Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 17.07.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на седемнадесети
юли през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 327 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно
решение № 132/22.04.2019г. по гр.д. № 1738/18г. на НзРС, с което е признато за установено на осн. чл. 422
от ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 и сл. и чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 99
от ЗЗД между страните, че вземането на „Профи
кредит България“ ЕООД, гр. София против Д.Г.Д. за сумата 2 063, 13 лв. –
главница, представляваща неизплатено
задължение по договор за потребителски
кредит № ********** от 31.03.2016г., заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от датата на подаване на заявлението почл. 410 от ГПК в съда –
27.07.2018г., съществува и са
присъдени разноски по делото.
Против това решение е
постъпила въззивна жалба
от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът обжалва изцяло
решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.
Заявява, че неправилно съдът е приел, че както
заемополучателят, така и ответникът са длъжници. Твърди, че заемът е
получен от Й.Й., което е видно от представения договор, но няма и не е
подписван отнего договор за поръчителство.
Счита още, че неправилно съдът е приел в мотивите си, че той е
съдълъжник по оговора за кредит и отговаря за задълженията на кредитополучателя,
като е отказал и събирането на гласни доказателства в тази насока, както и да
конституира последния като помагач в процеса. Също така въззивникът се позовава
на разпоредбата н ачл. 147 от ЗЗД, съгласно която поръчителятне отговаря, ако
кредиторът не е предявил иск срещу длъжника в 6 месечен срок от падежа на
главното задължение. Твърди, че в случая срокът е изтекъл към момента на завеждане
на процедурите от ищеца, а той е преклузивен и така искът е недопустим.
Въззивникът сочи, че още по време на заповедното производство е заел позиция,
че не дължи вземанията и не може да носи отговорност след 22.11.2017г., на
която дада изтича срокът по чл. 147 от ЗЗД.
По-нататък въззивникът се
оплаква, че неправилно и необосновано първоинстанционният съд е приел, че на
29.05.2017г. му е било изпратено уведомително писмо за предсрочната изискуемост
на кредита. От материалите по делото се установявало, че такова писмо той не е
получавал, тъй като то е изпратено в с. Коньово, а той живее в гр. Сливен,
където са му изпратени материалите по заповедното производство. Заявява, че
така той не е уведомен за предсрочната изискуемост и не може да отговаря за вземането,
неправилно съдът е посочил, че датата на прекратяванена договора е 23.05.2017г.,
той е разбрал за това обстоятелство при депозиране на възражението по
заповедното производство на 23.08.2018г.
На последно място
въззивникът се оплаква, че неправилно съдът е счел, че между клиента по
договора и него е възникнала солидарна отговорност, не е отграничил солидарната
отговорност от отговорността на длъжник-поръчител и необосновано е отразил, че
не може да се приложи разпоредбата н ачл. 147 от ЗЗД. Тъй като до него не е
достигнало уведомлението за предсрочната изискуемост н авземането, то в
противоречие с практиката е подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение.
В допълнителна въззивна
жалба, подадена също в законовия срок, въззивникът развива и аргументация за
незаконосъобразност на атакуваното решение и поради противоречие с ТР №
4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 8/02.04.2019г. на
ОСГТК на ВКС, като развива подробни съображения в тази насока. Намира, че
изпратената му от ищеца на 06.02.18г. покана за доброволно уреждане на
отношенията за опит за измама.
Поради всичко изложено
въззивникът моли въззивния съд да обезсили атакуваното решение като недопустимо
и остави без разглеждане иска като недопустим, евентуално – да го отмени като
неправилно и постанови ново, с което отхвърли изцяло иска като неоснователен. Няма
претенция за разноски.
Във въззивната жалба и
допълнението няма направени нови доказателствени или процесуални искания за
въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.
В същия срок няма подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивникът, редовно
призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32
т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната и допълнителната въззивна жалба, и моли
съда да отмени решението и постанови ново, с което отхвърли изцяло иска,
претендира разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК.
В с.з. за въззиваемия,
редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.
С писмено становище, подадено от процесуалния представител по пълномощие по чл.
32 т. 3 от ГПК, оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението на НзРС,
претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение в размер
н а300 лв.
