016г. ще се породи занапред /за тези
фактически състави, които ще се осъществят след започване на действието й, а
правните последици на по-рано осъществените фактически състави ще се запазят
при уредбата на старата материалноправна норма/, то по отношение на процесния
спор действа регламентацията на цитираната Наредба от 2016г. В тази връзка следва
да се посочи, че липсата на изрична норма в горния смисъл не следва да се тълкува като
законово въведена забрана за това, тъй като такава би била
противоконституционна и би поставила служителите в МВР в по неблагоприятно положение
от другите държавни служители – по отношение заплащането на допълнителните
възнаграждения. Това представлява празнота в уредбата на реда за организацията
и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсиране на
работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките. При наличието на тази непълнота в специалната уредба, касаеща
служителите в МВР, следва субсидиарно да се приложи общата Наредба за
структурата и организацията на работната заплата, съгласно чл.9, ал.2 от която
при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното
време за съответното работно място. В чл.140, ал.1 от КТ е предвидено, че нормалната продължителност на седмичното работно
време през нощта при 5-дневна работна седмица е до 35 часа или до 7 часа за една нощ. А както
вече бе посочено – изрично в чл. 188 ал. 2 от ЗМВР по въпроса за правата на
държавните служители на МВР във връзка с положения нощен труд, се препраща към
закрилата по КТ, описана по-горе. Следователно – приложимият и в настоящия
случай коефициент за преизчисляване на нощния труд в дневен е 0.143, получен
като частно при деление на нормалните им продължителности от 8 часа на
денонощие за втория /чл.187, ал.1 от ЗМВР/ и 7 часа за първия.
Тук следва да се посочи, че
трудовото
законодателство дава право на работещите да получат от една страна завишено
почасово заплащане за нощния си труд, а от друга задължава работодателите да
преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват продължителността
на работния ден. Когато
последната е надвишена, се касае за положен извънреден труд, който следва да
бъде компенсиран. Това са две различни
основания за
заплащането на допълнителни възнаграждения.
По изложените
съображения исковата претенция за заплащане на извънреден труд в процесния
период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен с
коефициент 0.143 се явява доказана по своето основание – правилно е приложена субсидиарно Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата.
Сумата следва да бъде
редуцирана до размер на възнаграждението за отработени 70 часа на тримесечен
период, съгласно разпоредбата на чл. 187 ал. 5 т. 2 от ЗМВР.
По принцип следва да се
прави разграничение между забрана за полагане
на извънреден труд над определено време
и забрана за заплащане на
възнаграждение за положен извънреден труд. Първата е
въведена с нормата на чл. 187 ал. 7 от ЗМВР, а втората не е въведена с нормата на чл. 178 ал. 1 т. 3 от ЗМВР. Става дума
за два съвсем различни елемента от служебното правоотношение, което е видно и
от систематичното място, на което се намират двете норми – тази на чл. 178 от ЗМВР се намира в р-л VІ - „Възнаграждения,
материално и социално осигуряване на служителите на МВР“, а тази на чл. 187 от ЗМВР – в р-л VІІ – „Работно време и
отпуски“.
Аналитичното и логическо тълкуване на
тези разпоредби сочи на закономерния извод, че законодателят е предвидил забрана за полагане на извънреден
труд над лимита, избран от него, но не е предвидил забрана за заплащане на
възнаграждение за вече положен извънреден труд, която да се активира при
надвишаване на лимита за полагането му.
Това би дало достатъчно основание да се изплати на ищеца възнаграждение за
всичките отработени часове извънреден труд, но в случая нормотворецът е
постановил изключваща, ограничителна клауза – чл. 178 ал. 5 т. 2 от ЗМВР,
съгласно която работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се
компенсира за служителите, работещи на смени с „възнаграждение за извънреден
труд за отработени до 70 часа на
тримесечен период“.
Чисто систематично разгледани, двете норми влизат във вътрешно логическо
противоречие помежду си – нормата, създадена да регламентира точно
възнагражденията, не поставя никакво ограничение касателно заплащане на
възнаграждение за извънреден труд, а нормата, която следва да определя
правилата от гледна точка на продължителността на работното време въвежда
забрана за заплащане на отработен
извънреден труд над 70 часа.
Както се посочи вече, в VІІ р-л се уреждат въпросите за продължителността и
разпределението на работното време в денонощие, месец, година и т.н. Следователно
там трябва да е регламентирана само забраната за полагането на извънреден труд над 70 часа на тримесечие. Това е
естественото поведение, което законодателят очаква от страна както на
работодателя, така и на служителя, поради което е закрепил и законова гаранция
за компенсиране на положения извънреден труд в допуснатия с ал. 7 на чл. 187 от ЗМВР обем.
По този начин обаче е допуснат сериозен пропуск, тъй като правната норма е
презумирала добросъвестното спазване на лимита за полагане на извънреден труд и
е привела в съответствие с него последицата, изразяваща се в заплащане на
допълнително възнаграждение, но не е взела предвид хипотезата, в която, в
нарушение на правилото на ал. 7 /респективно – чл. 8 на Наредбата…/, служителят е положил по-голям
размер извънреден труд, непротивопоставяйки се на незаконосъобразно нареждане
на работодателя или доброволно поемайки смени в несъобразен със закона размер.
Така или иначе надвишаването на законовия лимит за допустими часове
извънреден труд е противоправно, но това не обезсилва факта, че реално труд е
положен. Общите и фундаментални принципи на трудовото законодателство
предвиждат, че всеки положен труд е възмезден, това виждане е в хармония и с
разписаните в този дух норми на основния закон на РБ. Доколкото обаче
забранителната разпоредба на чл. 178 ал. 5 т. 2 от ЗВР не е отменена и не е
обявена за противоконституционна, то тя следва да намери приложение в случая и
възнаграждението на ищеца следва да се редуцира до размер като за отработени 70
часа извънреден труд за тримесечие.
Така, с оглед казаното дотук, в настоящия случай е установено, че за
процесния период ищецът е положил извънреден труд, след преобразуване на
нощните часове в дневни /при приложена корекция с коефициент 0.143/, както
следва: – за второ тримесечие 2017 – 43
ч., за трето тримесечие 2017 – 62 ч., за четвърто тримесечие 2017 – 26 ч., за
първо тримесечие 2018 – 62 ч., за второ тримесечие 2018 – 71 часа /които се
редуцират на 70ч./, за трето тримесечие 2018 – 101 ч. /които се редуцират на 70
ч./, за четвърто тримесечие 2018 – 109 чл. /които се редуцират на 70ч./, за
първо тримесечие на 2019 – 75 ч. /които се редуцират на 70 ч./ и за второ
тримесечие на 2019 – 54 ч. Общият сбор на извънредния труд за процесния период
в часове е 527 ч. Той е получил заплащане за 359 ч. и така неизплатената
разлика е в размер на 168 часа, до който размер се явява основателна
главната му претенция.
Изчислено в пари възнаграждението за
тях, съгласно таблица № 2 от заключението на в.л., с корекциите за второ, трето
и четвърто тримесечие на 2018 и първо тримесечие на 2019 – както следва съответно
– 20 ч. – 151, 5 лв., 7 ч. – 50, 54 лв., 0.00 ч. – 0.00 лв. и 24 ч. - 193, 68
лв., се равнява общо на сумата 1193,
35 лв., за която следва да се уважи главната претенция.
Обезщетението за забава върху тази сума е в размер на 122, 16 лв.
До тези размери се явяват основателни и доказани
исковете и за тях следва да бъдат уважени.
След частичното обезсилване на първоинстанционното решение, главният иск е
уважен за 175 ч. и за сумата 1233, 38 лв., а акцесорният – за 100 лв.
С оглед горните констатации атакуваното решение следва да бъде частично
отменено по отношение на главния иск за присъденото обезщетение над посочения
брой часове и сума и бъде постановено ново, с което искът бъде отхвърлен за
тях.
В останалите обжалвани части решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за първоинстанционното производство следва да се
преразпредели с оглед уважената и отхвърлената част от исковете, като на ищеца
се дължат разноски, съразмерно на уважената част от исковете в размер на 484,
98 лв., /тоест – следва да му се присъдят още 126, 63лв./ а на ответника –
съразмерно на отхвърлената част от исковете се дължат разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 3,00 лв., които следва да му се
присъдят.
За въззивната инстанция отговорността
следва да се разпредели между страните съразмерно на уважената и отхвърлената
част от жалбата, като въззивникът следва да заплати на въззиваемия 290, 99 лв. /за
адвокатско възнаграждение/, а въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника
4, 78 лв. /за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по ЗПП/
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно
решение № 1471/16.12.2019г. по гр.д. № 4572/19г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е осъдена на
основание чл. 178 ал.1 т.3, вр. с чл. 187 ал.6, вр. с ал.5 т.2 от ЗМВР Областна
дирекция на МВР – Сливен, с адрес гр. Сливен, бул. „Генерал Скобелев“ № 5, да заплати на
М.Г.П. ЕГН **********
***, допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд НАД 168 часа ДО 175 часа за периода от 01.05.2017
г. – 30.06.2019 г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва
от 24.08.19г. до окончателното изплащане ЗА СУМАТА НАД 1193,35 лв. ДО 1233,
38 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и
вместо това
П О С Т А Н О В
Я В А:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от М.Г.П. ЕГН **********
*** против Областна дирекция на МВР – Сливен искове за заплащане на основание
чл. 178 ал.1 т.3, вр. с чл. 187 ал.6, вр. с ал.5 т.2 от ЗМВР на допълнително
възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.05.2017 г. –
30.06.2019 г., над 168 часа до 175 часа
и за сумата над 1193, 35 лв. до 1233, 38
лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 24.08.19г.
до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на МВР – Сливен да заплати на М.Г.П. още 126, 63 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА М.Г.П. да заплати на
Областна дирекция на МВР – Сливен разноски за юрисконсултско възнаграждение
съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 3, 00 лв.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1471/16.12.2019г.
по гр.д. № 4572/19г. на СлРС в ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на МВР – Сливен да
заплати на М.Г. Поповнаправените разноски по делото за въззивното производство съразмерно
на отхвърлената част от жалбата в размер на 290, 99 лв.
ОСЪЖДА М.Г.П. да заплати на
Областна
дирекция на МВР – Сливен
направените разноски по делото за въззивното производство съразмерно на
уважената част от жалбата в размер на 4,
78 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: