Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 06.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шести април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12718
по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.08.2020
год., постановено по гр.дело №68694/2019 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу С.П.М. искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 153 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 546.45 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от 01.03.2016 год. до 30.04.2018 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“*********, абонатен №108245, сумата от 13.92 лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода от 01.03.2016 год. до 30.04.2018 год., ведно със
законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №21921/2019
год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в – 17.04.2019 год. и сумата от 85.28 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия, за периода от 14.09.2016 год. до 01.04.2019 год., като исковете са
отхвърлени в останалата им част, а предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10.47 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
представляваща цена на услугата дялово разпределение, за периода от 14.09.2016
год. до 01.04.2019 год. – изцяло и ответницата е осъдена да заплати на ищеца
направените разноски по делото в размер на 148.72 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 23.11 лв., а ищецът е осъден да
заплати на ответнцата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 397.94 лв., както и направените разноски в заповедното
производство в размер на 238.77 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата С.П.М.. Жалбоподателката поддържа,
че по делото липсвали доказателства за дължимостта на претендираните суми. Не
било установено възникването на валидно облигационно правоотношение между
страните – нямало доказателства ответникът да е собственик или да притежава
вещно право на ползване върху процесния имот. Неправилно СРС бил приел, че
доказателство за такива права на ответницата върху имота представлявали
постановления на частен съдебен изпълнител Н.М.за възбрана върху недвижимия
имот и за определяне на квоти на наследниците. Тези документи били изготвени в
период, различен от процесния, а отделно от това следвало да се има предвид, че
именно вещният ползвател на имота се явявал потребител на топлинна енергия, а
не голият собственик. Ищецът трябвало да установи частта от сумата, която
дължала ответницата. Следвало да се имат предвид и разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК. В
разглеждания случай било видно от подадената молба-декларация от трето ползващо
се лице, че именно между последното и ищеца било налице облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия. Неправилно СРС бил
приел, че ответницата дължи обезщетение за забава, тъй като нямало
доказателства за публикуването на дължимите суми в сайта на ищеца или по друг
начин, т.е., не било установено изпадането й в забава. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението
на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че
първоинстанционният съд бил формирал обосновани и съответни на материалния
закон изводи.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба
на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 153 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка
на писмените доказателства – съобщение до СВ – София по изпълнително дело
№20078410400946 по описа на частен съдебен изпълнител Н.М., с рег.№841 на КЧСИ
/виж чл. 483 ГПК/, заявление-декларация на С.К.М. /майка на ответницата/ за
откриване на клиентска партида от 14.08.2006 год., удостоверение за наследници
от 15.06.2006 год. на П.П.М./баща на ответницата/ и списък на етажните
собственици, който е неразделна част от протокол за проведено Общо събрание на
етажните собственици от 15.06.2002 год., който е подписан от наследодателя на
ответницата П.М.и обективира негови извънсъдебни признания /като авторството му
не е оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/, че ответницата е
собственик на 1/4 ид.ч. от процесния апартамент №8. Следователно същата има качеството
на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение
№ 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото, както и от заключенията на вещите лица по допуснатите
и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и
съдебно-счетоводна експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК следва
да бъдат кредитирани, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани
3 бр. отоплителни тела /в стая, хол и кухня/ и лира в банята, с монтирани на
тях уреди за дялово разпределение, както и един водомер за топла вода; през
отоплителните сезони 2015/2016 год. и 2016/2017 год. сумите за отопление били
изготвени въз основа на отчет на уредите /като лирата през посочените периоди
била с показание 0/, а през отоплителния сезон 2017/2018 год. – поради
неосигурен достъп до имота за извършване на отчет, топлинната енергия за
отопление била изчислена по служебен разход на максимална мощност на
радиаторите по реда на т. 6.7 от Наредба №16-334 за топлоснабдяването, т.е.
приложена била екстраполация по максимален специфичен разход на сградата
съгласно т. 6.5 от Методиката за дялово разпределение – приложение към чл. 61,
ал. 1 от наредбата. За първите два посочени по-горе отоплителни сезони сумата
за горещо битово водоснабдяване била изчислена по показанията на узаконения
водомер, а за третия отоплителен сезон – по начислена консумация по предишен
отчет, тъй като не бил осигурен достъп до жилището – за този период били
начислени 24 куб.м., т.е. средно по 2 куб.м. на месец; ищецът бил отчитал за
своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били изправни.
Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответницата топлоенергия в
определено количество. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от
горепосочената наредба установявана задължение за всички потребители да
осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за
извършване на отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от
наредбата на потребителите, неосигурили достъп за отчет, за всички
отоплителни тела в имота се
начислява енергия по реда на т. 6.5 – от приложението по чл.
61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди.
Съответно според чл. 69, ал. 2 от
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването,
изразходваното количество гореща вода от отделните клиенти
се определя по водомерите им за гореща вода, а когато такива липсват или са
повредени или не е осигурен достъп за отчитане – при норма за разход на гореща
вода 140 л. на обитател за едно денонощие на
потребление.
Доказано е също така и извършването на
услугата дялово разпределение през периода от м.март 2016 год. до м.април 2018
год., както и че нейната стойност е в размер на 55.70 лв.
В този смисъл при липсата на данни
процесния имот да се обитава от повече от едно лице, правилно
първоинстанционният съд е приел, че реално доставената топлинна енергия през
периода от м.май 2015 год. до м.април 2018 год. възлиза на 2 876.09 лв., а
с оглед счетеното за основателно своевременно релевирано възражение за
погасителна давност /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/ – че ответницата дължи на ищеца
стойността на топлинната енергия за периода от м.март 2016 год. до м.април 2018
год. в размер на 546.45 лв. /1/4 част от 2 185.82 лв./, както и че същата
дължи цената на услугата дялово разпределение за периода от м.март 2016 год. до
м.април 2018 год. в размер на 13.92 лв. /1/4 от 55.70 лв./, ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното им изплащане – чл.
422, ал. 1 ГПК.
Задължението за заплащане на
стойността на топлинната енергия за исковия период е възникнало като срочно
съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от 2016 /одобрени с решение на КЕВР от 27.06.2016 год.
и в сила от 11.07.2016 год./ – в 45-дневен срок след изтичане на месеца, за
който се отнася. Т.е., за изпадането на длъжника в забава не е необходимо
отправянето на покана от страна на кредитора. Доколкото ищецът се легитимира
като кредитор на главно вземане за периода от м.юни 2016 год. до м.април 2018
год., то претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в своето
основание за периода от 14.09.2016 год. до 01.04.2019 год., а нейният размер
възлиза на 85.28 лв. – определен от СРС при правилно приложение на правилото на
чл. 162 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.08.2020 год., постановено по гр.дело
№68694/2019 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/