Въззивният съд намира, че въззивната
жалба е редовна и допустима, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната
жалба и допълненителната въззивна жалба оплаквания са неоснователни.
Първото съществено
оплакване на въззивника касае ненадлежното обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита както на кредитополучателя Й.Й., така и на него самия,
което представлява прецчка за уважаването на иска.
Предпоставките, при които
вземането на кредитодателя може да се превърне изцяло в предстрочно изискуемо,
са уговорени в т. 12.3 на общите условия към договора за потребителски кредит
от 21.03.2016г. и те несъмнено са се осъществили с просрочването с повече от 30
дни на дължима месечна вноска. За да настъпи обаче действително предсрочната
изискуемост, не е достатъчно обективното настъпване на обуславящия факт на неплащане, прието безусловно в
правната доктрина е, че е необходимо кредиторът да уведоми за това длъжника/длъжниците.
В случая е видно, че ищецът е изготвил такова писмо до ответника, като
солидарен длъжник, на 29.05.2017г., то е адресирано до посочения в договора за
кредит адрес на лицето, но няма данни дали действително е изпратено, както и
какъв е статусът на пратката – получена или не и по какви причини. Също така
няма представени доказателства уведомително писмо да е изпращано на длъжника-кредитополучател
Й.Й.. Доколкото в т. 13.1 и т. 13.3. от ОУ страните са се съгласили единствено
посочените /в договора или впоследствие/ от клиента и солидарния длъжник адреси
да са такива за кореспонденция и всяко известие, отнасящо се до договора,
изпратено на този адрес, да се считат за редовно връчени, би било достатъчно
представянето на оформена от пощенски служител/куриер, обратна разписка.
Безспорно е прието, че наличието на такава клауза, която фингира недоставено или само
изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на
добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени
предпоставки, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата
грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението се
приравнява на фактическото му получаване. Несъмнено е наличието на такава уговорка, но липсата на доказателство, че
изготвеното уведомление въобще е изпратено на адресите на основния и солидарния
длъжник, блокира възможността да се приеме надлежно уведомяване за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита и спрямо двамата.
В случая обаче договорът за
потребителски кредит, сключен на 21.03.2016г. е със срок от 24 м. и падежът на
последната вноска е бил /съгласно представения погасителен план/ на 15.04.2018г.
Заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено срещу кредитополучателя и солидарния
длъжник на 27.07.2018г. Последният е подал възражение в законовия срок и
исковата молба против него е подадена на 22.10.2018г.
Длъжникът-кредитополучател не е подал възражение и заповедният съд е разпоредил
на 17.09.2018г. издаване на изпълнителен лист на кредитора.
Така е видно, че задължението
е станало изискуемо на общо основание, тъй като потребителският кредит е бил
изцяло падежирал още на 15.04.2018г. – преди подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК, от когато се счита предявен и установителният иск.
Този факт следва да бъде
взет при преценка основателността на иска, с оглед разрешението, дадено от ВКС
в ТР№ 8 от 02.04.2019г. по т.д.№/2017г. на ОСГТК на ВКС, че е „дпустимо предявеният по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил
падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.“
Приведено към настоящия
случай, горното виждане намира пълното приложение, тъй като настоящият въззивен
състав приема, че настъпилата предсрочна изискуемост на кредита не е била
надлежно обявена на длъжника-кредитополучател и на солидарния длъжник преди
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, но вече е бил настъпил падежът и на
последната вноска по договора, поради което съдът може да уважи иска за всички
вноски, тъй като те са с настъпил преди предявяването му падеж. Така искът се
явява изцяло основателен за предявения размер от 2 063, 13 лв., представляващ
неизплатена главница. Ищецът изрично е заявил, че не претендира обезщетение за
забава до подаването на заявлението, а само след този момент.
В светлината на изложеното
се явява напълно неоснователно и оплакването, въведено с допълнителната
въззивна жалба, касателно превратното тълкуване от страна на решаващия съд на ТР
№ 8/2019г. на ОСГТК на ВКС.
Другата насока на
отменителните основания, релевирани от въззивника, е свързана с качеството му
на солидарен длъжник, като той заявява, че в действителност е налице фигурата
на поръчителството, той не е сключвал договор запоръчителство, а и освен това
спрямо него е изтекъл шестмесечният срок по чл. 147 от ЗЗД и искът против него
е недопустим.
Въззивният съд не споделя и
тези доводи.
На първо място качеството
на солидарен длъжник за ответника е възникнало по силата на договора за
потребителски кредит от 21.03.2016г., носещ неговия подпис, и в който той е
обозначен като такъв. В самия договор е посочено изрично в т.10.1. и сл., какво
задължение, при какви условия и в какъв обем поема това лице – че на основание
чл. 121- чл. 127 от ЗЗД се задължава да отговаря за задълженията за погасяване на
кредита, за евентуалните договорни санкции, за погасяване на задълженията по
закупен пакет допълнителни услуги, че тези задължения са поети при условията на
солидарност и изпълнението се търси и от кредитополучателя и от солидарния
длъжник. Доколкото тази клауза не противоречи на закона, тя не е нищожна,
същата е била известна на ответника, той се е съгласил с нея, положил е подписа
си върху договора, общите условия, декларациите и всички останали документи,
свързани с това правоотношение, поради което за съда няма съмнение във
валидността на възникналото за него задължение спрямо кредитора в условията на
солидарност с длъжника Й.Й..
Съобразно така уговорените
задължения, за ответника се е породила чиста солидарна отговорност и не е
необходимо тя да бъде свързана с фигурата на поръчителя. Така, на второ място,
е неоснователно оплакването му, че не е подписвал договор за поръчителство,
както и изключващото го пък възражение, че не е спазен срокът по чл. 147 от ЗЗД.
В тази връзка настоящият
въззивен състав може само да отбележи, че дори да се приеме, че ответникът все
пак има качеството на поръчител, тоест – го ползва привилегироващият срок по
чл. 147 от ЗЗД, специално уреждащ времевите граници на отговорността на поръчителя,
то в случая ищецът е спазил този
преклузивен срок.
Съгласно устойчивата и
препотвърдена съдебна практика, еднозначно и категорично се приема, че отговорността на поръчителя по договор за кредит,
обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал.
1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която
волеизявлението на кредитодателя, че счита кредита за предсрочно изискуем, е
достигнало до длъжника – кредитополучател. Тъй като обаче в настоящият случай, както твърди самият ответник и както
е приел съдът, такова изявление не е надлежно отправено до основния длъжник /до
солидарния длъжник – също/, срокът се поставя в течение от момента, когато
целият кредит е падежирал – на 15.04.2018г. и едва с изтичането му на 15.10.2018г.
могат да се свържат благоприятните последици за поръчителя, изразяващи се в
отпадане на отговорността му. Заявлението на кредитора по чл. 410 от ГПК е
подадено пред НзРС на 27.07.2018г. и действието е извършено в рамките на
позволения от нормотвореца 6 месечен срок, закрепен в разпоредбата на чл. 147
от ЗЗД, следователно не са налице и такива основания за отхвърляне на иска.
Така ответникът дължи на
ищеца сумата 2 063, 13 лв. главница, представляваща неизплатено задължение по
договор за потребителски кредит от 2.03.2018г., заедно с обезщетение за забава
в размер на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК на
27.07.2018г. до окончателното изплащане.
Предвид изложеното,
въззивната инстанция счита, че предявеният положителен установителен иск е
основателен и доказан в пълен размер и следва да се уважи и се признае
съществуването на вземането на ищеца по отношение на ответника, за което му е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1281818г. на
НзРС. Вземането, заявено с исковата молба по чл. 422 от ГПК, е по-малко от
посоченото в заявлението по чл. 410 от ГПК, но това не е пречка за уважаването
на претенцията, тъй като основанието е идентично с това по заявлението, а
размерът и периодът са изцяло в рамките на искането.
Първоинстанционният съд е
достигнал до идентични крайни правни изводи, макар и на различни основания,
поради което атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивника,
който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата
страна такива в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 ал. 1 от ЗПП и чл. 23 т. 1 от Наредбата за
плащането на правната помощ.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
първоинстанционно решение № 132/22.04.2019г. по гр.д. № 1738/18г. на НзРС.
ОСЪЖДА Д.Г.Д. да заплати на
„Профи кредит България“ ЕООД, гр. София направените разноски по делото в размер
на 100 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване с оглед цената на иска и характера на спора.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: